Ганчо Пашев

II. Осъществяване принципа на служенето на ближния в първите
няколко века на историческото развитие на християнството

В Деянията на светите апостоли се говори за живота на християните от първата, Иерусалимската църковна община. Ядрото на тази християнска община се образувало от апостолите и най-приближените ученици на Иисус Христос, както и от няколко жени, между които е и майката на Господ. Това ядро първоначално е брояло около двеста души, ако се съди по броя на учениците на Христос, които се били събрали в деня на избора на апостол Матия на мястото на отпадналия Юда Искариот (Деяния на светите апостоли 1:14-26). Като изпълнявали нареждането на Иисус Христос да не се отдалечават от Иерусалим и да пребъдват в единение, Христовите апостоли очаквали деня, в който ще получат „обещанието на Отца” – съшествието на Светия Дух, Който ще им даде сили да си изяснят, както учението на Спасителя, така и това, което им предстояло да вършат. Всички апостоли и вярващи в Христос Негови ученици и последователи „единодушно прекарваха в молитва и моление”, както пише св. апостол и евангелист Лука (Деяния на светите апостоли 1:14). В такова единомислие, в молитва и моление светите апостоли били заедно и в деня на Петдесетница, когато Дух Свети ги осенил, като слязъл над тях във вид на огнени езици.

След речта на апостол Петър към първоначалното ядро, съставено от апостолите и други вярващи, се присъединили още около три хиляди души. От това време вярващите почнали постоянно да се увеличават и църквата Христова заживяла по-интензивен вътрешен живот. Апостолите вършели чудеса в името на Христос и проповядвали Божието слово.

Създало се известно напрежение и страх сред някои среди на иерусалимското общество. Долавяло се, че нараства една духовна сила, която смущава духовете на книжници и фарисеи, но която, от друга страна, действала благотворно върху по-­чистите и открити сърца на някои хора. Те бързо били привличани от учението на Иисус Христос и от благочестивия живот на вярващите, в който се проявявал нов, несрещан досега дух и вътрешна споеност. „А всички вярващи, както казва Дееписателят, бяха заедно, и всичко им беше общо: продаваха имоти и стоки, и разпределяха ги между всички, всякому според нуждата, И всеки ден единодушно престояваха в храма и преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха” (Деяния на светите апостоли 2:42-47).

Със своя задружен живот, с молитвеното настроение и жизнеността на „веселото и чисто сърце” Христовите последователи, както свидетелства Дееписателят, “били обични на целия народ”. Това е едно посочване от извънредно голямо значение. Духовно-нравствената спойка, която създавала единството и вътрешната съгласуваност в живота на първата църква, е характерната особеност на оделотворено Христово учение за любовта към ближния. Там, дето тази любов се проявява в пълнота, там и животът се развива, разраства и разцъфтява. И понеже, както вече се изтъкна, съвместният живот изисква работа от всички за всички, обединени в единство, принципът на служенето се прилага също така в неговия естествен обсег -от всички към другия и от него към всички – той става градивен елемент на новия, възродения живот. Общият живот, единодушието, чистосърдечието, жизнерадостната настроеност, лъхащата от всекиго благост и готовност да си помагат взаимно, да помагат на другите, на нуждаещите се от помощ – цялата тази възвишена дейност на Христовите ученици, естествено, не е могла да остане незабелязана и неоценена от хората. Оценката е имала, като свой резултат, две страни. От едната страна братските обноски между вярващите, както и всички други техни прояви на любов, на взаимно услужване правели живота им осмислен и радостен. От друга страна, така проявеният живот на Христовите ученици привличал сърцата на хората, действал върху тях облагородяващо, което пък спомагало бързо да се разрасне броят на повярвалите, които се присъединявали към църквата.

Този дух на сплотеност, на единодушие, на взаимно зачитане и любов се е проявявал спонтанно, непринудено и се явява израз на силната вяра в Христа и на любов и доверие към апостолите, пред нозете на които те поставяли своите дарове, предназначени за общо ползване. Дееписателят обаче с обективна откровеност свидетелства, че дори в първо време, когато е бил така пресен споменът за Христос, когато една голяма част от вярващите са били очевидци на живота, чудесата, страданията, смъртта, възкресението и възнесението на Христос, които са слушали непосредствено Неговото спасително учение, в църквата са се появили разногласия и недоразумения, причинявани от дошли отвън хора, които не са успели да се проникнат напълно от духа на евангелската любов и от непосредствеността на братските отношения, които били установени в първата църква на Христос. Както това се вижда от съборните послания на апостол Яков, апостол Петър и Иоан, също и от посланията на апостол Павел, недоразуменията, проявените разделения и борби били подклаждани от някои идейни различия, произтичащи от недостатъчно добре разбраното учение и от стремежа към водачество и първенство. Те са се явили повечето пъти инцидентно, или по причина на някои особености в характерите на хората, или на установени вече отпреди убеждения, които са пречили за доброто и правилно разбиране на Словото. Тези недоразумения и брожения, като са се явявали чужди на духа на принципа на служенето и на братската любов, са създавали грижи и болки у апостолите и известен смут в църквата, но все пак са бивали бързо надживявани, покривани от общия ентусиазиран подем у грамадното мнозинство от вярващите. Този подем се характеризира с нравствена чистота, висота и красота, на живота, което било резултат на ясността, последователността и чистотата на вярата, на убежденията и обноските на вярващите едни към други. Думите и делата напълно съвпадат и тази тяхна съгласуваност изграждала нравствената красота и обаянието от живота на християните от първите времена на християнството.

Духът на обновлението обхващал изцяло живота на християните, като е преобразявал личността, семейството, обществото. Примерът на Иерусалимската църква е следван и от другите църкви, и в продължение на дълго време християните водят общ братски живот. През времето на Тертулиан, както сам той свидетелства за това, животът е протичал така, че никой нищо не е наричал свое, всичко било общо, изключвайки жените. Семейството е било на особена почит, висота и чистота. Всичко това създавало здрави вътрешни спойки в християнското общество.

Въпросът за прераждането на човечеството под благодатното въздействие на Христовото учение, за всестранното обновяване живота на християните чрез дейната братска любов е от извънредно важно значение и заслужава да се спрем на някои по-конкретни факти, в които напълно е осъществен принципът на служенето на ближния.

Любовта, като основен принцип на християнската нравственост и нейно съдържание, намира своето дейно приложение в християнското семейство. До Христос езическото семейство не се е намирало на голяма нравствена висота поради принизеността на жената изобщо и на майката, в частност. Дори във висшите слоеве на римското гражданство, което се е намирало на значителна външна културна висота, в което е имало все още някои здрави граждански традиции, жената не всякога е могла да бъде зачитана така, че да може да разкрие в пълнота своите духовно-нравствени сили и да заеме това място, което ѝ се отрежда от нейната природа и предназначение. Иисус Христос изравни жената с мъжа. Той показа, че тя е способна да възприема високите начала на Неговото спасително учение и да ги прилага в живота така, че да ги одухотвори и оживи със свойствената на нейната природа топлина, нежност и жертвеност. И тъкмо тези качества на жената се разкриваха в обществения живот на християните и, особено, в техния семеен живот.

Християнското семейство става „малка църква“, в която се проявява пълна сплотеност, топлината на чистата и възвишена привързаност едни към други и силата на взаимната помощ, като израз на творческата любов. Ако гръцкото семейство се разложи поради нравствена разпуснатост, а римското се крепеше повече върху сурови законодателни положения – в християнското семейство се проявиха спояващите и изравняващи всички негови членове любов и богосиновство. Тази любов създаваше неговото единство, а вярата – пламенна, чиста и възвишена – го направи да бъде свято, сияещо в чистата радост на духовно- нравственото единство. В християнското семейство се създадоха не само условия за процъфтяване на неговите членове, но и всички необходими предпоставки, за да могат те да почувстват и осъзнаят своето високо предназначение и достойнство: както семейството изобщо, така и неговите членове се издигаха на голяма, непонятна за езичници и юдеи нравствена висота и, светост, защото се ръководеха от съзнанието, че те служат на Бога. А ние видяхме, че това служене на Бога не е само молитвено възнасяне на души и сърца към Него, но и изпълнени с добри дела, с жертвена любов, живот и дейност. Родители и деца еднакво са проникнати от взаимна обич, уважение и готовност да се подкрепят и да се подпомагат в трудния, изпълнен с изпитания път на живота сред една отчуждила се от Бога среда на езичници, на егоисти или потънали в развала, отдали се на епикурейски наслади хора. Тази среда от груби, невежествени и жестоки хора не е могла да се начуди на тихите, мирни и трудолюбиви, християни, които при това живеят помежду си в едно спонтанно съгласие, в дивна хармония и които всякога проявяват своята сърдечна подкрепа на нуждаещи се не само от средата на свои близки едноверци, но дори и на тези, които са враждебни към тях. Сведенията от тези първи времена и векове на развитието и разпространението на християнството, на разцвета на обновения от Христовото учение живот ни дават много случаи на трогателна жертвеност за ближния, на геройски подвизи, на светли дела на подпомагане и взаимопомощ. Тези прояви са поставили пред неразрешимо недоумение едно голямо мнозинство от висшите слоеве на тогавашното езическо общество.

От една страна аристократи, философски образовани, богати и знатни хора, свикнали с разсъдителната хладност в отношенията си към хората изобщо, проявяващи презрително снизхождения към по-нисшите от себе си, не могат да разберат, откъде тези християни черпят такава сила, свежест и бликаща радост от живота дори тогава, когато той за тях е така скромен, материално беден и често пъти пълен с лишения и несгоди, а те – богатите и знатните – достигнали висока степен на образование и култура се гнетят от неговата безсъдържателност и пустота. От друга страна, презирайки силната привързаност на християните към своята вяра, която те считат за суеверие, не можейки да оценят правилно тяхната готовност да жертват живота си за нея и за нейната чистота, тези хора, от висшите слоеве на римското общество са виждали, чувствали, съзнавали и често пъти признавали у тия християни някакво нравствено превъзходство над себе си, някаква несъкрушима духовна сила у тях, която ги прави способни спокойно да посрещат всички жестокости на века, без да се разколебават и без да се отбиват от пътя на безкористното служене на нуждаещи се, на страдащи, без да убие у тях вярата в превъзходството на Христовото спасително учение над мъдростите на света и без да засенчи с нещо тяхната надежда, че те ще достигнат висотата на живота, която им е посочил Спасителят и ще се спасят от греха и злото.

Много пъти, при един по-близък контакт с християните, при по-внимателното вглеждане в техния живот и обноски, във възвишеността и безкористността на тяхното служене на Бога и на ближния някои люде от тези върхове на обществото, които искрено са се измъчвали от безпътицата в живота, които искрено са търсели истината, са намирали тази истина в християнството, убеждавали се в неговата божествена същност и обхванати от пламъка на вярата в Спасителя са се предавали от душа и сърце на служба на Бога и на ближния. Те ставали последователи, ученици на Христос и са се прераждали в „нови хора”. И трябва да се подчертае, че това чудодейно влияние върху подобни хора е оказвало най-вече християнското семейство чрез майката – християнка.

Проникнато от взаимна любов и служене на Бог християнското семейство насочва своето внимание и навън – към задружен живот със своите едноверци и към подпомагането им в насъщните нужди. Благотворителността – чиста и безкористна – се насочва към болни, бедстващи, страдащи от някой недъг, който не им позволява да работят, както и към много бедни и безимотни. Вдовици и сираци намират закрила, приют, препитание и грижи, които са добре организирани и сърдечни. Тази сърдечност, която не унижава подпомагания, е отличителна черта на проявената служба на ближния, като организирана благотворителност. И тя именно е правела най-силно впечатление на нехристияните, дори и на коравосърдечните егоисти между езичници и юдеи. Тя е печелила тяхното внимание, техните сърца и души и ги е превръщала твърде често в предани, искрени християни, възлюбили Спасителя чрез проявената на дело любов към човека-брат.

В това време когато в Рим грамадните тълпи от бедни, безработни, отритнати от обществото езичници са безчинствали или са пълнели на държавни средства „цирковете“ „облагодетелствани” с „хляб и зрелища” от императорите и властта изобщо, за да бъдат направени по-малко опасни за реда в столицата и в държавата, християните са сплотени във взаимна обич, в подпомагане едни на други, в братски срещи и молитвени събрания, в които са принасяли светата безкръвна жертва и чрез възприемане и задълбочаване в Словото Божие са се прераждали в нови хора с чисти и възвишени души и сърца. Създавало се голямо, вътрешно сплотено ядро от нови хора. По вътрешен път в това ядро се претопявали и изчезвали всякакви различия, създадени от общественото и политическо положение, от имотното състояние или от произхода по рождение в тогавашното, езическо общество. Това здраво ядро от вярващи в Христос хора, възродено вътрешно, се възражда и обновява и външно, и в мирен труд, в братска взаимопомощ растяло и крепнело. И в тези случаи, християнското семейство е здравата ядка, която се разгръща и процъфтява, за да даде своя изобилен плод. Взаимопомощта, достигаща до самопожертвувателна служба на ближния, се крепи и вдъхновява от възвишената вяра и безкористната любов, които Спасителят възвести като ръководни принципи в живота и които бяха същината на обновения, на спасения човек – ученик и последовател на Христос. Спасяващата и възраждащата божествена благодат преизобилно се изливаше върху християнското семейство и то възрастваше във висота и нравствена чистота, които пък, от своя страна, особено силно и благотворно действаха върху езичниците.

Жената християнка и майката християнка проявяват удивителна устойчивост в прокарване сред семейството и обществото началата на служенето на ближния. Майката полага грижи за отглеждането и възпитанието на своите деца не от тясното, затворено семейно или още по-тясно родителско гледище. Нейният поглед е отправен във висота и в широта. Тя готви своите деца, за да служи на Бога със своя чист живот и предана дейност, с устремеността си съм Божиите повели за личен, обществен и църковен дълг. В същото време тя ги готви да бъдат годни да станат творци и поддръжници на доброто, честното и святото в дейността си като граждани на страната, като носители на правда и справедливост в живота – добродетели, които се предават върху любовта и вярата и се осъществяват чрез принципа на безкористното служене на ближния.

Майката християнка често пъти е изправена пред големи трудности. Често тя трябва да се бори със съпротивата, която идва от средата на семейството, когато съпругът е езичник. Изпълнявайки своя християнски дълг и апостолския завет, тази жена, съпруга и християнка, с велико търпение, със себеотрицание и с чистия си живот успява да сломи езичеството на своя съпруг, да съгрее сърцето му и да разтвори душата му, като ги направи способни да възприемат християнската вяра. Твърде често така обърнатите в християнството съпрузи са ставали твърди изповедници на християнската вяра, водейки възвишен живот. В такива случаи жената християнка и съпруга, в своята велика служба на Бог, е извършвала наистина велик подвиг в оделотворяването на любовта чрез службата си на ближния и в по-тесния смисъл на последната дума. Но не по-малко чести са били случаите, когато тя, жената християнка, не се е ограничавала в дейността си и служенето на Бог и ближния в своето семейство, а е развивала тази дейност и сред обществото. В тази своя дейност тя е била подбуждана от горенето на вярата и от изблика на истинска християнска любов към човека. Невежеството, страданията, подтиснатостта, мъките и бедствията, които тези ближни са понасяли или в които те са тънели, се явяват импулсиращите сили на благородните души и сърца на тези жени християнки, майки и съпруги, предани чада на светата църква през тези първи векове на християнството.

Жената християнка и майка се лишава от благата и радостите на живота, които биха ѝ дали високото обществено положение или притежаваните богатства, за доброто, за спасението на своите близки, за децата си, които тя иска да възпита и насочи към Бога. Тя им показва единственото и върховно благо: Бог и вярата в Него, любовта и предаността към Него, послушанието на Неговата воля, защото само чрез тях и в тях се осъществява и дългът на човека към себеподобните, към човека изобщо, защото именно чрез това се оделотворява и заповедта на Спасителя за любов към ближния.

В езическия свят, особено в Рим и неговата империя, са твърде редки случаите, в които жената съпруга и майка са проявявали високите добродетели на съпружеска любов и всецяла преданост към семейството. Толкова са били те редки, че такива няколко жени са оставили имената си в историята като учудващи, изключително редки явления. В християнството жената като съпруга и майка се издига на такава нравствена висота, че учудва езичниците, че извиква искрен възторг у философи и общественици, но не вече като изключително, като рядко явление, а като общ, разпространен и във висотата, и в широтата на обществото факт. Тя не е явление предимно на християни от висшите слоеве на обществото, гдето може да се очаква, че тя е могла да получи и по-високо образование и повече духовни и материални средства, за да се прояви, но и на най-бедните, най-нуждаещите се слоеве на обществото. И там горе и тука долу жената християнка, като човек, като съпруга и майка е истинска героиня и предана на дълга си при служене на Бог и на ближния във всички области на новия, възроден от Христос Спасителя живот. И трябва особено добре да се подчертае и правилно да се оцени обстоятелството, че споменатото тука „горе” и „долу” има само временно и относително значение. То сочи само на произхода на жената християнка (съпруга и майка) от езическото общество, в което социалното и икономическо разделение е рязко и трудно заличимо. В самото християнско общество това „горе” и „долу” се опразва и заличава. Тук вече всички са равни: няма елин или юдеин, няма роб или свободен, защото чрез вярата си в Христос Спасителя всички са свободни и равни, като чеда на Бога и братя помежду си.

Ако въздействието на Христовото учение, на оделотворената християнска любов чрез служенето на ближния е така решително и дълбоко по отношение прераждането на хората, които възприели това учение и го осъществявали в живота си, то някои от социалните последици на това въздействие са особено резки и убедителни.

Иисус Христос, както сме изтъквали и другаде, не поставя за цел да прави външни промени в социално-икономическия и политически строй на живота подобно на други, известни исторически реформатори. Нашият Спасител обаче дава всички необходими средства и посочва възможностите да бъдат извършени такива реформи, като опразва от вътрешна, от духовно-нравствена страна тези форми и отношения, които намира в съвременното общество и които, по общо признание, всякога са считани за подтиснически, за жестоки и безчовечни в много от своите прояви. В същото време, като поставя пред Своите последователи високия идеал за нравственото съвършенство, като изтъква непреходната духовно-нравствена стойност на всяка човешка личност и като въвежда в „нова заповед” любовта към Бога и към ближния, Иисус Христос ясно показва и пътищата, и средствата за цялостното “ново раждане” и на личността, и на обществото. В първата глава на настоящия наш труд ние видяхме върху кое начало се изграждат отношенията на Христовите последователи помежду си. Видяхме и разкриващия се принцип на служенето на ближния, който опразва всички различия между хората и ги споява в едно свето общество. Но за да може по-чувствително и по-конкретно убедително да бъде подчертан и оценен този принцип на служенето и възродителната сила на любовта, която той оделотворява, ще се спрем накратко върху най-типичното, но и най-жестокото последствие на социално-политическото разделение между хората в езичеството и неговото опразване от християнството. Ще се спрем върху робството.

В древно време и векове под ред след рождението на Спасителя е имало роби и робство. От Свещеното Писание на Стария Завет знаем, че това робство е било широко разпространено. Авраам е имал роби и робини. Моисеевото законодателство свидетелства също така за съществуването на роби, като определя редица положения в отношенията към тях, които убедително говорят за известна хуманност при осъществяването на тези отношения и за сравнително по-голямата им нравствена същина.

Постоянните и жестоки войни са довеждали не само до опустошаване на нападнатите страни, но и до отвеждане на голяма част от населението им в робство. Неизбиваните пленници също така били обръщани в роби, които били или продавани, или отвеждани от победителите, да им слугуват и обработват земите.

В Римската империя също така имало много роби, поради завладяването от Рим на нови земи, а също и при потушаването на въстания. Положението на тези роби е било извънредно тежко. Те били считани за безправни същества, към които господарите се отнасяли най-сурово. Робите вършели всички тежки работи на полето, в предприятията – държавни и частни – или в къщите на своите господари. През този черен, дълъг и жесток робовладелчески период не е имало по-окаяно живо същество от човека-роб. На Него били отказвани най-елементарни права. Робът не е могъл да се радва дори на бащински чувства. „Не можеш да бъдеш баща, щом си роб”, с горчива ирония говори в една своя комедия Плавт. Робите не са имали дори собствено име, а се наричали, като притежание, по името на своя господар, подобно на някаква негова вещ, или пък им давали някой прякор, като на куче или друго някое домашно животно, с което ги лишавали от най-първия и елементарен признак на зачетена човешка личност. А земевладелците ги зачислявали към словесния инвентар на своето стопанство, нещо, което било признато и от съответните законоположения, утвърждаващи на тези земевладелци права върху тях и определящи данъци, като за инвентарна принадлежност. Дори Сенека се произнася, че всичко е позволено на господаря по отношение на робите: „Ние не ги считаме за люде и се отнасяме с тях като с товарно животно (скот)”.

За носенето на извънредно тежък труд при кариерите и на земеделските полета робът е получавал оскъдна храна. В много случаи след работа робите били затваряни или оковавани, за да не избягат. За тях не е имало отдих, нито особени грижи за здравето и живота им. Цената им била дотолкова, доколкото могат да работят. Станат ли негодни за работа, те често пъти били оставяни на произвола на съдбата и на гладна смърт. Между робите често имало интелигентни, образовани хора, учени и художници. Имало и такива, на които поверявали възпитанието на децата. Макар тези роби да са живели при по-добри условия от материално гледище, макар към тях да са се отнасяли по-хуманно, по-добре, това съвсем не намалявало тяхното, общо взето, мизерно и унизително положение. Тези роби, поради своята образованост и култура, още по-остро чувствали, че са роби, безправни същества и това чувство и съзнание особено тежко накърнявало тяхното човешко достойнство. Много рядко такива роби са могли да се откупят от своите господари поради това, че последните им определяли твърде висока цена.

На пръв поглед може да се покаже странно това обстоятелство, че робството просъществувало дълги векове след Рождество Христово, че то се задържало дори в държави и общества, които били християнски. Между това, не е трудно да се разбере, че унищожаването на робската институция не е била лека работа, която би могла да се извърши с едно определено и решително законодателно положение поради обстоятелството, че върху нея лежал целият социално-икономически строй на това време. Унищожаването на робството е могло да стане постепенно чрез опразване от вътрешна страна, чрез нарастване на по-високо нравствено съзнание у обществото и държавните деятели, чрез по-високото ценене на човешката личност и изравняване на хората върху нравствените основи на живота, които Христовото учение посочи, и върху които трябваше да се изградят отношенията между християните.

Щом като Спасителят учи, че всички хора са чеда на Бога Отца, и че познаването на истината ги е направило свободни, не може и дума да става, че християнството е примирено с робството поначало. Християнството по своя дух отрича робството, но се стреми да го опразни духовно-нравствено, да го направи невъзможно у себе си, да смекчи, ако не може да премахне тези негови страни, които не само унижават човешкото достойнство на робите, но им причиняват и страшни физически и морални страдания.

Между повярвалите в Христос имало хора от всички слоеве на обществото. Имало е роби, както е имало и робовладелци. И тъкмо тук, в тези нови отношения, които Христовото учение създаде, се започва процесът на опразването на робството. Първата и най-голяма сила, която е строшила робските окови, която е възвърнала човешките права и човешкото достойнство на робите, е била оделотворената любов – служенето на ближния. И това служене било извършвано еднакво силно в две посоки: от господаря към роба и от роба към господаря.

Като са оценявали в лицето на своите роби човека и неговото достойнство, като са виждали в неговото лице християнина и брата, господарите-християни дарявали свобода на своите роби, или пък ги изравнявали по достойнство с цялото свое домочадие. Те ставали синове на неговото семейство, вземали участие в общата семейна молитва, участвали в обществените молитвени събрания като равни на господарите си. Ако не всички роби са пък получавали своята гражданска, политическа свобода, те са бивали нравствено свободни, тъй като между тях и господарите се установявали отношения братя и равни пред Иисус Христос вярващи хора. От друга страна, твърде често освободените роби не са искали да се отделят от дома на своите господари и са оставали да работят, да се считат членове на семейството и на “малката църква” на този истински християнски дом. Произлизали са истински трогателни неща в отношенията на възприелите християнството господари и роби и са се създавали здрави, неразкъсваеми духовно-нравствени връзки между тях.

За християнството не е имало значение външното разделение на хората и достойнството на човека не се заключавало нито във високото му служебно положение, нито в знатността на рода, нито в богатството. Достойнството се измерва въз основа на вътрешните, духовно-нравствените ценности и прояви. Истинската свобода на християнина се заключавала в неговата нравствена сила да надвива пороци и грехове, да се възвишава в добродетелите. Свободата в Христос е еднакво достъпна и за господаря, и за роба. Нравствената свобода, като прави човека ценен, като свидетелства за непреходната стойност на неговата човешка личност и като е основана върху вярата в Христос, еднакво изравнява и възвишава всички унищожавайки различията между тях. Поради това и св. апостол Павел казва: „…всички сте синове Божии чрез вярата в Христос Иисус; ..няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христос Иисус” (Галатяни 3:26, 28).

Следва…(виж тук).

_____________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, С., том V (ХХХI), 3, 1955-1956. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Ганчо Пашев (1885-1962). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9OS