Служението на ближния като основен принцип на християнския живот – продължение 3*

Ганчо Пашев

* * *

Като следвали учението и примера на Христос светите апостоли се предали на служба на Бога и на ближните. В името на Спасителя Иисус Христос те изцерявали болни, сакати и други (Деяния на светите апостоли 3:2-11; 5:15-16), и с това не само прославили името Божие, но и въздействали върху съвестите на грешните хора, създавали у тях духовни преврати и така ги довеждали при Христос. Вярващите от ден на ден се увеличавали. Заедно с нарастването на броя на вярващите нараствали и грижите на светите апостоли, което наложило да бъдат избрани специални, благочестиви мъже, които да поемат част от грижите и така да облекчат апостолите, на които оставало задължението да проповядват Словото Божие, да ръководят душите на вярващите и да просвещават непросветените с учението на Спасителя. Избраните седем благочестиви мъже били ръкоположени за дякони, на които било поверено гриженето за прехраната и настаняването на вярващите.

Както светите апостоли, така и новоизбраните дякони били изпълнени от съзнание, че вършат светото дело Христово, че служат на Бог и на ближните, че, поради това, техен дълг е неуморно и непрестанно да вършат това свето дело. А тъй като това тяхно дело, това служене на Бога срещало съпротивата на грешните хора, които или им пречели, или им забранявали да проповядват възкръсналия Христос, светите апостоли и дяконите споделяли разбирането, че „трябва да се покоряват повече на Бога, нежели на човеци” (Деяния на светите апостоли 5:29). Бити по заповед на Синедриона светите апостоли излезли от неговото помещение „радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господ Иисус“ (Деяния на светите апостоли 5:40-41).

Светите апостоли не преставали да проповядват учението на Иисус Христос и да служат Богу и на човеците – и Бог все повече и повече разширявал обсега на тяхната дейност. Ревностен Божи служител се оказал архидякон Стефан и завършил своето служене на Бог, приемайки честта да бъде пръв великомъченик за словото и името Христово. Но особено характерно е отношението на апостол Петър към апостолското служене. Той е твърд във възгледите си, но стеснен в обсега на служенето, като смята, че е длъжен да работи между своите сънародници и тях да приведе към Христос Спасителя. Макар и да не е чужд на дълбокия смисъл на Христовото учение, той трудно, бавно възприема неговата универсалност, макар че още е твърде тясно споен с народностния дух на юдаизма. Но ето че чудното видение, което той имал (Деяния на светите апостоли 10:23), му посочило най-красноречиво, че към спасение са призовани всички хора, а не само юдеите. Езичниците били считани от юдеите за нечисти. Но Бог дал на апостол Петър да разбере, че няма нечисти, че това, което Бог е очистил, не трябва да се счита за нечисто (Деяния на светите апостоли 10:15). Апостол Петър не само разбрал широтата на своята апостолска служба, но и на Иерусалимския апостолски събор убедително защитил нейната универсалност. При това, в Своята прощална беседа Иисус Христос, като пращал апостолите на проповед, им казал: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Матей 28:19). И наистина, светите апостоли, след Иерусалимския събор, се пръснали по известния тогавашен свят, за да служат на Бог чрез разпространението на Словото, със своя примерен, благочестив живот и с жертвена обич към хората, за чието спасение те не само били готови да пострадат, но и наистина пострадали.

Но най-ярко изразен образец на служене на ближния, като осъществена пълна евангелска любов към него, може да послужи животът и дейността на св. апостол Павел. От „хулител, гонител и оскърбител“, какъвто бил отначало, той счита себе си отреден на служба от Иисус Христос и не отстъпва от това служение и при най-тежките обстоятелства на своя живот (1 Тимотей 1: 12-13). Според апостола, „които са служили добре, придобиват добър чин и голямо дързновение във вярата, що имат в Иисус Христос” (1 Тимотей 3:13). Добър служител Божий е този, който е „хранен с думите на вярата, и на доброто учение”, който съветва братята на това и се труди и укори търпи в своето служене (1 Тимотей 4:6-10). Апостол Павел служи на Бога „с чиста съвест” (2 Тимотей 1:3). Той призовава своя възлюбен ученик Тимотей да изпълнява добре службата си като епископ, поставен от него, за да проповядва словото, да настоява навреме и без време, да изобличава, да запретява, да увещава с голямо дълготърпение и поука, да бъде всякога бодър, да претърпява скърби, да извършва делото на благовестието (2 Тимотей 4:25).

Пред „презвитерите църковни” от Ефес апостол Павел така характеризира своето служене: „Вие знаете, казва той, как от първия ден, когато стъпих в Асия, всичкото време бях с вас, служейки на Господа с голямо смирение и много сълзи и след изпитни, които ми идеха от злите замисли на юдеите; как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и по къщите, като проповядвах на юдеи и на елини покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисус Христос”.

Апостол Павел изтъква пред презвитерите, че служейки на Господа и на Спасителя, той от нищо не се страхува, че не му е свиден животът, понеже едно цени най-много и най-високо: да свърши „с радост попрището си и службата”, която е приел от Господ Иисус: да проповядва евангелието на Божията благодат. И като се обръща към своите слушатели и събеседници той продължава, изтъквайки, какво те трябва да правят, за да бъде службата им в съгласие с проповедта за Царството Божие, което той възвестявал: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв“ (Деяния на светите апостоли 20:18-28).

Апостол Павел счита, че след като е бил така чудесно призован от Иисус Христос, след като е разбрал, по какъв погрешен път е вървял, преследвайки така жестоко Неговите последователи, след като е изживял коренния преврат и е обновил своята душа чрез Божията благодат, че е нравствено задължен да служи на Бога, да проповядва спасителното учение на Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 21:19). Неговото отиване в Иерусалим, въпреки опасностите, на които се подхвърля, и за които го предупреждавали близките, не е нищо друго освен верност до самопожертване на служенето, на което е избран и което е поел пред Христа. Той имал дълг да проповядва и да занесе даровете, които бе събрал за „светиите” от първата Христова Иерусалимска църква. И наистина апостол Павел не се уплашил от опасностите, които му се изпречили още от първите дни. Както пред синедриона, тъй и пред управителя Феликс той изтъква своето нравствено задължение да изповядва и да проповядва учението на Иисус Христос, като разкрива пред тях чудесното явяване на Христос пред него по пътя за Дамаск, където той отивал, за да гони Христовите ученици. Апостол Павел казва, че в своето служене на Бог той всякога е залягал да има „винаги непорочна съвест пред Бога и пред човеците” (Деяния на светите апостоли 24:16). Пред цар Агрипа и пред Феста апостол Павел предава думите, отправени към него от Иисус Христос през време на чудесното Му явяване по пътя за Дамаск, с които очертава своята служба и обосновава настойчивостта, с която той я провежда въпреки съпротивата на юдеите. „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си: защото Аз за това ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия, като те отнемам от народа юдейски и от езичниците, при които те пращам сега, да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатаната към Бога, та чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследие между светиите” (Деяния на светите апостоли 26:15-18).

Да свидетелства за възкръсналия Христос е пръв дълг на апостол Павел в неговото служене и той не престава да върши това като апостол на езичниците той прославя службата си (Римляни 11:13). Той трябва всякога да пребъдва в службата, която има (Римляни 12:7). Понеже неговото предназначение, посочено още на пътя за Дамаск, е: „Да бъде служител на Иисус Христос между езичниците и свещенодействено да извършва Божието благовестие”, апостол Павел счита, че и приносът, който е събрал от езичниците за братята в Иерусалим, които бедстват, е осветен от Духа Светаго. Той счита за чест да проповядва името и учението на Христос там, където то не е известно (Римляни 15:16-21). Наред с това той очертава служенето на Бог, което, едновременно с това, е служене на ближните, в една твърде конкретно дадена пълнота и живост. То, според него, се проявява в изпълнението на дълга, произтичащ от работата, с която човек е натоварен, и от даровете, с които Бог всекиго е надарил, както и от попрището, което всеки е избрал в живота, следвайки своите вътрешни влечения и способности. „Наставник ли си, казва апостолът, наставлявай; дарител ли си – дарявай простосърдечно. Любовта да бъде нелицемерна; отвръщайте се от злото, прилепяйте се към доброто; бъдете един към друг нежни с братска любов; преваряйте се в почит един към други… духом бъдете пламенни; Господу служете… помагайте на светиите в техните нужди; залягайте да бъдете страннолюбиви, благославяйте вашите гонители;…бъдете едномислени помежду си… не въздавайте никому зло за зло, а залягайте за това, що е добро пред всички човеци… бъдете в мир с всички човеци.. Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро… (Римляни 12:7-21).

Апостол Павел се вглежда твърде дълбоко в служенето на ближния, когато засяга един от най-деликатните въпроси – въпросът за властта и за началника, и за подчинението, което хората им дължат по силата на закона и установения с него ред във всяка организирана общественост. Думите на апостола, обаче, получават своя истински и дълбок нравствен смисъл единствено под светлината и духа на тази оценка на властта на началника, която им придава Иисус Христос. Но в същото време това учение трябва да бъде поставено в светлината и духа, и на всичко това, което и сам св. апостол Павел установи, като характерна особеност на служенето, произлязла от чувството и съзнанието на дълг към Иисус Христос и към хората.

Основните положения, които могат да бъдат изведени и подчертано дадени тука, като учение на апостол Павел за властта, за началника и за подчинените (и подчинението), се свеждат към следното:

1. За доброто развитие на живота е необходим известен строй и ред;

2. Този строй и ред (по принцип) е установен от Бога именно като необходимо условие за доброто развитие на живота;

3. Този строй и ред, поради това, трябва да осъществява доброто, да съпътства и съдейства разкриването на добрите дарования на хората, да обезпечава доброто, правдата, напредъка на живота;

4. Властта е положителна, творческа сила и проява, която поддържа строя и реда, подпомага осъществяването на доброто и понеже това добро е от Бога вложеният в живота Закон, властта не е власт, ако не отговаря на своето предназначение;

5. По принцип всяка власт е от Бога именно поради това, че подпомага правилното развитие на живота, подкрепя доброто и ограничава злото.

6. Началникът е служител. Той е „Божий служител”, защото пряката му задача е да върши, да подкрепя, да въдворява доброто в живота и в отношенията на хората.

7. Подчиняването на властта, на началника, не трябва да става от страх, а „по съвест”.

Щом властта е от Бога, а началникът е „Божи служител”, то от думите на св. апостол Павел могат да бъдат направени следните важни изводи за служенето: Най-напред тези апостолови думи се опират върху здравите основи на любовта към ближния, която е поставена от Спасителя като основен принцип на християнската нравственост и като нейно съдържание. Според апостол Павел, всички заповеди на Закона, даден от Бога, се съдържат в тези думи: „… възлюби ближния си като самия себе си”. Любовта е изпълнение на Закона (Римляни 13:1-10). Щом това е така и щом властта е от Бога, а началникът – „Божи служител”, както се спомена по-горе, става ясно, че и властта, и началникът трябва да се ръководят в своето служене от любовта към ближните, тъй като в това е смисълът и предназначението им в живота на организираната общественост. Не са ли налице тези основни качествени прояви и у единия, и у другия – ние нямаме служене на закона на доброто, на любовта, а тяхно нарушение, потъпкване – тяхно отричане. Тогава не властта и началникът служат на хората, а последните се превръщат на слуги, чиито права се ограничават от произвола, властолюбието и господаруването, които ще характеризират властта и началника.

Служенето, като изпълнение на новия закон на любовта, трябва да се отразява в живота и от живота на християните. Но за да има такова отражение и да бъде то пълно и плодоносно, трябва Божиите служители не само да бъдат проникнати по чувство и мисъл от любовта, но и да действат така, че да оделотворяват тази любов: да служат на ближния. Поради това и апостол Павел пише на коринтяните, че те са писмото, написано чрез неговото служене, и че това писмо свидетелства за стойността на неговото дело. Писмото се чете от „всички човеци”. То е написано не върху каменни скрижали, а върху скрижалите на сърцето (2 Коринтяни З:2-3). В това е същността на служенето: да записва на скрижалите на сърцето закона на любовта и да го превърне в извор на добро, в мотор, движещ цялата дейност на човека към творение на добро на ближния. Това е духовно служене и понеже духът има непреходна стойност, то и неговото дело става непреходно, щом се явява отражение на неговата същност (2 Коринтяни 3:6-11).

Като обяснява на коринтяните значението на своето служене апостол Павел изтъква, че то е по милост Божия, но тъкмо поради това именно то е и служене на истината, която стои открита, като се намира под светлината на благовестието. Като проповядва Христос Иисус апостол Павел казва, че е слуга на вярващите заради Иисус (2 Коринтяни 4:1-6).

Апостолското служене не е протичало гладко. Апостол Павел говори: „Отвред сме наскърбявани, но не изоставени, повалени биваме, но не загиваме“ (2 Коринтяни 4:7-9). Опората в служенето е вярата в Господ Христос и признателността, любовта към Бога. Друга опора е собствената съвест на служителя и съвестта на вярващите, на тези, на които се служи (2 Коринтяни 4:13-16; 5:11). Служенето на апостола е посланичество. Божиите служители в своята проповедническа и наставническа дейност заместват Христос и това е едната страна на служенето. Чрез тази дейност Бог утешава хората, които трябва да се примирят с Него. Другата пък страна на служенето е тази: да примирява грешните с Бога. И апостолът казва: „Молим ви от име Христово: примирете се с Бога!” (2 Коринтяни 5:20). Който служи на ближния е „съработник” на Христа. Апостолът изтъква, че служенето е подпомагане, а не препъване. Последното, ако се проявява, опорочава служенето. Апостол Павел се препоръчва за служител Божи, който върши службата си с голямо постоянство, в скърби, в нужда, в утеснение. Като служител той е „при рани, в тъмница, в скитания, в трудове, с Дух Свят, с нелицемерна любов, със слово на истина, със сила Божия, чрез оръжията на правдата в дясна и лява ръка, при чест и безчестие, при укори и похвали…” (2 Коринтяни 6:1­8).

Когато Иерусалимската църква бедствала св. апостол Павел се заел със събиране на средства, за да подпомогне братята, „светиите“. Сърдечното участие в тази помощ на всички, кой с каквото може, той счита за добро дело, за голяма служба. Това добро дело се опира на вярата и на любовта и е техен израз. Дадената помощ, като служене на ближния, трябва да бъде доброволна, а не по заповед. В тази доброволност, именно, се проявява любовта, понеже тя е, която, като изпълня сърцето, твори делото. Такава служба, според апостола, е добро дело и пред Бога, и пред човеците. „Ние, казва той, залягаме за доброто не само пред Господа, но и пред човеците“ (2 Коринтяни 8:1-51). Да подпомогнеш нуждаещия се, да го облекчиш в страданията, да го избавиш от бедствията, значи да вършиш служба, която не само подпомага тези нуждаещи се и бедстващи, но извиква у мнозина благодарност към Бога. Чрез такова служене се прославя Бог и се създава тясното общуване на всички вярващи помежду си (2 Коринтяни 9:9-13).

Служенето трябва да се върши с благост и с любов. Апостол Павел казва: „…и макар да можехме да се явим с важност, като Христови апостоли, при все това ние бяхме благи сред вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си. Така ви бяхме обикнали, че бяхме готови да ви предадем не само благовестието Божие, но и душите си, понеже ни бяхте станали драги… всекиго от вас, както баща децата си, ние подканяхме, молехме и убеждавахме да постъпва достойно за Бога, Който ви призва в Своето царство и слава” (1 Солуняни 2:7-12). Божият служител се грижи за ттези, които е наставил и напътил към Иисус Христос. Апостол Павел пише на солунците, че е пратил Тимотей да ги укрепва във вярата, да ги утешава в скърбите, защото той за това е отреден” (1 Солуняни 3:1-5).

Ако трябва да се изтъкнат най-характерните страни на служенето и тежестите, които то носи, достатъчно е да се спомене това, което е понесъл апостол Павел. Той счита себе си за най-малкия от апостолите. Дори казва, че не е достоен да се нарича апостол, понеже преди е гонил църквата, бил е враг на Христос. Но Божията благодат го е направила това, което е, и той се е потрудил повече от всички. Той постоянно е бил в трудове, понасял е рани, лежал е в тъмници, бил е много пъти на умиране. Пет пъти е бил бит от юдеите; три пъти е бит с тояги: един път е бил пребит с камъни и изхвърлен като безжизнен труп; три пъти претърпявал корабокрушение… Пътувал е много пъти, за да разпространява учението на Иисус Христос, да наставя в истината на вярата, да обхожда създадените от него църкви и да ги поддържа в благочестието. При тези пътувания той е бил в многобройни опасности, както от природни стихии и препятствия, така и от разбойници. Понасял е студ, жега, глад и жажда, но всякога се е грижил за всички. Мъчил се е с мъките на вярващите; на възлюбените свои чада, скърбил е със скърбите им, много пъти е бил в сълзи, но и в радостите им е бил радостен. Най-много е бил радостен от това, че е бил служител Христов, че е могъл да насочва и ръководи всички във вярата и в любовта.

Така очертаното и осъществено от апостола служене на Бога и на ближния изтъква неговата особено голяма нравствена висота и тази животворяща сила, която то има, и която преобразява живота на хората, щом се проявява. Като се явява основна, движеща пружина на отношенията на християните помежду си, служенето се изтъква и подчертано посочва, като най-съществена страна от дейността на поставените от апостолите техни последователи и заместници – епископите, духовенството изобщо. Те са най-близките до него и най-отговорните носители на Христовото слово, дело, живот и любов и те са, които най-вече трябва живо и непосредствено да ги проявяват, а не само да говорят за тях. Като Божии служители те са не само най-отговорните за насаждането, поливането и процъфтяването на доброто чрез служенето, но и най-живите и непосредствени представители в живота си на служенето чрез себеотказването, себежертвата. Това изисква от тях евангелската любов, чието оделотворение се проявява в служенето на ближния. И всичко това трябва да се върши, както казва апостолът, със смирение, без големство и без стремеж към първенство, към власт и господаруване, а следвайки жертвения път на Спасителя, бъдейки „като слуги” на поверените им хора, за спасението на техните души, които те трябва да приведат при Бога и Спасителя, Който ги е откупил със скъпата цена на Своята кръв. Не външните блага и почести, не външният блясък и слава трябва да блазнят тези Божии служители, а трябва да ги ръководи и вдъхновява подвигът на всеотдайната обич към Бога, към Христос Спасителя и към ближните, братята, към бедстващите и жадуващи за човешки обноски и живот хора. И в това отношение, както апостолите, така и техните съдейци и последователи оделотворяваха чрез безкористно, всепредано на Бога служене любовта към ближния и подпомогнаха бързото разпространение на Христовото учение и разцвета на новия, на християнския живот.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, С., том V (ХХХI), 3, 1955-1956. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Ганчо Пашев (1885-1962). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9O9

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s