Ганчо Пашев

В светлината на това разбиране на отношенията между хората на новото общество, което се изгражда от учението на Иисус Христос, и в основата на което е поставен принципът на любовта, конкретизирана чрез служенето на ближния, да властваш, да господстваш над другите е проява греховна, езическа, свойствена на князете и велможите На „този свят”, който е греховен, пълен с неправди, страдания и насилия. В обществото, което Иисус създава, не могат да виреят подобни отношения на властване и на господаруване. Поради това Иисус казва на Своите ученици: „Между вас, обаче, няма да бъде тъй”… В новото общество, в Царството Божие ще се проявява не големство и власт, а служене, обич, любов. Който повече служи на ближния, който, следователно, има по-голяма любов, той ще бъде първенец, големец в това Царство, но и първенството и големството не е това, което се мисли в „този свят” и което се търси и цени в него. То няма изискани външни форми, блестящи одежди, високомерни външни прояви, които са характерни за големците на „този свят, които задоволяват тяхната празнота и суетност. Този, който с цялата си душа служи, помага, грижи се за тези, които обича, не се големее и не търси празни отличия, не търси първенство. Той е задоволен от това, че може да утеши, да отрие сълзи, да нахрани гладни, с една дума, да послужи на своите ближни с каквото може, за да облекчи техните страдания, да направи по-радостни техните тъжни, горчиви дни.

Иисус Христос говори и за тези нравствени качества, които трябва да има началникът. Поставеният на първо място, начело, като водач на живота на хората, началник носи, по силата на това поставяне напред, редица нравствени задължения, независимо от „служебните” задължения, които има поради мястото, което заема и което се определя от закона или от тези и други административни наредби. Колкото и да е високо мястото, което заема началникът – той все пак е поставен, за да се грижи за хората, които попадат под обсега на неговата област на действие, права и отговорности. Иисус Христос изтъква тъкмо тази, най-висша и най-ценна страна от проявите на всеки началник: служенето на ближния. Началникът трябва да бъде „като слуга” – да служи на подчинените си, да полага грижи за тяхната закрила, за тяхното добро. „По-големият трябва да бъде като по-малкия.” Това е нравствено изравняване, което никога няма да снижи този „по-голям”, но всякога ще издигне на необходимата висота „по-малкия”, ще му вдъхне сили, ще го направи по-щастлив, по-радостен. Въздействието на човечността, на зачитането на човека от човека е извънредно голяма и възраждаща сила. А тъкмо това иска от Своите ученици Иисус Христос – Нашият Спасител – защото то е, което носи и създава здравата спойка между хората и изгражда не само духовното, нравственото, но и пълното единство между тях.

Иисус Христос постави Своето служене, Своето слугуване, като пример на учениците и с това го въздигна в идеал. Заедно с това Той го направи нравствено задължително условие за изграждането на новия живот на Своите последователи. Като опразни робската принизеност на цяла категория хора на труда и на повинностите, на зависимостта от волята и средствата на другите, Иисус Христос възстанови тяхното високо човешко достойнство. И понеже това опразване на принизеността, от една страна, и въздигането, от друга, се извършва по вътрешна линия, то неминуемо следва да се прояви и навън, да се конкретизира, да изгради новите отношения на хората в новата, християнската общественост. В тази нова общественост началникът е като баща, който се грижи за своите деца – за поверените на него хора. Той, преди всичко, е човек и в лицето на другите трябва да вижда човеци. А като ги вижда и цени – да работи за тяхното съвършенстване и издигане, за тяхното щастие и благоденствие, както материално, тъй и духовно. Началникът не е суров, безразличен, студен разпоредител със съдбините на хората, движен от установените норми на закона, който урежда техния живот и отношения. Той, наистина, е блюстител на закона, на правото, но е и баща-проводник на това право и на този закон по такъв начин, щото това негово действие и отношение да подпомага хората в техния тежък път на личното и обществено строителство. Началникът трябва да гори от ревност за доброто на своите подчинени. Той трябва да ги обича и като ги обича – да им служи. Така Иисус Христос свързва началника с подчинения, големеца с малкия, човека с човека и посочва същината на новия живот в любов един към други и в служене един на други – в служене на ближните. А ближни са всички хора, независимо от това, какви са те по народност, какво е общественото им положение или политическото и икономическо състояние. Притчата за Добрия самарянин е красноречиво доказателство за това.

Иисус Христос не само даде учение за дейната любов – за служенето на ближния, но и осъществи този идеал в неговата пълнота и възвишеност. От момента на излизане на проповед Иисус Христос е постоянно в услуга на хората. Той ги поучава, наставлява, изцерява болни, хроми, сакати, слепи и всякога се отзовава на молбата на тези, които просят от Него помощ, които се нуждаят. Понякога Спасителят е бивал до толкова много зает, че не е имало възможност, нито да си почине, нито да се нахрани. На поканата за едното или другото от страна на учениците Си Той е отговарял, че почивката и храната Му са в изпълнения дълг, в проповядването Словото Божие, в творението на доброто.

Особено интересен е подходът на Иисус Христос към хората, които имат нужда от Неговата помощ, на които Той служи с една или друга добрина. Иисус се старае да посочи на най-съкровеното и ценното, което имат просителите, или да открие това, което им липсва, за да насочи вниманието им към неговото достигане. Когато е необходимо да се разкрие ценното и високото у хората, Той се старае да го въздигне в общ ръководен принцип, като излиза от конкретно даденото и убедително за всички явление. Ако пред Него е грешник, Иисус върши това, което ще възбуди у него опомняне, разкаяние, което, като раздвижи душата, ще създаде условия за нейното спасение от гибелта. Случаят със Закхей е класически по своята наситеност с високо нравствено съдържание и ярък пример на служене на ближния. Сърцеведецът Христос знае, какво става в душата на този богат митар, и Той строи цялата си обноска с него и с другите именно върху това, което става в тази душа. А тя, развълнувана от слуха за идването на Спасителя, е пред прага на коренен преврат към спасение. Възраждането, спасението на Закхей е спасение и на неговия дом. Нещо повече. То ще мине ограничителната, разделящата черта, която до този момент е ограждала Закхей и дома му от другите люде и домове. Дистанцията на вражда и отчужденост ще бъде срината, ще се създадат нови и здрави връзки между него и другите, защото ще бъде възстановена потъпкана правда и ще бъдат съгряти изстинали и смекчени закоравели сърца.

Историята на Закхей е известна (Лука 19:1-8). Ще се спрем само на най-важния момент, оценяван от гледището на принципа за служене на ближния. Ние знаем, че малкият по ръст Закхей, за да види Иисус, се покачил на една смокиня край пътя, по който щял да дойде Спасителят. Като се приближил до смокинята, Иисус повдигнал поглед, видял Закхея и му казал: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.” Околните, които видели и чули това, зароптали и казали: „Отби се при грешен човек”. Закхей, развълнуван от оказаното му внимание, от зачитането му от страна на Иисуса, като че ли в отговор на ропота на хората, “застана и рече на Господ: ето половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно”. От своя страна и Иисус, преценявайки ропота на недоволните, от една страна, и делото на Закхей, от друга, казал на митаря: „днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син, Человечески дойде да подири и спаси погиналото”.

Не е трудно да се проникне в същината на израза: “… трябва да бъда у дома ти” и в същината на станалото, за да се види, че Иисус подири в душата на Закхей тези движения, които са се вече зародили, и които е трябвало да бъдат подкрепени и засилени, защото са били, началото на един дълбок и коренен поврат от греха към спасението. Хората, околните не са били в състояние да разберат и да оценят ставащото в душата на Закхей, но Иисус, като Бог, е проникнал в нея и се явява в помощ, за да може започналият се процес на възраждане да се прояви в сила и пълнота. Външно погледнато, Закхей като че ли изведнъж става друг, нов човек. Скъперникът и грабителят става щедър и дава половината от своя имот на сиромаси. Несправедливият митар проявява силно чувство на правда и заявява, че четворно ще възнагради тези, които с нещо е онеправдал, към които е бил несправедлив. А това е станало тъй със Закхей, защото Иисус Христос е оценил, зачел у него човешкото, доброто, което се е таило, било е потиснато до този момент. Открито, оценено по достойнство, извикано към проява, това дълбоко човешко и, в същото време, Божествено начало у него се пробужда и проявява силно, решително. Човечността, Божественото начало, доброто у Закхей се пробужда от това, че към него е била насочена Божията любов, Христовата благост и проникновена готовност да помогне, да спаси. Закхей, развълнуван от събитието, намиращ се в размисъл за себе си и за състоянието си при слуха за идването на Учителя, Който прави такива чудеса и прониква в тайните на човешката душа, сега, след като Иисус се обърна към него и каза, че ще гостува в дома му, не е могъл да не почувства Неговата особена милост, особена благост и любов към него, грешния митар. И тази именно Иисусова благост, милост и любов не само съгряла неговото сърце, но и го възпламенила, възбудила към дейност, която го довежда до неговото и на дома му спасение.

Но дали само Закхей и неговият дом са затрогнати, спасени? – Едва ли би могло да се отрече този така естествен и така често проявяващ се процес на въздействие върху другите от страна на такива случаи, като със Закхей. Мнозина, дори и от тези, които са роптали, които са се учудили, че Иисус отива при грешник, след като са чули и видели станалото, което е направил и казал Закхей, което е казал Иисус Христос, несъмнено са преживели дълбоки душевни потреси, които са насочили техните чувства, мисли и дейности към това, което Христос е искал да достигне. И техните души са се разтворили, за да приемат Христос, а сърцата им се съгрели и раздвижили към търсене и правене на доброто.

Този момент е особено интересен от психологическо и нравствено гледище. Един погрешен подход, една неправилна, неверна преценка на душевното състояние на хората и, поради това, едно неподходящо отношение към тях и всичко може да бъде разрушено, загубено. Между това Спасителят има за цел да спасява грешни, погиващи човешки души, да смекчава затвърдяли, да съгрява изстинали човешки сърца, за да ги направи отново мощни и годни да движат хората към възвишеното и доброто.

Също такова е приближаването на Иисус към обвинителите, при случая със заловената в прелюбодеяние жена (Иоан 8:2-11). Както ни разказва евангелист Иоан книжници и фарисеи довели при Иисус заловената на местопрестъплението блудница, с цел да Го изкушават: Ако осъди грешницата, Той би влязъл във функции, които принадлежат на съответни власти, ако пък не осъди – би се явил покровител на престъплението. Обвинителите изтъкнали пред Иисус Христос престъплението, как подобно престъпление се преценява от Закона, и Го попитали: „Ти, прочее, какво казваш?”… Иисус изслушал обвинението и нищо не казал, а се навел и почнал да пише нещо по пясъка. Окуражени от мълчанието на Иисус, обвинителите-изкусители още повече настоявали да Го питат, вероятно като са мислили, че са Го поставили пред голямо затруднение.

Като Бог и като съвършен човек Иисус Христос знае добре човешкото сърце, поради което, и под дебелия слой на фарисейската и книжническа закостенялост, е видял да се таи искрата на съвестта им. Тази малка искрица е трябвало да бъде раздухана, за да се превърне в пламък, който ще разгори огъня на очистването. И тъкмо това е сторил Спасителят. Той не изобличил с резки думи изкусителите, нито се нахвърлил с упреци и презрение към грешницата, както обикновено постъпват хората в такива случаи, било искрено възмутени от констатираното престъпление, било пък за да прикрият гредата в своето око. Не! Иисус не постъпил тъй, както обикновено постъпват хората. Той дълго мълчал, навел глава, както се спомена, като пишел нещо по пясъка.

Какво ли е писал Христос? Защо Той не е гледал право в очите изкусителите Си? Защо не изобличил тяхното лицемерие?.. Струва ни се, че в това държане на Иисус Христос има нещо дълбоко поучително, нещо наситено със силата на най-непосредственото въздействие върху съвестта на човека. Много вероятно е да се допусне, че Иисус е чертал върху пясъка името на Бога, което не се е произнасяло от евреите, за да не се кощунства с него. Мълчанието пък на Иисус и това, че на настойчивите въпроси Той не отговарял, а чертал по пясъка, неволно е заставило обвинителите да се взрат в това, което било написано и преповтаряно. И те не са могли да не прочетат името Иехова (Яхве). И когато това свято име овладява съзнанието им най-непосредствено и естествено Иисус Христос вдигнал глава, погледнал обвинителите и казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“ (Иоан 8:3-11). Като казал това Той отново се навел и продължил да пише по пясъка и там отново се изобразявало името Иехова… Огънят на много пъти написаното Божие име запалил заспали съвести, раздухал тлеещите искри на нравственото съзнание и чувство на отговорност в сърцата на обвинителите. Иисус се навел не само за да пише това изгарящо душата на грешника свято име, но и да даде възможност на обвинителите, несмущавани от Неговия поглед, да останат сами със себе си, да изживеят интимно подхваналото се в душата им брожение и да дойдат до състоянието, когато пробудилата се съвест ще ги изобличи, и като почне да ги гризе, ще ги насочи по пътя на самопреценката, на самоосъждането, за да настъпи след това и процесът на опомнянето, разкаянието и прераждането.

И, наистина, този така важен процес, пробуден у тях от Иисус, бързо се развил и решително обхванал душите им. Св. евангелист Иоан пише: „А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да си отиват един след други, начевайки от по-старите, та до последните”.

Извършеното от Спасителя дело е истинско служене на ближния. То може да бъде оценено като велика милост Божия към грешния, като любов към него, която любов, като съгрява сърцето и душата, го насочва към Бога и към доброто. А това последното не е нищо друго освен изграждане на праведен живот, ходене по Божиите пътища. То е най-подчертаната проява на любов към човека. Тази напътстваща, подкрепяща и спасяваща любов към човека се проявява и към нещастната блудница.

Преживяла дълбоките потреси на срама, свойствен макар и в най-малка мярка и на закоравели престъпници, водена пред очите на всички хора, изложена на обвиненията на тези, които я заловили на местопрестъплението, очакваща с трепет страшната присъда, която е трябвало да чуе от съда, блудницата била заведена при Христос. Божествената чистота и възвишеност на Спасителя, Неговото име и дело несъмнено са се отразили върху душата на нещастната жена и са предизвикали дълбоки потреси в нея. Сърцеведецът Иисус добре е знаел, какво става в тази грешна човешка душа. Той чакал да узрее у нея процесът на опомнянето, на възраждането и преврата. А този процес ще бъде толкова по-дълбок и решителен, колкото по-силно бъде почувствана проявената към нея Божия благост. Тази благост приласкала наболялото сърце, раздвижила към добро грешната душа на блудницата и така я подготвила към възраждане, към нов живот.

Извънредно дълбока и наситена с нравствено съдържание е картината, която, с няколко само щрихи, е нарисувал св. евангелист Иоан в този епизод от дейността на Спасителя. Той ни предава станалото простичко, но изпъкнало, затрогващо… „И остана Иисус сам и жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус ѝ рече: Жено, де са твоите обвинители ? Никой ли те не осъди?“

Защо пита Иисус? Нима Той не знаеше, какво стана в душата на обвинителите? Нима Той не видя тяхното отдалечаване? – Господ пита, за да разтърси душата на нещастната жена, да възбуди у нея разкаяние и я подготви към обнова. Евангелистът продължава: „Тя отговори: Никой, Господи! Иисус ѝ рече: И Аз те не обвинявам. Иди си и недей вече греши!“

Обстоятелството, че обвинената жена останала, след като обвинителите ѝ се оттеглили, и чакала присъдата на Христос е от голямо значение. То показва, че наистина в нейната душа е почнало брожението към опомняне и възраждане, защото ако това не бе така, тя не би стояла покорно, съкрушено. Тя би се отдалечила, би избягала, щом обвинителите ѝ се отдалечили, а пък Иисус дори не повдигнал глава, за да я погледне. Отговорът на жената показва, че тя вече е със съкрушено сърце под съзнанието на извършеното престъпление. Кротко, смирено, дълбоко затрогващо е казаното от нея: „Никой, Господи!“ А думите на Христос: „И Аз не те осъждам“ посочват, че зад видимото, проявеното навън състояние на жената има нещо по- широко, по-дълбоко и важно.

И наистина, защо Христос не я обвинява? Нали тя е заловена на местопрестъплението, нали тя е виновна по Закона на Моисей? Пък, може да се каже, че и по всеки закон и морал на една организирана общественост стореното от нея е несъмнен грях. В никой случай не може да се допусне, пък никой и не би посмял да допусне, че Иисус не обвинява жената по същите причини, по които се отдалечиха от нея и от Иисус нейните обвинители. У Иисус няма грях. Той е безгрешен и Господ (1 Иоан 3:5; 1 Петр 2:22; 2 Коринтяни 5:21; Евреи 4:15).

В отношението на Иисус към грешниците има нещо много дълбоко и велико. Тълкувайки този тъй важен момент, можем да кажем, че очевидно, Иисус Христос иска да посочи, че тази жена, тази грешница не е изцяло виновна за сторения грях. Може би тя е била жертва на покварените нрави на другите, на средата, в която е живяла. Може би е била тласната в този път от други хора, по-силни от нея. Може би не е имала кой да я напътва към доброто и чистотата, или пък е живяла сред съблазни, с които, също така не по нейна вина, тя не е могла да се бори, защото нямала сили и не е имало кой да я научи на такава борба и да я подкрепи в усилията ѝ да се запази чиста и непорочна. А може би и тежко, непреодолимо насилие я е водило, я е влекло към порока. Но каквото и да е било в основата на нейния грях, на безпътния ѝ живот, в този момент, очевидно, пред нея вече са се изправяли възможности да се бори, да надвива и да се поправи: да води нов, чист живот. Очевидно жената е придобила някаква сила, намерила е достатъчно здрава опора, за да се възроди. Иначе Иисус Христос не би ѝ казал: „Иди си и недей вече греши!” А тези думи, казани от Иисус след като не я осъди, говорят твърде много. Иисус не осъдил грешницата, прелюбодейката не само защото, както се каза по-горе, е знаел, какво става в душата ѝ, но и поради това, че тя е била вече на път към оправяне. А тъкмо такъв един момент може да доведе човека към пълно прераждане, когато той се намери под съгряващата топлина на зачитането и на любовта. И тази, която преди може би никога не е чувала добра, окуражаваща в тежкия път на живота дума и топлината на човешка грижа за нея, сега, почувствала силата на Христовото съчувствие и обич към човека, е намерила сили да се бори вече с греха и да го надвива. Чистотата и нейната привлекателна сила в прошката на Христос са тази именно жизнена сила.

Този случай, както и всички други, за които ни говори св. Евангелие, извънредно ясно чертаят тези отношения, които трябва да съществуват между хората. Да бъдеш в услуга на другия, на ближния, значи, наистина да положиш грижи за неговото духовно-нравствено издигане, възпитание, подпомагане – да работиш с любов и преданост за неговото спасение. Това значи, да служиш на ближния!

Иисус Христос проявява особена благост и сърдечна топлота към тези хора, които според законническите схващания на книжници и фарисеи, били считани за долни, отхвърлени, грешници. Това са хора, лишени от средства за препитание, потиснати от живота, нищи, хроми, сакати и прочее. Често душите им са потиснати и помрачени от страдания и от отношенията на хората, които всичко имат и живеят в охолство, в изобилие. Сърцата на тези „отритнати от живота” хора са наранени, болезнено чувствителни, или пък съвсем закоравели, озлобени, ожесточени. Към тях Иисус Христос се отнася с любов, нежност и състрадание. На молбата им за помощ веднага се отзовава. Нещо повече. Той често ги запитва искат ли да оздравеят и така пробужда у тях добри желания и чувства и ги изцерява от недъга, от който те страдат, бил той телесен или душевен, морален. В притчите и поученията си Той ги взема за пример. Те биват повикани на трапезата, приготвена за богати и знатни, но не отзовали се на поканата. Те са, които изпреварват богати и знатни в Божието Царство, защото са жадували за правда, за милост и за що-годе сносен човешки живот и отношения.

За да отдели особено внимание на отрудените и обременените от живота и неговите тежести хора Иисус Христос е намирал много основания. Преди всичко, според думите на Спасителя, болните имат нужда от лекар, а не здравите. А тези хора наистина са болни. Те жадуват за добра обноска спрямо тях, за топлота и сърдечност, за трохата от трапезата на богати и знатни, на задоволените от благата на живота. Както изсъхналата почва поема жадно изсипващия се обилен летен дъжд, така и тяхната душа поглъща съживяващата топлина на човечността и любовта. И понеже, както се спомена, Иисус Христос търси човешката душа, търси Божията искра в нея, във всеки човек, и понеже чувствителни към сърдечната топлота и любов оказват тези нещастни, страдащи хора, то Иисус Христос им служи със слово и дело и ги подпомага в процеса на възраждането, на спасението, след като пробуди душите им към него. Измъченият от живота се радва и на най-малката ласка. Но тази „най-малка ласка” трябва да бъде дадена и то от искрено, обичащо, чисто сърце. Тогава и мен тя съгрява и възражда.

Иисус Христос не оставя без грижи и внимание и тези, които имат всички блага на живота. Той никого не отминава и всички поучава, всекиму посочва това, което му липсва и което ще го спаси. Богатият юноша, дошъл при Него, за да узнае, какво трябва да направи, за да бъде съвършен, бе посрещнат от Христос с любов. Иисус му посочи, какво му липсва, но юношата си отиде недоволен, опечален, защото трябвало да се лиши от богатствата си, за да се освободи от Мамона, за да се сдобие със свобода, която му липсвала. Опечален остана и Иисус Христос, защото видя робуването на добрия иначе юноша под игото на Мамона и трудността за богатия да се спаси.

Да служиш на ближния, според думите и примера на Христос, значи, да го обичаш, да го цениш като човек и да си готов да се грижиш за него, когато е в нужда, да му помагаш, когато е безпомощен, да го закриляш, щом е заплашен от някаква опасност. В притчата за Милостивия самарянин Иисус Христос посочи, че под ближен се разбира всеки човек, независимо от неговата народност, обществено или каквото и да било друго положение. Наред с това Иисус Христос спира вниманието на хората върху същността на нещата, а не само върху тяхната външност. В случая с Милостивия самарянин Той изтъква две важни принципни положения: първо: кой е истинският ближен и второ, в какво се изрази любовта, служенето като чувство, съзнание, дълг и дело. Самарянинът не само изпитва състрадание към ранения от разбойниците съвсем непознат и чужд за него човек, но и полага грижи за облекчаване на неговите страдания, а после го настанява на лечение, плаща издръжката и обещава да даде още, ако бъде това потребно, за неговото гледане и пълно изцеряване. С това Иисус Христос спира вниманието на хората върху същността на служенето и го изтъква като основен принцип на живота, защото всеки човек може да види, че отношението на самарянина към пострадалия е добро, благородно дело, когато това отношение към него, което има левитът и свещеникът, е лошо и трябва да бъде отречено.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, С., том V (ХХХI), 3, 1955-1956. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Ганчо Пашев (1885-1962). Източници Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9NT