Ганчо Пашев

Основното начало, което се поставя като определящо стойността на служенето, което ще го изравнява в нравствено отношение е: „… от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто е много поверено, от него повече ще се изисква“ (Лука 24:48). Изразът на Иисус Христос, че неверният, немарливият слуга „ще бъде бит много” не е само посочване на общовъзприетото справедливо наказание за нарушен дълг, но и изтъкване на греховността, на злото, което мотивира, което насочва и дейността и отплатата и с това характеризира живота на хората, които не са се проникнали от Христовото учение и не могат да осъществят принципа на служенето в неговата нравствена ценност и висота. Нито нехайството или злонамереността, нито биенето могат да бъдат принципи, определящи отношенията на хората. Това би отрекло любовта – най-важния, най-жизнения и основен принцип в учението на Иисус Христос, който е творческо начало на живота и в живота.

При друг един случай Иисус Христос направо посочва, като недостатъчно от нравствено гледище проявление на човека, външното, формалното отношение към служенето, което се явява само “изпълнен дълг”, което не сгрява отношенията на слуги и господари с топлината на човечността, на сърдечността и зачитането. Спасителят запитва учениците Си: Кой от вас, кога се върне от полето негов слуга, или овчар, веднага ще му рече: върви, седни на трапезата; няма ли да му рече: приготви ми да вечерям, препаши се и ми шетай, докле ям и пия, а после ти ще ядеш и пиеш? Нима ще благодари той на оня слуга, задето е изпълнил заповедта? Не мисля”. (Лука 17:7-9)

Думите на Иисус засягат две страни на служенето и на неговата оценка. Най-напред се посочва, че положението на слугата се намира във волята или произвола на неговия господар. Върнал се от работа, която е бил задължен да върши, слугата може да бъде натоварен с нова, която също така му е вменена в длъжност. Той може и да не бъде запитан, уморен ли е или не, би ли могъл да се залови отново за работа или не, защото отношението към него се диктува в обикновените житейски преценки като към задължен, който няма никакви права. Господарят нарежда, заповядва, а слугата – изпълнява. Слугата не може да очаква от господаря си покана да седне да си отпочине след уморителната работа, да седне на трапезата да се нахрани, макар че току-що се е върнал от работа и може да е гладен. Това е извън установените, извън приетите отношения между господар и слуга. Слугата извършва възложената му работа и с това служи на своя господар, но за службата си не може да се надява да получи признание, благодарност. Благодарността, признателността е отношение на зачитане, на сърдечност, на човечност. Възприетите житейски отношения поставят слугата на оценка само като слуга, който има определени задължения и трябва да ги върши, а като ги върши, изпълнява дълг и нищо повече.

Иисус Христос не прави пряка оценка на тази страна на посочените от Него отношения между слуга и господар, както и на служенето, което така е проявено, за да изтъкне липсата на нравствена стойност, която е тъй необходима за живота. Но въпросът, изразен с думите: „Нима ще благодари..,” и прочее, а особено даденият от Самия Него отговор: „Не мисля” съдържат в себе си дълбок упрек, скрита мъка и загатват, че колкото и да е нещо обикновено подобно едно отношение между господар и слуга, то не може да се счита за длъжно, за това, което трябва да очертава живота им, да бъде длъжното и характерното в тези отношения. То не е и не може да бъде това, което трябва да бъде.

Другата страна на казаното от Христос Спасителя засяга отношенията на деятеля към себе си и към делото. Деятелят не трябва да очаква похвала и награда за дела, които той върши по дълг, които произтичат от неговата служба, от неговата длъжност. Щом е длъжен той трябва да върши делото, с което е натоварен. Но с това не се изчерпва делото, което подлежи да върши човекът като човек, а не само като слуга, като натоварен с известна работа, като приел да върши тази или друга частна или обществена служба. Това не е достатъчно от нравствена страна. Да служиш на другия, значи да му помогнеш, да го избавиш от опасност, да делиш с него това, което имаш, което му е необходимо, но което и на тебе е потребно и прочее. Всичко това не произтича от служебното положение на човека, нито се определя от икономическото, социалното и расовото положение на този, който се нуждае от нашата служба. Любовта е, която определя моите отношения към другите, поради което служенето се мотивира от това, че и другият е човек като мене, че и той има нужди, каквито и аз изпитвам, и че и той се нуждае от благата на живота, към които се стремя и аз, или които притежавам, а той е лишен от тях. От всичко това произтича за мене един дълг от съвсем друга категория от този, който подтиква служещия да върши своята служба. Поради, това и Иисус Христос казва, че тези, които са извършили само длъжното, само това, което произтича от тяхното служебно, политическо, социално, икономическо или каквото и да било друго положение и което ги задължава да го вършат, ще трябва да кажат: ”… ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да вършим” (Лука 17:10). Очевидно „годният“ служител има да върши нещо много по-голямо, отколкото изпълнението на своя дълг, произтичащ от служебното му положение, от мястото, което заема в обществото, или в държавата. Той трябва да служи в широкия смисъл на думата, да дава израз на своята безпределна любов към ближните си, към другите, следвайки завета на Христос, и призива на своята духовно-нравствена природа: на своята същност. Служенето, което има предвид Иисус Христос, като е израз на любов и преданост, е беззаветно, пълно, всеотдайно, жертвено. То се характеризира със следните думи на Христос: „Който ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец” (Иоан 12:26). Служенето може да поиска жертва. Служещият, в духа на Христовото разбиране на любовта, е всякога пред жертва и не трябва да бяга от нея, когато му предстои да послужи на нуждаещия се, да спаси намиращия се пред опасност и да възвърне към живот една погиваща душа. Очевидно е, че служенето тука не е слугуване и не може да се измерва с мярката на обикновените, привичните житейски отношения, лишени от духа на нравствената пожертвувателност и от топлината на съгряващата любов.

В обикновените, нехристиянски по дух, или изменили на тоя дух, отношения слугата, служащият е поставен на ниско стъпало в приетите житейски ценности. Като има предвид тъкмо тези ценности Иисус Христос казва: “Няма слуга по-голям от господаря си“ (Иоан 15:20). Между това отношенията на Христос към учениците и на учениците към Христос са отношения на приятели, на близки и се определят от пълната изясненост на това, което ги свързва, което ги насочва и което предстои да бъде вършено. Учениците на Христос, вярващите в Него, Неговите последователи, както и всички хора за Христос са приятели, а не слуги, „защото слугата не знае, що върши господарят му, а Той е научил всички на това, което Отец Му е предал и което Той трябвало да възвести (Иоан 15:15). Това знание на учениците на Христос, като ги поставя на голяма висота служенето на другите, в осъществяването на любовта, определя и очертава избрания път от тях и нравствено ги задължава да вървят по него и да принасят плод и тоя техен плод да пребъдва (Иоан 15:16). А тоя път и това основно начало, което ще се разкрива чрез тяхната служба е: …да любите един другиго“ (Иоан 15:17).

И така, принципът, който определя стойността на служенето и неговото място в живота, според Христос Спасителя, е любовта. Тя мотивира, тя вдъхновява, тя действа и се проявява в служенето. Ако последното, като проява на човешката дейност, не се мотивира от любов към ближния и към Бога, то губи своята стойност и може дори да се превърне в насилие, в грях. Служенето всякога съгласува своите високи нравствени цели със средствата, които прилага, за да ги постигне. Няма ли тая вътрешна, по същина, съгласуваност, няма и служене в истинския смисъл на думата. Нещо повече. Възможни са парадоксални отклонения, които създават не само погрешни, но и явно престъпни прояви и отношения. Така, като говори за гоненията, които ще се повдигнат срещу Неговите ученици и последователи, които гонения ще бъдат мотивирани, очевидно, от религиозен фанатизъм, Иисус Христос казва: „.. ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба“ (Иоан 16:2).

В Евангелието се говори за няколко вида служене. Така, св. евангелист Лука говори за свещеническото служене на Захария в храма (1:6-23). Това е служене на Господ и на народа. Но то не се изчерпва с извършването на тези или други обряди, а има и духовно-нравствен характер. Свещеник Захария, осенен от Светия Дух, след като проговорил, изказва във възторжен химн мисълта, че трябва да служим на Бога безстрашно в святост и правда през всичките дни на живота си (Лука 1:75). Обръщайки се към младенеца, своя син, с пророческо проникновение той очертава неговото служене на Бога. Това служене е подготвяне на Божиите пътища, призоваване на народа към покаяние и готовност да посрещне идващия Спасител на света и на Израел. Иоан ще бъде не само предтеча на Христос, но и Негов свидетел пред народа.

Св. евангелист Лука нарича тези, които били около Иисус Христос, чули са Неговите проповеди, били са Негови ученици „очевидци и служители на словото” (Лука 1:2), тоест служители на Спасителя и на Неговото спасително учение. А да служиш на Христос и на Неговото учение значи не само да вървиш след Него, да изпълняваш Неговите заповеди, като приложение на учението в живота си, а и да привеждаш към Него другите, ближните, от любов към тях, от искрено желание да им помогнеш да се спасят.

Като оставяме настрана всички други многообразия на служенето, за които се споменава в Евангелието (Матей 4:11; 8:15; 27:55 и други, Лука 1:13; 2:37; 8:3 и други, Иоан 12:2 и много други) ще трябва да се спрем по-обстойно върху тези места в него, в които то се разкрива като основен жизнен принцип на осъществената любов към ближния.

Ние вече имахме случай, в началото на настоящата глава, да посочим, че служенето на ближния и неговото важно място в живота на християните, както и положението му на основно начало на християнската нравственост, се посочват от думите на Спасителя: “…Син Человечески не дойде, за да Му служат, но да послужи..”(Матей 20:28; Марк 10:45). Ние там посочихме също, че това служене на ближния се мотивира от любов към него, съгрявана и вдъхновявана от любовта на Бога към грешните хора. Както Бог Отец, така и нашият Спасител еднакво обича и праведни, и грешни. Към първите са насочени Неговите грижи, за да ги запази в чистота и святост, а към вторите – за да бъдат те спасени. И грижата Му за грешните е по-голяма отколкото за праведните, защото, според думите Му, болните имат нужда от лекар, а не здравите. По-голямата грижа към грешните не изменя силата на любовта Божия към праведните. Тази по-голяма грижа се обуславя от нуждата от подкрепа, която изпитват грешните, за да могат да надвиват своите греховни влечения и да установят твърдо следван път към вършене на доброто, защото това добро и неговото вършене е дейната любов, която те ще проявят, и към Бога, и към ближните, и към себе си. А това не е нищо друго освен служене на Бога, на ближния и на себе си.

Обикновено в житейските отношения на хората по-големият в стълбицата на обществената иерархия, както това се посочи по-рано, има повече права и средства да създава, по-добри условия за себе си, за нареждане на живота си. Този, който началства, заема предно място и се явява център на вниманието и на грижите на тези, които са под властта му, които му са подчинени. Когато пък този началник разполага с голяма власт, която поставя не само в негово подчинение другите, но и застрашава техния живот и блага, той наистина се ползва не само от грижите и от услугите на подчинените си, но счита това за тяхна длъжност и за особена тяхна чест. Другите са в такова подчинено положение спрямо него, като че ли само за това са и създадени, за да му служат. Иисус Христос особено подчертано и настойчиво се е старал да покаже на Своите ученици погрешността на подобно разбиране на отношенията на хората помежду си. В това отношение Неговата програмна Проповед на планината е блестящо изложение на новите принципи на живота, чрез които се опразват погрешните разбирания на хората за уреждане на живота и се изграждат новите отношения между тях.

Когато говори за Царството Божие Иисус Христос не пропуска да изтъкне пред Своите ученици, че това Царство е духовно и че коренно се различава от земните царства, с които са свързани представите им. Учениците, обаче, както е известно, дълго време не са могли да се освободят от предишните си ограничени представи и да се издигнат до новата висша духовност. Те още продължават да живеят с месианските очаквания за едно славно земно царство на иудеите, което ще им подчини целия свят. Понеже иерархическият строй на земните царства е твърде силно подчертан и по-високото място в него носи и повече чест и блага, някои от учениците на Христос почват да измерват и определят своето място в това Божие Царство в зависимост от тези мерки, които са установени в земните царства. Едни от тях, като са се смятали по-приближени до Иисус Христос, са могли да мислят, че и в Царството Божие на тях трябва да бъде отредено по-първо място.

Един ден, след като Иисус Христос говорил за Царството Божие, между учениците се завел разговор върху въпросите, свързани с това учение. Заедно с учениците имало и много други Христови последователи. Тука била и майката на Зеведеевите синове. Тя се приближила до Иисус и Го помолила да даде първи места на децата ѝ в Царството Божие, като постави единия от Своята дясна страна, другия – от лявата. Според представите на майката, пък и на много други хора, седенето от дясната и лявата страна на първенстващия е голяма чест за човека. Такова първенство и такава чест искала майката за своите синове. Тя е имала известно основание да мисли, че искането ѝ е справедливо. Яков и Иоан били едни от най-приближените ученици на Христос. Те го съпровождали всякога, а в някои случаи те, заедно с апостол Петър, са били свидетели на много прояви, чудеса и откровения, които не са били откривани на другите. Вън от това, младият, пламенен и чист по мисли и чувства Иоан е бил ученик, когото Иисус много обичал, може би тъкмо за тази негова непосредственост, младост и чистота. На молбата на майката, а според евангелист Марк (10:35-47) на самите Зеведееви синове, Иисус отговорил: “Не знаете какво искате“ …

И наистина, нито майката на Зеведеевите синове, нито пък те като са искали това, са знаели, какво искат. Иисус Христос вече много пъти е посочвал, какво представлява от себе си Царството Божие как се влиза в него, какво се изисква от хората и какво място им се отрежда. Царството Божие е духовно царство. В него се влиза след големи усилия, след борба с похотите си, с греховността. Необходимо е прераждане и праведен живот в служба на Бога и ближния. То не е царство, в което се води борба за първенство, чест и власт, за господстване и ползване от блага, добивани с насилие, чрез власт и господаруване над другите.

Като узнали за искането на майката учениците почнали да негодуват. Те също така като майката оценявали и Царството Божие и местата в него, защото възмущението, ропотът им бил именно около това, че двамата братя, чрез майка си, се домогват до първенство между тях. За да посочи общата заблуда и общото неразбиране духа на Божието царство Иисус Христос се обърнал към учениците Си и казал: „Знаете, че князете на народите господстват над тях и велможите властват върху тях; между вас обаче няма да бъде тъй, но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб; както Син Человечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и да даде душа Си откуп за мнозина (Матей 20:20-28; Марк 10:41).

При евангелист Лука е дадена една подробност, едно изяснение, което е от съществено значение, понеже изтъква нравствената висота на служенето като най-силна, най-изразителна проява на любовта чрез служенето на ближния. Там се казва: „Но по-големият между вас да бъде като по-малкият, и който началствува, да бъде като онзи, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Но Аз съм сред вас като прислужник“ (Лука 22:24-27).

С тези думи и напътствия Иисус Христос не само преподаде урок на Своите ученици, в който изясни празността, суетността на тези, които търсят за себе си първо място в Неговото царство, но и прокарва коренна реформа в отношенията на хората, които отсега нататък трябва да се проявяват и да характеризират живота на Неговите ученици и последователи. Най-напред Иисус Христос опразни служенето от това, което и тогавашните житейски отношения и оценки са считали за долно, за унижаващо. Според установените отношения по-горен е този, който седи на трапезата и комуто се прислужва. Този, който прислужва, е по-долен от него от самото обстоятелство, че прислужва. Той е слуга. Но ето че Иисус Христос, Който е по-горен от Своите ученици вече с това, че е техен Учител, Когото те почитат, в лицето на Когото те изповядали Божия Син и очакван Месия, не само заема първо място на трапезата, но и прислужва. И не само на трапезата, но и всякъде и всякога. Той е служил на тях и на всички, които са се нуждаели от помощ и закрила, които са страдали и очаквали помощ и спасение.

През време на последната пасха, преди да пристъпят към трапезата, Иисус умил нозете на Своите ученици и с това им преподал не само урок на смирение, но им посочил и нравствената висота на служенето. Да услужиш, не значи да се унизиш, а да посочиш с делата си висотата, на която си се издигнал в оценката на човека като човека като Образ и подобие Божие, като висша, и непреходна ценност. Поради това и Иисус запитва учениците след това: „Знаете ли, какво ви направих?”… (Иоан 13:12). И наистина Спасителят задава един твърде интересен въпрос на Своите ученици. И може със сигурност да се каже, че те не са знаели, какво им направи Христос, защото не са могли до този момент да преценят много от това, което изобщо Иисус е правил. Поради това, за да бъдат те поставени в светлината на новите отношения, които Иисус иска да създаде, Той обяснява стореното, извършеното от Него истинско служене на ближния и го въвежда в живота като негов основен, ръководен принцип. Това, което Той е правил и прави, ще трябва да правят всички тези, които се считат Негови ученици, които следват Неговото учение и живот. “Вие Ме наричате Учител и Господ, казва Иисус Христос, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умиете нозете един другиму, защото ви дадох пример, да направите и вие същото, каквото Аз ви направих. Истина, истина ви казвам: няма слуга по-горен от господаря си, нито пратеник по-горен от оногова, който го е пратил“ (Иоан 13:13-16).

Нека сега да се спрем по-внимателно и да разгледаме тези положения, които Спасителят изтъква в горните случаи, за да видим, как трябва да ги разбираме и какви са тези нови отношения, които трябва да се създадат и поддържат между Христовите ученици.

Първото нещо, което се изтъква в думите на Христос, е това, че Той, макар и да е Учител и Господ, служи на другите, на нуждаещите се, като да е техен слуга. Преди пасхалната вечеря, както казахме, Иисус умил нозете на своите ученици. Това „дело се е считало за унизително и този, който го е вършил, се е считал за по-долен от този, на когото се умиват нозете. Ако не бе унизително Петър, не би се противопоставял така енергично. Той отстъпил само пред заплахата, че отказване от умиването е отказване от Христос. А тъкмо тази Христова настойчивост и подчинението на Петър опразва извършеното услужване, умиването на нозете, от всичко това, което по-рано се е считало за унизително. Щом Учителят върши това дело, то не може да бъде, низко, унизително. Щом синът Божи доброволно поема да върши тази услуга, тя никого не може да унижава. Тя ще издига този, който я върши от сърце и доброволно, който с това подчертава своята любов към този, на когото служи. Разбира се, тука, в центъра на оценяването не е умиването на нозете, но служенето, услугата, доброто дело, сторено на другия, на ближния. Умиването символизира услужването, помощта, подпомагането и сочи на извършеното уравняване на първия с последния, като ги цени еднакво и еднакво високо издига като хора. Като снизи Себе си до положението на слуга, Иисус издигна слугата на голяма висота, като го отбеляза като човек. Като извърши тази услуга на Своите ученици, Иисус не изгуби нищо от Своето достойнство и като съвършен човек, и като Учител и Спасител и като Божи Син, понеже Сам Той казва: „Син Човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи” (Матей 20:28). И това не може да не бъде ясно за всеки, който се съсредоточи в станалото и го прецени по достойнство. Но също така е ясно, че този, до когото Христос се е доближил със Своите услуги, със Своето служене е вече високо въздигнат и високо оценен.

От съпоставката на двете крайности, която прави Христос, може, да се направи следният извод: Щом първенстващият, Учителят, Господ не се унизява от това, че служи на другите и им става „като слуга”, следва да се приеме, че в живота трябва да се установят такива отношения между хората, които да не се влияят от никакви положения, били те служебни, обществени, политически и прочее, които отношения, като запазват всякога своята нравствена висота, да изтъкват достойнството и високата цена на човека, който установява и към когото са насочени тези отношения. В обикновените “житейски“ отношения хората не се поставят на едно равнище, оценката им не се извършва върху еднаква плоскост и с еднаква мярка. Едните всякога са над водоравната, която определя плоскостта, а другите, също така всякога, са под нея. Иисус Христос строи оценката и уравнението върху еднаква за всички плоскост. Еднакво здраво са стъпили на възприетата плоскост и господарят, и слугата, и пращащият, и пратеникът, защото и единият и другият са оценени като хора, като разумни духовно-нравствени същества, като носители на Образа и Подобието Божие. Изградените отношения на любов и служене върху еднаква и обща за всички плоскост и оценката на хората с еднаква за всички мярка ще създадат, търсеното и необходимо равенство между тях. Всички хора, като Божи синове и като братя помежду си, като разумни духовно-нравствени същества трябва да живеят в творческо разбирателство и любов помежду си. Ако някой от тях, по силата на служебно или друго положение в живота, заема по-висок пост, той поема и повече отговорности, но не променя своите отношения към другите в зависимост от тази надстройка, която се създава за него от заеманото място в обществения ред, в общественото служене. Последното, като необходимо условие на живота, му придобива предимство на чест и достойнство само в зависимост от това, дали той е достойно представен в служенето, като носител и проявител на любов към ближните, на които е поставен да бъде в услуга. Основният принцип, основната мярка за оценка тука е изразът на Христос: Съботата е за човека, а не човек за съботата (Марк 2:27).

Общественият строй и ред е за благото на всички хора и властта, която урежда отношенията между гражданите на организираната общественост, е носителка, изразителка и пазителка на правдата и на зачитането на човека като основна ценност и строител на обществеността. Тук човекът не се взима като някакво неопределено, сухо общо понятие, а като даденост, като реалност, конкретно определена в лицето на всеки отделен гражданин, на всеки отделен индивид, на всяка особа, на всяка личност. Тази конкретност в учението на Иисус Христос е конкретност и на живота, който се изгражда, както и на отношенията, които се създават в него и от него. В тях, ако някой е по-голям, по-високо стоящ, това се дължи на по-големите отговорности, които му са възложени и на по-големите изисквания, които са предявени към него. По-голям и по малък в новите отношения, които Иисус обявява, и в светлината, която Той пролива върху живота и хората, са тия, на които е повече или по-малко дадено и от които повече или по-малко ще се изисква тъкмо за това, което им е дадено. Що се касае до общото, уравняващото начало, да бъдат те хора и ближни един за други, то си остава за всички еднакво, ценно, високо и на тях присъщо.

Следва…(виж тук)

__________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, С., том V (ХХХI), 3, 1955-1956. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ганчо Пашев (1885-1962). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9NA