Ганчо Пашев

Увод

Съдържанието на българския глагол „да служа”, „да се служи” (старобългарски „служити”, руски “служить”) значи, да се върши някаква работа, която ползва друг човек, други люде, а не тоя, който я върши. Наистина, може да се каже „аз служа на себе си”, но тъй казаното се отличава съществено от изказа на глаголното съдържание, споменато по-горе. В изказа „служа някому, другиму” има нещо, което принизява този, който върши работата, който служи. Оттук и названието „слуга” всякога е носило в себе си нещо, принизяващо достойнството на този, който е бил наричан така. Във всекидневието такова служене се оценява като „слугуване”, а категорията хора, които слугуват, често се считат за долни, обикновено „подритнати”, унижени, като че ли не заслужаващи уважение.

В служенето на другия може да има доброволност, безкористие. Служенето може да се мотивира от желанието да се помогне някому. Мотивировката може да бъде предадена на привързаност, на състрадание, на любов и преданост към този, комуто се служи. Това служене може да се ръководи от високото съзнание на човечност, на дълг към страдащия и немощен брат. То се съпровожда от живото чувство и съзнание на душевна удовлетвореност, на пълнота на възприемания и следван начин на живот и дейност. Такова служене е освободено от каквато и да било заинтересованост. То има идеални подбуди и е напоено с духовна, нравствена чистота и висота. В него няма и не може да се долови нищо принизяващо. Но и тъй служещият на другите не е освободен от принизяваща преценка на хората, та дори често пъти и на тези, на които той така беззаветно и безкористно е служил или служи.

Служенето може да бъде мотивирано от социалните и икономически условия на живота. Тогава то става принудително, защото този, който няма източници за препитание, е принуден да отиде да служи другиму, или на други, тоест да слугува. При такова служене особено рязко се долавя принизеността на този, който слугува, понеже няма еквивалентност между положения производителен труд и заплатата за извършената работа. Оценката на последната не става на базата на достойнството на производителя, на работника, на слугата като човек. Обикновено оценката е поставена при редица ограничаващи добива условия, които в края на краищата подчертават тъкмо посоченото по-горе принизено положение на човека слуга: той произвежда блага, а често е лишен от тях; проявява се като творец, а за производствения си творчески труд не получава еквивалентна заплата; човек е, а му се отказва човешко достойнство. Несправедливостта е явна и всякога е будила незадоволство и ропот.

За да се достигне известна справедливост, очевидно, е необходимо да се достигне еквивалентност между труда и възнаграждението за него, между труда и оценката на произведените блага, между благата и необходимия за производството им капитал и, най-отгоре на всичко – да се изтъкне във всички тези отношения непреходната, абсолютната стойност на човека като творец на благата, като извършител на творческия труд. Докато човекът и неговият творчески труд са абсолютни по своята стойност, произведените блага и капиталът, като условие за производството им, са само относителни. Отношенията между тези две величини са несъизмерими. Между тях е прокарана някаква разделяща ги и обособяваща черта. И тъкмо в неправилната, всякога едностранчива и от нравствено гледище несправедлива оценка и смесването на тези различни величини се намират тези противоречия в живота, които са пораждали жестоки несправедливости и кървави борби за повече правда в него. Необходимо е, следователно, да се намери уравняващият принцип, който да установи справедливостта, нарушена и нарушавана най-брутално в живота и дейността, на хората и в отношенията помежду им. Това уравняващо начало, като е в своята основа чисто нравствено, ще трябва да стане ръководен принцип във всички чисто правни отношения на хората в организираната общественост. Такова начало може да бъде формулирано така:

Човекът е абсолютна ценност, а творческият му труд е негово разкритие по пътя на развитието и съвършенството.

Тъй изведеният нравствен принцип на уравняване за достигане на справедливост в отношенията на хората неминуемо налага да бъдат прокарани редица положения, от които първото се очертава в следната форма:

Необходимо е да се намери и установи такъв ред, да се създаде такъв строй и да се въведат такива отношения между хората, щото те, хората, да се имат едни други като абсолютни и непреходни ценности, да се зачитат, уважават и подкрепят в живота и в производството на благата, а творческият им труд да бъде възнаграждаван и с еквивалентна на него стойност, като правото над труда и над благата бъде равно и общо достояние на всички.

Горната констатация, приета като ръководно начало, води след себе си едно ново, второ положение, което може да има следната изразна форма:

Нравствена повеля е, да се опразни тази форма на производствените отношения, в която, от една страна, има работници, слуги, изобщо подчинени, експлоатирани люде, а, от друга, работодатели, господари, владелци на капитала и диктуващи условия на първите, които ги принизяват и лишават от ред ценни за човешкото им достойнство блага.

Това пък, от своя страна, води до едно трето важно положение, което също така е от нравствен характер, но може да получи и правна форма, бидейки начало, задължително за организираната общественост. Това начало е следното:

Капиталът да престане да бъде цел в стремежите на хората, а само средство в производството.

Като четвърто уравняващо начало, също така от нравствен характер, се очертава следното положение:

Единствената цел, осмиляща и решаваща насоките на живота, може и трябва да бъде човекът, взет в цялата негова, същина, предназначение и творчески прояви.

От горното положение следва сам по себе си следният извод:

Достигнатото уравнение премахва, опразва всички социални, политически, икономически и производствени различия между хората. То опразва, класите и унищожава, като безсмислена, класовата борба, понеже оценява всички люде като непреходни по своята стойност. То унищожава експлоатацията на човека от човека, независимо дали експлоататор се явява отделна личност или колектив, в лицето на организирана общественост, основана върху правния принцип на принудата, върху сухия и жесток принцип на необходимостта, изразен в повелята: длъжен си, а не върху посочените по-горе нравствени устои на строя и отношенията между хората, при които повелята “длъжен си” произтича от вътрешни подбуди и съзнаване на общите интереси и, поради това, не тежи, а радва.

В тъй проектирания строй и в създадените от него отношения единственото начало, което ще установява известни различия между хората, е различието в природните дарования, сили и възможности, които тези хора притежават. Това различие, обаче, лесно се изравнява, щом се постави на нравствена основа при изграждане на отношенията между хората. Ако е необходимо да се намери външна обективна мярка за оценка, такава мярка би могла да бъде следната:

Всеки според силите, дарованията и възможностите си е длъжен да твори блага в общото творческо провеждане на живота и това негово творение, тази негова дейност да бъде пълна, да бъде израз на цялостно разгръщане на дарованията, вдъхновявани от нравствената красота на служенето на ближния, на служенето на другите в общия стремеж и творческа проява и на тези други към също такова служене.

Трябва да се признае, че принципът на това общо уравняване е бил, търсен и долавян и в древно време, само че е имал твърде ограничен обсег. Този принцип не е могъл да се превърне в универсално начало, не е могъл напълно да проникне в живота и да определи отношенията между хората. Може да се каже, че през всички времена, у всички племена и народи, къде по-смътно, къде по-ясно живее и движи сърцата на хората идеята за необходимостта от някакво уравняващо начало, което да може да въдвори правда в живота. Понякога това е пламенна вяра, понякога – сладостна надежда, но всякога търсеното, жадуваното е било живо чувствано като върховно благо. Някои митични герои обикновено са творци и носители, насадители на тази така силно търсена и жадувана правда. Често те страдат за нея в борбата си със злото и неправдите на живота и в тези страдания народите са изразявали безизходното си положение при търсенето на уравняващия принцип и напразните си надежди за неговото намиране и прокарване в живота.

Много високо издигнати, просветени хора на древността, философи и моралисти, се стремят да оформят научно или мирогледно тези общи надежди, да дадат обосновка на необходимостта от преустройството на живота, а понякога и сами предлагат формите на новия, на “справедливия”, на „по-добрия” строй на живота, както той се очертава в тяхното съзнание (например Платон). Тези опити свидетелстват за стремежа на тези философи и моралисти, чрез своите творчески пориви към висотите на очертания идеал, чрез жизнеността на изповядваните от тях идеи и вяра във възможността да се преустрои животът, да се откъснат от неговата низост. В същото време те се стараят да откъснат от мизерията на живота и другите, като им предлагат изход от тези мизерии и неправди чрез своите планове за преустройство, във и чрез които може да се достигне повече правда и да се направи животът по-привлекателен и радостен. Тази своя дейност те всякога са оценявали като служене на другите, а самото служене са считали като възвишаващ човека нравствен принцип. Така гледа на своята философска дейност, например Сократ, който пред съда изтъква, че всякога е говорил открито, учейки хората на добро, на добродетелен живот, и с това е бил в услуга на всички, служил е на всички.

Естествено, на езическия свят е съвсем чужда и далечна идеята за служенето, която изравнява всички хора, като абсолютни по своята стойност. Напротив, през тези векове господства насилието, робството, обезправянето на народните маси. Едно сравнително ограничено малцинство господарува и подлага на експлоатация останалото грамадно мнозинство люде. Но, както се спомена и по-горе, в душата на страдащи, потиснати и отрудени от тежестите на живота люде, както и дълбоко в сърцата и умовете на най-добрите и нравствено издигнати мъдреци на древността, къде по-смътно, къде по-ясно, а у някои и доста изяснено и програмно, се долавя и изразява разбирането, че този живот и неговият строй на отношения между хората не е справедлив, не е добър и трябва да се промени. У всички почти тогавашни люде живее вярата и надеждата за интервенция от небето, за да се тури ред и правда в живота: Ще дойде Пратеник от Бога, който ще въдвори правда и справедливост в живота и така ще донесе мир, щастие и радости на хората. Наред с това, в грамадното мнозинство на древните хора, както и при най-добрите им представители в областта на науката, философията и, по-специално, на религията и морала, живее убеждението, вярата, че в основите на живота лежат Божествени закони на правда и справедливост и че позитивното право само тогава е право, когато се съгласува с тях, когато ще служи за доброто на човека и ще му бъде полезно в живота, когато истински ще му служи.

За да се поддържа тая, макар понякога и смътно изразена, вяра за по-добър живот, извънредно голямо значение има за човека неговата религиозна потребност, проявена във вяра в Бога, в търсене на Бога и установяване близост с Него, както и в готовността на вярващия да служи на Бога.

Ако бъде проанализирана по-задълбочено тази религиозна потребност и средствата за нейното задоволяване, ако се вникне в нейната същина, ще се открие, че най-характерната и съществена особеност се изразява в това, че да се служи на Бога значи, да се служи „на другите”. Това служене се върши „за доброто”, на тези други и се мотивира от съчувствие и милост към тях, от близост и преданост към техните нужди. Служенето е помагане и, преди всичко, не друго, а жертвено помагане.

Поначало религиозното служене на ближния всякога е заемало високо положение в реда на стойностите и дейностите, приемани като основни в организираната общественост, и решителни за личното издигане на човека като духовно-нравствено същество. Поради това и служителите на религията са заемали във всички времена особено важно и привилегировано положение и място в обществената иерархия. Но в историческия процес на живота езическите религиозни служители отстъпват от духовно-нравствената висота на това положение и преминават, в областта на външните привилегии и почести, което съвсем ги отбива от вътрешната, нравствената същина на тяхното служене. В езическите религии жертвеността, като характерен признак на служенето на Бога (взето това служене в неговата основа и същина) и безкористието на служенето се губят и се заменят със себеслужене и с властване над душите и благата на другите.

Идеята за служенето на ближния е поставена по-високо у богоизбрания народ, но и тук тя бива изместена и отклоненията в живота от пътя, който тя очертава, са твърде големи и с решителни последици за духовно-нравственото състояние на старозаветния човек. Така например пророк Исаия намира, че вместо служене един на други… „един ще угнетява другиго, и всеки – своя ближен” (Исаия 3:5). Печалната картина на духовно-нравственото състояние на юдеите, начертано от пророк Исаия, показва, че животът изобщо е изместен от своите основи, че са нарушени най-съществените начала, които могат да създадат вътрешна спойка у него и да изградят разбирателство и духовно единство между хората. Нарушен е принципът на служенето, изразяващ се във взаимопомощ, в обич един към друг и безкористен порив за подпомагане в тежестите на живота. Вместо любов – господства егоизъм, грабителство и самоизяждане. Вместо служене – слугуване, робство, тежка и жестока експлоатация. Дори тези, които, поначало и по дадена им власт, са длъжни да служат на ближния, да му бъдат полезни, да поддържат правда в живота и да я възстановяват, когато е нарушена, всъщност вършат тъкмо обратното на това, което следва да вършат по закон и по дълг (Исаия 3:16 – и други).

Ако се проследи изцяло, как е прокарана идеята за служенето на ближния в живота и съзнанието на избрания народ, ще се намери, че тя не е решителен фактор и не може да характеризира духовно-нравственото състояние на този народ. Доколкото служенето на ближния се проявява, то става в тесния кръг на рода, на племето и, в най- добрия случай, между еднородците. Но и тук то е изолирана проява на отделни лица, а не общ ръководен принцип, въпреки високото положение на този принцип в старозаветното законодателство.

Опрян върху естествения нравствен закон (Второзаконие 39:11-14) законът на Моисей е подпомагал разкритието на добрите насоки на живота у хората, намиращи се под обсега на този закон. Макар и да е прокламирано като основно начало (колкото и да е ограничено до обсег) на закона и на Божието промислително водителство на народа, служенето у избрания народ е повече естествено, спонтанно проявявана спойка, предизвиквана от някоя външна опасност за неговите интереси, живот и блага. Притиснати от външни врагове, евреите се сплотяват, подпомагат се един-други, организират обща отбрана и уреждат често пъти така своя живот, че дълго време служенето един на други се явява устойчиво, а заедно с това, и животът протича при условия, благоприятни за неговото развитие и подобрение, а самите те проявяват необикновена съпротивителна сила и не само устояват на враговете си, но и ги застрашават. Тази взаимна услуга, това служене на ближния, обаче, не е резултат на едно дълбоко проникнало в съзнанието на хората и в живота им ръководно начало, нито пък е що-годе планомерно прокарвано в дейността им. То, в повечето случаи, е дело преходно, е израз на временно настроение или, както са каза, принудено от външни обстоятелства. То се мотивира по-скоро от егоистически съображения, а не от вътрешната подбуда на сърцето и съзнанието за неговата необходимост и висота, не е възникнало, за да се подпомогне брат или чужд, като ближен, а за да се защитят засегнати лични интереси.

Този така тесен обсег на служенето, неговата колебливост и случайност, а не принципност, особено ярко проличава в израза, във формировката дори на двете така високо оценени от Спасителя наречени „най-велики” заповеди – заповедта за любов към Бога и за любов към ближния: „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си, като себе си“ (Левит 19:18) и „Слушай, Израилю; Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили” (Второзаконие 6:4-5).

В така изразените заповеди проличава, като основна тенденция, положението, че отмъщението и злобата се запрещават по отношение на еднородците, но не и към човека изобщо. При това положение понятието ближен е много ограничено и обхваща именно тези еднородци. Очевидно, всеки друг човек, другородец, е вече чужд, а не ближен. А във втората заповед се подчертава, че Бог е наш, тоест Израилев, а не Бог на всички хора, понеже е казано на Израиля, да обича своя („твоя”) Бог, а това е вече стеснение на понятието Бог и на необходимата за човека служба на Бога[1].

I. Принципът на служенето на ближния според Свещеното Писание на Новия Завет

Иисус Христос казва: „Син Человечески не дойде, за да Му служат, но да послужи…“ (Матей 20:28). Щом Божият Син, нашият Спасител изтъква Своята спасителна Мисия като служене на хората, очевидно е, че Той цени това служене като важен и съществен принцип на живота. И в сравнение с това, което е проявено в живота на хората изобщо и в живота на избрания народ, в частност, трябва да се изтъкне, че съвсем иначе е поставен принципът на служенето изобщо и служенето на ближния в Новия Завет. Иисус Христос опразва служенето изобщо от всичко, което е унижавало или би принизило служащия. Той разширява принципа на служенето на ближния, като го превръща в универсално начало на живота и на отношенията на хората. Нашият Спасител извежда този принцип от любовта не само като от теоретична основа на Своето учение, но и като даденост на живота, която подлежи да бъде прокарана в пълнота и решително, бъдейки на него присъща по същина и предназначение. Принципът на служенето, по такъв начин, не е само едно добре обосновано теоретично положение в системата на даденото от Христос учение за нравствеността, но и живо, дейно начало на живота. Той е оделотворяване на любовта; той е практика-живот.

Иисус Христос често използва конкретни образи и случаи от живота, за да съпоставя, да сравнява или да илюстрира някои положения от Своето учение. И, обикновено, когато „взетото от живота” не отговаря на това, което поначало е свързано с живота и неговата същина, както и с учението, което се възвестява, Иисус Христос го опразва от погрешно изтъкваното съдържание, а същината възвежда в общ, универсален принцип. Така Той постъпва в случаите, когато засяга служенето и тези, които служат, взети от живота и проявявани в него.

В Евангелието има много случаи, в които служенето и служещият се посочват като дадености на живота. Било пряко, било косвено, обаче се дава такова осветление на тези случаи, което позволява да се изясни нравствената висота на служенето. Слуги и служители се споменават в Евангелието било като активни участници на известни събития, било като дейци в притчите, или в посоките взети от живота, и използвани от Иисус Христос за образи, илюстриращи разкриваната от него мисъл или принцип. Интересен е случаят с този стотник (Матей 8:5-9), който се явява при Иисус Христос и Го моли да каже дума и да изцери болния му слуга. Според евангелист Лука стотникът много ценел своя слуга, а и сам бил добър човек, готов да услужи на другите. Той построил синагога и освен това, проявявал голяма грижа за здравето на своя тежко болен, намиращ се на смъртно легло, слуга. Характерни са думите на стотника, с които определя властта на началника и дълга на подчинения. В тях не се изтъква деспотичното, суровото заповядване, а се говори за вършене на работа, която очевидно, произтича от характера на службата и следователно, е сама по себе си служене. Вярата на този стотник в Божествената сила на Христос се свързва у него с почит към Спасителя и увереността, че Той ще се отзове на неговата молба и ще спаси умиращия слуга. А тази негова вяра се гради на възприетата от него, като принцип на живота и на дейността му, готовност към услужване, към помагане на другите. Стотникът се явява в услуга на своя слуга и проявената от него грижа за спасението му е резултат на обич, на привързаност, на оценяване у него на човека. Понеже у него това е живо, дейно начало, то, по вътрешна убеденост на този стотник, се приема от него и като също такова живо и дейно начало и у Иисус Христос, за Когото той, очевидно, е чувал да се говори като за милосърден и всякога услужващ на нуждаещите се Учител.

В изяснявания случай със стотника и умиращия му слуга не се говори открито за социалното неравенство между двамата, но положението на слугата е ясно: той е слуга, подчинен е в дейността си на своя господар и трябва да изпълнява неговите нареждания. Социалното и служебно неравенство е налице. Но налице е и още едно обстоятелство, което изтъква сам стотникът. И той, стотникът, е подчинен на по-висша власт и изпълнява нейните нареждания. Това го уравнява в известно отношение с неговите подчинени. Но има и едно друго уравняване, което има нравствена стойност. Стотникът проявява човечност към своя слуга. Той цени слугата като човек, грижи се за него като за близък, служи му когато той е безпомощен и се нуждае от грижи, когато лежи болен и е застрашен от смъртта. Зачитането на човека в лицето на слугата е вече едно сериозно указание, че се прави нравствено изравняване между господар и слуга, понеже и двамата са хора, еднакво ценни за живота и за новото учение на Иисус Христос. А това е вече начало на опразването на служенето от унижаващите го елементи, тъй подчертано проявявани при стария ред и старите оценки на нещата, хората и отношенията.

За да илюстрира учението Си за Царството Божие и готовността на хората, на учениците Си да го посрещнат, да станат негови участници, Иисус Христос взема случаи от положението и отношението между господари и слуги и ги поставя под светлината на принципа на справедливостта, прилаган при изпълнение или неизпълнение на дълга, който следва от характера на службата, от вложените или произтичащи от нея задължения.

Иисус Христос говори, че Неговите ученици трябва да приличат на „ония човеци, които очакват господаря си, кога ще се върне от сватба, за да му отворят веднага, щом дойде и почука. Блазе на ония слуги, казва Христос, чийто господар ги намери будни, кога си дойде; истина ви казвам, той ще се препаше и ще ги тури да седнат и като пристъпи, ще им служи” (Лука 12:36-37). В тези думи на Христос се посочва принципът, върху който става изравняването на хората, независимо от временното различие между тях, установено от различната служба, която те имат да изпълняват в обществото. Вярната и жертвена служба, готовността на служащите всеки момент да изпълняват възложената им работа, да изпълняват своя служебен дълг довежда до една справедлива награда. На тях ще служи този, който е техен господар, началник, тъй като и те и той са еднакво ценни като хора и изпълненият дълг ги прави равни и близки.

При носене на службата служащият трябва да бъде верен и честен, защото това са качества, които нравствено го издигат и подчертават неговото човешко достойнство. Иисус пита Своите ученици и Сам дава отговор на това запитване, като казва: „Кой ли е оня верен благоразумен домакин, когото господарят му е поставил над слугите си, за да им раздава навреме уречената храна? Блазе на оня слуга, чийто господар, кога дойде, го намери, че постъпва тъй; истина ви казвам, че той ще постави него над целия си имот“ (Лука 12:42-44; Матей 24:45-47).

Хората обаче не всякога се ръководят от подобни нравствени принципи, каквито Иисус Христос посочва както в учението, тъй и в живота и дейността Си. Като дълбок познавач на човешкото сърце и на живота на хората Иисус Христос посочва и такива случаи, които характеризират суровата действителност, човешката греховност и жестокост, която особено рязко очертава социалното, политическото, икономическото и моралното неравенство на хората. Поради тази греховност, при хората не всякога е ясно съзнанието за дълг и вярна служба. Неизпълнението на поетия дълг, немарливостта в работата, или умишленото нарушаване на началата, върху които тя се гради, води след себе си опразване на служенето от неговата нравствена стойност. Иисус Христос казва: „Ако пък оня слуга каже в сърцето си: скоро няма да дойде господарят ми, и почне да бие слуги и слугини, да яде и да пие, и да се напива, господарят на този слуга ще дойде в ден, в който не очаква, и в час, който не знае, ще го отдели и подложи на еднаква участ с неверните. А онзи слуга, който е знаял волята на господаря си, и не е бил готов, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много” (Лука 12:45-47; Матей 24:48-51).

Следва…(виж тук)

________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, С., том V (ХХХI), 3, 1955-1956. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По-подробно е разгледан принципът на служенето на ближния в Стария Завет в статията: „Служенето изобщо и служенето на ближния според Свещеното Писание на Вехтия Завет”, напечатана в том III (XXIX) на Годишника на Духовната академия за 1953/54 година. Изображения: Авторът Ганчо Пашев (1885-1962) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Изображене: авторът Ганчо Пашев (1885-1962). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Nh