Димо Пенков

Платоновият космос представлява съвършено подредено цяло. Той е устойчи­ва структура, в която са обединени и свър­зани в единство многообразни елементи; разумно универсално битие, изпълнено с енергия и живот; прекрасно творение, дос­тойно за почит и подражание[28].

„Именно поради тази причина и това съображение Създателят е съградил това единно цяло от цялостни елементи, съвър­шено, неостаряващо и непознаващо бо­лест. Той му е дал подходяща и сходна с Не­го форма. На живото същество, което ще обхваща в себе си всички възможни форми. Затова Създателят го е очертал сферич­но, с еднакво разстояние от центъра до всички точки – най-съвършената от всич­ки форми и най-подобната на себе си „смя­тайки, че подобното е безкрайно по-краси­во от неподобното“[29].

В диалога „Държавникът“ „Бог, Който е наредил космоса… сяда на кормилото…“, подрежда го и го прави безсмъртен и непре­ходен[30]. В „Тимей“ пък направо се говори, че „Бог придал форма посредством идеите и числата“[31], привеждайки безпорядъчно­то в порядък.

По въпроса за причинността Платон поддържа възглед, коренно противополо­жен на схващанията на материалистите. Причината според него е творящото, а действието е произлязлото – това, което възниква: „Не е ли естествено – говори Сократ на Протарх – творящото да върви винаги начело, а сътворяваното да го след­ва по реда на възникването?[32] В тази връз­ка Платон ни уВерява, „че Бог ни разкрива тy безкрайната същност на нещата, ту тяхната ограниченост[33]“.

На мястото на естествената необхо­димост и закономерност в света, в приро­дата Платон поставя божествената целе­съобразност. В духа на Сократ той под­държа учението за целевите причини. Да се обясни причинно едно явление в природата значи да се разкрие неговото разумно осно­вание и целта, въз основа на която то въз­никва. Изучаването на структурата на ор­ганичните същества, особено на човека, е най-голямото доказателство за съществу­ването на Божествена целесъобразност. Така например боговете са прикрепили към тялото на човека главата, която е „най- божествената част и господства над всичко у нас. С нея те са свързали тяло­то…[34]. А за тялото се казва: „…Тялото по­лучило дължина и създало четири крайника, които се протягат и сгъват, измислени от Бога за придвижването му. Залавяйки се и подпирайки се на тях, то получило възмож­ността да минава през всички места, като носи високо жилището (главата) на най-бо- жественото и най-светото у нас. По този начин и по тази причина са израснали на всички крака и ръце. Смятайки предната страна за по-благородна и по-способна да управлява, отколкото задната, боговете са ни дали възможността да се придвижва­ме предимно с нея. Следователно необходи­мо е било лицевата част на човешкото тя­ло да се разграничава от задната с обосо­бени белези. Затова боговете най-напред поставили върху кожата на главата откъм тази страна лицето, разположили на него органите за всяка мисъл на душата и разпо­редили това, което се намира по природа отпред, да има дял в ръководството[35].

Проблемът за душата – за нейното място в иерархията на битието, за нейна­та структура и за нейната съдба – заема съществено място в Платоновата фило­софска система. В настоящата работа, посветена на богословието на Платон, по необходимост ще се ограничим само със схематично излагане на неговия възглед за безсмъртието на човешката душа.

Според Платон човешките души са създадени от Димиурга лично, докато чо­вешките тела са създадени от други вто­ростепенни богове. Числото на душите е еднакво с числото на звездите. Те първона­чално са били безплътни в царството на идеите, след това са били изпратени да се въплътят в човешките тела. Пребъдването им в плът е затворничество и пленничество за тях, но то им било наложено, защото се провинили. Ако през това време на земния живот душата пази своя небесен произход и се противи на влечението на тялото, то след смъртта на тялото се завръща в царството на вечните идеи. В противен случай тя се преражда в тялото на други хора или животни в продължение на хиляда години и едва тогава се връща към своя първоизточник. Както виждаме, Пла­тон е учел, че душата е безсмъртна и че съ­ществува възмездие за земния ѝ живот[36].

Същественото във философията на Платон е обосноваването не на взаимо­действието между душата и тялото, а на истината за безсмъртието на човешката душа.

Безсмъртието на душата Платон до­казва по различни начини.

Съществуват четири аргумента в подкрепа на тезата за безсмъртието на човешката душа:

1. Душите са предшествали телата и са съзерцавали безплътните идеи преди да се въплътят. Значи тяхното съществуване не е свързано с живота на тялото и не се прекъсва с неговата смърт.

Това метафизическо доказателство изхожда от схващането за общата родова основа на душата с идеята. Поради това доводите за идеалния характер на битие­то се явяват едновременно и аргументи за безсмъртието на човешката душа. По пъ­тя на аналогията вечността на идеята оз­начава за Платон безсмъртието на душа­та[37].

По този повод в диалога си „Федон“ той отбелязва: „Ако тия неща, за които говорим постоянно – красивото, доброто и всички подобни същности, съществуват и ако към тях отнасяме всички данни, полу­чавани от възприятията, откривайки, че същностите съществуват много време преди да станат наше достояние и ако на тях оприличаваме данните от възприятия­та, нужно е тъй както съществуват тия същности, тъй и душата ни да е същест­вувала преди да сме се родили. Ако не е та­ка, няма ли да е напразно всичко казано до­тук? Така ли е и в еднаква степен ли следва да съществуват и тия същности, и наши­те души, преди да сме се родили, или ако те не съществуват, това ще се отнася и за душите ни[38].“ Няма да бъде излишно, стру­ва ми се, да отразим и заключението, кое­то прави Платон, вложено в устата на Симий, който беседва със Сократ:

„Аз, Сократе, съм напълно убеден, че това следствие се налага и за едното, и за другото. Нашето разсъждение получи дос­тойна опора в аргумента, че както душите ни са съществували преди да се родим, тъй и същностите, за които говорим в момен­та[39].”

Освен това Платон, разглеждайки първия аргумент за безсмъртието, изхожда от съществуването на противоположнос­ти и техния взаимен преход. „Както напри­мер красивото има за противоположност грозното и справедливото несправедливо­то. И изобщо в безброй други неща е та­ка…[40]“.

Така и животът, и смъртта са такива противоположности, между които съ­ществува някакъв взаимен преход: „…да си умрял е противоположност на това да жи­вееш…[41]“.

Подобен преход се обуславя от необхо­димостта от равновесие между противо­положностите: „…живите се раждат от мъртвите не по-малко, отколкото мърт­вите стават мъртви от живите[42]“.

Безусловно Платон е прав в този сми­съл, че една противоположност предполага друга. Категорията смърт е немислима без живота.

Когато пише за живото, което произ­лиза от мъртвото, Платон не смята, че то – в случая душата – е продукт от някаква еволюция на живата материя.

2. Вторият аргумент съдържа следните мисли. Безс­мъртието на душата следва от учението за знанието като припомняне. Защо обаче припомнянето играе такава важна роля? Защото това, което човек си спомня, трябва да го е възприел по-рано. Той не би бил в състояние да си спомня, ако душата не е вечна, ако не е била по-рано преди да приеме образа на земното си съществуване чрез вселяване в определено тяло.“ …учене­то не е нищо друго, а припомняне. Та и от него следва, че някъде в по-раншно време сме научили това, което си припомняме се­га. А е невъзможно, ако душата ни не е била някъде, преди да приеме този човешки об­раз. Така че и по този начин излиза, че душа­та е нещо безсмъртно”.[43] Спомнянето е акт на душата, което се осъществява по пътя на аналогията. Човек, според Платон, възприема лирата и си спомня за нейния собственик: …като видят лира, дреха или някоя друга вещ, в която си служат техни­те любимци, влюбените изпитват следно­то – възприемат лирата, но в съзнанието им се явява и образът на момчето, на кое­то е лирата. А това е припомняне[44]“.

Възприемането на сетивните неща обуславя спомнянето на техните идеални образци – идеите. Душата, според Платон, съхранява определени знания само дотолко­ва, доколкото е безсмъртна по природа. „Душите ни …са съществували и по-рано, преди да приемат човешки вид, съществували са без тела и са имали разум[45].“

Но душата не само е съществувала преди тялото; тя, според древния мисли­тел, остава и след него. „…След смъртта душата ни съществува също тъй, както и преди да се родим[46].“

Този аргумент, както се вижда, е мно­го прост и при това чисто трансцендентален. Накратко казано, той гласи: чувст­веното знание е възможно само благодаре­ние на априорното; всичко априорно е извънвременно; следователно и душата, но­сеща в себе си това априорно знание, е извънвременна[47].

3. Най-после безсмъртният характер на душата се обяснява с това, че тя е принципът на живота. Тя е тъждествена само на себе си и е неунищожима. Душата не допуска в себе си неживото, мъртвото. Под смърт на тялото ние разбираме лиша­ването му от живот. А душата е самият живот, тя е синоним на живота и не може да бъде лишавана от него. Значи е безсмър­тна. Душата, пише Платон, „не приема смъртта“[48]. Понеже е несъвместима по отношение на най-съществената си харак­теристика с тялото, тя е животът на тялото и продължава да живее след неговата смърт. Платон е убеден, че „душата е съвсем подобна на Божественото, Безс­мъртното и Умопостигаемото начало, на Еднородното, Което не може да се разпада и Което винаги е еднакво със себе си; докато тялото от своя страна е съвсем подоб­но на човешкото и непостижимото на ума начало, на разнородното, което се разпада и никак не е еднакво на себе си[49].“

Трансцедентността на този аргу­мент е несъмнена. Всяка същност, всяко нещо „самò по себе си“, гласи той, е винаги тъждествено на себе си, следователно то е винаги просто; следователно то е нераз­рушимо, тоест неразложимо на части. Когато говорим, че душата е безсмъртна, а тя­лото – смъртно, то това трябва да се раз­бира по следния начин; че в единия случай ние имаме вечна идея за безсмъртието на душата, а в другия – вечна идея за смърт­ността на телата.

„…когато смъртта доближи човека, както изглежда смъртното в него умира, а безсмъртното си отива здраво и неунищожимо, изплъзвайки се от смъртта[50].“ При този аргумент се утвърждава, че идеята е самотъждествена. Идеята не съдържа в себе си никакви материални части, на кои­то би могла да се разпадне. Тя е абсолютно проста[51].

4. Пристъпвайки към разглежда­не на четвъртия аргумент, е необходимо да се спомене, че именно тук се намира едно от най-главните, класически места на Платоновото учение за идеите[52].

Душата при този аргумент е обявена за идея на живота и нещо принципно про­тивоположно на смъртта. „Предполагам поне за Бога…, за самата идея на живота и за другите безсмъртни неща, всичките ще се съгласят, че те никога не почиват… щом като безсмъртното е и неунищожимо, не следва ли, че ако душата е безсмъртна, ще бъде и неунищожима[53]?“

Понеже самата идея е неунищожима, по същия начин и душата, която е същнос­тна идея на живота, е безсмъртна и неуни­щожима. Нравственото чувство ни говори, че душата очаква и получава възмездие за живота си на земята. Но, за да може да го получи, тя трябва да продължи и продъл­жава живота си след това земно същест­вувание, за което получава наградата си. В „Държавата“ Платон подробно се спира на истината за задгробното въздаяние[54], из­разена чрез разказа на Ер. След като тяло­то на Ер лежало дванадесет дена върху кладата, то се съживило. Ер разказва за онова, което видял, съзерцавал в задгробния живот. Справедливите души там били насочвани от съдиите да вървят надясно и нагоре през небето, а несправедливите наляво и надолу. На Ер било отредено да бъде вести­тел на хората за това, което е там. Души­те на първите се наслаждавали, а на вто­рите се измъчвали в своето пътуване под земята. Всеки получавал въздаяние – наказа­нието било десет пъти повече от престъпле­нието, а справедливият получавал награда, съответстваща на неговите справедливи и благочестиви постъпки. В същото свое произведение Платон, говорейки за безс­мъртието на душата, заключава: „Ако соб­ственият недъг не е достатъчен и собст­веното зло не е в състояние да убие и да погуби душата, то определеното зло за ги­бел на нещо друго мъчно ще погуби душата или нещо друго освен това, за което е предназначено. „…Ако душата не погива от никакво зло, нито свое, нито чуждо, явно е, че трябва да е вечна, а щом съществува винаги, тя е безсмъртна[55]“.

Цялото учение на Платон носи етичен характер. Етиката на Платон разглежда най-напред природата на висшето благо, а след това осъществяването на това бла­го в действията на отделния човек (уче­ние за добродетелите) и действията на обществото (политика). В етиката му има две понякога противоборстващи по­между си, а понякога хармонично съчетани схващания: „Наивен евдемонизъм, който се изказва в диалога „Питагор“, и който е съгласуван с учението на Сократ. При то­ва схващане се отъждествява полезното и доброто с приятното: добро е, което ми е приятно. Второто схващане, изложено в „Горгий“, е аскетично. Според него същес­твува един общ вечен идеал за доброто, на който трябва да се подчиняват всички на­ши стремежи. Идеалът на абсолютната обективна правда се противопоставя на чувствените влечения на човека; доброто се противопоставя на приятното. В диа­лозите „Теетет“, „Федон“, „Държавата“ и споменатия вече „Горгий“, моралът на Пла­тон има аскетическа тенденция, изискващ очистване на душата, отричане от света, от чувствения и светски живот. Висше­то благо, идеята за благото, която е по-висока от всичко, се намира извън света. Следователно и висшата цел на нравствеността се намира също извън материал­ния свят. Висшата цел на нравственост­та може да се достигне само чрез отрича­не на всичко чувствено. Душата е получи­ла началото си не от земния, а от небесния свят. Животът във физическото тяло ражда за нея бедствия и злини. Материалният свят е област несъвършена, пълна със зло и безпорядък; а задачата на човека е в това да се извиси над тях. С всички сили душата на човека трябва да се стреми към уподобяване на Бога. Във „Федон“ Платон говори, че висшата задача на човека се заключава в освобождаване на душата от всичко телесно, в съсредоточаването ѝ в самата себе си. Само по този път тя може да се изправи от своето падение в сетивния свят и да се върне към предишното си състояние.

Най-добрият живот, според Платон, се състои в разумното съединяване на духовното и чувственото, в съчетанието на разума с удоволствието: висшето благо е мярката[56]. Истинската любов, според Платон, се състои в непрестанния стремеж да обладаваме и постигаме единственото благо. По този начин нашата любов постепенно се издига над конкретното, видимото, за да достигне до вечно-реалната Красота. Това, което за ума е обект на познание, за сърцето е обект на величие и обладание, за волята се представя като обект за осъществяване, обект, на който следва, според силите си, да се уподобим. Оттук висшата цел на моралното ни възпитание и съвършенство е богоуподобяването.

В диалога „Менон“ Платон открито поддържа своя религиозен възглед, „че добределта не е дадена по природа и не е нещо, което може да се изучи, ами идва като Божия участ, без участието на ума…“[57].

Платон приема, че съществуват четири главни кардинални добродетели. На първо място стои добродетелта на разума – мъдростта (σοφία), чрез която разумът владее в живота; тя помага да се познае правилно целта на живота, да се различава истинското добро и да се служи на неговото реализиране в практиката. Добродетелта на волята е мъжеството (ανδρία). Чрез нея умът държи в своя власт плътските желания и страсти, като решава кое следва да се задоволи и кое не. Добродетелта на чувствата и желанията е умереността, въздържанието (σωφροσύνη). Накрая, общата добродетел, която обединява и съгласува действията на трите останали добродетели е справедливостта (δικαιοσύνη)[58].

„Справедливият – казва Платон – е щастлив, а несправедливият нещастен“ [59]. И продължава – „несправедливостта никога не е по-полезна от справедливостта“[60].

Платон е един от най-големите мислители в световната история. Редица проблеми на отделните клонове на научното знание заемат относително широко място в научната му дейност. Като такъв той се отличава със завидна дълбочина на мисълта и изключителна неподражаемост на определенията.

Платон е оригинален главно в това, че идеята за доброто в неговото учение само по себе си служи за разрешение на великите проблеми[61]. Така, след Сократ, Платон разви идеалистичните му и теистични разбирания като достигна непостижими за тогавашната философия и теология висини.

Платон прави революция, извеждайки началото на идеята от свръхестествената природа, и по този начин става съпричастен към теистическата представа.

Обосновавайки принципите на обективния идеализъм, той слага дълбок отпечатък върху по-нататъшното развитие на философията и богословието.

_____________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 2, с. 64-74. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[28]. Бояджиев, Ц. Неписаното учение на Платон. Изд. „Наука и изкуство“. С., 1984, с. 119.

[29]. Платон. „Тимей“. Пос. изд., с. 483.

[30]. Платон. Диалози. Държавникът. Пос. изд., с. 323.

[31]. Платон. Тимей. Пос. изд., с. 507.

[32]. Платон, Филеб. Пос. изд. с. 405.

[33]. Пак там, с. 400.

[34]. Платон. Тимей. Пос. изд., с. 496.

[35]. Пак там, с. 497.

[36]. Трубецкой, Кн. С. Н. Пос. съч., с. 45-46; Вж. Грозев, Г. Пос. съч., с. 52.

[37]. Радев, Р. Пос. съч., с. 81.

[38]. Платон, Федон. В: Диалози. Т. II. Под редакцията на  професор Борис Геров. С., 1982, с. 363-364.

[39]. Пак там, с. 364.

[40]. Там, с. 355.

[41]. Пак там, с. 365.

[42]. Там, с. 357.

[43]. Пак там, с. 358.

[44]. Там, с. 359.

[45]. Там, с. 363.

[46]. Там, с. 364.

[47]. Лосев, А. Ф. Очерки античного символизма и мифологии. Изд. „Мысль“. М., 1993, с. 420.

[48]. Платон, Федон. Пос. изд., с. 402.

[49]. Пак там, с. 368.

[50]. Там, с. 402.

[51]. Лосев, А. Ф. Пос. съч., с. 422-423.

[52]. Вж. Платон. Федон. Пос. изд., с.389-401.

[53]. Пак там, с. 403.

[54]. Платон. Държавата. Пос. изд., с.422-431.

[55]. Пак там, с. 417.

[56]. Трубецкой, Кн. С. Н. Пос. съч., с. 49-51.

[57]. Платон. Менон. Пос. изд., с. 230.

[58]. Винделбанд, В. История древней философии. Под редакцией професора А. И. Введенского. С. Петербург, 1902, с. 180; Вж. Трубецкой, Кн. С. Н. Пос. съч., с. 52-53.

[59]. Платон. Държавата. Пос. изд., с. 48.

[60]. Пак там.

[61]. Фуллье, А. История философии. С. Петербург, 1906, с. 85.

Изображения: авторът Димо Пенков и и древногръцкия мислител Платон (427-347). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Mw