Димо Пенков

С древногръцкия мислител Платон (427-347 година преди Христа) философската мисъл нав­лиза в решителен етап на своето вътреш­но обогатяване и разностранно разгръща­не. С положителните страни на неговото творчество духовният живот на древна Гърция достига до съвършено нови хори­зонти и пред него се откриват нови „те­ритории“ на теоретическия анализ[1]. Пла­тон е най-видният представител на идеа­лизма в гръцката философия и един от най-големите мислители в историята на фило­софията. „Платон – казва Хегел – е една от световноисторическите личности, него­вата философия е едно от световноисто­рическите съществувания, които от свое­то възникване нататък са имали най-зна­чително влияние за образованието и разви­тието на духа през всички следващи епо­хи“[2].

В историята на световната литера­тура той е велико явление. Живял е в древ­ногръцко общество, но като философ, учен и писател той принадлежи на цялото чове­чество. Платон е един от учителите на човечеството[3].

И дори да не се съгласим с възторже­ното изказване на Емерсон, че „Платон е философията и философията е Платон“[4], ние пак трябва да признаем, че няма друг, който да е оставил тъй дълбоки и трайни следи в нейната история.

От цялата световна литература към Платон с пълно право може да бъде отнесе­на тази възторжена похвала, която произ­несъл по адрес на Корана фанатичният сул­тан Омар, казвайки: „Изгорете Всички биб­лиотеки, защото тяхната стойност се съ­държа в тази книга“[5].

Философията на Платон се различава много от тази на дотогавашните гръцки мислители. У никой друг мислител дотога­ва не се среща такъв смел полет в област­та на мисълта, както при него. Но Платоновата философия се е развила в зависи­мост от дотогавашните философски уче­ния и тя не може да бъде разбрана без основно запознаване с последните. Тенденци­ята на Платоновата философия е двояка: от една страна, той иска да идеализира личността на Сократ (469-399 година преди Христа), а, от друга, да усъвършенства ученето му, като същевременно го систематизира В едно цяло. Едно цяло, което да обгръща ця­лата вселена. Платон следва Сократовия метод. Някои изследователи го смятат за обикновен литературен представител на Сократовите идеи. Други го считат за чист компилатор на чужди мисли. Трети го приемат за основател на новата филосо­фия.

С право може да се каже, че Платон е разширил и усъвършенствал възгледите на другите философи, като е привнесъл и не­що ново във философията на своя век. Не­говата философия е съвършен идеализъм; неговият космичен възглед е основан на чисто априорни разсъждения. В основата на този възглед лежи учението за идеите (ίδεά или ειδος)[6].

Платон е създател на философския идеализъм и като такъв той внася много нови u оригинални моменти в античната философска мисъл. Наред с идеалистическото решение на философските проблеми на Платон се съдържат и редица богослов­ски мисли. Наша главна задача ще бъде да разкрием и правилно да отразим мислите му за Бога, безсмъртието на душата и неговата етика.

Богословието на Сократ[7] намира ис­тински дълбок и верен продължител в лице­то на Платон.

Понятието за Бога е сред централни­те в космологията на Платон, главно В ди­алозите „Държавата“, „Тимей“, „Филеб“ и други. В „Тимей” многократно се говори за Бо­га като Творец и Създател на вселената. „Но по въпроса за света трябва да потър­сим според кой от двата образеца Създа­телят Му го е сътворил – дали според това, което е тъждествено със себе си, или според това, което е създадено. Ако наис­тина този свят е красив и Димиургът му е добър, явно е, че той е гледал към вечния образец. Ако е обратно, което не е позволе­но дори да се каже, Той е гледал към сътво­рения“[8] .

Учението за обективната целесъоб­разност или телеологията на Платон е тясно свързана с неговата теология, с не­говото учение за Бога. Той не само че не скрива, но и сам въздига и подчертава връз­ката на своя идеализъм, на своята теория за „идеите“ с религията и мистиката. Съ­ществуването на Бога е необходимо за са­мото познание на „идеите“. За нас идеите са напълно непостижими. Те са безусловно постижими само за Разума на Бога[9]: „А на всеки е ясно, че е гледал към вечния образец: понеже светът е най-красивото от всичко сътворено, и Димиургът е най-добрият от причините. Следователно този свят, сът­ворен по този начин, е бил изработен спо­ред това, което се схваща с мисъл и ра­зум“[10] .

Божественият Разум предполага съ­ществуването на Божествен живот. Бог не е само Живо Същество, но Той е и съ­вършено Благо. Бог е самото благо. Ето за­що за човека е необходимо да има влечение към Божеството: „…Той е бил добър, а у добрия никога за нищо не се поражда никаква завист. Лишен от нея, Той е поискал всички неща да станат колкото се може най-подобни на Него самия. Приемайки твърдението на разумни мъже, ние бихме приели с най-голямо право, че това е основ­ният принцип на създаването на света“[11]. Желаейки да познае благото, човек се стреми да познае Бога; желаейки да обладае благото, той се стреми да стане причастен към същността на Бога[12].

Идеята за Висшето благо е единстве­ната Всемогъща Причина, Която е произве­ла емпиричния свят по идейните образци и тя се намира в основата на всички неща[13]. Тя е висшата реалност, понеже от Платонова гледна точка само една идея е реална. В диалога „Тимей“ висшата идея за добро­то се идентифицира със Създателя – Димиурга (Δημίυργος).

Този Димиург е висшият Разум, Мъд­рост, пред която е несъвършена всяка чо­вешка философия. Той създава света до­бър, защото Сам е добър и защото в Абсо­лютното Добро не може да се породи ни­каква завист. Затова Той създава света по Свое подобие. Целта на природата е чоВекът, а на човека – тази Висша идея – Дими­ургът[14].

Не липсват мнения в подкрепа на схващането за Димиурга като различен от иде­ята за доброто, която е модел, образец, по който Бог е създал видимия свят. Но по-правилно е схващането, според което иде­ята за доброто Платон отъждествява с Бога. Висшето Добро е причината на всич­ко прекрасно. Но какво представлява това самобитно добро? Платон изразява своя възглед в поетическа форма, като сравнява идеята за доброто в царството на идеите със слънцето и физическия свят. Както слънцето е причина на движението, а също не само е причина на това, че нещата са видими, но и на това, че те произлизат и растат; тъй и доброто има такива сили и красота, че не само служи на душата като причина на знанието, но дава същевремен­но истината и това, което е предмет на знанието; и както слънцето не е нито виж­дано, нито само нещо отделно за виждане, а стои много по-високо и обуславя види­мостта и видимите неща, тъй и доброто не е нито само знание, нито само истина, но е над тях двете; те не са доброто изця­ло, а са само причастни на идеята за добро­то[15]”.

Определяйки така Божественото, Платон подлага на критика различните ми­тове, които придават на боговете човешки качества. Той заема отрицателно отно­шение към антропологизма на Омир, Хезиод и други поети, доколкото те приписват на боговете слабости, присъщи на хората. Той отрича в приказките онова, което е осъдително за боговете, особено, че лъ­жат. Това са лоши словесни изображения, както ако художникът ги нарисува така, че съвсем да не приличат на ония, чието подо­бие той би искал да изобрази[16]: „Когато ня­кой лошо представя с думи какви са богове­те и героите подобно на художник, който рисува нещо, което никак не прилича на то­ва, което той иска да изобрази. – Заслужено такива приказки трябва да бъдат укорявани…”[17].

Не на едно място в своите диалози Платон разкрива атрибутите на Бога. Преди всичко той го характеризира като добър: „Понеже е добър, не е причина за всичко, както говорят мнозина, но е винов­ник за малко неща за хората, а за повечето неща не е причина. Затова у нас има много малко добро в сравнение със злото. Понеже никаква друга причина да доброто не тряб­ва да търсим освен Бога, то трябВа да по­търсим някакви други причини за злото, а не Бога“[18].

Платон оправдава наказанието над ло­шите хора, защото не Бог прави нещастни онези, които са го заслужили. Бог е най-съвършеното, най-превъзходното от всичко.

Платон признава съществуването не само на Димиурга, но и на други богове, кои­то нарича „млади“, и които са създадени от самия Димиург. Всички те – Уран, Зевс и други – не притежават недостатъци, присъ­щи на хората. В природата на Зевс живее – казва Платон – „царска душа и царски ум“, у другите богове – други съвършенства. Зевс е образец на „най-висок ум“. ТрябВа дебело да подчертаем обаче, че основната тен­денция у Платон е монотеистична. Не бо­говете, а Димиургът е създал космоса като цяло[19].

Какви доводи привежда Платон за съ­ществуването на Бога? Според него „преди всичко го доказват земята, слънцето, звез­дите, изобщо цялата вселена, целият този прекрасен ред на годишните времена, под­разделянето на години и месеци. След това – всички гърци и варвари признават същес­твуването на боговете“. Трето – одушевенocттa на небесните тела е причината за тяхното неизменно движение. Четвърто доказателство е съществуването на целе­съобразност в органичния свят, и по-спе­циално в устройството на човешкото тя­ло.

Платон Води непримирима борба против атеистите и предлага най-строго на­казание за тях. Той разграничава сред тях две основни категории. ПърВите „напълно отричат съществуването на Бога, но по природа притежават справедлив харак­тер, мразят лошите хора, избягват несп­раведливите хора, а справедливите оби­чат“. Безбожниците от другата катего­рия също са убедени, че Вселената е лишена от богове и стигат до невъздържаност в удоволствията и страданията, макар и да притежават силна памет и прекрасна въз- приемчивост към науките. Общата болест на едните и другите е, че не признават боговете, но първите творят по-малко зло… за останалите хора от вторите. В своите речи те са преизпълнени с дързост по от­ношение на боговете, жертвоприношения­та, клетвите и се подиграват над всички останали; може би те биха направили и дру­гите хора такива, ако не ги спираше навре­ме правосъдието“. Втората категория атеисти са надарени, но изпълнени с коварство. Такива са много от предсказателите и всички шарлатани; понякога те са тира­ни, демагози, военачалници и софисти. Ед­ни от безбожниците от тази категория са лицемерно набожни – за тях не е достатъч­но и смъртното наказание, другите тряб­ва да бъдат убеждавани и наказвани със затвор[20].

Платон оспорва и материалистичес­кото учение на натурфилософите-материалисти, които обясняват всички явления в природата със случая и отричат телеологическата представа. Той не е съгласен с тяхното учение за причинността, естест­вената (природната) необходимост и зако­номерност. Против тази концепция и спе­циално срещу материалистическия атомизъм той пише: „Някои учат, че всички въз­никващи неща, възникнали и тези, които ще възникнат, възникват отчасти от при­родата, отчасти от изкуството, а отчас­ти и от случая… Те казват, че… най-значи­телните и прекрасни неща са произведени от природата и случая, а по-малко значи­телните от изкуството… На свой ред от тези първоначала, които са напълно неоду­шевени, възникват земята, слънцето, луна­та и звездите. Всяко едно от тези първо­начала се носело по волята на присъщата му случайна сила и там, където се сблъсква­ли, те се приспособявали едно към друго благодарение на някакво сродство: топло­то към хладното, сухото към влажното, мекото към твърдото. С една дума, всичко се смесвало необходимо и съгласно съдбата по пътя на сливането на противоположни­те първоначала. Така че според тях по то­зи начин е възникнало небето… и всичко в него, а също всички животни и растения. Оттук като че ли е дошла смяната на го­дишните времена, а не благодарение на ума или на някакво божество или изкуство. Те учат…, че всичко това е станало благода­рение на природата и случая[21]“.

На невидимия, физически космос на материалистите Платон противопоставя един невидим свят, който е „най-прекрас­ното и най-съвършеното разумно същество“. Той именно е идеалният модел, по кой­то Бог е създал космоса като цяло. Образе­цът е това, което съществува вечно, кое­то е неизменно, винаги тъждествено на себе си, обект на мисленето, защото Съз­дателят е добър и е пожелал всичко да бъде подобно на Него. Да се възприеме от мъдрите мъже, че това именно е истинско­то и главното начало на произхода на не­щата и на космоса, би било най-правилно. Като пожелал всичко да бъде добро, а лошо по възможност нищо да не бъде, Бог се пог­рижил за всички видими неща, които не са в състояние на покой, а в нестройно и без­редно движение; той ги привел от безредие в ред, смятайки, че последното безусловно е по-добро от първото. Но на най-доброто Същество както по рано, така и сега, не е присъщо да прави нищо друго освен най-прекрасното. Поради това, като размислил върху всичко, видимо по природата си, Той заключил, че нищо неразумно никога не мо­же да бъде по-прекрасно от онова, което има ум, ако се сравняват едното или друго­то като цяло; а умът не може да обитава никъде освен в душата[22].

Не напразно този текст се привежда от мнозина изследователи на Платоновата философия. В него се съдържат някои от най-важните принципи на Платоновата идеалистическа космология:

1) Космо­сът има божествен произход;

2) Бог, като най-доброто същество, създава и най-добрия прекрасен свят;

3) Космосът притежава душа и ум, разум и това е световната душа и световния разум.

Щом идеите и материята са напълно потивоположни, тогава се поставя въпро­сът, как са могли те да се съчетаят, как могат да си влияят взаимно? На този въп­рос Платон отговаря със своето учение за световната душа. Според него дуализмът между идеите и материята не е абсолю­тен. Той се преодолява от едно трето на­чало, трета същност или субстанция, коя­то е именно световната душа, стояща над противоположността между духа (идеите) и материята; от една страна, тя е безте­лесна, равна винаги на себе си (неизменна) и вечна, а, от друга страна, се разпростира в света. Явява се под форма на временност и пространственост, движи и оживотворява всичко.

Учението за световната душа е свър­зано с учението за Бога.

Димиургът е създал световната душа най-напред, преди тялото на космоса. Светът е най-прекрасното произведение на Бога, защото има душа. Душата е по произ­ход и по природа по-първа от тялото. Све­товната душа, според Платон, както вече се спомена, е „трети вид същност“, която Бог е образувал чрез смесването на „неде­лимата и вечна тъждествена същност“, и делимата, пребиваваща в телата. Тя е „среден вид същност“, причастен на при­родата на Тъждественото и на природата на другото (делимото, телесното и про­менливото). Бог го е поставил между неде­лимото (идеите) и това, което по телес­ната си природа е делимо[23].

„Като смесил същностите и от три­те направил едно, след това разделил това цяло на няколко части било подходящо, вся­ка от които била смес от Тъждественото, Другото и Третото. Той започнал да разде­ля по следния начин. Най-напред отнел една част от всичкото, след това отделил една двойно по-голяма, след това трета, вед­нъж и половина по-голяма от втората и три пъти от първата, една седма, двайсет и седем пъти по-голяма от първата[24]“. Както се вижда, световната душа има чис­лена същност или определеност. Казаното за разделението на световната душа от Бога е една мистическа спекулация с числа­та.

Бидейки в центъра на космоса световната душа е била разлята към периферията на небето. Освен световната душа Платон приема съществуването и на Свето­вен Разум или Ум, Който също се отличава с божествен произход и не може да същес­твува без световната душа. Бог „устроил вселената, като вложил ум в душата“, а ду­шата в тялото. Така Той създал едно тво­рение, което по природа е най-красиво и най-добро. И тъй именно, според това правдоподобно разсъждение трябва да ка­жем, че този свят е създаден като живо съ­щество, одушевено и наистина разумно чрез Божествен Промисъл[25]“. По-нататък древният мислител продължава: „Пожелал да направи света подобен по възможност на най-красивото и напълно съвършеното от мислимите неща; Бог го е създал като същество единно, видимо, обхващащо в се­бе си всички живи, сродни Нему по природа същества[26]“.

Според Платон Бог създава тялото на космоса от огън, земя, вода и въздух, които се различават качествено един от друг и са свързани пропорционално. Той придал на всяка стихия известна съразмерност – както в самата нея, така и по отношение към другите стихии, поради което те могат да се съгласуват. „Така Бог, поставяйки между огъня и земята вода и въздух и разполагайки ги едно спрямо друго, доколкото е било въз­можно по същия принцип, та както е огъ­нят спрямо въздуха, така да е въздухът спрямо водата и както е въздухът спрямо водата, така водата да е спрямо земята, свързвал и образувал небето видимо и осе­заемо. И по този начин и с тези елементи, които са такива и четири на брой, било създадено тялото на света, стройно пора­ди съотношението, а чрез тях има любов, така че, ставайки тъждествен със себе си, да стане неразлагаем от нещо друго, освен от Този, Който го е свързал[27].

Следва…(виж тук)

____________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 2, с. 64-74. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Радев, Р. История на античната философия (От Платон до Карнеад). Наука и изкуство. С., 1983, с. 7.

[2]. Хегел, Г.В.Ф. История на философията. Превел от немски: Генчо Дончев. София, 1965, с. 162.

[3]. Асмус, В. Платон. Издательство „Мысль“. М., 1975, с.5

[4]. Эмерсон, Р.У. Великие люди. Санкт Петербург, 1904, с. 21.

[5]. Пак там, с. 21; Вж. Пенов, Димитър. Платон. Списание Духовна култура, кн. 7 и кн. 8. С., 1940, с. 206.

[6]. Георгов, И. История на древната философия. С., 1905, с.71-72.

[7]. Вж. Пенков, Д. Богословието на Сократ. Сп. Богословска мисъл, кн.1. С., 1998, с. 51.

[8]. Платон. Тимей. В: Диалози. Т. IV. Под редакцията на проф. Борис Геров. С., 1991, с. 479-480.

[9]. Асмус, В. Платон. Издателство „Мысль“. М., 1975, с. 46-47.

[10]. Платон. Диалози. T. IV. Пос. съч., с. 480.

[11]. Пак там, с. 480.

[12]. Асмус, В. Пос. съч., с. 47.

[13]. Вж.Платон. Тимотей. Пос. изд., с. 479.

[14]. Георгов, И. Пос. съч., с. 96-97.

[15]. Цит. по Трубецкой, Кн. С. Н. Курс истории древней философии. Ч. II, М., 1915, с. 41.

[16]. Грозев, Г. Философията на Платон, Изд. на БАН. София, 1984, с. 116-117.

[17]. Платон. Държавата. Превел от старогръцки език професор Александър Милев. II изд. Наука и изкуство. С., 1981, с. 80-81.

[18]. Пак там, с. 83.

[19]. Цит. по Грозев, Г. Пос. съч., с. 117, Срв. Радев, Р. Пос. съч., с. 113.                                  

[20]. Цит. по Грозев, Г. Пос. съч., с. 118.                                      

[21]. Платон. Законы. В: Сочинения в трех томах. Т. III. Ч. 2. Под общей редакцией А. Ф. Лосева и В. Ф. Асмуса. М., 1972, с. 380-381. Срв. Радев, Р. Пос. съч., с. 112.

[22]. Цит. по Грозев, Г. Пос. съч., с.119; Срв. Платон. Тимей. Пос.изд., с.480-481.                                             

[23]. Цит. по Грозев, Г. Пос.съч., с.119-120.                                      

[24]. Платон. Тимей. Пос. изд., с. 485.

[25]. Пак там, с. 485.

[26]. Там, с. 481.

[27]. Пак там, с. 483.

Изображения: авторът Димо Пенков и древногръцкия мислител Платон (427-347). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9M4