(По книгата на архиепископ Серафим „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“)

Иеромонах Серафим

В своя голям труд „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“ архиепископ Серафим Соболев, управляващ руските православни църковни общини в България, е разгледал компетентно и подробно софий­ната ерес, заченала се в руската религи­озно-философска мисъл до революцията и оформила се окончателно след това в трудовете на покойния вече професор по догматическо богословие в Парижкия руски богословски институт – протоиерей Сергий Булгаков. Името на отец Булгаков се пол­зва с популярност сред ученитe бого­словски среди у нас, така както за големи авторитети на модерната задгранична руска богословска мисъл минават, освен него, и други руски учени от Париж, някои от които не всякога се явяват носители на чистото православие. Предвид на това, че горепосоченото съчинение на архиепископ Серафим има извънредно интересно съдържание, а по една или друга причина не се много чете у нас, намерихме за нужно да нахвърлим в един кратък очерк него­вите основни идеи, като изложим накратко вещо разкритикуваната в него софийна ерес.

Малцина знаят, че отец Булгаков е еретик. У нас дори се използват от някои като чисто православни съчиненията му, които са с еретически дух (виж например, брошурата на свещеник Хр. Филаретов „Ние сме православни“, стр. 6, където отец Фила­ретов се издава, че е толкова православен, колкото и отец Булгаков). За всички ония, които не са чели труда на архиепископ Серафим „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“, или са погрешно осведо­мени за стойността на отец-Булгаковите богословски трудове, или най-сетне не знаят, в що се състои софийното лъжеучение, нека настоящата статия послужи като повод да прочетат ценния труд на Високопреосвещения автор и да видят, къде се крият основните заблуди на софиолозите, и как православието гледа на новото учение за Софѝята.

Софийната ерес не е създадена от отец Булгаков. Някои от нейните основни положения се съдържат в зачатъчно състояние още в дълбоката християнска древност у гностиците и други еретици. В руската богословска мисъл печални заслуги за новото разработване и задълбочаване на софийната ерес имат няколко учени, между които отец Булгаков се явява като неин завършител. Той повече от другите е свързал името си с оформяването и довършването на новото учение за Софѝята, като говори за нея в следните свои тру­дове: „Купина Неопалимая“, „Свет невечернiй“, „Ипостас и ипостасност“, „Православiе“ и „Агнец Божiй“.

В труда на архиепископ Серафим ние не виждаме ясно очертан историческия развой на софийната заблуда в руската богословска мисъл, защото не такава е била задачата на Високопреосвещения автор. Неговата книга има своя определена тема и свой напълно съобразен с темата план със задача да разкрие пункт по пункт погрешността на софийното учение у неговите представители. Характерът на книгата е не историко-осведомителен, а догматико-полемичен. Но все пак в нейния широк обсег се хвърля някак странично доста­тъчно осветление и върху въпроса за развоя на софийната ерес. Читателят вижда да се очертават като софиолози:

1) знаменитият руски философ Владимир Соловьов, за когото едва ли мнозина у нас знаят, че по въпроса за Софѝята не учи православно;

2) свещеник Павел Флоренски, чието прехвалено съчинение „Столп и утвержденiе истины“ извикваше у нас като семинаристи благо­говейно страхопочитание, понеже не знаехме, че в него имало еретически от православно гледище схващания, което с такава прецизност доказва в своя труд архиепископ Серафим;

3) най-сетне, най-ярко са очертани и най-убедително са опровергани еретическите схващания на най-новия софиолог – протоиерей Сергий Булгаков, който е доразвил софийното учение до степен на система[1].

В нашия кратък очерк ние нямаме за задача да предаваме подробно съдържа­нието на цялата книга на архиепископ Серафим. Това би значело да се напише втора книга върху въпроса за Софѝята. Нашата задача е много скромна и ограничена – да предадем централните мисли на Високопреосвещения автор, да посочим основните заблуди в софийната ерес и да събудим интерес към разглежданото от нас капитално съчинение, което, доколкото ни е известно, е спечелило за своя автор учената титла магистър на богословието.

За изходен пункт на цялото софийно лъжеучение служи погрешното и с нищо неоправдано гностическо вярване, че Бог, като абсолютен Дух, не може без посредство да влиза в съприкосновение със Своето творение. Това мнение няма осно­вания нито в Библията, нито в творе­нията на светите отци и учители на Църквата. То е древна гностическа басня за сътво­ряването на света от божеството чрез посредството на друго същество, стоящо между Твореца и творението. В тясна връзка с този гностически възглед стои и учението на протоиерей Булгаков за Софѝята като същество, стоящо на границата между Бога и творението. С посредството на Софѝята отец Булгаков обяснява сътворяването на света от Бога и цялото по-нататъшно Бо­жествено домостроителство за човешкия род. С посредството на Софѝята отец Булга­ков обяснява и въплъщението на второто Лице на Света Троица.

Архиепископ Серафим доказва, че ця­лото софийно лъжеучение почива на рационалистическа основа. Отец Булгаков говори за „онтологическа несъвместимост на Бога и света без посредник“. С допускането си, че Бог се нуждае от посредник, за да сътвори света, той не иска да ограничи Божието всемогъщество, а се стреми чрез този посредник да обясни тайната на съ­творяването на света от Бога и тайната на Боговъплъщението. Тъкмо тук са елемен­тите на рационализъм у отец Булгаков, който в непостижимите Божествени тайни иска да проникне със своя слаб и ограничен разум. Според архиепископ Сера­фим, следвало би по такива важни догма­тически въпроси да се придържа човек строго о светите отци на Църквата. „В тях, както и в светите апостоли, е действал Светия Дух. А Светия Дух, по свидетелството на Христа, е източник на всяка истина“ (стр. 5). Светите отци именно, които поради чистия си и свят живот са могли напълно да се ръководят всякога от благодатта на Светия Дух, безпогрешно са тълкували и разби­рали Свещеното Писание. Поради това те и за нас са единствен критерий на истината. Всяко богословско мнение ние трябва да сверя­ваме с тях и да приемаме само онова, което е съгласно с тяхното учение, като всичко друго отхвърляме. Осланяме ли се, обаче, на своя собствен греховен разум, ние ще изпаднем в рационализъм и еретичество. В лутеранството, поради липса на благодатно светоотеческо ръководство и поради крайния субективизъм, са се появили до петстотин секти. В прекрасната по съдържа­ние глава „Православният възглед върху разкритието на догматите на Църквата“ архиепископ Серафим доказва необходимостта от следването на светоотеческия авторитет, като отсича недопустимата от право­славно гледище мисъл за възможността да се откриват нови догматически истини. Злоупотребите с така наречената „свободна, богословска мисъл“, която е толкова ублажавана от модернизма, могат да доведат до най-пакостни заблуди.

В софийната ерес се забелязват тъкмо такива злоупотреби със свободната богословска мисъл. Отец Булгаков не се съобразява със светоотеческия авторитет. Макар че той се опитва да оправдае свое­то ново учение за Софѝята с някои съвсем неубедителни и криво разбрани цитати из съчиненията на някои свети отци, ясно е от критиката на архиепископ Серафим, че отец Булгаков е излязъл из релсите на православието и е тръгнал по съвсем нов свой път, воден от своята свободна богословска мисъл. Отец Булгаков не мисли, че открива нови догмати, но всъщност излиза с едно съвършено ново за православието и никога не споделяно от светите отци учение за Божествената Софѝя, посредница между Бога и творението. Имало е, наистина, подобни мнения и в миналото, но само у еретици, гностици и стоящи вън от Църквата мислители. Към тяхното суемъдрие клони и протоиерей Булгаков. Не напразно сам той търси опора за своето учение у езическия философ Пла­тон и в Кабалата. Особено поразително е сходството между софийното лъжеучение и гностицизма, по-частно, валентинианството. Между гностиците Валентин още във II-ри век е учил за Премъдростта почти така, както в XX-ти век – протоиерей Булгаков (виж Архиепископ Серафим,  „Новое ученiе“, стр. 217 и следва).

Съгласно с основната си изходна ми­съл, че Софѝята е посредникът, онтологическият мост между Бога и творението, софиолозите отец Флоренски и отец Булгаков дават различни определения и дефиниции за нея, едни от други по-странни и проти­воречиви. Те наричат Софѝята „творческо начало на света“, „идея на Бога“, „боже­ствена и идеална субстанция“, „четвърта ипостас“, „Царство, Сила и Слава на Бога“, „истински нелъжеименен гносис, истинност на истините“, „вечен наш корен“, „Божествено начало“, „образ Божий“, „велико, царствено и женствено същество“, „душа на света“, „енергия Божия“, „име Божие“, „богиня“, „усѝя на Бога“ и така нататък. Някои от тези определения са приложими само към Бога. Следователно, с прилага­нето им към Софѝята се казва, че Со­фѝята е Бог. Обаче, отците Флоренски и Булгаков заявяват, че Софѝята не е Бог. Към творението пък гореспоменатите определения са неприложими. Но Софѝята, заявява се, не е и твар. Тя била някакво средно същество, чрез посредството на което Бог е създал и изкупил света. Но такова средно същество, което да не е нито Бог, нито твар, според светите отци, не съществува. Те казват, че „всичко съществуващо може да се подведе под едно от двете, които се наричат: Божество и твар“ (св. Василий Велики, също и св. Григорий Богослов, стр. 254, 257). Наистина, както споменахме по-горе, протоиерей Булгаков се опитва да приспособи някои светоотечески мисли към своето лъжливо софийно учение, но безуспешно. Всички негови по­добни опити са съвършено безпочвени, както архиепископ Серафим ясно доказва това. Тук и предумишленото нагодяване на някои библейски места, говорещи за Софѝята, Премъдростта Божия, не помага. Според категоричното и бистро православно светоотеческо схващане под Премъдрост Божия в Светата Библия се подразбира ипостасната Премъдрост, тоест Сам Иисус Христос, второто Лице на Света Троица. Допущението на отците Флоренски и Булгаков, че Со­фѝята е нещо средно между Бога и творе­нието, води към кощунствени абсурди, към двубожие и разни неизгладими проти­воречия. То внася разстройство и чужди елементи в учението за вътрешния живот на Света Троица и с това подравя светоотеческото учение за Бога като един по същество и троичен по лица. Както и да се извърта истината, определения като тези, че Софѝята е „четвърта ипостас“, „твор­ческо начало на света“, „божествено на­чало“, „същност Божия“, „богиня“ – водят към признаването на нов бог покрай единия троеличен и истинен Бог. Дързновеното впущане на отец Булгаков в своемъдрие го отклонява дотам от пра­вославието, че го осмелява да определи Софѝята като неличен бог (стр. 382). Такъв неличен бог Православната Църква не познава и не признава. Той е възможен само в пантеистическия мироглед. Наистина, отец Булгаков не иска да до­пусне покрай Света Троица и друго божестве­но същество. Той не ще да проповядва за два бога. Но, както архиепископ Серафим мно­го ясно доказва това, отец Булгаков по си­лата на логиката, ще, или не ще, довежда до учението за съществуването на две равни божествено абсолютни начала (стр. 378). У отец Булгаков се срещат и чисто право­славни възгледи за Света Троица като личен и самобитно съществуващ Бог. Но покрай, тези чисто православни мисли, странните му еретически схващания за Софѝята стават толкова по-опасни, понеже се прикриват зад маската на привидното православие. В чистия хляб тук е турена отрова, която лесно погубва, защото не се вижда от неосведомените.

Архиепископ Серафим е посочил навсякъде с неумолима логичност и учудваща проникновеност, както неулови­мите понякога, така и грубо фрапиращите друг път противоречия в софийната ерес. Всякога въоръжен с несъкрушими и убедителни светоотечески аргументи, Високопреосвещениятъ автор разбива точка по точка всички, дори и най-тънко промъкващите се, заблуди на софиолозите. Никое опреде­ление на Софѝята не е оставено без обстойно, светоотечески обосновано и силно аргументирано опровержение. Впечатлението е, че неприятелят е разбит без остатък по всички линии. Човек трябва сам внимателно да прочете целия труд на архиепископ Серафим, за да види, с каква грижливост и с каква смайваща начетеност в светите отци се доказва, въз основа на неопровержими данни, абсурдността на всички положения, мисли и заключения в софийното лъжеучение. С отлична логи­ческа последователност и по чисто право­славни пътища архиепископ Серафим води читателя от факт на факт до положе­нието сам да се увери, колко груби противоречия и колко пакостни и кощун­ствени погрешности се крият в догмати­ческото учение на отците Булгаков и Флоренски.

Ние тук нямаме за цел да изброяваме всички противоречия в новото софийно учение. Пък и да бихме искали това, не бихме могли да го сторим в малкия обем на една статия, тъй като противоре­чията в софийното учение са извънредно много. Всички тях подробно и убедително е изложил в своя прекрасен труд архиепископ Серафим. По неговите думи „несъгласието на софийното учение на протоиерей Булгаков и свещеник Флоренски с логиче­ските изисквания на разума са един от най-съществените недостатъци на това учение“ (стр. 511). Противоречия има между самите софиолози. Отец Булгаков, например, твърди, че Софѝя не е ипостас, тоест личност, и не е твар, а отец Флоренски я нарича „четвърто тварно лице“. Противо­речия има и у всекиго поотделно. Протоиерей Булгаков, например, ту говори, че Софѝята не е твар, ту я нарича „създание и дъщеря Божия“, ту утвърждава, че тя е същност Божия, ту отрича това; в едно свое творение учи, че Софѝята „няма своя собствена мощ, но я получава от Бога“, а в друго я определя като „творческо начало“ – едновременно заявява, че тя не е Бог, и я нарича богиня.

Подобни противоречия се срещат и у Флоренски. И той приписва на Софѝята божествени качества и имена и, изключ­вайки я измежду творенията, все пак я нарича „тварно лице“.

Но най-важни и у двамата са техните противоречия с Библията, Църквата и светите отци. Библията говори за ипостасната Премъдрост, Иисуса Христа, софиолозите – за едно родено във въображението им противоречиво същество, нито Бог, нито твар, което в действителност съ­ществува. Църквата учи за един Бог, троичен по лица, а софиолозите водят към двубожие. Светите отци проповядват вярата в личен, самобитен Бог, а софиолозите замъгляват православната представа за Бога със своите пантеистически схващания, назовавайки Софѝята „душа на света“ и „неличен Бог“. Софийната ерес възкресява и осъденото от Църквата учение на варлаамитите, както и ереста на Евномий. Тя унищожава с определението на Софѝята като „усѝя“, „същност Божия“, основния християнски догмат за Света Троица. Тя изопачава истината за сътворе­нието на света непосредствено от Бога, което учат светите отци, допускайки посредството на фантастичното софийно същество – нито Бог, нито твар. Тя подравя истината на изкуплението, довеждайки необходимо до погрешното заключение, че се е въплътило не второто Лице на Света Троица, а Софѝята, това измислено и несъществуващо в дей­ствителност същество (стр. 478, 481, 483). Софийната ерес, чрез своето учение за възнесението на Иисуса Христа на небето не с човешко прославено тяло, а с някакъв си негов идеален образ, какъвто бил Софѝята, отрича вековната вяра на Църквата, че Иисус Христос с истинско човешко тяло, макар и прославено, седи отдясно на Бога Отца, и че, съобразно с това, и всички праведници със своите въз­кръснали и прославени тела ще блаженстват в небесното Царство Божие.

Противоречията на отец Булгаков със светите отци са до необяснимост силни и фрапиращи. Не намирайки у тях заченките на своето любимо учение за Софѝята като посредстващо същество при творението на света и Боговъплъщението, той е склонен само поради това да ги обвинява в недостатъчна проникновеност в христологичните и други проблеми и дори с хулно пренебрежение да говори за тях. Той обвинява някои от тях даже в несторианство (стр. 395-404), в аполинарианство (403-413), в монофизитство (413 и следва) и унижава авторитета не само на отделни свети отци като св. Кирил Алек­сандрийски, св. Максим, св. Иоан Дамаскин и други, но и на цели вселенски събори с всички участващи в тях свети отци вкупом. В замяна на това той хвали богословието на еретиците Аполинарий и Несторий, защото намира у тях рационалистичните елементи на своето софийно лъжеучение (стр. 442 и следващи, 448 и следващи). Вярно е, светите отци и вселенските събори не са се дори и опитвали да дадат рационалистически обяснения на тайната на Боговъплъщението, което са правели в заблудата си еретиците, защото са знаели, че то е „велiя благочестiя тайна“ (1 Тимотей 3:16), непостижима за никой човешки ум. От това обстоятелство, обаче, е недоволен отец Булгаков. Той иска не само отрицателни формулировки на вярата, а и положително обяснение на нейните тайни. Но пита се: със своето учение за Софѝята обяснил ли е той поне отчасти тайната на Боговъплъще­нието? Съвсем не! Той е успял само да я изопачи, учейки нови неща – че Софѝята е посредствала при Боговъплъщението, за което нито словото Божие, нито светите отци знаят нещо.

Критикувайки светите отци и вселенските събори, отец Булгаков сам се отделя от единението със светата Православна Църква, а, хвалейки противниците ѝ – еретиците, той сам се присъединява към техния печален сонм.

В заключението си на книгата архиепископ Серафим съвършено естествено идва до извода: „Като имаме предвид изброените заблуждения на отците Булгаков и Флоренски в тяхното учение, ние трябва да определим последното като настоящо еретическо учение с гностически и езически мироглед“ (стр. 513). Логическата после­дица е да бъде отхвърлено това пагубно еретическо учение от всички православни църкви. Това осъждане е последвало наскоро. През 1935 година главата на Руската православна църква, митрополит Сергий, както и Руската задгранична църква, са осъдили новото учение за Софѝята като еретическо.

Покрай въпроса за Софѝята, но все във връзка с нея, в труда на архиепископ Серафим са разгледани и ред други много интересни догматико-етични въпроси, като, например, въпросът за нашето освещаване, за Царството Небесно, за името Божие, за молитвата и прочее, на които е дадено чисто православно обяснение. Цялото съчинение е едно красноречиво свидетелство за голямата богословска ерудиция на автора му, за него­вия тьнък ум и за неговото отлично познаване на светите отци и на православието.

Много добре би било да се преведе този ценен труд на български език, толкова повече, че той е интересен не само като оборващ софийната ерес, а и като хвърлящ обилна светлина върху много догматически и нравствени въпроси все в чисто православен дух, и най-сетне като образец на дълбоко-православно догматико-полемично съчинение.

_____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1943, кн. 1, с. 10-14. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Нека ми бъде позволена тук една изповед, която дължа да направя публично, за да изкупя един свой грях от вероизповедно естество. В книгата си „Пътят от човека към Бога у Паскаля“ аз използвах като пособие и съчинението „Столпъ и утвержденiе истины“, като под влияние на всеоб­щите величания, правени за тази книга, съм се произнесъл и аз одобрително за нея. След като прочетох труда на архиепископ Сера­фим за Софѝята, аз се убедих, че съм сторил грях, похвалявайки и препоръчвайки по този начин съчинение, в което се съдържат еретически мисли, за което сега дълбоко съжалявам. Иеромонах Серафим.

Изображения: авторът архимандрит д-р Серафим Алексиев (1912-1993), който е иеромонах, когато е писал горепосочената статия, архиепископ Серафим Соболев (1881-1950), наскоро канонизиран за светец, протоиерей Сергий Булгаков (1871-1944) и свещеник Павел Флоренски (1872-1937). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Lt