Съдебните процеси на пастирите „шпиони“ – място на памет – продължение и край*

Публикувано на 12.06.202211.06.2022 от Dragan Bachev

Атанас Атанасов

Пастирските процеси и отношението на тоталитарната власт към тях и към църквата могат да бъдат наречени места на памет. В тези места на памет може ясно да се видят стилът и методите на работа на тоталитарната държава и силата на човека да отстоява своите религиозни убеждения независимо от високата цена, която е платена. Местата на памет живеят от усещането, че „няма как днес да се поддържат и утвърждават принципи на свободата като валидни принципи, като принципи, в които искрено вярваме и които наистина сме готови да следваме, ако не се помни и ако не се осъди морално несвободата вчера[23].“

Пастирските процеси като места на памет имат морално и политическо измерение и перспективи, свързани със злото в новата политическа система. „Злото в последна сметка се свежда до епистемологическа „грешка“ – вижда се като плод на ограниченост, грубост, невежество и в края на краищата – като не-знание[24].“ Калин Янакиев пише още за злото „като просто погрешно предизвикано (отвън) действие. То пак е „грешка“, само че грешката му се пренася от (не)способността за сдържаност и мъдрост у подбудителя му – овъншностява се съвсем“[25]. Представителите на тоталитарната власт, участници в целия този процес, са показателни не толкова за моралната същност на човека изобщо, колкото за моралните последици от участие в злото на системата, потискане и насилие върху другия и различния в тоталитарната държава. Мисля, че всички тези хора не са лишени от добродетели изобщо. Но къде, как и за каква кауза ги проявяват е важният въпрос. Дали не са подведени и впоследствие излъгани? Понеже политическата реалност за която те се борят – братство и равенство, е невидима за момента. И се налага да се вярва и разчита на обещания за светлото бъдеще. Диктатурата на пролетариaта налага откриване и залавяне на виновните за злото в онзи момент – „врагове на народа“, пастири „шпиони“, фашисти и други. Надявам се тези хора, поне в личния си живот, да не са били толкова зли, колкото са в публичния си живот. Въпросите могат да продължат. Възможно ли е в публичния живот да си един и в частния живот – друг[26]? Сигурно е възможно, чрез поставяне на маски. Но каква е перспективата на такъв двойствен начин на живот и какво е наследството от него? Предполагам – една неустановена и размита идентичност.

Липсата на публични дискусии върху въпроси от всеобщ интерес за времето на комунистическото управление е причина за непълни и изкривени описания на комунистическото минало. Недостигът на самопознание се превърна в един от факторите за бавно протичащата промяна във всяка област на обществото. Как да разберем и осмислим комунистическото минало? Това е въпрос, който все още очаква отговори. Мисля, че желанието за власт и слава на всяка цена, получаването на властта и удържането ѝ с насилие, се превръща в религия за атеизма. Това може да бъде отправната точка за разсъждение. „Ключ към разбирането на движещите механизми на комунистическата система на власт е значението на думата „имам“ – „имам хляб“, „имам власт“, „имам човека“. „Има власт“ този, който „има човека“. Но как може да се „има“ един човек? Като се разполага със средства, без които човекът не може да живее. Самата привързаност на човека към живота – инстинктът за самосъхранение, трябва да се предаде в ръцете на властта[27].“ Сега може по-лесно да си обясним защо БКП бе наричана „партията майка“, а диктаторът Тодор Живков „Тато“. Новата власт афишира премахването на частната собственост и комунистическата власт става притежател на средствата за производство и управляват от името на пролетариата. От нея зависи кой ще има хляб, дом, жителство, образование. Отива се по-далече, „новият човек“ не е зависим от политическата власт само за физическото си оцеляване, но от него се изисква ревностно да вярва и да се покланя единствено и само на майката партия. Показаното съмнение и неверие в партията „майка кърмилница“ се наказва с проклятие за отцеубийство. И това се обявява като акт на историческа справедливост.

Стил и методи на работа на комунистическата власт

Предложението на инспектор Панайотов за бъдещите действия и методи на работа на новата власт е: „Генералната линия в бъдещето следствие според мен трябва да бъде съвкупност от следните методи: 1. Създаване убеждение в него за известността на следствието на голяма част от непризнатите факти; 2. Създаване в него чрез обстановка силно желание и влечение към живота; 3. Даване от следователя убедителна надежда, че единствено след чувствителни признания в тези области ще може скоро да излезе на свобода, спечелил доверието на днешната власт и обратно ще изгние в килиите или нещо по-лошо… Въобще използване правилно на неговите слаби места; 4. Твърдост и увереност.“ Желанието за власт на инспектора явно е толкова голямо, че е променило неговата същност, като че ли злото се е вселило в него. От една страна това зло застрашава, но същевременно съблазнява, отблъсква и привлича, създава усещане за надежда в безнадеждната ситуация и едновременно заплашва – ще изгниеш в килиите или нещо по-лошо. Злото се проявява в контекста на двузначност. Когато инспекторът пише предложението за бъдещи действия, се представя за добронамерен и това, което предлага смята за добро. Но за кого е добро? За него самият и новата власт, пред която той иска да се докаже верен. Той и властта изглеждат едно, имат еднакви цели. За претърпелия цялото насилие и получена осъдителна присъда пастир Зяпков сега се предлага нов план. Злото се явява условие, че единствено след не какви да е, а след чувствителни признания би могъл да получи желаното добро, правото да живее, което се държи здраво в ръката на новата власт. И още нещо важно. Злото изкушава и обещава на пастир Зяпков, че може да спечели и доверието на днешната власт. Много интересно – това, което е благо и ценно за инспектор Панайотов, това той предлага, а с него и изкушава – „ще спечелиш доверието на днешната власт“. Обещание за добро бъдеще от новата власт, която може да е „благосклонна и добронамерена“, при изпълнение на нейните изисквания. Зависи само от личния избор. Накратко предложението на инспектора е ако пастир Зяпков признае нещо, което не е направил, го чака добро – освобождаване от затвора и доверие от властта. Ако не признае, няма да получи свобода и доверие от властта, а ще изгние в килиите. Ще обобщя. Изкушението ражда надежда, а заплахата я убива. Нищо не се получава, на изходно ниво сме. Това само изглежда така, но всъщност става въпрос за борба на две перспективи на надежда. Надежда, която има по-далечна перспектива от видимия свят, която достига до невидимата реалност и прави човека да бъде и отстоява съзнателно своя избор. И надежда с временна перспектива, за тук и сега, която превръща човека в конформист. Това е стара борба, да имаш или да бъдеш. „При притежателния модус щастието се изразява в превъзходство над другите, във властта над тях и в крайна сметка в способността на един човек да завладява, ограбва, да убива. При битийния модус то се изразява в обичта, грижата за другите и самопожертвувателността[28].“Това са двата основни начина на съществуване при човека – притежанието и битието. Склонността да се приеме едно от тях и да се практикува, по-често влияе върху взаимоотношенията и социалното единство в обществото. Това са морални дилеми на личността.

Подчинение на властта чрез заплаха със смърт

Предложението на инспектора: „Даване от следователя убедителна надежда, че единствено след чувствителни признания в тези области ще може скоро да излезе на свобода, спечелил доверието на днешната власт и обратно – ще изгние в килиите или нещо по-лошо…“ Тук способът за получаване на предварително режисирани самопризнания е чрез заплаха със смърт. Естественият природен завършек на човешкия живот е смъртта. Но в конкретния случай заплахата със смърт е използвана за постигане на предварително набелязани цели, свързани най-общо с подчинение на всяка цена и смяна на авторитетите-господари за пастир Зяпков. Хегел във „Феноменология на духа“ показва връзката между робство и преживяването на подчинението свързано със смъртта – страх от смъртта[29]. Поробеният човек според Хегел вярва, че смъртта отнема всички ценности и живота на човека, като най-висока ценност. И така страхът от смъртта го превръща в роб. А господарят не е страхливец, той е способен и готов да даде живота си в битка за голяма кауза и става господар по дух. Един въпрос няма как да се отмине. Кой всъщност тук е господарят – пастир Зяпков или инспектор Панайотов?

Подчинение на властта се постига със заплаха за страдание

Ако за смъртта косвено се подразбираше, страданието е картинно представено: „Ще изгние в килиите“. Спокойно може да се каже, че ако спечели доверието на днешната власт, пастир Зяпков няма да изгние в килиите. Тук въпросът от екзистенциален отива на морално и религиозно ниво. Методът на работа в Държавна сигурност е свързан със свободната и поробената съвест. Достоевски в „Братя Карамазови“ пише: „Но свободата на хората завзема само онзи, който успокои съвестта им. С хляба на тебе ти се даваше безспорното знаме: даваш му хляба и човекът се прекланя. Защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време някой завземе съвестта му независимо от тебе – о, тогава той дори ще захвърли хляба ти и ще тръгне подир оногова, който прелъсти съвестта му[30].“ Да се откажеш от собствената си съвест и да повярваш на друг поради заплахата със страдание, е промяна на чувството за собствено достойнство и личностна идентичност. Великият инквизитор казва „човек е по-слаб и е създаден по-нисш отколкото си мислил за него…“[31] „Спокойствие и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор и опознаване на доброто и злото[32].“ В този случай – при пастир Зяпков – Великият инквизитор греши.

Подчинение на властта чрез заклеймяване

Заклеймяването цели да формира убеждение у заплашваните, че нямат право да съществуват, че те са „врагове на народа“, „шпиони“, „бивши хора“. Заклеймяването се пренася и върху близките хора на заклеймените. Те се превръщат в неблагонадеждни и нямат същите права както на благонадеждните. Това засяга възможността за образование, професионална реализация и са белязани за цял живот. Заклейменият няма право да мечтае, след като са блокирани всички възможности поради това, че е наследник на заклеймения от властта, независимо от личните му качества и способности. Да бъдеш заклеймен означава, че продължаваш да съществуваш, да живееш с другите хора, но същевременно с това се внушава на хората, че нямаш право на това съществуване. Самото съществуване се изисква да се възприема от заклеймения и заобикалящите го като благодеяние и милост от властимащите. Внушава се убеждението, че това отношение е заслужено. Със заклеймяването властта се опитва да достигне до дълбините на човешката личност и цели да промени личната самооценка на индивида и да му вмени вина. Киркегор описва схващането си за заклеймяването като „болка за умиране.“ „Да си болен до смърт, това е яко же да не можеш да умреш, но не яко би имаш надежда за живот, не, безнадеждното тук е, че дори сетната надежда смъртта, не съществува. Когато смъртта представлява най-голямата опасност, се надяваме на живота: но когато познаем по-страшната и от най-страшната опасност, се надяваме на смъртта. Когато значи опасността е така голема, че смъртта е станала надежда, то отчаянието е безнадеждността да не можеш дори да умреш[33].“

Животът на християнина по време на тоталитарната система е съпротива

Животът на евангелските църкви по времето на комунизма след пастирските процеси и до падането на комунизма е живот в държава на несвободата[34]. Понятието държава на несвободата е на Хр. Тодоров. Това важи за всички граждани, които мислят различно и особено за евангелските християни. Ограничени са свободата на сдружаване, свободата на словото, свободата на съвестта и вероизповедта, ограничено е придвижването. Когато се опитваме да говорим и да пишем за живота на евангелските християни по времето на комунизма, мисля, че най-точно този живот може да бъде дефиниран с понятието „съпротива“. След арестите на пастирите, съпроводени с шумни съдебни процеси и оказвания натиск върху църквите, как да си обясним, действията на членовете им. Една част от тях, продължават редовно да посещават ежеседмично богослуженията. Това всъщност е съпротива срещу властта. „Съпротивата не е състояние или обикновена мисловна нагласа, а преди всичко – действие. Тя не принадлежи към света на идеите – казва Франсоа Марко, – а започва с действието. Човекът не е борец в съпротивата, а осъществява съпротивата[35].“ Участниците в тази съпротива са мотивирани от убеждението, че правото на вероизповед е изконно неотменимо човешко право и християнството като вероизповед и практика може да донесе социална справедливост и равноправие между хората, а в личен план е неотменима потребност на човекa християнин, а не на „новия човек“ да има общение с Бога в общността на Другия. Британският историк Х. Р. Кедуърд предлага четири елемента на разбиране, общи за антропологията и историята на съпротивата: „Съзнание за съпротива, наследени ценности, предаване и обръщане на нормите[36]“. Тези елементи присъстват и в съдържанието на евангелската съпротива. Примерите на съпротива са много, през целия тоталитарен период. Ще се огранича и ще цитирам само два документа: „Докладна записка от неделя 10.02.1974 година… се провежда молитвена сбирка от привържениците на религиозната секта „Свободна Христова църква“ (Тинчевисти)… Разтурихме сбирката и съставихме точен списък на присъстващите 39 членове… Заслужава да се отбележи, че почти всички писмено предупредени членове на сектата без колебание подписаха протоколите, обаче устно добавиха, че не могат да живеят без да се молят и това те ще правят, каквато и угроза да ги заплашва. По-определено казано, те подчертаха, че са съгласни и с изселване от столицата и с всички други съдебни и административни мерки, включително и с най-тежкото наказание – смърт. Всеки от тях декларираше, че е съгласен сам да понесе наказанието, вместо останалите… Заявиха многократно, че занапред ще спазват поетите задължения да не участват в многочислени сбирки, като последната, но ще си ходят на гости и без да крият от нас това, ще извършват религиозни обреди.“ Изводът на подполковник Д. Китов е: „Раздробяването им на съвсем малки групички, към която тактика сега те се ориентират, несъмнено ще затрудни още повече контролирането им от наша страна[37].“ Необходимо е да отбележа, че тази евангелска църква е извън закона. „Да оказваш съпротива означава да твърдиш, че си носител на истинския дискурс на правото, който противопоставяш на този на една извратена власт. Така съпротивата би могла да се схваща като сблъсък между истина и реалност[38].“ Само след два месеца, представителите на тази извън закона църковна общност отправят официална молба на 24.04.1974 година до председателя на Държавния съвет на Народна република България и първи секретар на ЦК на БКП Тодор Живков: „С дълбоко уважение се обръщаме с молба към Вас, за да намерим във Ваше лице един безпристрастен ръководител, който мъдро ще отсъди и ще даде ход на просбата ни… Ние очакваме след Вашето решение да бъдем сложени под търпимост като останалите Църковни общества. Ако това стане така, стотици християнски български сърца ще си отдъхнат с голяма благодарност, а по такъв начин ще бъдат пресечени пътищата на нежелателните настроения, които се образуват по повод на нашето неузаконяване.“[39] В края на този интересен документ се виждат имената и подписите на 22 духовни представители на Църква Божия, като възрастовата група е от 25 до 78 години. Съпротивата тук е едновременно съзнание за нещо, което ти принадлежи, но властта не ти го позволява. От него има нужда сега и в бъдеще. А убеждението, че ти принадлежи, те мотивира за борба и съпротива.

Изводите, които могат да се направят и да намерят приложение и днес са:

1. В личностен план и в морална перспектива човекът е субстратът, почвата, върху която се култивира добро или зло, в зависимост от личния избор. Злото се проявява чрез заплаха, която е отправена към друг човек. Злото съществува и като политическо явление когато е отнета свободата от една политическа система.

2. Желанието за власт у човека е принцип на действие и подчинява цялата му същност. Реализацията на желанието за власт се практикува в две посоки, еднолично – чрез насилие и диктатура, или чрез споделена отговорност за властта с Другия. Местата на памет се свързват със злото, което проявява тенденция към персонификация, затова, когато говорим за злото и местата на памет, обикновено търсим личности и политически събития, към които да ги прикрепим.

3. Тоталитарната система управлява чрез насилие – „терорът е същността на тоталитарното управление[40]“ – и погазва свободата на личността, като в същото време се формира впечатлението, че се поддържа политическия морал. Властимащите се интересуват от създаване на убедително впечатление, че стандартите се постигат. Те се изявяват като търговци на моралност.

Съдебните процеси срещу пастирите „шпиони“ и съпротивата на християните по време на комунизма са места на памет. Това е дилемата на човешкия избор. И не трябва да се забравя как комунистическата власт се е намесвала във всяка област от междуличностните отношения в живота на човека. Тя изграждаше верноподаническа обвързаност, с която ревниво искаше да разруши традиционните, семейните, приятелските и религиозните връзки в обществото. С местата на памет, „генералната цел несъмнено е извличането на морални поуки от миналото, с цел да не се допусне под каквато и да е било форма неговото повторение; …правното и моралното реабилитиране на жертвите, възстановяването на неправомерно отнети материални ценности, обезщетението на жертвите за понесените от тях неправди и страдания, моралното оздравяване на обществения климат, възпитание на младите поколения в дух на хуманизъм, ненасилие и пацифизъм[41].“

_____________________________________________

*Публикувано в Комунистическите режими и религиозните общности. Сборник материали от национална научна конференция, 8 март 2019 г., НБУ, с. 31-46, С., 2019. Авторът на блога изказва благодарност на доц. Живко Лефтеров от Нов български университет, с чието разрешение същата статия е възпроизведена тук.

[23]. Янакиев, Калин. Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива. София: Алтера, 2012, с. 138.

[24]. Пак там, с. 139.

[25 ]. Тодоров, Цветан. На предела. София: Народна култура, 1994, 160-161.

[26]. Тишнер, Ю. Дебат за съществуването на човека. София: Панорама плюс, 2005, с. 244.

[27]. Тишнер, Ю. Дебат за съществуването на човека. София: Панорама плюс, 2005, с. 244.

[28]. Фром, Eрих. Да имаш или да бъдеш. София: Кибеа, 1996, с. 133.

[29]. Хегел, Георг Вилхелм Фридрих. Феноменология на духа. София: Наука и изкуство, 1969, с. 176.

[30]. Достоевски, Фьодор. Братя Карамазови. София: Издателство НК, 1984, с. 269.

[31]. Пак там, с. 270.

[32]. Пак там, с. 269.

[33]. Киркегор, Сьорен. Болка за умиране. Варна: Сенто, 1991, с. 18.

[34]. Знеполски, Ивайло. Около Пиер Нора…, с. 152.