Съдебните процеси на пастирите „шпиони“ – място на памет*

Атанас Атанасов

Пастирските процеси в същността си са резултат на целенасочени действия и наложен терор от завзелата властта в България на 9 септември 1944 година комунистическа партия. Накратко казано, на 5 септември 1944 година Съветският съюз обявява война на България. Hа 8 септември Трети украински фронт навлиза в България и я окупира без да срещне съпротива от българската армия, което е важна предпоставка за влизането на комунистическата партия във властта на 9 септември. Комунистическата партия по това време се ръководи „дистанционно“ от Георги Димитров, който, получил съветско гражданство, се намира в Москва. Той напуска страната след септември 1923 година и се връща в България през ноември 1945 година. Застаналият начело на новата ОФ власт, небезизвестният Кимон Георгиев, прави обръщение към нацията по Националното радио в 6 часа и 25 минути на 9 септември 1944 година. В десет точки се представят приоритетите на новата политическа власт, които той прочита пред българския народ. Ще отбележа само някои от тях:

т. 1. Пълна политическа свобода;

т. 2. Свобода на словото;

т. 9. Прочистване на администрацията от противонародни елементи;

т. 10. Прочистване на дипломатическите мисии от вражески и противонародни елементи[1].

На 9 септември 1944 година от затвора са освободени много затворници, осъдени за антидържавна и криминална дейност, които бързо стават част от наказателните формирования в новата политическа ситуация и участват в специалните групи за издирване и залавяне на „народните врагове“. По предложение на Антон Югов – министър на МВР, е издадено Постановление №1 от 10.09.1944 година на Министерския съвет за създаване на нова щатна милиция. Изискванията за назначаване са свързани с вярност към партията, заслуги за установяването на народната власт и препоръка от ОФ. В тази нова политическа реалност започва масово записване на нови членове в редовете на комунистическата партия, съществуваща дотогава нелегално[2]. За това явление Георги Марков пише: „На 9.09.1944 година БКП броеше не повече от няколко хиляди души. Една петилетка по-късно нейният брой с кандидат-членовете беше около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти?… Мисля съвсем определено, че най-мизерната част от нашия народ, тинята и мътилката, полудегенерати – мечтатели за власт, некадърници, неспособни за никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи – всичко това се юрна към партията и властта… Нека сега дебело подчертая, че според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Едната – идеологията и другата – лична необходимост от правене на зло на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат на нисши животински инстинкти [3].“

Това звучи ужасно. За този период Георги Христозов разказва: „Цветът на българската интелигенция във всички сфери на живота е ликвидиран с един замах от болшевиките. Това е „курбанът“ на окупацията, наречена от комунистите освобождение… Селекцията е страшна – прости хора не са убивани, бедни хора не са убивани! Убивани са хора с над гимназиално образование, били са известни в обществото, свещеници, кметове, секретар-бирници, бакали, журналисти, банкови служители, участъкови полицаи, адвокати, фелдшери, лекари, учители, средно ниво интелигентни хора, които са били проводник на интелигентност, на ум, на разум, на морал… Те са били унищожавани, за да се обезличи този пласт от населението. Всичко това е организирано от ЦК на БКП[4].“

Отношението на новата власт към църквата

„Политиката на БКП към Българската православна църква може да бъде разделена на три основни периода, които се подчиняват на собствена логика и в най-широки граници следват общата периодизация на комунистическия режим… Трите основни периода в политиката на БКП към църквата са маркирани от партийните решения, взети от Политбюро или от Централния комитет съответно през 1946, 1957 и 1974 години[5].“ Първият период основателно се приема, че започва от 1946 година и неслучайно съвпада с речта на Георги Димитров произнесена на 26 май 1946 година, във връзка с честванията на 1000-годишнината на св. Иван Рилски, в която той определя политиката на новата власт към църквата. „Нашата Православна църква, за разлика от някои други църкви, има историческа заслуга за съхраняване на националното чувство и самосъзнание на българския народ… Българската църква е минала през разни периоди, еволюирала е надясно и наляво, преживяла е много тежки изпитания в миналото… Нека нашите честни синодални старци и всички служители на българската църква разберат, че е настъпило ново време и по форма, и по съдържание, и по дух и че нашата църква трябва да бъде истинска народна, републиканска, прогресивна църква… Аз знам, има синодални старци – членове на Светия Синод, честни хора, но със закостенели мозъци и крайно консервативни възгледи… Кой от вас, наши синодални старци и църковни деятели, не се е интересувал от великата руска църква, всеки, който познава нейната история знае много добре, че ако ръководителите на Руската православна църква след Октомврийската социалистическа революция бяха разбрали духа на новото време, ако бяха действали в полза на свободата на руския народ и не бяха станали на оръдия на контрареволюцията, руската църква нямаше да преживее известните нещастия… Драги църковни деятели, бъдете способни да се поучите от великия руски опит, следвайте примера на великата руска църква и тогава ще има единство между Българската църква и българския народ, обединен в ОФ[6 ].“

Днес в посткомунистическото общество за тези исторически факти някой би помислил, че едва ли отговарят напълно на истината. Но Димитър Пешев пише в своите „Спомени“: „Когато се препрочете обвинителният акт, човек остава изумен от лекотата и невежеството, с които се третират въпросите от историята на България след Освобождението. Всички средства за пропаганда, използвани в политическите борби от една партия, известна с безогледността си в своите ежедневни борби при различни поводи и случаи, са събрани на едно място и са положени в основата на съдебно обвинение срещу противниците в тези политически борби, които са поставени в невъзможност да се обяснят и да доказват каква е била действителността и как в действителност са се развили събитията, какви са били общите условия, как се е разсъждавало и са се вземали решенията“[7]. Оттогава, а и до днес продължава дълбокото противоречие и неразбиране за това, как е възможно да бъдат третирани като „врагове на народа“, хора с доказано родолюбие като синовете на Райна Княгиня, племенника на Бачо Киро, родствениците на Иван Вазов, внучката на баба Тонка и още много други, жертви на масовото избиване на българския елит[8].

Като насилие върху българския елит могат да бъдат посочени съдебните процеси срещу пастирите „шпиони“ по дело №248 на Софийския окръжен съд. Шумният процес е проведен от 26.02 до 08.03.1949 година и са осъдени 15 души. Четири месеца по-късно под дело № 1169 от 05.07.1949 година без много шум са осъдени още 9 души. След това в кратък период са арестувани пастири и активни църковни членове и са изпратени без присъда в лагери и затвори. Звучи странно, но животът на някои от нас е преминал в една неприемлива и враждебна среда, в която са изграждани стереотипи и стратегии за живеене и оцеляване, които са се превърнали във втора природа. Затова след промяната от 1989 година не можем да намерим отговор на трудните въпроси: Как да разберем комунистическото минало, как да го изкажем, как да оценим това, което е било и това, на което сме свидетели сега, без да бъдем подвластни на морален и политически релативизъм? Ивайло Знеполски пише: „За хората от посткомунистическото общество комунизмът се явява все още място на работа на паметта, но не и място на памет в разбирането, което Пиер Норуа влага в това понятие. Резултат на националната история, превърнато в място, „оказващо мощно влияние върху формирането на колективната памет и върху способността да живеем заедно[9]“.

Ако крайната ни цел е да формираме колективна памет, която би ни помогнала да преодолеем политическата конфронтация и разделението, наложително е да изследваме принципите, практиките и мутациите на комунизма[10]. В това изложение ще посоча някои от тях и ще направя опит за анализ. Наложително е да не останем в мълчание за комунистическото минало, а да се стимулират дискусии и открити дебати като тази научна конференция. „Свеждането на комунистическото минало до теоретично точна идея за характера на режима загърбва изцяло вътрешната му еволюция и еволюцията на хората, съществували в неговата рамка[11].“ Цветан Тодоров е категоричен за моралната оценка на комунистическото минало. Той я обединява заедно с националсоциализма в едно понятие – „тоталитаризъм“, и заявява, че тоталитаризмът е „крайна форма на злото[12]“.

Идеологията на новата тоталитарна власт в основата на пaстирските процеси

Каква е предисторията и идеологическата причина, за да се стигне до пастирските процеси? Новата комунистическа власт по своята политическа същност е войнствено атеистична. Тя е с непримиримо враждебно отношение към всяка религия и най-вече към християнството. Това не е случайно, а е част от самото естество на комунистическия светоглед. В тоталитарната държава, диктатурата е повсеместна и религиозният светоглед е голям враг. „Комунизмът иска да бъде религия, дошла да замени християнството, претендира да удовлетвори религиозните потребности на човешката душа, да даде смисъл на живота. Той е цялостен и обхваща целия живот и не се отнася към някоя единствена сфера. Затова сблъсъкът му с другите религиозни вярвания е неизбежен[13].“ Комунистическата власт чрез своя инструмент Държавна сигурност ще се стреми да унищожи вероизповеданията и да национализира и духовната област. Християнството се явява естествен идеологически опонент на новата власт, в желанието и усилията ѝ да създаде „новия човек“. Темата за монопола върху духовното е жизнено важна, или комунистическата власт или вероизповеданията, и предизвиква и днес интереса на нашия съвременник. Въпросът e къде в пространството на ежедневния живот да бъдат положени и как да се мислят и преживяват политическото и религиозното? Този въпрос продължава да стои отворен.

След 9 септември 1944 година вероизповеданията влизат в дневния ред на новоуправляващата власт[14]. Дейността на Българската православна църква се следи много внимателно и от Москва и при забелязване на отклонения от предварително начертаната политика се оказва ефeктивна намеса. Както с писмото от 13 ноември 1944 година до Трайчо Костов във връзка с подетата акция на Главинчев, началник на отдела на милицията, за ареста на всички членове на Светия Синод, с изключение на Софийския митрополит Стефан. Въпросът за отношението към църквата деликатно се преплита със съотношението на политическите сили в България. БРП (к) смята за необходимо сътрудничеството с другите партии от Отечествения фронт. По политическа целесъобразност Георги Димитров в това писмо разпорежда да не бъдат арестувани синодалните членове с ясното разбиране, че арестуването им ще произведе негативно впечатление, ще бъде използвано от другите партии и ще има неблагоприятно въздействие за БРП (к)[15]. В документалния сборник е представен доклад от 4 декември 1944 година: „В изпълнение на устната Ви заповед по отношение събиране сведения за вероизповеданията, разните секти и верски учения в страната, донасям следното: От проучванията, които направих се установи, че в страната ни покрай изповядващите официалното исторично-православно изповедание на българите, съществуват и множество последователи на разни вредни или безвредни секти и верски учения. Повечето от тези секти и верски учения се занимават не само с изповедание на изкълчени християнски идеи, а и с провеждане на пакостни чужди пропаганди, което вършат в някои случаи много умело[16].“ При изследване на архивите се вижда все по-голям интерес към евангелските църкви и езикът на омразата спрямо тях става по-остър. В друг документ срещаме: „В докладът за извършена работа по сектора: Евангелско-протестантски секти от януари до август 1946 година се отбелязва, че Американското разузнаване в България отдава голямо значение на тези евангелски деноминации, както сега, така и за в бъдеще – разчитайки за политиката си в евангелските маси. Американското разузнаване използва в разузнавателната си служба евангелските деноминации по следния начин: 1. За усилена пропаганда сред евангелистите на американизъм, провеждана най-старателно редовно от пастирите на тези църкви, които са реакционно настроени спрямо ОФ властта и по-специално спрямо комунистите. Пастирите, които в болшинство са английски и американски възпитаници и привърженици невинно, а някои и много злостно, говорят в религиозните си беседи за „борба против неверниците“, за „борба „против тези, които властват с насилие, кръв, терор и носят нещастия и мрак“… По-нататък разузнавачът, отбелязан с номер 15417, автор на доклада, е самокритичен към дейността си: „Секторът „Евангелски секти“ по моя преценка не е добре разработен, няма никакви положителни резултати и е под всякаква критика. Сътрудниците, които са много малко и слаби, могат да бъдат използвани като посетители в църквите. Сътрудник-агент нямам. Работя върху двама пастири с цел вербовка за сътрудници. Агентурно-оперативната си работа отчитам като слаба, под всякакъв минимум, въпреки няколкото обкръжавания, които направих на някои пастири-агенти. Причината за слабата ми работа и постижения в поверения ми сектор са обективни и субективни. Обективни: не е достатъчно обърнато внимание от служебното ръководство и не е оказана почти никаква помощ и инструкции. Субективни – отрицателното ми и леко поглеждане още от началото на поверения ми сектор и непохватност в подхода за вербовка на секретни сътрудници. От наблюденията и впечатленията, които имам за този сектор и за бъдещата ми работа върху него изказвам следното мнение: …да се вербуват за главни СС за службата предимно пастирите, дори и да са агенти на чуждото разузнаване, които в качеството си на ръководители и титуляри на църквите са най-добре уведомени и в течение на работите на тези църкви и цялата работа е концентрирана в тях[17].“

В информационна сводка по политическото състояние на СОЕЦ и отделните деноминации (секти) в България и чуждото политическо влияние сред тях от 12.05.1948 година се прави следната констатация: „От гореспоменатите, 50 човека са завършили в различни държави или от всичко 115 пастири в цялата страна половината са завършили в чужбина, които са първокласни и квалифицирани чужди агенти[18].“Изреждат се мероприятия за бъдеща работа. На 21.07.1948 година е утвърден план за действие и реализация на предложените мероприятия. Този план съдържа коварен сценарий, който се реализира от властта успешно и се стига до пастирските процеси.

Много скоро след това – на 21.10.1948 година, излиза и последващ документ „План на следствените и агентурно-оперативни мероприятия по антинародната и шпионска дейност на ОЕЦ[19].“ Вече много агенти и помощници са включени в изпълнението на този план. Следващият документ от 05.01.1949 година е „Предложение за приключване на следственото дело по антинародната и шпионска дейност на задържаните евангелските пастири“. Предложението в него е да се организира един централен публичен процес с участието на около 20 човека от ръководството на сектите. Освен това да бъдат организирани и четири процеса по линията на отделните секти, в които да бъдат разобличени и съдени по-второстепенните деятели. В документа са изредени имената на 20 обвинени пастири. Веднага следва едно изречение, което цитирам дословно: „В случай, че от това число е необходимо да се направят известни съкращения, предлагам да бъдат снети из състава на подведените в централния процес Александър Георгиев и Стефан Градинаров, които са сравнително по-слабо уличени“[20].

Резултатът от цялата съдебна процесуална дейност е присъда № 118, София, 8.03.1949 година, в която са осъдени 15 пастири с различна тежест на присъдите[21]. Всъщност не всичко е приключило, появява се един нов документ: Рапорт за предаване и продължаване на следствието на Васил Зяпков от 20.03.1949 година. В него инспектор Панайотов докладва: „Генералната линия в бъдещето следствие според мен трябва да бъде съвкупност от следните методи:

1. Създаване убеждение в него за известността на следствието на голяма част от непризнатите факти;

2. Създаване в него, чрез обстановка, силно желание и влечение към живота;

3. Даване от следователя убедителна надежда, че единствено след чувствителни признания в тези области ще може скоро да излезе на свобода, спечелил доверието на днешната власт и обратно ще изгние в килиите или нещо по-лошо… (питам се какво ли по-лошо е имал предвид) Въобще използване правилно на неговите слаби места;

4. (дописано на ръка) Твърдост и увереност[22].“

Следва…(виж тук)

_____________________________________________________

*Публикувано в Комунистическите режими и религиозните общности. Сборник материали от национална научна конференция, 8 март 2019 г., НБУ, с. 31-46, С., 2019. Авторът на блога изказва благодарност на доц. Живко Лефтеров от Нов български университет, с чието разрешение същата статия е възпроизведена тук.

[1].   Николова, Р. Медиите в тоталитарната държава. Общоуниверситетски семинар НБУ. 16.01.2019 година.

[2].   БКП е обявена извън закона с решение на Върховния касационен съд през април 1924 година по Закона за Защита на държавата. През 1927 година тя се преименува в Българска работническа партия (комунисти). С това име тя влиза в правителството на ОФ след 09.09.1944 година. На V конгрес през 1948 година си връща името БКП.

[3].   Марков, Георги. Нови задочни репортажи за България – когато часовниците са спрели. София, 1991, с. 211.

[4].   Признания за червения терор в България – Георги Христозов. Достъпен на: https://www.vbox7.com/play:0c34060924.

[5].   Методиев, Момчил. Между вярата и компромиса. БПЦ и комунистическата държава. София: ИИБМ, 2010, с. 18.

[6].   Димитров, Георги. Ролята и задачите на българската църква. В: Съчинения. Т. 12. София: Издателство на БКП, 1954, 186-187.

[7].   Пешев, Димитър. Спомени. София: Гутенберг, 2004. с. 295.

[8].   Лилков, Вили. Христов, Христо. Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност. София: Сиела, 2017, 282-350.

[9].   Знеполски, Ивайло. Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София: Дом на науките за човека и обществото, 2004, с. 129.

[10].  Пак там, с. 130.

[11].  Пак там, с. 139.

[12].  Тодоров, Цветан. Памет за злото, изкушение на доброто. София: Лик, 2002, с. 11.

[13].  Бердяев, Николай. Извори и смисъл на руския комунизъм. София: ИК Христо Ботев, 1994, с. 175.

[14].  В настоящото изследване, повечето документи са от публикувания на сайта на Комисията по досиетата „Документален сборник: Държавна сигурност и вероизповеданията. Част III. Протестантска църква и религиозни секти“, издаден през 2017 година.

[15].  Калканджиева, Даниела. Българската православна църква и „народната демокрация“. Силистра: Демос, 2002, с. 60.

[16]. Държавна сигурност и вероизповеданията. Част III. Протестантска църква и религиозни секти. София: КРДОПБГДСРСБНА, 2017, с. 47. Достъпен на: http://www.comdos.bg.

[17].  Пак там, 54-56.

[18].  Пак там, 82-83.

[19].  Пак там, 93-103.

[20].  Пак там, с. 135.

[21].  Пак там, с. 156.

[22].  Пак там, с. 173.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9KX

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s