Здравко Кънев

Появата на ислямската религия през VII-ми век, първоначално обхващаща Арабския полуостров, а не след дълго преминава и извън границите му, и се оказва предизвикателство, което е непознато за ортодоксалната християнска вяра. В голяма степен това се дължи на липсата на съприкосновение с традиционното християнство, което по онова време се бори срещу множество еретически течения, които оказват своето влияние върху християните.

В областта Хиджас християнството е разпространено най-вече в неговите еретически форми – арианство[1] и несторианство[2], които остават единственият досег с християнството на основателя на ислямската религия – Мохамед. Арабските езичници почти нямат контакти с православието, а се срещат главно с несториани, ариани и монофизити, при които основната истина на християнството за съвършеното съединение на божествената и човешката природа в личността на Богочовека Иисус Христос е съществено изопачена[3].

При появяването на исляма християнските богослови се оказват неподготвени за новото религиозно учение, което не може да бъде видяно през „очите на античното наследство, както се наблюдава у ранните християнски автори (II-ри век), впоследствие осъществили адекватна апология на християнството“[4].

Пред християнската църква „застава“ религия, която синкретично обединява в себе си не само заемки от християнството, но също и от юдаизма, зороастризма, елементи от предислямските езически вярвания, както и „откровението“ на Мохамед – „пророка“ на арабската пустиня[5].

Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тимотей 2:4), в точното време изпраща свети мъже, които, подобно на Моисей, да поведат верните и да съберат всички, които са се отклонили от истинската вяра, за да не погинат.

През VIII-ми век живее и твори св. Иоан Дамаскин[6], личност на която Бог определя важна роля за съхраняването на древното християнско Предание в трудните времена за Православната църква, която по това време се изправя срещу множество изпитания.

Наред с иконоборското движение във Византия, пред погледа на св. Иоан Дамаскин е и учението на Мохамед, който твърди, че е получил нова религия и небесна книга, като откровение на почитаното от него божество – Аллах.

Монахът от Дамаск Иоан е отговорът, благословен от Бога, на всичко онова, което се случва: иконоборските спорове в Източната Римска империя – Константинопол, повратите в отношението на мюсюлманските халифи към християните, които вече не получават държавна подкрепа и свобода да изповядват вярата си и да практикуват своя култ. В този тежък период, в който кризата на вярата все повече се задълбочава и е въпрос не просто на интерпретация на случващото се, а на жертвена готовност за следване и изпълнение на предадената от отците вяра, започва да твори св. Иоан Дамаскин.

До нас са достигнали различни по характер негови творби – догматически, полемични, поетически, проповеди и други, които св. Иоан пише в манастира „Св. Сава“, край Иерусалим, където и прекарва значителна част от живота си.

От съчиненията му с догматическа насоченост се откроява „Извор на знанието“ – трилогия, която съдържа „Диалектика“ (Философски глави), „За ересите“ и „Точно изложение на православната вяра“.

Предвид темата на настоящата статия, интересът ни е насочен към Ерес 101-измаилтяни, която е най-ранният опит за диспут с ислямската религия от страна на християнски автор[7]. Учението на Мохамед, разглеждано в ерес 101-ва, се предхожда от ереста на „иконоотрицателите“.

Това, което разбираме от краткия текст е, че св. Иоан Дамаскин определя новопоявилата се ислямска религия като християнска ерес. Вероятно неговото основание се подхранва от разбирането на исляма за боговдъхновения характер и на юдаизма, и на християнството. Коранът и тълкуванията към него определят юдеите и християните принципно като изповядващи исляма –  тоест религията на човечеството. Затова те не са неверници, а в най-широк смисъл са вярващи: „Назова ви Той – мюсюлмани – и в Писанията преди, и в този Коран, за да бъде Пратеника свидетел за вас, и вие да бъдете свидетели за хората“ (Коран 22:78). Според мярката на Корана юдеите и християните не са вярващи в пълния смисъл на думата, а са частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част от религията на мюсюлманите. И ще бъдат частично вярващи, а оттук – друговерци, докато не приемат исляма[8].

Св. Иоан Дамаскин искрено и дълбоко се е вълнувал от факта, че мюсюлманите не приемат Божия Син – Иисус Христос, Словото, второто Лице на Светата Троица, за единосъщен на Бог Отец, а Го приемат и определят като сътворен, като дават примера с първия човек Адам (Коран 3:59)[9]. Това самò по себе е христологичен проблем.

Коранът утвърждава, че Иисус Христос е историческа личност и дори в сравнение с други нехристиянски традиции, обрисува най-богатия образ: приписват Му се много повече почетни титли, отколкото на която и да е друга спомената личност в Корана, но това е с определена цел – без да отхвърля Неговата необикновена човешка природа, ислямът категорично не приема божествената Му природа[10].

В Ерес 101 св. Иоан Дамаскин разглежда следните теми:

– предислямски езически вярвания;

– време и място на възникване на ислямската религия: обстоятелства и история;

– някои аспекти от ислямското учение;

– ритуални практики и обреди;

– религиозни норми и забранени действия в исляма;

– основни обвинения и претенции на исляма към християнството;

– апология на християнството.

В края на съчинението си св. Иоан Дамаскин очертава базисните проблеми на християнската полемика с исляма, като предоставя и възможност за отговор, тоест възможност за диалог (общуване) между мюсюлманите и християните.

Поява и развитие на култа в ислямската религия

Още в началните редове на съчинението ясно се подчертава границата между християнството и измамното мохамеданово[11] (измаилтяново, агарянино) учение, което, заедно с изповядващите го, според св. Иоан Дамаскин, са определяни като суеверие[12] и предвестник на Антихриста[13].

Светителят акцентира върху видимите противоречия в учението на исляма; например, ислямската религия твърди, че Иисус Христос е Слово (калима) на Бога и Дух от Него, но същевременно е творение[14], пророк и Негов слуга; Христос не е претърпял кръстна смърт, като е била разпната сянката Му или някой друг, вероятно този, който Го е предал[15]. Кораничният текст определя Иисус Христос, роден от Мария (Мариам)[16], единствено като последния пророк[17] преди идването на Мохамед; Христовата божествена природа като второ Лице на Светата Троица[18], кръстните страдания и смърт[19], както и богочовечеството Му, и Неговото възкресение са категорично отхвърлени от исляма.

Наред с изброените догматически проблеми, които имат за цел да разрушат и подложат на съмнение веровите истини на християнската вяра, св. Иоан Дамаскин посочва и обвинението в идолопоклонство, като основният мотив на мюсюлманите е тяхната ненавист към Христовия кръст. На тези обвинения и на други подобни, св. Иоан Дамаскин отговаря посредством реторични въпроси, оборвайки друговерските разсъждания.

Първият поставен реторичен въпрос е свързан с достоверността на кораничния текст: „Кой свидетелства, че Бог му е дал писание? Кой от пророците е предсказал, че ще излезе такъв пророк?“ Кой от пророците е предсказал, че ще излезе такъв пророк?[20]. 

След това се поставя въпрос за идването на ислямския пророк Мохамед, за получаването (изпращането) на небесната книга, и още – по какъв начин се случва това? Св. Иоан Дамаскин разобличава като се аргументира и чрез езическите основи и остатъци у ислямската религия, които несъмнено оказват въздействие върху сформирането на светогледа и доктриналните постулати на ислямската религия.

Дали ислямът е „небесна религия“?

Според св. Иоан Дамаскин учението на Мохамед е „достойно за присмех[21]“. Светителят обръща внимание и на историята на арабите преди появата на Мохамед, която е известна като джахилия – период на езичество и непросветеност във вярата[22].

Чрез историческа ретроспекция, св. Иоан Дамаскин определя арабските племена като такива, които „били идолопоклонници и се покланяли на Зорницата и на Афродита, която на своя собствен език нарекли Хавар, което означава велика. Прочее до времето на Ираклий явно са били идолопоклонници“[23]. От цитирания текст разбираме, че византийските автори са били запознати с предислямската почит у арабите на „утринната звезда“, както и на лунния бог – Лах. Имат добри познания и за почитта сред арабите на камъка в Кааба, Мека, а племената, които населяват Южната част на Арабския полуостров, почитали божество, което наричали – ал-Рахман, тоест, Всемилостивият, който дава плодородие и добрини[24].

Съществен въпрос, който поставя св. Иоан Дамаскин, и който е важна част от полемиката с исляма, е този за достоверността на откровението. Основната теза на св. Иоан е, че понеже откровението на Мохамед идва насън[25], то няма как да се определя като достоверно, защото според юдейското и християнското разбиране относно общуването с Бога, то е възможно само в абсолютна, пълна трезвост и будност на съзнанието[26].

Обръщайки внимание на периода преди зараждането на исляма, св. Иоан Дамаскин изтъква множеството заемки и остатъци от предислямския езически светоглед, който оставя трайна следа както в кораничната традиция, така и в традицията – сунна[27] на исляма. Посочването на езическите заемки има за цел да опровергае и изобличи неверните доктринални претенции за истинност на исляма, тоест че той е небесна и богооткровена религия.

Таухид и отхвърлянето на иконопочитанието

След като разпространява насилствено в градовете Мека и Медина (Ятриб) получената „небесна“ религия, Мохамед обръща внимание и на доктриналната част на своето учение. Като цитира подбрани коранични стихове, той постепенно изгражда системата от „истините“ на исляма, които стават задължителни за изповядващите тази религия.

Първият и основен постулат е изповядването на вярата в един Бог: „Аллах е един, Аллах е вечен, не ражда и не е роден и няма равен нему“ (Сура 112). Цялото съдържание на тази основна истина за ислямската религия е насочена против християнството, срещу догмата за второто Лице на Светата Троица – Иисус Христос, Божият Син, Който, според християнската вяра, е завършекът на пророците и изпълнението на Закона. Чрез таухид се отрича християнската триадология, а именно, че единият по същност Бог е троичен по Лица

Основата на ислямската религия е така наречената шахада: „Няма друг бог освен Аллах[28].“ Тези слова са основните за приемането във  вярата, като встъпващият трябва да бъде напълно убеден в тяхната истинност. С тези думи, както отбелязва Мустафа Алиш Хаджи[29], се изразява следното: първо, няма друг Творец освен Аллах; второ, няма друг Владетел и Разпоредител в тази Вселена освен Аллах; трето, никой друг не заслужава да му се покланят освен Аллах[30].

Ще обърнем внимание на последно от изброените – относно поклонението на другиго, освен на Аллах, защото е от съществено значение за християнството.

Поклонението или отдаването на почит към божеството е едно от основните задължения на вярващия. Ислямската религия определя поклонението или отдаването на почит на кръста Христов, на иконите – образите на Иисус Христос, на пресвета Богородица и на всички праведници и Божии угодници, като идолопоклонство.

Отговорът на св. Иоан Дамаскин е, че християните се покланят на „Кръста Христов, чрез който силата на бесовете и дяволската заблуда бе разрушена“, а по-нататък авторът упреква в идолопоклонство мюсюлманите, защото те са, които почитат камък с релеф, като глава на Афродита (Хавер)[31].

Св. Иоан Дамаскин оборва обвиненията срещу християните и в друго свое съчинение, озаглавено „Точно изложение на православната вяра“, където в главата „За иконите“ обосновано аргументира защо християните, които почитат образите на Иисус Христос, на светия кръст и така нататък, не са идолопоклонници. Като цитира думите на св. Василий Велики, свързани с почитта към иконите, светителят пояснява, че „честта, въздавана на изображението, преминава върху първообраза[32].“

Разбирането в юдаизма, което преминава и в християнството е, че се осъждат онези, които се покланят на кумири и принасят жертви на демони.

В Стария Завет Творецът няма как да бъде изобразен, защото Той е невидим, но, поради Своето добросърдечие, Бог изпрати Своя Единороден Син да приеме човешка плът, и чрез изкупителното дело Христово да ни спаси от робството на греха и тлението, и чрез възкресението, да ни дари спасение и вечен живот.

Следователно, след като Словото Божие – Иисус Христос, прие човешка природа и стана във всичко подобен на нас, освен в греха, то Той може да бъде изобразяван. Почитта, споменът, който се предава чрез иконите, е Божието слово в палитри. След като Богочовекът живя между нас и бе видим, това означава, че може и да бъде изобразяван, като почитта към изобразения преминава към първообраза, тоест към Онзи, Който сътвори човека по Свой образ и подобие (Битие 1:27-28; 2:7).

Изборът на кораничните теми и пасажи, които са от интерес за св. Иоан Дамаскин, се определят от неговите полемични цели – да докаже, че Коранът съдържа противоречиви легенди и че Мохамед няма основание за своите пророчески твърдения. Светият отец не представя Корана последователно, а избирателно, като водеща е полемичната насоченост.

Стойността на полемичния труд на св. Иоан Дамаскин е в това, че описва картината на новопоявилата се ислямска религия, такава, каквато е била разбирана от самите араби. Темите, които той извежда, и аргументите, с които борави са валидни и сега, защото християнско-ислямският диалог е една от формите на историческо и културно взаимодействие.

И днес, в XXI-ви век и за християните, и за мюсюлманите са характерни, от една страна, разбирането за близост, породено от общата авраамическа традиция, а от друга – съзнанието за базисни доктринални различия[33].

В Ерес 101 св. Иоан Дамаскин ясно извежда и подчертава тъкмо тези доктринални различия. В тяхната основа е богооткровената истина за личността на Богочовека Иисус Христос, Който беше в света, но…светът не Го позна.

Използвана литература:

Алиш, М. Култови практики на исляма. Стълбове на ислямската религия. – В: Християнство и ислям. С., 2007.

Браун, К. Ислямът, юдаизмът и християнството в сравнителна перспектива. – В: Християнството и нехристиянските религии. Силистра, 2003.

Великов, Ю. Преподобни Иоан Дамаскин, Теодор Абу Кура и ранният ислям. В: – Мисъл, слово, текст, т. 2, Пловдив, 2017.

Евстатиев, С. Ислямът. Кратък справочник. С., 2007.

Св. Иоан Дамаскин. Извор на знанието, том I, За ересите накратко, С., 2014.

Св. Иоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра. С., 2008.

Стаматова, Клара. Защо ислямът не приема Иисус за Син Божи и Спасител?

Сп. Богословска мисъл, 3-4/2003, VIII, С., 2005.

Протоиерей Иоан Майендорф, Византийски представи за исляма. https://dveri.bg.

Керезов, А. Християнство и ислям: великото предизвикателство. Сп. „Мирна“, 3/1997.

Коев, Тотю. Догматическите формулировки на първите четири вселенски събора (за богочовешката същност на Иисуса Христа). София, 1968.

Коев, Тотю, Бакалов, Георги. Въведение в християнството. С., 2000.

Найденов, Ивайло. Из историята на Старозаветния библейски канон. С., 2001.

Найденов, Ивайло. Равинатът и Писанието. – В: Класически и модерни измерения на религиозното откровение. (Сборник с материали от конференции на тема: Библия и класическа древност. Религия и контекст).София, 2009.

Павлович, П. Първото откровение на пророка Мухаммад: Зараждане и историческа динамика на наратива през периода VIII-X век. В:- сп. Orientalia, НБУ, 1/2009.

Павлович, П. История и култура на древна Арабия. София, 2001.

Попов, Р. Иисус Христос в Корана. София, 2008.

Риболов, Светослав. Мястото на исляма в творчеството на св. Иоан Дамаскин.

Сп. „Ориенталия“, 1/2007

Риболов, Светослав. Византийските автори за исляма. Сп. Християнство и култура,
г. XV, 2006, брой 3 (110).

Риболов, Светослав. Арианството и учението на св. Атанасий Александрийски за отношението между двете природи на Христа. Сп. „Духовна култура“, 8/2001.

Стаматова, Клара. Християнство и ислям. Пътят от противопоставяне към „пречистване“ на историческата памет. Сп. „Духовна култура“, 2/2004.

Стаматова, Клара. Сънят – между Божието благовестие и сатанинското нашепване (част I). Сп. „Духовна култура“, 3/2009.

Стаматова, Клара. Ислямът и неговият изначален юдейски избор. Сп. „Духовна култура“, 12/2003.

Стаматова, Клара. Мюсюлманката между традицията и модерността. София, 2004.

Стаматова, Клара. Ислямската представа за Иисус Христос. София, 2011.

Теофанов., Цветан. Прев. от арабския оригинал на Свещения Коран, София, 1997.

Шиваров, Николай. Идеята за богоизбраничеството в Стария Завет. Сп. „Духовна култура“, 6/1974;

_____________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, кн. 2, 2020, с. 83-94. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Още в началото на текста се споменава „някакъв монах арианин“, който, според св. Иоан Дамаскин, е преподал арианското учение на Мохамед, а той „организирал собствена ерес“ (б. а.).

[2]. Повече за ереста на Арий и Несторий вж. у Коев, Тотю, Бакалов, Георги. Въведение в християнството. София., 2000, с. 84-91; 98-109; Коев, Тотю. Догматическите формулировки на първите четири вселенски събора (за богочовешката същност на Иисуса Христа). София, 1968, с. 99-105; Риболов, Светослав. Арианството и учението на св. Атанасий Александрийски за отношението между двете природи на Христа. „Духовна култура“, 8 (2001), с. 9-20.

[3]. Вж. у Стаматова, Клара. Ислямската представа за Иисус Христос. София, 2011, с. 131, където авторката пише: „в по-голямата си част християнският материал в Корана е свързан с идеи, които се пораждат от христологичните спорове на тогавашното време“.

[4]. Великов, Юлиан. Преподобни Иоан Дамаскин, Теодор Абу Кура и ранният ислям. – В: Мисъл, слово, текст. Т. 2, Пловдив, 2017, с. 79.

[5]. От самото си начало ислямът, по думите на А. Керезов, е „заквасен с юдейски квас.“ (Керезов, А. Християнство и ислям: великото предизвикателство. Сп. „Мирна“, 3/1997, с. 13); вж. и Стаматова, Клара. Ислямът и неговият изначален юдейски избор. Сп. „Духовна култура“, 12/2003, с. 12, където се посочва: „макар Мохамедовата религия да е с претенции за универсалност и уеднаквяване на историческото бъдеще, тя не успява да надскочи старозаветните рамки…“

[6]. Около 680-780 година в Дамаск, Сирия.

[7]. Има сведения, че първият християнски свети отец и автор, който начева полемиката с исляма, е преподобни Максим Изповедник, който излага своята позиция относно новопоявилата се религия в писмо до приятеля си Петър, екзарх на Африка. В традицията се приема, че св. Иоан Дамаскин е първият автор, който е водил открита полемика с представители на ислямската религия и то на доктринално ниво.

[8]. Вж. повече у Браун, К. Ислямът, юдаизмът и християнството в сравнителна перспектива. – В: Християнството и нехристиянските религии. Силистра, 2003, с. 161-167.

[9]. „Примерът с Иса пред Аллах е като примера с Адам. Сътвори го Той от пръст, после му рече: „Бъди!“ И той стана“. (Коран 3:59). В текста ще се използва Превод на Свещения Коран. Превод от арабския оригинал Цветан Теофанов, София, 1997.

[10]. Вж. повече у Попов, Р. Иисус Христос в Корана. София, 2008, с. 51 сл; Стаматова, Клара. Ислямската представа за… с.137-153; Раух, Алберт. Личността на Иисус Христос в исляма и в християнството. – В: Библия-култура-диалог. Т. II, София, 2010, с. 53-54.

[11]. Коректно е да използваме мюсюлмани, а не мохамедани за изповядващите исляма. Това уточнение е важно, защото те вярват не в Аллах, а в Мохамед (б. а.).

[12]. Празна вяра. (б. а.)

[13]. Св. Иоан Дамаскин. Извор на знанието, том I, За ересите накратко, С., 2014, с. 315.

[14]. „И дадохме на Муса Писанието, и подир него изпратихме един след друг пратениците, и дадохме на Иса, сина на Мариам, ясните знаци, и го подкрепихме със Светия дух. Нима не ви обземаше надменност всеки път, щом пратеник ви донасяше онова, което душите ви не желаят? И някои отрекохте, а други убивате.“ (Коран 2:87).

[15]. „и защото не повярваха и изричаха срещу Мариам огромна клевета, и изричаха: „Ние убихме Месията Иса, сина на Мариам, пратеника на Аллах“ – но не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен. И които бяха в разногласие за това, се съмняваха за него. Нямат знание за това, освен да следват предположението. Със сигурност не го убиха те. (Коран 4:156-157).

[16]. „И се прикри от тях със завеса. И пратихме при нея Нашия Дух, който ѝ се представи като съвършен човек. Рече тя: „Всемилостивия да ме опази от теб! Ако си богобоязлив…! Рече Джибрил: „Аз съм само пратеник на твоя Господ, за да те даря с пречисто момче.“ Рече: „Как ще имам момче, щом не ме е докосвал мъж и не съм блудница?„ Рече ангелът: „Тъй рече твоят Господ: „Това за Мен е лесно. И за да го сторим знамение за хората, и милост от Нас. Това е предрешено дело.“ (Коран 19:17-21).

[17]. Ислямската религия разделя пророците в три категории: пейгамберг, наби и най-възвишената категория – расул.

[18]. „И рекоха неверниците: „Всемилостивия се сдоби със син.“ Вие изрекохте нещо ужасно, от което небесата биха се разкъсали и земята – разцепила, и планините – сгромолясали в руини – да приписват син на Всемилостивия! Не подобава на Всемилостивия да има син.“ (Коран 19:88-92).

[19]. „и изричаха: „Ние убихме Месията Иса, сина на Мариам, пратеника на Аллах“ – но не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен. И които бяха в разногласие за това, се съмняваха за него. Нямат знание за това, освен да следват предположението. Със сигурност не го убиха те. Да, възнесе го Аллах при Себе си. Аллах е всемогъщ, премъдър. И сред хората на Писанието няма такъв, който да не повярва в него преди неговата смърт, а в Деня на възкресението той ще е свидетел за тях.“ (Коран 4:157-159).

[20]. Св. Иоан Дамаскин. Извор на знанието, том I, с. 317.

[21]. Пак там, с. 315.

[22]. Пеев, Й. Ислямът: доктринално единство и разноликост. С., 1982 с. 3; Павлович, П. История и култура на древна Арабия. София, 2001, сc. 8-9.

[23]. Св. Иоан Дамаскин. Извор на знанието, том I, с. 315.

[24]. Павлович, П. Първото откровение на пророка Мухаммад: Зараждане и историческа динамика на наратива през периода VIII-X век.  Orientalia,  1 (2009), с. 42.

[25]. Вж. Стаматова, Клара. Сънят – между Божието благовестие и сатанинското нашепване (част I). „Духовна култура“, 3 (2009), сc. 50-58.

[26]. Повече за Старозаветното откровение и пророчество вж. у Шиваров, Николай. История и каноничност на старозаветния текст. – В: Из историята на Старозаветния библейски канон. Автор и съставител Ивайло Найденов, София, 2001, сc. 27-30; Шиваров, Николай. Идеята за богоизбраничеството в Стария Завет. Духовна култура, 6 (1974); Найденов, Ивайло. Равинатът и Писанието. – В: Класически и модерни измерения на религиозното откровение. (Сборник с материали от конференции на тема: Библия и класическа древност. Религия и контекст). София, 2009, сc. 63-69.

[27]. Сунна (ар.) – буквално означава прокаран, посочен път от Аллах; съдържа установения от Мохамед начин за практическо и теоретическо изпълнение на религията. Под сунна се разбира и традицията, подражанието на Мохамед. Традицията е задължителна за спазване от всички мюсюлмани, защото в Корана се казва: „Който се покорява на Пратеника, вече се е покорил на Аллах“ (Коран 4:59;80). Повече за сунната вж. в Ислямът. Кратък справочник. Съставител С. Евстатиев, София, 2007, сc. 180-183.

[28]. Шахадата е първата част от така наречения аркан ад-дин (стълбове на исляма), които всъщност  изразяват така наречената ортопраксия – ритуалната част на ислямската религия. (б. а.). „Обединяването на двата основни елемента – изповядването на абсолютното единобожие и признаването на пророческата мисия на Мохамед в неразделно цяло изразява концентрираната идейна същност на исляма. Шахадата не подлежи на различни тълкувания, нейното произнасяне е задължително за всеки мюсюлманин и е показател за неговата принадлежност към исляма.“ (Стаматова, Клара. Мюсюлманката между традицията и модерността. София, 2004, с. 18).

[29]. Към настоящия момент е главен мюфтия на Република България. (б. а.)

[30]. Алиш, М. Култови практики на исляма. Стълбове на ислямската религия. – В: Християнство и ислям. С., 2007, с. 127.

[31]. Св. Иоан Дамаскин. Извор на знанието, том I,  с. 323.

[32]. Пак там, т. II, с. 257.

[33]. Вж. у Стаматова, Клара. Християнство и ислям. Пътят от противопоставяне към „пречистване“ на историческата памет. „Духовна култура“, 2 (2004), с. 10, където четем: „Съвременните нееднозначни отношения между Запада и Дома  на исляма не могат да бъдат правилно разбрани и осмислени, ако се пренебрегват религиозните им отношения… Оказвайки се в противоречие със средновековните представи на християните за божествения план на историята, ислямът с основание се възприема като религиозно-историческо предизвикателство.“

Изображения: авторът Здравко Кънев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Ko