Живко Лефтеров

В антирелигиозната политика, следвана от намиращите се под контрола на Съветския съюз комунистически партии в Източна Европа, могат да се откроят два основни аспекта. Първият от тях е провежданата официална религиозна политика по държавна линия, характерна със своята двусмисленост и противоречивост. Макар и официално религията да не е забранена нито в Съветския съюз, нито в комунистическа България, както например в Албания след 1967 година, политиката по отношение на различните вероизповедания често се изостря или омекотява в контекста на идеологическите постановки и конкретните политически интереси на комунистическите държави. В тази връзка основните цели, които се преследват, са осигуряване лоялност към комунистическата държава от страна на ръководствата на различните вероизповедания, максимално затрудняване на религиозния живот чрез ограничаване строителството на храмове, противодействие на духовното образование и други. Паралелно се провеждат и постоянни мероприятия за ерозиране, дискредитиране и „разложение“ на религиозните общности чрез методите на службите за сигурност.

Вторият важен аспект на религиозната политика е атеистичната пропаганда и възпитание. Тяхната основна цел е да формират марксистко-ленински материалистичен светоглед сред населението, а вярващите да бъдат „превъзпитани“, за да станат и те „достойни“ членове на социалистическото, а в перспектива и на комунистическото общество. Разбирането за религията и религиозността като пречка пред изграждането на утопично общество чрез методите на социалното инженерство ще е доминираща за комунистическите идеолози пред цялото време на тоталитарно управление в Съветския съюз (СССР) и Народна република България (НРБ). Попадайки в полето на идеологията, логично тази политика се формира в идеологическите отдели на съответните компартии, които разработват и основните решения по въпроса. Сред методите на атеистичната пропаганда са воденето на постоянна, още от ранна детска възраст, печатна и лекционна пропаганда, която прониква и засяга всички страни на обществения живот. Паралелно съществува стремеж чрез създаването и налагането на цялостна нова социалистическа празнично-обредна система да се измести и по възможност заличи религиозната традиция, а оттам и ценностна система в живота на хората. Поради тази причина атеистичната пропаганда и възпитание са изключително важна част от общата антирелигиозна политика. Тяхното изследване, изучаване и разбиране би могло да даде отговор на редица въпроси, свързани пряко с отражението на тази десетилетна политика при формирането на обществените нагласи днес в различните бивши комунистически страни.

В българската историография върху въпроса за провежданата атеистична политика все още няма самостоятелно изследване, но темата е засегната в повечето монографии, посветени на историята на различните вероизповедания, техните взаимоотношения с Българската комунистическа партия и политиката водена спрямо тях[2]. Различни аспекти на атеистичната политика, и по-конкретно в частта за създаването и налагането на новата социалистическа празнично-обредна система в страната, също са били обект на внимание[3]. В тези публикации темата е разгледана в отделни нейни проявления през различни периоди (десетилетия) и липсва контекстът на по-общите процеси протичащи в комунистическите страни и най-вече в Съветския съюз, чиято антирелигиозна политика и съответно атеистична пропаганда и възпитание са моделът следван от българските комунисти. Това затруднява разбирането на съществуващата вътрешна логика в процеса на неотклонно преследване на тази политика, тъй като позициите на съветското ръководство при нейното формиране и претворяване в практиката се основават на идеологически разработки, познаването на които е от решаващо значение за разкриване на истинските мотиви и цели на атеистичната политика на самата Българска комунистическа партия. Ето защо настоящата статия има за цел да внесе яснота, маркирайки именно тези проблеми, както и да разкрие до каква степен комунистическите идеолози са удовлетворени от конкретните резултати, които се постигат.

* * *

Доминиращият в Съветския съюз през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век „войнстващ атеизъм“, характерен с преследване и физическо ликвидиране на духовенството и най-активните вярващи, схващани като носители на враждебна идеология, довежда на практика до ликвидиране на организирания религиозен живот на територията на страната[4]. Тази политика се променя в годините на германско-съветската война. Възраждането на религиозния живот в окупираните от Вермахта територии, патриотичното настроение сред малкото останали свещенослужители на Руската православна църква (РПЦ), предстоящата среща на тримата големи в Техеран през ноември 1943 година, потенциалните възможности за използване на църквата като канал за съветско влияние в чужбина карат Сталин да преосмисли дотогавашното отношение към църквата като политически враг на съветската държава и към духовенството като контрареволюционна сила[5]. През септември 1943 година по инициатива на съветското ръководство е сключен устен компромис с архиереите на Руската православна църква. Църквата получава статут на покровителствано от държавата изповедание, в замяна на което тя поема ангажимента да обслужва интересите на Съветския съюз в областта на външната политика и пропаганда. Създаден е и нов държавен орган за осъществяване на непосредствен контрол при провеждането на новата политика – Съвет по въпросите на Руската православна църква[6]. Този модел на взаимоотношения е характерен и за България в първите години след преврата на 9 септември 1944 година. Целта на новото управление е Българската православна църква от институция тясно свързана и толерирана от управляващите дотогава, да бъде трансформирана по съветски модел в орган, обслужващ вътрешните и външнополитическите интереси на отечественофронтовското правителство. Характерно за този по-специфичен период е, че не се води открита антирелигиозна политика или атеистична пропаганда, но за овладяване, поставяне под контрол и гарантиране лоялността на смятаните за вражески настроени ръководства и по-активни членове на отделните църкви се пристъпва към тяхното дискредитиране и елиминиране чрез инспирирани публични съдебни процеси[7]. Също така чрез приемането на изцяло ново законодателство като Закона за изповеданията от 1949 година църквата е отделена от държавата, а ролята ѝ в обществото съществено ограничена.

След смъртта на Сталин религиозната политика на Комунистическата партия на Съветския съюз, а и на другите комунистически партии от социалистическия лагер, претърпява метаморфоза. Новото съветско ръководство е на мнение, че „отърваването“ на комунистическата идеология от негативните черти на сталинизма я прави достатъчно жизнеспособна да осъществи своите „идеали“. И докато в контекста на сталиновата политика след войната Руската православна църква не се разглежда като директна враждебна сила, то връщането към „ленинските норми на партиен живот“ и „интернационалната същност“ на комунизма променят коренно нещата. Това автоматично води до засилване на революционната показност, в това число и възобновяване на атеистичната пропаганда, характерна за 20-те и 30-те години. Отдавайки приоритет на проблема, още на 7 юли 1954 година Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз приема решение „За недостатъците в научно-атеистичната пропаганда и мерки за нейното подобряване“. В него се критикува дотогавашната религиозна политика на Сталин и се призовава за разобличаване на „реакционната същност и вреда на религията“[8]. Амбициозно, праволинейно и недомислено, решението води до засилване на напрежението в страната, което кара партийното ръководство да прекрати антирелигиозната кампания само 2 месеца по-късно[9]. Частичното отстъпление е и плод на съществуващите различни позиции в средите на съветското ръководство и партиен апарат по отношение на водената политика към религиозните общности. „Сталинистите“ се придържат към установената през 40-те години политика за урегулиране отношенията на църквата с държавата, така че последната да не се превръща в оръдие на „реакцията“, а да бъде инкорпорирана в системата на властта до степен да подкрепя външнополитическата линия и пропаганда на държавата. Привържениците на твърдата линия, гравитиращи около новия ръководител на Комунистическата партия на Съветския съюз и съветската държава Никита Хрушчов, са на мнение, че в условията на началото на прехода към „предкомунистически“ отношения няма място за буржоазни остатъци, в това число и религиозни. Под личните наставления на Никита Хрушчов те желаят да се пристъпи към решителна борба с религията, а по-спокойните отношения с църквата отнасят към „сталинското наследство“, което е необходимо да бъде ликвидирано.

Съществена роля за началото на новата война с религията изиграва победата на Никита Хрушчов над „сталинистите“ през 1957 година и тяхното елиминиране като част от новия курс на десталинизация. Макар и до 1957 година да няма ясно изразена антирелигиозна кампания, по страниците на периодичния печат се появяват редица статии на отрекли се от Бога бивши свещеници. Нарастват и изнесените лекции на атеистична тематика – от 1 875 000 през 1956 година на 3 875 000 през 1957 година. Като подготвителна стъпка на готвеното широкомащабно настъпление е свикването в Москва през август 1957 година на конференция с участието на 350 теоретици на атеизма и издаването през декември същата година от Съвета по въпросите на Руската православна църква на указ за снемане регистрацията на всички регистрирани, но недействащи храмове[10]. Кулминация на процеса е взетото на 4 октомври 1958 година от Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз секретно решение „За недостатъците на научно-атеистичната пропаганда“, задължаващо всички партийни и обществени организации и държавни органи да започнат настъпление срещу „религиозните отживелици“, неприсъщи за съветските хора. Според руските изследователи това решение по тоталността на предвидените мерки няма аналог и е прецедент в следваната от комунистическата партия следвоенна политика към религиозните общности в страната[11].

Следвайки стриктно съветския курс на „десталинизация“, Българската комунистическа партия също отчита като „напълно изоставена“ задачата за атеистичната пропаганда в страната, а въпросът за изкореняване на реакционните религиозни възгледи става част от дневния ред на отдел „Пропаганда и агитация“ на Централния комитет. Акцентирайки на неговата важност в идеологическата борба и след провеждането на съответни съвещания по темата, отделът изготвя и внася в Политбюро проекторешението „Относно мерките за засилване и подобряване на атеистическата пропаганда в страната“. То е прието на 26 декември 1957 година и дава тласък за разгръщане на слабо познатия дотогава в страната „научен атеизъм“ във всички негови аспекти[12].

Още в това първо по рода си, но не и последно решение срещаме ред констатации, служещи като мотив и за в бъдеще при провеждане на тази политика: благодарение на гарантираната свобода на съвестта и отсъствието на атеистична пропаганда Българската православна църква взима организационни мерки за активизиране на религиозната дейност в страната, нарастват религиозните обреди, увеличава се броят на посетителите в църквите, включително и на млади хора, изграждат се нови православно-християнски братства и така нататък. Според комунистическите идеолози друга основна причина за „активизирането“ на религиозната дейност са събитията в Унгария от 1956 година, довели до нелоялни прояви сред духовенството, което пък е дело на класовия враг и „неговите задгранични покровители“, използващи „религиозния институт за своите коварни, контрареволюционни цели[13]“.

В решението, съобразено с негативния съветски опит от 1954 година, изрично е упоменато, че религията е частно дело и всяко вмешателство в църковните дела би било посегателство върху гарантираната свобода на съвестта, но също така се слага и ясна граница: „Религията обаче не е частно дело по отношение на Комунистическата партия. Марксизмът-ленинизмът и религията са несъвместими и коренно противоположни идеологии. Поддържането и изпълнението на религиозните обреди е несъвместимо с членството в партията[14].“ Набелязани са и конкретни мерки за борба с религиозните предразсъдъци, несъвместими с „активното строителство на новия живот“: разпространение на естественонаучни знания сред населението, утвърждаване на материалистическия възглед за природата и обществото, подготовка на пропагандистки кадри по въпросите на атеизма, ангажиране на всички обществени, културно-просветни и идеологически организации и институти, борба за утвърждаване на новите социалистически празници, заангажиране на печата с темата, засилване ролята на Българската академия на науките в представянето на богомилството като социално и антицърковно явление, популяризирането на пролетарския атеизъм, организиране на изложби и други.

В решението от 1957 година присъства и още един характерен елемент, намиращ място и в следващите аналогични документи – критика на партийните комитети и обществени организации за тяхното подценяване и пасивност към „опитите за насаждане и разширяване влиянието на религиозната идеология“. На критика е подложена и дейността на държавния орган за контрол на изповеданията – Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове, наследник на трансформираната по съветски образец Дирекция на изповеданията.

Проведеният в началото на 1959 година ХХІ-ви извънреден конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз има за цел да даде най-високата политическа санкция на новите политически идеи и приоритети на първия секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз Никита Сергеевич Хрушчов. За първи път от трибуната на партиен конгрес съветски ръководител заявява, че настоящото поколение ще види осъществено построяването на комунистическо общество[15]. За тази цел основните документи, които приема конгресът са контролни цифри за развитие на народното стопанство, с изпълнението на които се заявява, че ще бъде построена материално-техническата база на комунизма. Така се ражда основният пропаганден мит за предстоящия преход на СССР към комунизма [16].

В своя доклад пред конгреса Никита Хрушчов изрично заявява, че една от главните задачи в следващите години ще бъде борбата за преодоляване на остатъците от капитализма в съзнанието на масите като предпоставка за бързото преминаване към комунизма. Форсирането на процеса на изграждане на комунистическо общество пряко рефлектира върху изострянето на антирелигиозната политика. Поради тези причини паралелно с началото на новата антирелигиозна кампания идеолозите на „атеистичния фронт“ са призовани да доразработят основните положения на „научния атеизъм“, методите за преодоляване на религиозното влияние сред населението, формулирайки общи закономерности, характерни за всички страни в процес на изграждане на комунистическо общество. Освен чисто теоретичните разработки се пристъпва и към събиране на актуални данни за състоянието на религиозността чрез провеждане на поредица от социологически изследвания сред населението първо в Съветския съюз, а после и в останалите страни от Източния блок. Въз основа на тях се стига до извода, че главните компоненти на „специфичната структура на религията отслабват и постепенно отмират“ в процеса на изграждане на комунистическо общество в следния ред: религиозна идеология; чисто религиозна практика; религиозна психология; религиозни прояви в народния бит. Общият извод е, че най-консервативни и трудни за преодоляване, тоест отмиране, са религиозните прояви, свързани с народния бит: църковните бракове, кръщенета и погребения[17].

В следващите десетилетия кампаниите и конкретните мерки на комунистическите партии, предприемани по отношение на борбата за преодоляване на религията са степенувани именно във връзка с изброените четири компонента. Затова паралелно с възобновяването на атеистичната пропаганда и възпитание е предприета кампания за намаляване на религиозните обреди и замяната им с граждански. На 25 август 1962 година Бюрото на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз на Руската съветска федеративна социалистическа република приема постановление „За някои мерки за отклоняване на населението от извършване на религиозни обреди[18]“. Година и половина по-късно Съветът на министрите на Руската съветска федеративна социалистическа република издава постановление № 203 от 18 февруари 1964 година „За въвеждането на нови граждански ритуали в бита на съветските хора[19]“. През май 1964 година в Москва е свикано и Всесъюзно съвещание по въпросите на съветските ритуали, подчинено на набелязаната цел за максимално намаляване влиянието на религиозността сред обществото чрез ограничаване на религиозните обреди[20].

Амбициозността и последователността на Никита Хрушчов по интересуващия ни въпрос наистина нямат аналог в съветската история и са характерни за целия период на неговото управление. На 2 януари 1964 година Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз приема своето поредно решение „Мероприятия за засилване на атеистичното възпитание на населението“, характеризирани от руските изследователи като тотално настъпление срещу църквата, отдавайки на документа значението на „държавен план за преодоляване на религиозното съзнание сред масите“. На партийните организации е поставена стратегическата задача до 12-17 години в съответствие с програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз напълно да се освободи съзнанието на съветското общество от религиозните предразсъдъци. В решението отново е „анатемосан“ периодът 1943-1953 година, когато е и провеждана „примиренческа политика“ по отношение на църквата[21].

Със същото решение към Академията за обществени науки на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз е създаден Институт за научен атеизъм с цел ръководство и координация на цялата научна дейност в областта на атеизма, провеждана на територията на страната и осъществяване на комплексни разработки на актуални проблеми. В кръга на неговите основни дейности влизат: философски – методическо изследване на религията, изучаване особеностите на вероучението на религиозните организации в СССР, социология и психология на религията и атеизма, религията и атеизмът по света, теория и практика на атеистичното възпитание[22]. Просъществувал до края на Съветския съюз институтът ще се превърне в най-важния изследователски и методически център по въпросите на атеистичната пропаганда и възпитание в целия социалистически лагер, от чиито разработки ще се ползват идеологическите отдели на всички комунистически партии.

През 1966 година, две години след своето създаване, институтът изготвя обширен доклад до Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз „За изпълнението на постановленията на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз по въпроса на атеистичното възпитание от партийните и обществени организации, идеологически учреждения и ведомства“, в който въпреки оптимистичните нотки е очертана една по-реалистична картина на състоянието на религиозността в съветското общество. Констатирано е не твърде успешното атеистично възпитание сред част от населението, запазване на висока религиозност сред младежта, увеличаване на нелегалната религиозна дейност, на съществуващите регионални и конфесионални различия и други. Регистриран е и известен ръст на религиозните обреди, отново характеризирани като най-трудни за преодоляване[23].

За подобряване на работата по процеса на атеизация на населението в духа на новите теоретични разработки на 27 декември 1966 година Секретариатът на Централния комитет на Българската комунистическа партия излиза с решение „За по-нататъшното подобряване на работата за атеистическото възпитание на трудещите се“. Според него основните недостатъци, които задържат процеса на „пълното освобождаване на всички трудещи се от религиозната идеология и психология“, са: едностранчивост на атеистичната пропаганда, недостатъчно внимание и грижи за освобождаване на бита от влиянието на религията с цел неговото преустройство на социалистически начала, подценяване на атеистичната работа сред населението от страна на партийните комитети и обществени организации. Отново се говори за „общо активизиране на религиозните организации, увеличаване на опитите за използване на религията от вражески елементи“. Освен мероприятията за засилване на атеистичната пропаганда се разпорежда обръщане на специално внимание на внедряването на нови обичаи и ритуали и „повишаване на политическото и емоционалното значение на революционните и трудовите празници“. В тази връзка се изисква преобразуването на съществуващите празници в социалистически с преодоляване на религиозните отживелици в тях: „Социалистическите обичаи и ритуали трябва да превъзхождат по своето художествено и музикално оформление и по емоционално-психологическото си въздействие религиозните и да се превърнат в силно средство за комунистическо възпитание.“ Специално внимание е обърнато и на религиозното влияние сред младежта. Следвайки съветската практика, в решението на Секретариата е предвидено и създаването на секция „Научен атеизъм“ към Философския институт на Българската академия на науките[24].

Следва…(виж тук)

__________________________________________________

*Публикувано в Комунистическите режими и религиозните общности. Сборник материали от национална научна конференция, 8 март 2019 г., НБУ, с. 77-97, С., 2019. Авторът на блога изказва благодарност на доц. Живко Лефтеров от Нов български университет, с чието разрешение същата статия е възпроизведена тук.

[1]. Настоящата статия, преработена и допълнена, е в основата на студията „Най-упоритият идеен остатък от миналото в съзнанието на трудещите се“: борбата на БКП с религиозното съзнание и традиции“, оформена като предговор към: Атеистичната политика в комунистическа България. Сборник документи. Част 1. Съставителство, предговор и бележки Живко Лефтеров. София: НБУ, 2020, 7–32.

[2].  Груев, Михаил. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическия режим (1944-1959). София: КОТА, 2003. 175-196, 217-230; Същият. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те-50-те години на ХХ-ти век. София: Сиела, 2009, 313-330; Методиев, Момчил. Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 година). София: Сиела, 2010, 41-93 и други.

[3].  Пимпирева, Женя. Домовете за социалистически бит и култура и българските празници. В: Социализмът: Реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната култура. София, 2003, 231-236; Пашова, Анастасия. Днес остана празно едно работно място. Нова идеология за смъртта и погребалната обредност на държавния социализъм в България от 50-те-70-те години на ХХ-ти век. Балканистичен форум, кн. 1-3, 2006; Еленков, Иван. Към въпроса за въвеждането на траурния ритуал и социалистическата празнично-обредна система у нас – 1969-1971 година. Християнство и култура, бр. 7 (42), 2009, 88-99; Маринова, Мария. Погребалната обредност през социализма в България – партийни директиви, мерки за реализация и реалност. [прегледан на 24 февруари 2019] Достъпен на: https://philol-forum.uni-sofia.bg/wp-content/ uploads/2017/06/15_Mariya_Marinova_FF4.pdf

[4].  В навечерието на германското нахлуване в СССР през юни 1941 година от 130 епископи преди болшевишката революция остават живи и на свобода едва 4, от 50,000 свещеници и дякони – 5,665, а от 48,000 църкви, действащите са малко над 3,000. Всички манастири, които през 1917 година са над 1,000 с около 95,000 монаси и монахини, са закрити. – Елдъров, Светлозар. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877-1945. София: Военно издателство, 2004, 263-264.

[5]. Шкаровский, М. В. Русская православная церковь при Сталине и Хрущеве. (Государственно-церковные отношения в СССР в 1939-1964 годах). Москва, 1999, 188-191; Андреев, Андрей. Руската православна църква през първата половина на ХХ-ти век. Велико Търново, 2006, 187-188.

[6].  Волокитина, Татьяна. Болгарская православная церковь в конфессиональной политике Москвы на рубеже войны и мира (1944-1945 гг.) В: Международна научна конференция България и Русия между признателността и прагматизма. Доклади. София, 2008. с. 508.

[7].  Такива процеси са проведени срещу пастори от евангелските църкви през 1949 година и срещу представители на Католическата църква през 1952 година. Отделни духовници на БПЦ като игумена на рилския манастир архимандрит Калистрат също са осъдени през 1949 година.

[8].  Шкаровский, М. В. Цит. съч. 365-367.

[9].  На 10 октомври ЦК на КПСС излиза със специално постановление по въпроса, озаглавено „За грешките в провеждането на научно-атеистичната пропаганда сред населението”, в което се критикува грубото администриране и оскърбление на чувствата на вярващите и духовенството от страна на отделни партийни работници, но се настоява за продължаване и засилване на идейната борба с религиозния светоглед в духа на „войнстващия материализъм”. – Постановление на ЦК на КПСС за грешките при провеждане на научно-атеистичната пропаганда сред населението. Във: За преодоляване на религиозните предразсъдъци. София, 1954, 38-47; Труд, бр. 268 от 12.ХІ.1954.

[10]. Шкаровский, М. В. Цит. съч., 346-347.

[11].  Пак там, 352-353.

[12].  ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 3472, л. 1-2.

[13 ]. Пак там, л. 71-73. Следващите десетилетия тази постановка ще бъде доразвита в тезата за използването на религията за „идеологическа диверсия на империализма”.

[14 ]. Пак там, л. 75.

[15].  Внеочередной ХХІ съезд Комунистической партии Советского союза 27 января-5 февраля 1959 года. Стенографический отчет. Т. ІІ. М., 1959, с. 419.

[16 ]. Пак там, с. 447.

[17].  Процесът на преодоляването на религията в България. Социологическо изследване. София: Изд. на БАН, 1968, с. 302.

[18]. Жидкова, Елена. Советская гражданская обрядность как альтернатива обрядности религиозной. Государство, религия, церковь в России и за рубежом. №3-4 (30), 2012. 413. [2 март 2019]. Достъпен на: https://cyberleninka.ru/article/v/sovetskaya-grazhdanskayaobryadnost-kak-alternativa-obryadnosti-religioznoy.

[19].  Коваленко, С. Н. О внедрении в 1960-х гг. в быт советских людей гражданских обрядов (по материалам Ленинградской области). Царскосельские чтения, № XIX, 2015. 45. [2 март 2019]. Достъпен на: https://cyberleninka.ru/article/v/o-vnedrenii-v-1960-h-gg-v-byt-sovetskih-lyudey-grazhdanskih-obryadov-po-materialam-leningradskoy-oblasti.

[20].  Второто подобно съвещание се провежда през 1978 година в Киев.

[21].  Шкаровский, В. М. Последнаяя атака на Русскую православную церковь. [прегледан на 4 март 2019] Достъпен на: http://you1917-91.narod.ru/shkarovskiy.html.

[22].  По-подробно вж. Зуев, Ю. П. Институт научного атеизма (1964-1991). В: Вопросы религии и религиоведения. Вып. 1. Антология отечественного религиоведения: сборник. Москва: Медиа Пром, 2009, 9-34.

[23].  Смолкин, Виктория. „Свято место пусто не бывает”: атеистическое воспитание в Советском Союзе 1964-1968. Неприкосновенный запас, № 3 (65), 2009. [5 март 2019]. Достъпен на: http://magazines.russ.ru/nz/2009/3/sm5-pr.html#_ftnref7.

[24].  ЦДА, ф. 1Б, оп. 8, а.е. 7466, л. 1-2, 7-9.

Изображения: авторът Живко Лефтеров и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9GS