Александър Дончев

Abstract

Изброявам авторите, писали по темата, както и източниците, които съм използвал, наши и чужди. Очертавам политическата ситуация преди приемането на християнството в България и причините, накарали Борис I да вземе това съдбовно за България решение и политическите му интриги при сключване на договори и съюзи със съседните страни. Борис I успява да спре всякакви по-нататъшни военни действия на Византийската империя срещу България. С приемането на християнството българската държава е в същото положение като другите християнски европейски страни и с интригите между Рим и Византийската империя Борис I бележи началото на „Златен век за България”.

***

Политическите, социалните и духовните промени, настъпили в българ­ската държава през IX-ти век, са обект на интерес от множество историци, които се опитват не само да реконструират събитията, но и да доловят причините и окол­ните фактори, подтикнали българския владетел княз Борис I да изостави езичеството и да приобщи българите към голямото семейство на християнските народи.

Сред значимите и незаменими трудове, които може да отличим, е „Исто­рия на българската държава през средните векове“ на професор Васил Златарски[1], който не само ни обръща особено внимание върху периода на покръстването, но и същевременно ни представя възможността да се докоснем до съдържа­нието на различната изворова база, даваща ни сведения за самото покръстване

След Васил Златарски може да отличим, особено ценния труд на Константин Иречек и неговата „История на българите“, който отделя една глава от своята творба за покръстването[2]. Естествено, тук не може да не споменем същест­вения принос в тази насока и на много други историци, като професор Петър Мутафчиев с неговите „Книга за българите“ и „История за българския народ“, Васил Гюзелев „Покръстване и християнизация на българите“ и неговата моно­графия „Княз Борис I“, както и още Иван Дуйчев, Георги Острогорски, Петър Ангелов, Иван Снегаров, Веселин Бешевлиев, Петър Петров, Стивън Рънсиман[3] и много други.

От „Покръстване и християнизация на българите[4]“ на Васил Гюзелев се сдобиваме със събрани многобройни извори от различен произход, които ни хвърлят яснота и ни предоставят възможността да подредим хронологически историческите събития в Средновековна България от втората половина на IX-ти век, а заедно с това да проследим действията и политическите похвати на една значима и незаменима личност за българската история – тази на българския владетел княз Борис I, който проправя пътя на християнството в българските земи и чрез него въздига българската държава, равностойна в своите междуна­родни отношения на останалите европейски християнски държави.

Многобройните извори, засвидетелстващи ни периода на покръстването, може да разделим на няколко категории – домашни (български) и чужди (ви­зантийски, западноевропейски и арабски извори).

Като част от домашните български извори може да посочим Старобъл­гарския разказ за покръстването от края на XIII/началото на XIV-ти век, в който българският владетел княз Борис I е наречен и титулуван като „цар“ (тук обаче трябва да споменем, че той всъщност не е удостоен с титлата „цар“), каменният надпис от село Балши[5], изсечен върху колона, в чиято долна част има латински надгробен надпис на кръстоносец, а над него е изобразен кръст, който ни свидетелства хронологически за началото на покръстването на българите (863 година).

Самият каменен надпис от село Балши ни дава сведения не само кога хронологически е извършено покръстването, но и че то е извършено от визан­тийското духовенство по времето на патриарх Фотий (852-867).

Като основен български (домашен) източник от този период не може да не споменем печатите, документите, различните приписки и бележки от книжов­ността, безценните и незаменими произведения и творби на различните бъл­гарски духовници от този период и така нататък.

В това число от особено важно значение са Пространните жития на св. св. Кирил и Методий, житието на св. Климент Охридски, произведението „За буквите“ на Черноризец Храбър и други. Непосредствено трябва да споменем и Манасиевата летопис, в която една от българските добавки е за периода на покръстването. Тя е от особено важно значение, защото ни засвидетелства, че покръстването на българите е осъществено от Борис I, който в добавката към летописа е наречен Михаил (на византийския император Михаил III) като съще­временно Манасиевата летопис ни споменава също и за възникналото вслед­ствие на покръстването въстание срещу българския владетел. Съществено важни и значими, разбира се, са византийските извори, даващи ни сведения за периода на покръстването на българите. В това отношение може да споменем и отличим съчиненията на Иосиф Генезий, Константин Багренородни, хрониките на продължителите на Теофан, хрониките на Иоан Скилица, на Лъв Граматик, житието за 15-те Тивериополски мъченици от Теофилакт Охридски, записките на Георги Монах, посланието на патриарх Фотий към Борис I (864-865) и други. Латинските, тоест западноевропейските извори, които ни дават информация по въпроса за покръстването на българите, също са от съществено значение. От латиноезичните извори може да разграничим хрониките на Анастасий Библиотекар, „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ (866 година), Бенедиктинската хроника на Петър Вагнер[6], хрониките на абат Регинон, Бертинските летописи на архиепископ Хинкмар Реймски и други[7].

Покръстването на българите намира отражение и в арабските извори – в това отношение трябва да бъдат споменати арабската енциклопедия „Скъпо­ценности“, хрониката на ал-Табари, пътеписът на арабския автор Харун Ибн Яхъя от началото на X-ти век и други[8]. Самите арабски извори хвърлят допълнителна светлина върху събитията, случващи се в българските земи през периода на покръстването. Те също са ценен източник, независимо от това, че в някои случаи съдържат определени неточности. Тяхното внимателно анализиране е основа, върху която може да се сдобием с ценни сведения за определени събития, които не са застъпени достатъчно в останалите източници, с които разполагаме.

В търсене на причините, накарали българския владетел Борис I да обърне гръб на езичеството и да приеме християнството, трябва да обърнем сериозно внимание на изворовата база, с която разполагаме. Византийските, заедно с латинските извори за този период ни дават яснота около политиката, водена от българска страна в средата на IX-ти век, но същевременно ни разкриват и настъп­ването на природни бедствия в българските земи. Но всъщност – „Защо българ­ският владетел Борис I се решава да изостави езичеството и да приеме хрис­тиянството?“.

За да си дадем отговор на този въпрос, трябва да проследим полити­ческата и етническа картина в българската държава в периода преди покръст­ването. Този въпрос е обстойно разглеждан от множество учени и историци, които ни предоставят своите възгледи и ни разкриват причините, подтикнали българския владетел да вземе това съществено значимо решение за българ­ската история.

Борис I наследява българския престол в сложна и напрегната обстановка. Той се опитва да регламентира отношения си с Немското кралство и да пот­върди мирните отношения между двете страни от 845 година със своето пратеничество през 852 година в Майнц до немския крал Людовик Немски. Новият български владетел потвърждава добрите си отношения с немците, но не за дълго. Още на следващата година – 853 година, латинските извори[9] ни засвидетелстват, че взаи­моотношенията между двете страни се влошили, а българският владетел склю­чил съюз с Великоморавия.

Тези действия за съюз с великоморавския княз Ростислав от българска стана са продиктувани от опитите за политическото и църковно влияние и натискът да се упражни господство от Немското кралство върху среднодунавските славяни[10].

В нарастващите военни действия българския владетел успява да привле­че на своя страна краля на Франция – Карл Плешиви, а немците – хърватския княз Търпимир (845-864). В своя поход срещу хърватите Борис I претърпява поражение, а на северозапад българските територии се намират под немско нашествие. Принудени да воюват на два фронта, българите претърпявали неуспехи в своите военни действия[11].

В сложната ситуация, в която се намирал срещу силното Немско кралство и хърватите българския владетел сключва мирни договорености, вследствие на които се отказва от съюза си с Великоморавия и отново се сближава с нем­ците. Повторното сближаване с немците му позволило да ги спре от по-про­дължително нашествие в северозападните български територии.

Отношенията между новия български владетел и Византия обаче про­дължавали да бъдат неурегулирани. Византия ясно изразявала своите претенции да възстанови господството си над множество важни крепости, които били под властта на България.

Воините, които водела в Мала Азия срещу арабите обаче не позволявали на Византийската империя да съсредоточи временно военните си сили на Балканите.

През 855-856 година избухва нова българо-византийска война, в която българ­ската страна търпи редица неуспехи. Византийската армия е лично предвождана от византийския император Михаил III (842-867), който успява да превземе стратегически важната крепост Филипопол и околността ѝ, областта Загора и черноморските градове Девелт, Анхиало и Несебър[12].

Много често днес българският владетел Борис I е наричан добър дипломат.

Той успява чрез преговори да възпре по-нататъшните военни действия на Византийската империя спрямо българите. През 856 година се сключва българо-византийски мирен договор, чрез който се осъществява и размяната на военно­пленници.

В следващите години, спрямо сложната обстановка, в която е завладява Източна и Средна Европа, се обособяват отново редица съюзнически действия и коалиции, в които сериозно място намира и българската държава.

Великоморавия постига значителни успехи във войната с Немското кралство. Тя укрепва своите позиции в среднодунавските земи, застрашавайки по този начин и българските интереси. В отговор на това българският владетел прибягва до съюз с Немското кралство – 862 година, който е насочен срещу великоморавския княз Ростислав.

Немският крал Людовик, подпомаган от български съюзни войски, се впуска във война с Великоморавия[13].

Заради съюзните действия от страна на Немското кралство и българите, великоморавският княз Ростислав е бил принуден да потърси помощ от Визан­тийската империя. Водена и от собствените си интереси, тя откликва и встъпва в съюзнически действия с Великоморавия.

С включването си в подобен съюз може би Византийската империя съ­зира идеална възможност да осъществи своите стремежи и планове, свързани с разширяването на своето духовно, а заедно с него и политическо влияние върху Балканите и Източна Европа. Тук трябва да споменем, че българския владетел с встъпването си в съюз с Немското кралство най-вероятно е имал и договорености да приеме християнската вяра от Рим. Това би било сериозен удар върху Византийската империя или по-точно върху нейния стремеж да разшири своето духовно влияние из съседните ѝ територии.

През 863 година Византийската империя се справила временно с арабската опасност и можела да обърне поглед към балканските територии. Тя успяла да организирала коалиция против българите, включваща Сърбия, Хърватия и Великоморавия, а същевременно нападнала със своите войски българските територии.

Българската армия през това време била ангажирана във военни дей­ствия срещу Великоморавия и поради тази причина българската страна не успяла да се противопостави силно на византийските действия в нейните тери­тории[14].

По това време, както ни засвидетелстват множество ценни извори[15], българските територии са сполетени от бедствия и земетресения. Тези фактори, както добиваме представа не само от ромейските източници, са били тълкувани като „божие наказание“ за българският народ, който трябвало да приеме „хрис­товата вяра“ и да изостави езическите си вярвания[16].

Византийската армия успява да пожъне бързо множество успехи. Във византийски ръце попадат Месемврия, част от Черноморското крайбрежие и значителни територии на юг от Балкана.

Със своя поход византийския император целял не само да завладее редица български територии, но и същевременно да принуди българския владетел да сключи мир, чрез който империята да разшири своето духовно влияние и в българските земи.

България и Византия сключват така наречения „дълбок мир“ помежду си през есента на 863 година, според който българската страна трябвало не само да разтрогне съюза си с Немското кралство, но и да приеме „христовата вяра“ от Констан­тинопол.

Според договореностите българската страна си възвърнала контрола над областта Загоре, но редица крепости като Несебър, Анхиало и Девелт останали във византийски ръце[17].

Но дали само сполетяващите я природни бедствия и сложното военно­политическо положение, в което се намирала българската държава в този пе­риод, свеждат българския владетел до вземането на подобно важно решение?! – не бива да забравяме етническия облик на българската държава в средата на IX-ти век, която независимо от многобройните усилия към приобщаването и сливането на двата основни етноса – прабългари и славяни, в техния бит, култура и религия съществуват съществени различия.

Техните различни езически вярвания не само не спомагат за приоб­щаването и сливането им в единен народ, но същевременно подклаждат разли­чията помежду им.

Борис I най-вероятно ясно е осъзнавал нестихващата нужда и необхо­димост от единна религия, която да обедини двата етноса, да уеднакви ценност­ната им система, да премахне задълбочилите се различия и да слее славяни и българи.

Естествено, огромна роля изиграва и приобщаването на българската дър­жава към християнското семейство, заради престижа на международната сцена.

Християнската религия е първостепенен елемент, свързващ множество европейски държави. В техните очи българската държава, независимо от своето развитие, си е оставала „варварска държава“. Погледът към българите от страна на християнските държави винаги е съпътстван с мнението за „езичници“ и „варвари“, а българският владетел спокойно е можел да бъде пренебрегван в международните си отношения с тях.

Приобщаването към голямото християнско семейство утвърждавало властта на владетеля и го поставяло в равностойно положение спрямо остана­лите християнски владетели.

С приемането на християнството българският владетел навярно е съзи­рал и изграждането на силни устои на религията, издигането на силна църква, която да е зависима от светската власт и която да се превърне в неин крепител.

С далновидната политика на Борис I българската държава поема съ­ществена крачка към съвсем нова ера в своето развитие. Езическите обичаи са изоставени, те трудно ще се изкоренят, но с времето тяхната сила избледнява.

Християнството не само навлиза като обединител, но с него в българ­ските земи ще се извърши невъобразим културен и изключително важен кни­жовен и духовен подем.

Около начина, по който се приема християнството, и датата обаче въз­никват множество спорове, което се дължи на разнообразната и противоречива изворова база.

Най-разпространена е тезата, че покръстването е извършено от визан­тийски духовници, които първоначално покръстили българските пратеници в Константинопол, а след това придошли на мисия в българските земи и покръс­тили тайно българския владетел Борис I, заедно с негови приближени. Борис приема името на своя кръстник – византийския император Михаил III (842- 867), като същевременно заменя и ханския си титул с княжеския[18].

Подобно на множество значими събития през Средновековието и по­кръстването на българите намира отражение и се превръща в събитие, пре­създавано в най-различни легенди и митове. В тази насока особен интерес привличат вярванията, че българския владетел Борис I приема християнската вяра от своята сестра, която по време на пленничество в Константинопол се приобщава към християнската вяра. Според тази легенда българският владетел отначало се съпротивил, но вследствие на сполетелите го бедствия и „изпрате­ната от Бога напаст“, съзира и приема христовата вяра[19].

Според друг мит българският владетел приема християнството под влия­нието на една картина на „Второто пришествие“, а според друга легенда кръщението на българския владетел е извършено от св. Кирил край река Бре­галница. Интересно е, че някои по-късни западни историци, подобно на Андреа Дандоло (1306-1354) от първата половина на XIV в. представят легендата като достоверна[20].

Особено интересен поглед около покръстването на българите ни разкри­ват трудовете на Бернандо Джустияни (края на XVI-ти век) и на италианския кардинал Цезар Бароний[21].

Датата на покръстването също предизвиква не малко спорове сред мно­жество учени. Това, както споменах, се дължи на разнообразната и противо­речива изворова база, с която се разполага по въпроса.

Изследването на латинските извори също ни хвърля различна светлина по въпроса за датата на покръстването на българите.

Според Ксантенските летописи покръстването е извършено през септем­ври 865 година[22], а според Айнзидленските летописи[23], то се е случило през 866 година, като българския владетел е следвал обичаите и ритуалите на новата християн­ска религия.

От своя страна монахът от Корди – Христиан Друтмар, ни свидетелства, че българите, които принадлежали към хазарите, се покръствали ежедневно[24].

Бернолд от Констанц и други западноевропейски автори смятат, че българският владетел и българите приемат xристиянството, след като папа Николай I им изпраща свещеници и проповедници на христовата вяра[25].

Не на подобно мнение са обаче гръцките или по-точно византийските извори.

Игнатий[26] ни дава сведения за покръстването, като в едно от своите жития отбелязва бедствията, сполетели българските земи, които принудили българския владетел да потърси закрила в xристиянството и да приеме помощ­та, предложена от Византийската империя. Според него христовата вяра е била приета от българите през есента на 863 година.

Иосиф Генезий се позовава на същите причини като тези на Игнатий за склонността на българския владетел Борис I да вземе изключително важното решение да покръсти себе си и собствения си народ[27].

От своя страна Иоан Скилица пък ни доверява, че българският владетел се покръстил тайно през 864 година.

Според Лъв Граматик[28] и Псевдо-Симеон[29] това се е случило в периода 853-856 година, а според продължителя на Теофан[30] покръстването е извършено през 865 година.

Византия поема ролята си на кръстник на българския народ. Решението на българският владетел обаче да захвърли езическата вяра на своя собствен народ и да се обърне към вярата на ромеите едва не струва престола му.

Той разрушава старите езически светилища, за да се издигнат на тяхно място нови християнски храмове.

Естествено, недоволството срещу решението на Борис I да захвърли скъпоценната езическа вяра бързо нараства.

Но най-вероятно подобна реакция предварително е очаквана от българ­ския владетел.

Недоволството на болярите, които изразявали остро своето несъгласие не само срещу приемането на новата вяра, но същевременно и против сближа­ването с „вечния враг“ – Византийската империя, бързо прераства в бунт срещу българския владетел.

Интересното е, че този бунт явно съзнателно се премълчава от българ­ските извори.

Византийските, от своя страна, бегло споменават за разразилото се недо­волство в българските земи, а латинските сякаш най-съществено отразяват избухналия бунт срещу решенията на българския владетел.

Бертинските летописи ни свидетелстват, че боляри разбунтували народа против княз Борис I през пролетта на 866 година, а след потушаването на бунта българският владетел изпратил пратеничество в Рим, което връчило 115-те въпроса на Борис I до папа Николай I, отнасящи се до християнизацията на българите – за морал, религиозен живот, обичаи, обреди, организация и така нататък[31].

Изправяйки се пред трудното решение да захвърли езическите вярвания и да постави нови основи в развитието на българската държава, българския владетел Борис I съзирал необходимостта от прокарването на съществената промяна в името на съхранението, обединението и развитието на българското царство. Той ясно осъзнавал, че подобна драстична промяна няма как да се осъществи лесно и безпрепятствено, но от неговото решение и далновидна политика зависело дали българската държава ще последва съдбата на мно­жеството езически формирования и тяхната гибел.

Поставянето на българската държава в равностойно положение в между­народните отношения с останалите европейски християнски държави и премахва­нето на възприемането ѝ като „варварска“ и „езическа“ зависело най-вече от прие­мането на Християнството и изоставянето на загиващите езически вярвания.

Новата религия се явявала не само като обединител, но и същевременно с изграждането на силните устои на религията от светската власт и нейната зависимост, тя трябвало да се превърне в крепител на светската власт и на владетеля сред народа.

Борис I умело се възползвал от противоречията между Рим и Констан­тинопол, които се впуснали в борба за влияние в новопокръстената българска държава. По-този начин, чрез умела дипломация, българският владетел осъ­ществява редица свои стремежи и постига значителни успехи в осъществя­ването на своите цели.

С приемането и утвърждаването на християнството като официална религия и със своите решения българският владетел Борис I полага основите за настъпването на „Златния век“ в развитието на българската държава.

_________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].  Златарски, В. История на българската държава през средните векове. София, 1994, т. 1, ч. 2 (първо издание 1911).

[2].  Иречек, К. История на българите. София, 1987, с. 167-176 (първо издание 1878).

[3]. Гюзелев, В. Покръстване и християнизация. София, 2006, с. 201-208.

[4]. Гюзелев, В. Покръстване и християнизация. София, 2006.

[5]. Златарски, В. История на българската държава през Средните векове. Т. 1. София, 1994, ч. 2, с. 30-31.

[6]. Влаевска, А. Образът на княз Борис-Михаил в католическата историография IX-XVII в., Gniezno, 2008, с. 57

[7]. ЛИБИ, С., 1958, т. II.

[8]. Заимова, Р. Арабски извори за българите. София, 2007, с. 87.

[9]. В това число от особена важност са „Бертинските летописи“.

[10]. ЛИБИ. Т. II, с. 286-287.

[11]. Божилов, И., Гюзелев, В. История на Средновековна България VII-XIV в. София, 1999, с. 169-170.

[12]. Пак там, с. 170.

[13]. ЛИБИ П, с. 40-48

[14]. Божилов, И., Гюзелев, В. История на Средновековна…, c. 170.

[15]. За подобни бедствия ни свидетелстват Продължителят на Теофан, Лъв Граматик, Житието на Игнатий от Никита Пафлагонец и др.

[16]. ГИБИ. Т. Ш. С. 1960, c. 226-289.

[17]. Божилов, И., Гюзелев, В. История на Средновековна…, c. 170.

[18]. Божилов, И., Гюзелев, В. История на Средновековна…, с. 172.

[19]. Божилов, И., Гюзелев, В. История на Средновековна…, с. 172.

[20]. Влаевска, А. Образът на княз Борис-Михаил…, с. 52.

[21]. Василевска, А. Образът на княз Борис-Михаил…

[22]. ЛИБИ, II, с. 279-280.

[23]. ЛИБИ II,с. 366-367.

[24]. ЛИБИ II, с. 128.

[25]. ЛИБИ II, с. 386.

[26]. ГИБИ IV с. 130-131.

[27]. ГИБИ IV, с. 326-327.

[28]. ГИБИ V, с. 140-168.

[29]. ГИБИ V,с. 169-182.

[30]. ГИБИ V, с. 107-139.

[31]. ЛИБИ II, с. 286-288.

Изображение: св. цар Борис Покръстител. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Gk