Ставрофорен иконом Михаил Михайлов

Abstract

Военното свещеничество е подразделението, което полага специални грижи за хора, решили да се посветят на военна служба, грижа, която помага на военнослужещите по-лесно да преодолеят кризата, която съпътства тяхната високорискова дейност. Необходимостта от специална душевна грижа за тази специфична социална и професионална категория е неоспорима. В по-широк контекст душевното пастирство помага и на държавата в нейната цел да осигури по-добри условия на труд на своите граждани, ангажирани в отбраната и натоварени с важната задача да опазват мира и да гарантират суверенитета на страната ни. Следователно пълното осъществяване на дейността на военното свещеничество зависи до голяма степен от подходящата нормативна уредба и от взаимодействието между Църквата и държавата в тази област. В статията се анализира необходимостта от съществуването и функционирането на института на военното свещеничество, както и необходимостта от нормативни предпоставки за възобновяване на тази дейност в България. В тази връзка се припомня историческият опит, свързан с дейността на военното свещеничество в България и се споменава практиката на съвременната реализация на този институт в някои страни с характеристики, сходни с тези у нас. Необходими са конкретни действия, свързани с промяната на действащото законодателство, което да осигури правна основа за ползотворната и ефективна дейност на военното духовенство в България.

***

Познавайки човешката душа, не просто като средоточие на някакви жизнени функции, а като реално и самостоятелно битие, като основно начало, субект и носител на личен индивидуален живот, чиито дейности, макар и в рамките на земния живот да са външно зависими от материята, с оглед на своите проявления, то вътрешно са независими от материята[1], християнската богословска наука и в частност Пастирското богословие осъзнава равноценността на всеки човек като носител на душа и поставен над времевите и пространствени ограничения. В този смисъл християнинът определя своето отношение към човека не въз основа на неговия пол, възраст, етническа принадлежност, социално положение, професия, та дори и религиозни разбирания, а на самоценността на всеки човек, бидейки Божие творение и носител на Божия образ в себе си.

Въпреки това, предвид факта, че всеки човек е носител на конкретни качества и характеристики, които обуславят неговата индивидуалност, а също и налагат качествено различен подход при задоволяване на  различните човешки потребности, пред занимаващия се с пастирско богословие се явява необходимостта да групира и типизира в специални категории обектите на грижите на православния свещеник. По този повод св. Григорий Двоеслов разсъждава: „На всички хора не подхожда еднакво поучаване, защото те не са еднакви по нрав. Често, което е полезно за едни, е вредно за други…лекарството, което намалява една болест, друга може само да засилва; най-накрая и хлябът, който укрепва живота на възрастните, поврежда здравето на децата[2]”. Ето защо, при изложение на теорията на индивидуалното душепастирство, което неминуемо намира отражение и в практиката, се налага да се вземат под внимание такива външни и вътрешни обстоятелства като възраст и пол на личността, външното положение (семейно и социално), местоживеене и занятие, и вътрешно състояние (нормално и болезнено състояние на интелектуалния, емоционалния, волевия и телесен живот)[3].

Професор протопрезвитер Георги Шавелски, който е прекарал няколко години от своето пастирско служение като военен свещеник, правилно отбелязва, че, макар и първостепенна, грижата на православния пастир (свещеник) за удовлетворяване на религиозно-нравствените нужди на вярващите – усъвършенстването им във вярата и добродетелния живот, привеждането им в Бога и към вечното спасение, тя съвсем не е единствена, но както родителите не могат да бъдат безразлични към различните други нужди на децата си, така и за пастира не трябва да бъдат безразлични останалите други нужди на неговите духовни деца[4]. Многоликата същност на грижата за човека предполага при нейното осъществяване прилагането на широко разнообразие от познания, разположени в различните научни дисциплини. Няма да сгрешим, ако приемем, че, ако за обгрижването на определени категории вярващи е достатъчна добрата богословска подготовка на пастира, съчетана с неговата допълнителна квалификация и специализация в областта на други хуманитарни науки, то съществуват и категории вярващи, за които реализирането на душегрижието, освен от подготовката на пастира, се нуждае и от специална нормативна регламентация и юридическо обезпечаване. Такива категории вярващи са тези, които осъществяват своята дейност или се намират в специализирани институции с ограничен достъп, каквито са местата за лишаване от свобода, както и поделенията на органите, работещи в сферата на националната сигурност и отбраната. Това налага, когато се говори за военното свещенство, то да бъде разгледано не само като необходимост, но и като нормативни предпоставки за неговото успешно прилагане и реализиране.

Необходимостта от специално душегрижие за военнослужещите  не е дискусионен въпрос, защото нуждата от такава грижа е безспорна.  Практиката, както и теорията ни убеждават, че онези хора, които живеят и работят в условия на голяма отговорност, непрекъснато напрежение, постоянен стрес и битови условия, контрастиращи с домашните, са изложени на риск и се нуждаят от специална грижа, която да компенсира често отсъстващото в техния делник спокойствие. Това разбиране се потвърждава от думите на румънския военен свещеник протоиерей Ион Илинка, който в  интервю за сайта „Православие“ по повод провелата се на 11.11.2015 година в Богословския факултет Международна конференция под надслов „Военното свещенство – минало, настояще и бъдеще“  казва: „Ние, румънците, имаме една приказка: „Войникът с проблеми може много лесно да се превърне в един голям проблем”… Разговорът с военния свещеник има за цел да разреши някои от грижите, които терзаят войника, така че той да може да взима най-разумните и добри решения, когато и както трябва“[5].

Тук е мястото да бъдат казани няколко думи за целта, която трябва да си поставя тази специфична пастирска дейност – душегрижието за военнослужещите. Наистина мнозина са онези, които възприемат военното свещенство като елемент на бойната подготовка и това мнение се споделя както от светски лица, така и от духовници. Не рядко при срещите между представителите на Българската православна църква и Българската армия се разсъждава върху изконната връзка между Църквата и Армията и важната роля, която има военното свещенство за поддържането на воинския дух, мотивацията и единството сред военнослужещите. Подобни виждания са отчасти разбираеми, но богословски аргументирано е душегрижието да се схваща като пастирска функция, насочена към спасението на човешката душа повече, отколкото към гарантиране на националната сигурност, макар и косвено. Богословски правилен и исторически обоснован е изводът, до който достига професор академик д-р протопрезвитер Стефан Цанков, че Църквата в очите на почти всички светски дейци (а отчасти и в умовете на някои духовници) се явява атрибут на народността и сечиво на народно-държавната политика. Затова Църквата за тях е не толкова православна или Христова, а народна, българска (в тесно-националистическия смисъл на думата)[6]. Приемането на този извод би ни предпазило от много съблазни и изкушения, пред които ни изправя  съвремието.

Генерал-майор от резерва Роди Портър, главен изпълнителен директор на екипа на Military Ministries International, който запитан от Вецислав Жеков,  какво е най-важното за един военен свещеник, отговаря „Много е важно за военните свещеници да могат да разбират ситуациите в обществото и духовното състояние на войниците и да могат правилно да се отнесат към това“[7].В този смисъл звучи и мнението на протоиерей Ион Илинка, който, отговаряйки на въпроса, с какво духовникът е полезен на войника, казва: „Когато сме на родна земя, въпросите на един млад войник не се различават много от въпросите на всеки млад човек за Бога, вярата и така нататък. Все пак специфичното е, че животът на младия човек в армията е пълен със забрани и рестрикции. Това може да генерира в него някаква фрустрация, вътрешно напрежение, което може в един момент да се прояви чрез поведение, неподобаващо на християнин. Именно в това отношение мога да кажа, че свещеникът може много да помогне. От 2002 година, когато румънската армия се намеси в конфликта в Афганистан като умиротворителна сила, с всяко военно подразделение, което тръгваше за там, с тях тръгваше и военен свещеник. Аз бях в Афганистан в периода от 2010 до 2011 година и мога искрено да заявя, че там се чувствах свещеник повече от всеки друг път през живота си, защото почувствах, че хората там имаха много по-голяма нужда от мен, тъй като излизайки от базата знаят, че зад ъгъла ги дебне смъртта. А това чувство за постоянна опасност ги кара все повече да се доближават до Бога. Много от военните остават силно вярващи и след това – когато се завърнат у дома от мисия. А това е ценно както за армията, така и за цялото ни общество“[8].

След подчертаването на нуждата от специална пастирска грижа за хората, упражняващи рискови професии, сред които безспорно са и военнослужещите, както и целта, стояща пред тази пастирска дейност, правилно е да се познава и законовата регламентация, която би позволила ефективното изпълнение на тази важна църковна мисия. При изпълнението на тази задача е добре да се направи исторически преглед на правните норми, регламентиращи дейността на военните свещеници в България, както и да се обърне внимание на правната регламентация и практиката на Румъния и Русия към момента. Интересът към практиката на тези две държави произтича от факта, че и двете, както България, са традиционно православни, и двете, подобно на нашата са посткомунистически с доскорошна атеистична насоченост на управляващите ги режими. Едната от тях – Румъния членува в НАТО, а другата – Руската Федерация не е член на северноатлантическия пакт. Подобен преглед ще ни даде представа за два модела на решаване на въпроса с военното свещенство. Истина е, че буквалното копиране на чужди модели не всякога е полезно и резултатно, както и реципирането на законодателни решения, които са работещи в други държави, без да бъдат съобразени с местните условия, особености и традиции и без да отговорят на конкретните нужди на обществото от регламентиране на обществените отношения в една или друга сфера, често се явява неефективно и неадекватно решение. Ето защо, трябва да се държи ясна сметка не само за обществените очаквания, но и за готовността на обществото да приеме и да допусне приложението на едно или друго законодателно решение тоест регламентирането не трябва да бъде самоцелно, а да отговаря на нуждите и потребностите на конкретното общество в точно определения етап от неговото историческо и културно развитие.

Пристъпвайки към проследяване на историята, свързана с института на военното свещенство, заслужава да бъде споменато научното съобщение на Мариана Русева, публикувано в Православие.БГ, със заглавие „Свещеници в Българската армия“, където авторът, работейки с документи,  съхранявани в Централен военен архив (ЦВА) – град Велико Търново, подробно показва законодателната дейност по регламентиране на военното свещенство и цитира голям брой административни актове на компетентните органи по прилагане на правните норми, свързани с института на военното свещенство.

В споменатото изследване основателно се споменава, че „след Освобождението на България (1878 година) отношенията между двете институции църква – войска се поставят на конституционни и законови основи. Доминиращото положение на Източноправославната  вяра  в Княжеството става причина Българската православна църква (БПЦ) да изпълнява функциите на организационен център за възстановяване и укрепване на новата българска държава. Военното ведомство от своя страна провежда последователна политика за задоволяване на религиозните нужди на редовия и командния състав в армията. В резултат на това се издават много заповеди, окръжни писма и циркуляри, които регламентират дейността на военното духовенство, а именно: провеждане на празниците на войсковите части, религиозни ритуали, извършването на молебени, войнишки клетви, тържествени литургии и други. С нормативните документи се регламентира и заплащането на църковните служители[9]“. Споменатият труд, в който авторът подробно и задълбочено разглежда дейността на военното свещенство по архивните материали за Варненска и Великопреславска епархия, поставя акцент върху извода, че отношенията между Българската православна църква и Българската армия се поставят на конституционни и законови основи. Този извод е изключително важен, защото именно това е начинът за уреждане на обществените отношения в една правова държава, в която има върховенство на Закона.

С оглед добиване на по-пълна представа за нормативното регламентиране на военното свещенство, е добре да бъдат споменати някои важни текстове, имащи отношение към разглеждания въпрос.

В Търновската Конституция,приета на 16.04.1879 година, е предвидена специална глава ІХ, озаглавена „За верата“, където е записано:

Чл. 37. Господствующа въ Българското Княжество вера е Православно-Християнската отъ Источно Исповедание.

Чл. 38. Българский Князь и потомството му не могътъ да исповедватъ никоя друга вера, освенъ Православната. Само първий избранъ Българский Князь ако принадлежи къмъ друга вера, може да си остане въ нея.

Чл. 39. Българското Княжество отъ църковна страна, като съставлява една неразделна часть отъ Българската църковна область, подчинява се на Светия Синодъ – Върховната духовна власть на Българската църква, гдето и да се намира тая власть. Чрезъ последнята Княжеството съхранява единението си съ Вселенската Въсточна Църква въ всичко, що се отнася до догмите на верата.

Чл. 40. Християнете отъ неправославно исповедание и друговерците, бил природни подданници на Българското Княжество, било приети въ подданство, а така също и чужденци, които постоянно или само временно живеятъ въ България, ползуватъ се съ свобода на вероисповеданието си, стига испълнението на техните обреди да не нарушава съществующите закони.

Чл 41. Поради религиозни убеждения никой не може да отбегнува отъ испълнението на дейсвующите и задължителни за всекого закони.

Чл. 42. Църковните работи на християне отъ неправославно исповедание и на друговерци, управляватъ се отъ техните духовни власти, но подъ върховний надзоръ на надлежний министръ, споредъ законите, които ще се издадътъ за тоя предметъ.

На база споменатите разпоредби на Основния закон – Конституцията се развива и законодателната дейност, която дава възможност да бъде приет и Закон за устройството на въоръжените сили на Българското Царство[10], в чиято глава V, озаглавена „Военното духовенство“, е  записано:

Чл. 114. Извършването на духовните треби във войската в мирно време се възлага на гарнизонните свещеници. За тази цел във всеки гарнизон, гдето квартируват повече войскови части, на военна служба състои гарнизонен свещеник, с установена заплата. В гарнизоните, гдето няма много войскови части, извършването на духовните треби се възлага на едного от местните свещеници, по усмотрението на командира на частта, и им се заплаща за всеки отделен случай установената от закона платка.

Чл. 115. Гарнизонните свещеници се избират и представляват за назначение на служба от началника на гарнизона. Гарнизонните свещеници се назначават на служба с Височайша заповед.

Чл. 116. Във военно време, за извършване на духовните треби, при всеки пехотен и кавалерийски полк състои полкови свещеник, който се счита за военен чиновник и получава определена заплата.

Чл. 117. Във военно време при щаба на армията състои главен свещеник, който заведва духовната част на армията и урежда службата на военните свещеници.

Чл. 118. За извършване духовните треби във военно време, всеки пехотен полк трябва да има своя походна църква и църковни принадлежности. Полковата църква се завежда от полковия свещеник.

Цитираната нормативна уредба дава възможност и на църковните нормотворци да регламентират дейността на военните свещеници и в Глава ІХ от Екзархийския Устав, приспособен за Царството от 13 януари 1895 година, озаглавена „Военни свещеници“,  където е записано:

Чл. 79. За извършване духовните треби на войската, след предварителното съгласие и одобрение на надлежния епархийски архиерей, определяват се от военната власт особни свещеници, които носят името гарнизонни.

Чл. 80. На длъжността гарнизонен свещеник могат да се назначават само лица, които са свършили духовно училище или же такива, които в духовното поприще са се отличили с неукоризнено поведение и са доказали, че ще могат с достойнство да изпълняват тая длъжност.

Чл. 81. Гарнизонните свещеници имат право да извършват безпрепятствено църковните треби, било частни, било общи, само на военните, гдето те и да квартируват: требите же на техните семейства ще се изпълняват от надлежните енорийски свещеници.

Чл. 82. За отслужване Божествената литургия или друго чинодействие в църква, гарнизонните свещеници са длъжни предварително да вземат благословение от местната духовна власт.

При тази нормативна база, съвсем разбираемо е и наличието на множество административни актове, както на държавната власт, така и на духовната, с които да се обезпечи дейността на военното свещенство и да се разрешават своевременно възникналите въпроси, по повод правилното функциониране на този институт. Съществуват и немалко актовете на духовната власт (окръжни писма, протоколни решения и така нататък), посредством които се допълва регламентацията в тази междуинституционална сфера или се разрешават конкретни проблеми, свързани с дейността на военното свещенство. Тези актове са цитирани и систематично подредени в Сборника на Христо Танчев „Екзархийски устав с тълкуванията и наредбите на Светия Синод, Министерствата, Върховния касационен съд и съответните законоположения“, том І, от с. 89 до с. 94. 

Интерес, от гледна точка на организацията на военното духовенство и задачите на последното, представлява решение Светия Синод по Протокол № 3, § 1 от 13.ІІІ.1917 година, с което за духовен началник-ръководител на цялото военно духовенство се определя Негово Високопреосвещенство Търновски митрополит Йосиф. Съгласно горното решение, той е натоварен с редица задължения, които до голяма степен показват разбирането на Светия Синод за целта, която стои пред духовното обгрижване на българския войн. На митрополит Йосиф е възложено да надзирава изпълнението на задълженията на военното духовенство, да съблюдава, съобразяването на богослужебните чинодействия с предписанията на църковния устав, да бди за доброто поведение на военното духовенство, да следи за редовната проповед, чието съдържание да е съобразено с целта на това отговорно служение, както и да се грижи всички военни свещеници да се намират неотклонно на местата си, да изпълняват службата си, да насърчават войниците и да дават на ранените и умиращите утешението във вярата и да ги приобщават със светите тайни[11].

Ето така, разполагайки с добре регламентирана и нормативно закрепена основа се развива и дава добри плодове институтът на военното свещенство в България до 9.ІХ.1944 година, когато настъпва коренна промяна на обществено-политическата, икономическата и духовната обстановка в страната. Промяната на Конституцията и приемането на Закона за изповеданията от 1 март 1949 година рязко променят мястото и се обезсилва ролята на православните ценности в България. Конституциите от 1947 година и 1971 година, макар и официално да осигуряват свободата на съвестта и вероизповеданията, не успяват да предотвратят реалното лишаване на Българската православна църква от нейните религиозно-възпитателни функции сред подрастващото поколение и младежта, включително и сред военнослужещите.

Трябва да се отбележи, че от 1944 година до наши дни няма нормативна база за благоприятно разрешаване на въпроса за военното свещенство и неговото институционализиране. Наистина след 10.ІХ.1989 година, когато държавната политика се преориентира и се гарантира свободата на съвестта, не само на книга, но и реално, голяма част от христолюбивото българско войнство категорично показва своята богопреданост и религиозен светоглед. Ръководството на Българската държава и на Българската армия показват своето добро отношение към Българската православна църква, не само като традиция, но и като фактор, гарантиращ и обезпечаващ необходимото душегрижие за личния армейски състав. Примерите за това са не един и два.  Ежегодно на Богоявление се извършва традиционното поръсване на българските бойни знамена и на войската с осветена богоявленска вода. За празник на Българската армия бе определен отново деня, в който се чества паметта на св. Георги Победоносец – закрилник на войнството ни. Традиция е по време на Архангелова задушница, на военните гробища да се извършва панихида за загиналите във войните български войни. Множество са мероприятията и начинанията, провеждани във военните поделения, в щабовете и учрежденията на Българската армия, които започват с водосвет. Възстановени и обновени са параклисите във военните училища в страната. В потвърждение на това идват и разписаните правила в Устав за войсковата служба на Въоръжените сили на Република България, Глава ХХ, Раздел III – Военни ритуали с участието на Българската православна църква, чл. чл. 611-621, където подробно са регламентирани ритуали по Освещаване на бойно знаме; Водосвет на бойни знамена; Провеждане на ритуал – панихида Архангелова (мъжка) задушница; Отдаване на военни почести при погребение; Откриване на ново военно съоръжение, параклис и освещаване на военна техника и Поведение на военнослужещите при посещение на религиозни обекти.

Внимание заслужава и факта, че от страна на Светия Синод – в лицето на Негово Високопреосвещенство Великотърновския митрополит Григорий – има определен архиерей, който да отговаря за духовното обгрижване на Българската армия и макар и възможностите за реализацията на тези негови функции да не са нормативно определени, той достойно представя поместната ни църква в различни форуми, посветени на военното свещенство и душегрижие.

В действащия Закон за отбраната и въоръжените сили, въпросът за религиозните потребности на военнослужещите е засегнат в чл. 182[12], който по никакъв начин не може да служи за нормативна база за възстановяване и институционализиране на военното свещенство в Българската армия. Тази нормативна празнота не може да компенсира дори взаимно разбиране по въпроса за военното свещенство между духовници и командири, защото в голяма степен сътрудничеството между тях, зависи от личните им контакти, а не от регламенти, които трайно и принципно да уреждат обществените отношения в тази сфера.

В този ред на мисли естествено стоят въпросите, които си задава Дилян Николчев, който, разсъждавайки върху Устава на Българската православна църква, пише: „Не по-малко изненадващо може да изглежда и установяването на отсъствието на все по-необходимия и актуален църковен институт, както за БПЦ, така и за държавата ни, с оглед евроатлантическата ориентация на страната ни – института на военните свещеници. В този пункт искам да подчертая, че проблемът не се отнася единствено до индеферентното отношение или нежелание на БПЦ за възстановяване на една традиция; традиция – както църковна (вж. например Екзархийския устав, гл. ІХ: “Военни свещеници”), така и държавна. Предвид реорганизацията на българската армия, съобразена с изискванията на евроатлантическите структури, на Република България са поставени официални условия, според които във въоръжените ни сили е необходимо присъствието на минимум брой волнонаемни служители, в това число психолози и свещенослужители. Как БПЦ ще регулира в близкото бъдеще отношенията си например с Министерството на народната отбрана и останалите държавни институции и органи, имащи отношение към този въпрос? Как ще се урежда статутът на свещенослужители в армията ни? За съжаление отговор на тези въпроси все още няма![13]“. Съгласявайки се с учудването, изразено споменатия учен, ще трябва да изкажа мнение, че дори в Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия (УБПЦ-БП) да бъде предвиден такъв регламент, той не би дал желания резултат, защото, както видяхме по-горе ефективността на института на военното свещенство в родната ни история до голяма степен се предопределя от факта, че отношенията между Българската православна църква и Българската армия се поставят на конституционни и законови основи.

В тази връзка заслужава да бъде споменат опита в законодателното регламентиране на капеланството в местата за лишаване от свобода в Закона за изпълнение на наказанията и задържане под стража, където в чл. 167 е записано: „В местата за лишаване от свобода се осигурява достъп на духовни лица от религиозните общности, регистрирани в Република България. (2) Духовното лице може да се среща насаме с лишения от свобода. (3) Лишените от свобода не могат да бъдат принуждавани да участват в религиозни служби и обреди. (4) Изповядващите различни религии имат равни права. (5) (Изм. – ДВ, бр. 32 от 2016 година) В местата за лишаване от свобода могат да се назначават на щатна длъжност духовни лица от вероизповеданието, изповядвано от преобладаващия брой лишени от свобода, изтърпяващи наказание в съответния затвор“. В чл. 155 от Правилника за приложение на споменатия закон е записано: „Достъпът на религиозни общности до местата за лишаване от свобода се осъществява след представяне на документ за регистрация. (2) Религиозните общности представят списък на духовните лица, които ги представляват в местата за лишаване от свобода. (3) Достъпът на духовните лица от религиозните общности в местата за лишаване от свобода се осъществява по утвърден график, съгласуван с ръководството на съответните места за лишаване от свобода. (4) (Изм. – ДВ, бр. 20 от 2014 година) Духовни лица от различни вероизповедания могат да осъществяват редовни служби и обреди и религиозни посещения групово и индивидуално с лишени от свобода от своята религия в подходящо за това време, съгласувано с администрацията на затворническото заведение. (5) Задоволяването на религиозните потребности не може да противоречи на изискванията на режима и сигурността в местата за лишаване от свобода.“

Горният регламент, съчетан с възможността, която дава чл. 95, т. 10 и 11, във връзка с чл. чл. 135 и 136 от УБПЦ-БП, дава своите добри резултати и е модел, който може да бъде приложен и в законодателното регламентира на дейността на военното свещенство.

С оглед създаването на една по-пълна картина, отразяваща повече практики, свързани с военното свещенство, нека се запознаем със статута на военните свещеници в Русия и Румъния.

В Русия, където военното свещенство се радва на широк прием сред армейските подразделения, все още не е приет специален закон.  Действащият Федерален закон N 76-ФЗ от 27.05.1998 година (ред. от 03.07.2019) „За положението на военнослужещите“, където в статия 8 „Свобода на съвестта и вероизповеданието“, не може да се приеме за подходяща нормативна основа за институционализиране на военното свещенство[14].

Въпреки липсата на нормативен регламент със специални  договорености между йерархията и Министерството на отбраната е уредена дейността на военното свещенство в Русия, което е многобройно и се радва на отлично взаимодействие с армейското ръководство. Първият такъв документ е Съвместно заявление за сътрудничество, подписано между Министъра на отбраната Павел Грачьов и тогавашния Московски Патриарх Алексий ІІ на 02.ІІІ.1994 година, а после и Съглашение за сътрудничество, подписано на 04.04.1997 година, между Министъра на отбраната на Руската Федерация Игор Родионов и Московския Патриарх Алексий ІІ, което разширява сферата на взаимодействие и формите на сътрудничество. Във връзка с горното на 21 април 1994 година Синодът на Руската православна църква, постановява, че счита сътрудничеството с Армията за изключително важно направление на църковно служение. На Архиерейския събор на Руската православна църква, проведен от 29 ноември до 2 декември 1994 година е прието решение за създаването на специално синодално учреждение, ангажирано с взаимодействието на Църквата с въоръжените сили и правоохранителните структури. На 16 юли 1995 година с постановление на Синода на Руската православна църква е създаден Синодален отдел за взаимодействие с Въоръжените сили и правоохранителните органи, който понастоящем се председателства от Клинския епископ Стефан. Отделът поддържа добре организирания сайт pobeda.ru.

В Румъния капеланската служба е възстановена през 1995 година и е подписан протокол за сътрудничество между Румънската православна църква и армията. Няколко години по-късно е приет Закон номер 195/2000 относно учредяването и организирането на военния клир, регулиращ взаимоотношенията между Православната църква и армията. В момента румънските военнослужещи се обгрижват пастирски от 80 духовници, сред тях има един католически свещеник и един протестантски пастор, а останалите са православни духовници. Свещеници има и в миротворческите мисии в Ирак и Афганистан. Всички капелани са с висше духовно образование, завършили са и курсове във Военното училище в Букурещ. Радват се на добри отношения с държавната власт. Главният капелан се назначава от правителството. Капеланите не са офицери, но са приравнени към тях. Като добра практика можем да посочим и провеждането на годишни срещи на военните свещеници в Румъния, на които се обсъждат актуални въпроси и различни аспекти на душегрижието и предизвикателствата, пред които се изправя военното свещенство и църковната мисия в армията. Последната такава среща е проведена в периода 17-19 септември 2019 година. За нея съобщава сайта „Добротолюбие“ (dobrotoliubie.com). Посочването и решаването на някои проблеми, както и споделянето на конкретен пастирски опит, мисионерски стратегии и статута и ролята на военния свещеник са били част от темите в дневния ред на традиционната среща, която е била уважена от митрополит Андрей, както и от викария на патриарх Даниил – епископ Варлаам. Митрополит Андрей е говорил за значението на мисията, която духовенството на Румънската православна църква развива в рамките на Румънската авиация и сухопътните войски.

След гореизложеното съвсем естествено изникват няколко въпроса. Осъзната ли е от българското общество иначе безспорната нужда от специално душегрижие за хората под пагон? Готова ли е Българската държава да предприеме нужните законодателни промени, като по този начин инвестира в своите граждани, работещи за нейната сигурност? Способна ли е Българската православна църква, наред с постоянната молитва за христолюбивото българско войнство, да реализира и пастирския си дълг, удовлетворявайки специфичните духовни потребности на българския воин? В случай, че горните въпроси получат своя положителен отговор, именно сега е времето, макар и малко позакъсняло, българската иерархия да използва доброто разположение на държавното ръководство, да впрегне своите усилия в активизиране и на ръководството на Българската армия, което не крие своето уважение към Българската православна църква и да инициира промени в българското законодателство, обезпечаващи дейността на военното свещенство. Това може да се реализира, както чрез специален договор, сключен между Министерството на отбраната и Светия Синод, каквато е руската практика, така и чрез съответното изменение на Закона за отбраната и въоръжените сили, подобно на румънската практика. Вторият модел е кореспондиращ с разбиранията на континенталната правна система, за законодателно регламентиране на обществените отношения, към която принадлежи и нашата държава[15].

Сега, когато Българската държава е насочила своите усилия към подпомагане на БПЦ, когато чрез изменението на Закона за вероизповеданията (чл. 28) е обезпечено и изплащането на заплатите на българските свещенослужители, което ще спести допълнителен финансов ресурс за материалната издръжка на военното свещенство, когато участието на БПЦ във военни мероприятия и присъствието ѝ в Армията се възприема като нещо съвсем естествено е времето, когато от една страна да се възстанови историческата правда, от друга страна да се равнопостави Българската армия с европейските армии, в които военното свещенство отдавна е факт, а най-важното да се обезпечи на христолюбивия български воин духовната подкрепа, която той не само заслужава, но от която най-паче има нужда при изпълнение на своята отговорна и трудна работа.

_______________________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 139-153. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Димитров, Хр. Пастирско богословие. Ч. І, София, 1955, с. 121.

[2]. Св. Григорий Двоеслов, О паст. Служении. Ч. І, с. 333.

[3]. Димитров, Хр. Пастирско богословие. Ч. ІІ, София, 1957, с. 17.

[4]. Шавелски, Г. Православно пастирство. София, 1929, с. 147.

[5]. Илинка, Й. Военното свещенство – минало, настояще и бъдеще, цитирано по https://www.pravoslavie.bg/.

[6]. Цанков, Ст. Българската Православна Църква от Освобождението до настояще време. – Във: ГСУ/БФ, т. ХVІ, 6, 1938/1939,  София, 1939, с. 8.

[7]. Жеков, В. цитирано по https://www.bulgaria-weekly.com/the-week/persons/8286-bulgaria-se-nujdae-ot-voenni-sveshtenici.html.

[8]. Илинка, Й. Цит съч. цит. по https://www.pravoslavie.bg/.

[9]. Русева, М. Свещеници в Българската армия, цит. по https://www.pravoslavie.bg/.

[10]. Утвърден с указ № 93, от 31 декември 1903 год., и обнародван в „Държавен вестник“, брой 18 от 24 януари 1904 год.

[11]. Танчев, Хр. Екзархийски устав с тълкуванията и наредбите на Светия Синод, Министерствата, Върховния касационен съд и съответните законоположения. Т  І, София, 1932, с. 91.

[12]. Закон за отбраната и въоръжените сили, Обн., ДВ, бр. 35 от 12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г., чл. 182: (1) Военнослужещите нямат право да членуват в политически партии, движения или коалиции с политически цели и да предприемат действия по служба, с които да нарушават политическата си неутралност. (2) Военнослужещите не могат да извършват пропагандна и агитационна дейност в полза или във вреда на политически партии, движения или коалиции с политически цели, на синдикални организации и на кандидати за изборни длъжности. (3) (Доп. – ДВ, бр. 16 от 2010 г., в сила от 26.02.2010 г.) Военнослужещите не могат да участват в събрания, митинги и манифестации на политически партии, движения или коалиции с политически цели, когато носят военна униформа. (4) Военнослужещите не могат да бъдат задължавани да декларират своите политически, религиозни или идеологически убеждения във връзка със заемането или изпълнението на службата.

[13]. Николчев, Д. Предстоящият дебат: Уставът на Българската православна църква. Културните текстове на миналото. София, 2005, с. 265.

[14]. Федерален закон N 76-ФЗ от 27.05.1998 г. (ред. от 03.07.2019) „За положението на военнослужещите“, Статия 8 „Свобода на съвестта и вероизповеданието“,

1. Военнослужещите в свободното от военно служба време имат право да участват в богослужения и религиозни церемонии, като частни лица.

2. Военнослужещите нямат право да отказват изпълнение на задълженията на военната служба по религиозни съображения и да използват своето служебно положение за пропагандиране на едно или друго отношение към религията.

3. Религиозната символика, религиозната литература и култови предмети се използват от военнослужещите индивидуално.

4. Държавата няма задължения по удовлетворяване на потребностите на военнослужещите, свързани с религиозните им убеждения и необходимостта от извършването на религиозни обреди.

5. Създаването на религиозни обединения във войсковите части не се допуска. Религиозните обреди на територия на войсковите части могат да се извършват по молба на военнослужещите за тяхна собствена сметка с разрешение на командира.

[15]. Милкова, Д. Обща теория на правото. София, 2003, с.204.

Изображение: авторът ставрофорен иконом Михаил Михайлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Fh