Костадин Нушев

Abstract

Темата за православното християнство и правата на човека през последните години привлече интереса на много професионалисти и изследователи. Обсъждат се различни аспекти на тази тема както във връзка с нейните християнски богословски, философски и антропологични аспекти, така и в контекста на практическите и социокултурни измерения на доктрината за естествените човешки права. В България основните въпроси на тази тема са свързани с официалните позиции на Българската православна църква и различни проблеми на обществените и политически процеси на демократизация и европейска интеграция.

***

Темата за православието и правата на човека през последните години прив­лича интереса на много специалисти и изследователи и се дискутира както във връзка с нейните християнски богословски и философскоантропологични аспекти, така и предвид приложните, практически и социокултурни измерения на доктрина­та за естествените човешки права в контекста на обществените и политически про­цеси на демократизация и европейска интеграция на страните от Източна Европа.

Преходът към демократизация и особено процесът на евроинтеграция на посткомунистическите страни, свързан с демократичната и ценностната транс­формация на техните общества, е неразривно свързан с възприемането на меж­дународните стандарти за правата на човека, които обхващат политическата и правната сърцевина на демократичния и правовия ред. Няма демокрация и сво­бодно гражданско общество без устойчива политическа и гражданска култура, свързана с уважението и гарантирането на основните човешки права и свободи.

Как се отнася Православната църква към концепцията за правата на чо­века? Какви са духовните и богословски основания на християнското богос­ловско, етическо и църковно-социално учение за човешките права? Актуал­ността на темата за човешките права в православната църковна и богословска традиция се определя и от факта, че този църковно-богословски въпрос в него­вите научнотеоретични и жизнено-практически измерения, е сравнително по-слабо проучен и разработен в нашата специализирана богословска и правна литература, и поради това често се лансират някои тенденциозни и едностран­чиви твърдения за наличието на несъвместимост или липса на допирни точки между традицията на източното православие и модерната доктрина за универ­салните и естествените права на човека[1].

Богословските аспекти на темата за универсалните човешки права са свързани с дълбоките религиозни, библейски, антропологични и етически ос­нови на модерната докрина за естествените човешки права, но също така и с актуалните измерения на християнското учение за човека, свободата на съвест­та и достойнството на човешката личност[8:312-320].

Православното християнство и духовната традиция на Църквата разг­леждат въпросите за основните човешки права във връзка с учението за Божес­твения нравствен закон и неговите универсални измерения. Бог е Творец и За­конодател на света и човека (Битие 1:1-31). Той е вложил Своя естествен нравст­вен закон в разумната човешка природа, от която произтичат и основните чо­вешки права – правото на живот, свобода на самоопределението, свобода на съвестта, на мисълта и религията. От тези фундаментални човешки права и свободи произтичат и гражданските права, които имат политически, икономи­чески и социален характер – право на собственост, на свободно движение, сво­бода на избора и самоопределение в индивидуален и социален аспект и други­те граждански права[4:303-320].

Човешките права според християнското учение произтичат от Божестве­ното право и са естествени и присъщи на човека по силата на неговото дос­тойнство на сътворено от Бога разумно и свободно същество. Тези права са универсални – всеки човек има еднакви и равни права пред Бога, и същевре­менно те са естественоприсъщи за всички представители на човешкия род и за всяко отделно човешко същество. Всеки човек като индивид, лице и отделна личност е едновременно част от всеобщото цяло на човечеството и представи­тел на човешкия род, но същевременно е уникално и неповторимо в своята свобода и достойнство личност (Псалом 8:5-7).

В историята на християнската философска и европейската политическа и правна традиция доктрината за човешките права се оформя постепенно, и в нея влизат важни елементи от гръко-римската философска и политическа мисъл, от една страна, и библейските идеи за човека като духовно и лично същество, сътворено от Бога по Божий образ (Imago Dei), от друга. Християнските антро­пологични основи и църковно-правни аспекти на доктрината за естествените човешки права имат своите важни библейски първоизвори, но също така и дълбоки богословски и философски основания, свързани с учението за Божия образ у човека (Битие 1:26-28), за естествения нравствен закон и за свободата на съвестта и самоопределението на човека като разумна личност.

Основно значение в библейската традиция за установените от Бога ес­тествени и универсални права има правото на живот, което се дава и гарантира от Самия Бог като Творец на човешкия род и Създател на всяко едно живо чо­вешко същество. Самият живот е Божий дар, който произтича от Създателя и се дава от Него (Псалом 138:16). Според Божественото право и естествения правопорядък човешкият живот следва да се опазва и съхранява от всеки човек. Би­тието и животът на всеки отделен човек, произтичат от Бога и са дадени в не­говите ръце като достояние, което всеки е длъжен да пази, зачита, уважава и съхранява. Животът има свещен и неприкосновен характер, защото произтича от Бога, и затова всеки има отговорност за него и е длъжен да го пази. Съот­ветно на това и незаконното и произволно отнемане на човешки живот е най-големият грях и престъпление пред Бога и Неговата правда (Битие 9:5).

От тези първостепенни източници на християнското богословие и соци­ално учение на Църквата произтичат и приложноправните аспекти на съвре­менната доктрина за универсалните човешки права. Православното християнс­тво и църковното учение споделят своето разбиране за универсалните и естес­твени права на човека, които произтичат от Божествения нравствен закон и Божественото право (Jus Divinum) и са същинската основа както за индивиду­алната свобода на всяка отделна личност, така и гаранция за справедливостта и общото благо. Този естествен нравствен порядък е в основата и на демокра­тичния и правовия ред в съвременното плуралистично и гражданско общество.

Свободата на съвестта и правата на човека

От богословска и антропологична гледна точка следва да се посочи, че основополагащо значение за православно-християнския подход и прочит на основните човешки права има достойнството на човека като личност и свобо­дата на съвестта. В православната църковна традиция и богословска дискусия по темата за човешките права, която започва особено интензивно в началото на XX-ти век, се откроява именно разбирането за фундаменталното значение на свобо­дата на съвестта, мисълта и самоопределението, около които се групират ос­новните права на човека като личност и член на обществото [4:348-359].

В православната християнска традиция на Църквата се поставя акцент имен­но върху свободата на личността, свободата на съвестта и самоопределението като основни характеристики на човека, разкриващи го като разумно същество, а не тол­кова на правните или политическите измерения на човешките права като права на гражданите, които са гарантирани от законите на държавата[9].

Правната страна на гарантирането на основните човешки права е важна, и за християнския подход към човека са от значение по-скоро онтологичните и антропологичните основи на човешките права като първична основа на ес­тествените права, а не толкова законовата регламентация на тези права, която е израз на обществените отношения и държавното законодателство. Това е така, защото в християнската традиция естествените човешки права се разглеждат като дадени и гарантирани от Бога и Божественото право, а не толкова от писа­ното законодателство на държавата.

Законодателната страна или правната регламентация на човешките права е важна, и християнството в своята история успява да допринесе за едно чувст­вително и дълбоко хуманизиране на древното римско право като внася в систе­мата на държавноправната антична традиция принципа за свободата на съвест­та и правото на самоопределение, които са били непознати в пълнота за древ­ногръцката и древноримската политическа и правна традиция.

В своята универсална система от ценности християнството възприема важни елементи от културната и правна традиция на гръко-римската античност и предава на свой ред своето духовно наследство на модерния хуманизъм и произтичащите от него принципи за свобода на съвестта и респект към човеш­ките права на отделната личност. Тези процеси през Ренесанса, Реформацията и Просвещението в Европа допринасят за формирането на модерната концеп­ция за човешките права и също така на свързаните с нея принципи на модер­ната представителна демокрация и правова държава, които се основават върху политическите свободи на гражданите и върховенството на закона[7].

Тези основни ценности оформят облика на европейската културна иден­тичност, която е вкоренена както в християнското духовно наследство, така и в способността на тези жизнени ценности за динамично обновление и осъвре­меняване. Тази способност за приемственост и обновление на традицията е ка­чество, придобито и усвоено не без участието на Християнската църква, която е предала на европейските народи и на европейската култура – формирани в нейното лоно – подобно измерение и духовен потенциал. „Единство в много­образието“ и „обновление на традицията“ са основни духовни принципи на християнския религиозен и културноисторически живот, изповядвани от Все­ленската църква както на изток в православния свят, така и на запад в латинс­кото християнство на римокатолическата традиция и на евангелско-протестантските общности в по-ново време.

Християнските ценности, свързани с вярата в Бога, свободата на съвестта и човешкото достойнство, справедливостта и солидарността в обществото, са основа за откритото и публичното управление и устойчивото демократично устройство на държавата и обществото. Християнските нравствени ценности на свободата на съ­вестта, човешките права и справедливостта оформят една дълбока духовна култура на свободата на личността, която е в основата на борбата срещу тиранията в евро­пейската политическа традиция на демокрацията. Именно духовната съпротива срещу нехуманните и престъпни форми на политическа диктатура, които произти­чат от тоталитарната идеология и практика на нацизма и комунизма, показа през XX-ти век, че демокрацията не е само политическа организация на властта, а се изг­ражда преди всичко върху устойчива ценностна система, основана върху вярата в Бога и зачитане на свободата на човешката личност.

Тази християнска култура на човечността и демокрацията се противо­поставя на безчовечната система на политическо потисничество, която изграж­дат политическите движения на националсоциализма и тоталитарния комуни­зъм. Една все още недостатъчно проучена област от нашия обществен живот и националната културна традиция е ролята на християнската вяра и на Църквата като носители на духовни ценности и фактори за формиране на демократична политическа култура и стабилизиране на гражданското общество.

Един от аспектите на тази проблематика може да се открои в традициите на християнските църковни общности, свързани с демократичната гражданска съпротива срещу тоталитарните режими в Европа през XX-ти век и в частност на ролята на Българската православна църква за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Тази тема постепенно се превръща в предмет на сериозни нови исторически и други интердисциплинарни проучвания, които предполагат и ново по-задълбочено изследване и представяне на специфичните религиозни, теологични и философски предпоставки, произти­чащи от духовната традиция на християнските общности в Европа и България, които имат определящо значение за християнската подкрепа на гражданските ценности на демокрацията, правата на човека и хуманизма.

Българската православна църква и защитата на човешките права

По-задълбоченото вникване и преоткриване на християнската традиция на духовен ангажимент в защита на свободата и човешките права, демонстри­рана в борбата на християните срещу престъпленията на нацизма и в частност на Българската православна църква (БПЦ) срещу опитите за реализиране на нацистката политика в България по времето на Третия райх, а именно вниква­нето в основанията за твърдото и мъжествено отстояване на християнските ценности за защита на човешкото достойнство и свобода, за правата на ближ­ния, макар и друговерец, демонстрирани в подкрепата на Църквата за спасява­нето на евреите, жертва на системната политика на изтребление и геноцид, ще допринесе за осмисляне на връзката между християнството и защита на основ­ните човешки права в българската културноисторическа и политическата тра­диция. Това ще стимулира и по-активното осмисляне на ролята на християните за опазване на ценностите на човешките права и демократичния обществен ред и за моралното ангажиране в днешно време на Българската църква с ценности­те на свободата, толерантността и съпротивата срещу несправедливостта и идеологическите движения, проповядващи религиозна нетърпимост и расова омраза, разделения на гражданите и различни форми на потисничество[5].

След началото на политическите промени в страната Българската православна църква постепенно възприе демократичните норми и стандарти за организиране на гражданското общество, основани върху уважението на основните човешки права и религи­озни свободи на всички граждани. След първото десетилетие на труден общес­твено-политически преход Българската православна църква се доближи до ясното признаване и възприе­мане на тези демократични норми и международно приети европейски стан­дарти за уважение и защита на основните човешки права и свободи. Макар през последните години да не беше изработено и прието официално становище на Църквата по тази обществена проблематика, Светия Синод като върховно ръко­водство на Българската православна църква многократно се е изказвал в защита на религиозната свобода, веротърпимост и толерантност в обществото и за взаимно уважение между представителите на основните вероизповедания в страната.

Тези становища са били ясно засвидетелствани както по повод на рести­туирането на отнети по времето на комунистическия режим недвижими имоти на различните религиозни общности, така и при изработването и приемането на новия Закон за вероизповеданията в страната през 2002 година.

Към проблематиката на социалното служение и човешките права могат да се отнесат и други църковни позиции и дейности като служението сред ли­шените от свобода и духовната подкрепа за техните семейства – дейност, която е регламентирана в България от 1998 година и повече от 10 години се осъществява чрез присъствието на затворнически свещеници (капелани) във всички места за лишаване от свобода и поправителни заведения за непълнолетни лица с противообществени прояви.

През 2007 и 2008 година за първи път в официални документи на Свeтия Синод на Българската православна църква са изложени принципи за отношението на Църквата към обществото, държавата, образователната система и основните човешки права. Ясно и експлицитно в тези документи са изложени основни християнски социално-етически концепции, основани върху ценностите и стандартите на човешките права, и се съдържат редица положителни оценки на Църквата за задължител­ното спазване и приемане на европейските норми и стандарти за религиозен плурализъм, толерантност и защита на основните човешки права като основа на обществения мир и социална стабилност.

Става дума преди всичко за двата основни официални документа – „По­зиция на Светия Синод на Българската православна църква по Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки“ от декември 2007 година и „Концепция на Българската православна църква за религиозното образова­ние в българското училище“ от 2008 година[10].

Към същата категория официални документи могат да се отнесат и ста­новището на Българската православна църква по проектите за изменение на Семейния кодекс, внесени в Народното събрание, които третират въпроси за правата на детето, отговорното родителство, християнския брак и семейството

Църквата и съвременните обществени проблеми

През последните години след влизането на България в Европейския съюз се наблюдава известно активизиране на Българската православна църква по някои социално значими и мо­рални теми в обществения живот, свързани с основните човешки права, и из­работването на официални църковни становища и позиции. В момента про­дължава активната обществена кампания за въвеждане на религиозно обучение в публичните държавни училища като задължителен предмет. Някои основни позиции на Светия Синод се подкрепят и от представителите на други религиозни общности – Мюсюлманското вероизповедание и неговото Главно мюфтийство, евангелско-протестантските християнски църковни общности и други официално регистрирани и традиционно установени вероизповедания в страната.

На второ място тук следва да посочим становището на Българската православна църква в защита на семейството и правата на децата, подкрепена и от Католическата църква в Бъл­гария, протестантските християнски общности и Мюсюлманското вероизпове­дание. Става дума за позицията на Българската православна църква, приета от Светия Синод и от Църковно-народния събор, за запазване на християнския характер на брака и стабилност­та на семейната институция в обществото. Тази официална позиция беше при­ета по повод на опитите за някои по-крайни либерални промени в законодател­ството и Семейния кодекс и предложения за узаконяване на фактическото съ­жителство между партньорите като равнопоставено на институцията на брака и съпружеството. Църковната позиция е насочена към защита на семейството и родителството, към отстояване на принципа на отговорното родителство и грижата за израстването и възпитанието на децата в семейството като незаме­нима социална и духовна институция. В тази връзка са и непрестанните акции, позиции, призиви и молебени на Църквата в защита на българските деца, тех­ните права, грижата за семейството и училището като институции, отговорни за възпитанието и образованието на децата и подрастващите.

Съвременните политически и социални реалности на Европейския съюз са доминирани от светското начало и секуларните принципи на правото и по­литиката, но това не означава, че те са напълно лишени от своите християнски корени и духовни ценностни основания. Общата европейска култура и устоите на цивилизацията на Стария континент са свързани дълбоко с християнската вяра и черпят духовни и жизнени сили от християнската религиозна традиция. Независимо от коментарите за „постхристиянския“ облик на съвременна Евро­па или за упадъка на ролята на Църквата като фактор в живота на европейските граждани, дълбоките фундаментални основи на европейската култура дължат своето ценностно и духовно измерение на християнството[7].

Независимо от тази духовна и правна традиция в някои съвременни крайно либерални и секуларистични идеологически направления или в рамки­те на подчертано индивидуалистични тенденции във философията и етиката, се правят опити да се откъсне доктрината за човешките права от нейните дъл­боки духовни корени и метафизични основи, които са свързани с религиозната традиция и вярата в трансцендентното достойнство на човешката личност. За­силването на тези тенденции в съвременната постмодерна култура и етика во­дят до това, човешките права да се откъсват от универсалния нравствен поря­дък на основните и фундаментални ценности, а това, от своя страна, води до тяхната релативизация и до произволното тълкуване или извеждане на претен­ции за нови права на базата на различни особености или природни белези.

Затова и в днешно време много представители на Православната църква се отнасят критично не към самата доктрина за основните и универсални чо­вешки права, а срещу опитите за едно идеологическо и крайно индивидуалистично тълкуване на съдържанието на човешките права, от което се правят ед­ностранчиви, крайни и неприемливи изводи[2:190-203].

Такива са например опитите да се постулира и аргументира някакво виртуално „право на смърт“ като контрапункт на основното право на живот или „репродук­тивни права“ за родителство без връзката им с ангажиментите на съпружеството и семейството. Това е по същество една нова крайно индивидуалистична култура на секуларизма, която папа Иоан Павел II нарече „култура на смъртта“. Тя е свързана с опитите да се пропагандира и легитимира повсеместно „правото на евтаназия“ или да се разширява практиката на абортите, като се замъгляват нравствените измере­ния и се притъпяват проблемите за етическата отговорност за отнемането на живо­та на неродените човешки същества, като се измества акцентът на проблема към индивидуалното право на избор на майката[3:12-39].

По същия начин се разглежда от някои представители на християнските църковни среди и появата на нови претенции за ново поколение човешки права или за нов тип „джендър права“, произтичащи от особено тълкуване на някои характеристики, възгледи, ориентации и убеждения като право на избор за смяна на пола или произволно решение на индивида за избор на сексуална идентичност. Тези нови движения разкриват кризата на модерната секуларна интерпретация на човешките права и показват новите предизвикателства пред доктрината за универсалните и естествени права на човека. Всички тези нови предизвикателства пред съвременната политическа и правна култура на човеш­ките права са свързани с някои идеологически аспекти на съвременната крайно либерална и секуларна „джендър идеология“, която се опитва да се маскира и легитимира като защита на определени индивидуални или групови човешки права на хора с различна или „нестандартна“ сексуална ориентация.

Очертаните перспективи пред съвременната публична дискусия за гра­ниците и съдържанието на доктрината за естествените и универсални човешки права ни показва сериозността и отговорността пред Православната църква да свидетелства за духовните и метафизични устои на свободата и достойнството на човека и да се ангажира с активно служение в защита на човешките права на най-уязвимите и онеправдани граждани на обществото.

Използвани източници

1.Адаманция Полис. Източното православие и правата на човека.//Международни отношения, 1994, № 3.

2.Долгушин, Дмитрий, Дмитрий Цыплаков. Религиозно-философская культура Росии, т. 2. – Новосибирск, 2011, с. 190-203.

3.Иоан Павел II, папа. Енциклика „Evangelium Vitae“ (Евангелие на живота). – София, 1997.

4.Повик, В., иг. Христианское понимание прав человека.//Православие. Христианство. Демократиа. – Санкт-Петербург, 1999.

5.Нушев, К. Мисията на Православната църква в съвременното „информационно об­щество“. //Икономика на знанието – възможности и предизвикателства пред висшe­то образование. Бургас: БСУ, 2008.

6.Нушев, К. Свещеният дар на живота и достойнството на човешката личност – ос­новни етични принципи за отношение на Православната църква към съвременните проблеми на биоетиката. // Хуманизъм – наука – религия в полза на обществото. София: БАН, 2011,с. 14-26.

7.Нушев, К. Християнските принципи свобода, справедливост и солидарност – отно­шение между социалното учение на Църквата и гражданските ценности в демокра­тичното европейско пространство. // Българската наука и Европейското изследова­телско пространство. – Ст. Загора: СУБ, 2008.

8.Нушев, К. Християнското учение за справедливостта. Богословско-етическо изслед­ване. – София, 2008.

9.Янулотос, Ат., архиепископ. Православието и правата на човека. //Православието и гло­бализацията. – Силистра, 2005.

10.Nushev, К. The Bulgarian Orthodox Church and the Ethical Issues of Stem Cells Research (Summary) // Study Document on Stem Cell Research. Theological and Ethical Reflection. Expert Meeting on Stem Cell Research World Council of Churches. – Chateau de Bossey, Celigny, 2008, p. 18.

___________________________________

* Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9E9