(с акцент върху престъплението убийство)

Дилян Николчев

В живота, устройството и управлението на Православната църква Наказателното църковно право – като отдел на Църков­ното право – има своето особено значение. То регламентира предписанията за дължимо поведение, както и санкциите, нала­гани от църковната съдебна власт за престъпления, извършени от клирици и миряни и отнасящи се до личността на човека. Та­кива престъпления са например насилието, убийството, престъпле­нията от сексуален характер и прочее. И независимо от развитието на Църковното право през вековете, независимо от промяната на координацията на църковните канони с държавните закони, предвид изменящите се отношения между Църквата и държа­вата, независимо от смяната на обществено-икономическите и политическите системи, промените в бита, обичаите, нравите и културата на човечеството, основният принцип на Църковното право за алтернативна и акумулираща наказуемост на този род престъпления се е запазил и до днес в Православната църква. Църковното наказателно право е не само систематическа научна богословска дисциплина, но е и дисциплина с приложен, прак­тически характер. Това е причината в останалите православни църкви тя да се преподава като задължителен учебен предмет в богословските средни и висши училища. Такъв е случаят с вни­манието, което Сръбската православна църква обръща на тази канонична материя в миналото и днес, и което се инвестира научно в нейните богословски школи в дисциплината Црквено казнено право. За съжаление, този отдел на Църковното право в Българската православна църква (БПЦ), респективно в страната ни, е на практика непознат; като специфична проблематична материя той заема малка част от дисциплината Църковно право в бого­словските факултети и катедри, а в практиката на Българската православна църква той е направо игнориран. Проблемът е действително сериозен, с оглед на немалкия през последните години брой извършени от миряни и най-вече от клирици престъпления от наказателно-процесуа­лен характер, като се започне с отглеждането и разпространени­ето на дрога от свещенослужители, с извършването на икономи­чески и стопански престъпления, сексуални престъпления и се стигне до погубването на човешки живот. Показателен пример за последното е убийството на духовника Стефан Камберов на 23 юли 2002 година, извършено в манастира „Св. Пантелеймон“ край село Обидим. Случилото се е не само трагично в персонален план и не само демонстрира състоянието, в което е изпаднала Българската православна църква, за да се стигне до такава низост в отношението към чо­вешкият живот, отнемайки го, погубвайки го по най-жесток на­чин; убийството на отец Стефан Камберов показва на практика и липсата на наказателно църковно правораздаване от страна на църковната съдебна власт на Православната ни църква. Защото, независимо от оценката за справедливостта на присъдите, про­изнесени над убийците от Благоевградския окръжен съд (съот­ветно 5 години за единия и четири и половина за другия убиец), впечатляващото, с оглед на темата, е, че съдебна процедура и съдебно решение от страна на църковния съд по случая няма.

Тук отново е необходимо да се припомни, че въпреки усло­вията на разделеност на Църквата и държавата и законодателно утвърдената в страната ни независимост на съдебната цивилна власт, църковното ни наказателно право би трябвало по правило да функционира алтернативно и акумулативно, без разбира се да изземва функциите на гражданския съд. В този смисъл дей­ността на църковния наказателен съд трябва да остане в грани­ците на каноническите разпоредби, без да ги надхвърля и без да влиза в полето на цивилното правораздаване. Отговорност­та на църковните прависти в тази сфера на правоприложение и правораздаване е голяма, защото Църковното право се реализи­ра във фактите. Тяхната мисия, и най-вече тази на църковните съдии, е да приложат към фактите правните църковни норми, които ги регулират. Взимайки под внимание един факт или една група от факти/обстоятелства, църковните прависти са длъжни да изпълняват разпоредбите на канона (в широк смисъл на думата), който предвижда, че този клирик или мирянин, който умишлено е наклеветил, набедил, оскърбил, наранил, убил, или е извършил насилие, било то над клирик или мирянин, вярващ или дори не­вярващ, ще бъде съден за тези си деяния; ако се установи, че е налице фактически състав, доказващ извършването на престъ­плението, неговият извършител ще бъде наказан на основание разпоредбите на Църковното право, които се съдържат в основ­ния Канонически кодекс на Православната църква – Правилата на Светата Православна църква.

***

Както цивилното, така и Църковното право окачествява прес­тъплението убийство по два основни фактически показателя – дали  то е извършено волно или неволно. За това говорят пра­вилата на св. Василий Велики (2, 8, 54, 56, 57), на св. Григорий Нисийски (5), както и 22-то и 23-то правило  на Анкирския събор.

В 5-то правило на св. Григорий Нисийски (от неговото канони­ческо послание до Литой, епископ Мелитински) светият отец прави предварителната забележка, че Свещеното  Писание забранява не само нанасяне на леки рани (в широкия смисъл на думата), но и „вся­кое злоречие или хуление (Колосяни 3:8; Ефесяни 4:31)“ и всичко, кое­то произхожда от подобни действия. Той обаче отбелязва, че светите отци не са навлезли в подробности в наказателната материя по подобни казуси, но по отношение на „злодеянията убийства“, обратното, те са обърнали достатъчно внимание, включително и за на­казателната отговорност, залегнала в епитимийната канониче­ска литература. За св. Григорий волното убийство се определя от няколко жизнени обстоятелства: на първо място той поставя съзнателното намерение за извършване на това „злодеяние“, на второ – факта, че е нанесен животозастрашаващ удар на „опасно място“. За него убийството, извършено в такава обстановка, не е случайност, а предварително планирано действие. Случайнос­тта – като факт при убийството – св. Григорий отдава на другата група убийства – неволните[1].

Св. Василий Велики разсъждава „по-картинно“ и с помощта на житейски криминални примери се опитва образно да дефини­ра разликата между волното и неволното убийство. Така например, в 8-то си правило (в първото му каноническо послание към Амфилохий, епископ Иконийски) той ситуира ползването на оръдието на убийство (тежък камък или дърво, меч или секира) в два раз­лични случая: ако се употребява такова оръдие за самозащита, или обратното – без да се щади човекът, му се нанася удар и по този начин се умъртвява. За такива убийци св. Василий пише кратко и ясно: за тях не може да има никакви извинения[2].

За светите отци и учители на Църквата, настъпването на канониче­ската отговорност, респективно налагането на съответните канонически санкции (епитимии) и тяхната съотносима към престъплението убийство тежест имат обективен характер. За това, правно зна­чение имат голям брой жизнени обстоятелства, като например волно или неволно е извършено престъплението, вменяемостта на ли­цето, извършило тежкото деяние, спецификата на фактите, отна­сящи се до личността на правонарушителя и характеризиращи я, и прочее. Тези особености при определяне на фактическия състав, и оттук – на тежестта на съответната санкция, са взети предвид от светите отци, когато са налагали епитимиите за извършване на престъплението убийство. Характерно за тежестта на неволното убийство е, че в зависимост от горепосочените жизнени обстоя­телства при определяне размера на наказателната санкция тя би могла в определени случаи да се облекчава или обратното – да се натоварва. Затова и св. Василий Велики в своето послание до Амфилохий, епископ Иконийски (третото му каноническо пос­лание, 54-то правило), пише, че „по особеностите на случая“ наказа­нието може да се продължи или да се облекчи[3].

Както в другите отрасли на Църковното право, така и в облас­тта на Наказателното църковно право размерът на налаганите наказания варира в различните канонически наредби, без обаче да се стига до нетърпима колизия. Св. Василий Велики опре­деля размера на наказанията за волни и неволни убийци (цитиране третото му каноническо послание, 56-то правило) в следния порядък: на волния убиец – и то, ако се е покаял – се налага 20-годишна eпитимия отлъчване, а на неволния – 10-годишна; извършилият умишлено убийство е длъжен четири години да плаче, стоейки извън храма, и да проси от черкуващите се верни да се молят за него в своите молитви[4]; след четирите години да бъде приет в числото на слушащите Свещеното Писание и в това състояние да бъде 5 години; после 7 години да стои с припадащите[5] и да се моли; 4 години да е с верните, но да не приема св. Причастие; едва след целия този епитимиен кръг разкаялият се и изтърпял своето ка­ноническо наказание може да се причасти със Светите тайни[6].

За извършено умишлено убийство св. Григорий Нисийски определя епитимия в срок от 27 години, разделяйки я на три час­ти от по 9 години: през първите девет години отлъченият да стои вън от църква и да плаче, през вторите да е в реда на слушащите, през третите – в реда на припадащите, след което може да бъде удостоен с причастяването със Светите тайни. Св. Григорий обаче отбелязва, че във властта на налагащия наказанието е да съкрати времето на епитимия, ако той види, че каещият се показва обил­ни плодове на покаяние [7].

Сравнително по-тежка е отсъдата на светите отци от Анкирския събор (314 година) за извършване на умишлено убийство. Правило 22-ро от същия поместен събор предписва: „Виновни във волно убийство нека бъдат в реда на припадащите, а с пълно общение да се удостоят в края на живота си“[8].

За 10-годишна епитимия лишаване от св. Причастие за невол­ни убийци св. Василий Велики споменава в 56-то си правило. По-подробно той се спира на наказателната санкция, налагана в такива случаи, в 57-то си правило (цитиране третото му каноническо послание): две години да плачат, три години да стоят в реда на слушащите, четири – между припадащите, една да стоят с верните, и едва след десетата година да могат да приемат св. Причастие[9].

И макар че според св. Григорий Нисийски неволните убийци са „достойни за снизхождение“, техните деяния не биха могли да се оставят без епитимии (5-то правило): който е убил човек неу­мишлено, той не може да получи свещенство, а ако е клирик, трябва да бъде низвергнат, защото е осквернен от убийството; времето на епитимията за такива случаи е 9 години, и в зависи­мост от степента на покаяние би могла да се намали[10].

***

И накрая, използвайки текст от подходящата за темата ста­тия на Джон Ериксън, озаглавена „Значението на църковното дисциплинарно правило …“, убийството като грях се разглеж­да в Църквата преди всичко като действие, което предизвиква разрив не само с Бога, но и със съответната църковна общност. Резултатът от подобни тежки деяния е появата на социални ус­ложнения, засягащи отрицателно повече църковната общност, отколкото конкретния престъпник. Така грехът се превръща във въпрос не толкова на индивидуално поведение, колкото на пуб­лично оскърбление за стандартите и светостта на дадена цър­ковна община, тъй като в действителност засяга целостта и интегритета на есхатологичната общност на спасението изобщо. И точно защото грехът вреди на цялата църковна общност, до помирение с Бога се достига само чрез помирение с църковната общност[11]. Именно това покаяние и помирение отсъства в съзна­нието и практиката на Православната ни църква.

Написаното дотук в никакъв случай не засяга темата за каноничността на спорещите в условията на остър сблъсък и раз­деление български православни църковни среди. И макар че проблемът за „разкола“ и случаят с убийството на отец Стефан Камберов присъстват някак имплицитно, целта на настоящите страници с канонична интерпретация на въпроса за наказател­ната отговорност според Църковното право – с акцент върху престъплението убийство – е друга, а именно – да покаже се­гашното състояние на църковното ни правораздаване и нуждата от функционираща и справедлива църковна съдебна система. В противен случай отново ще бъдем изправени пред опасността от криминални прояви на клирици, които, оставайки без възмездие, по силата на църковния канон, ще служат не в пользу Церкви, а в услуга на тъмните сили, срещу които светите отци и учители на Църквата са се борили и мъченически са проливали кръвта си в името на Отца и Сина и Светия Дух.

____________________________________________

*Публикувано в Развитие на практическото и нравственото богословие в България, традиции, проблеми, перспективи, съставител Костадин Нушев, УИ „Св. „Климент Охридски“, С., 2012, с. 47-55. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Поради липса на издаден на български език каноничен корпус с прави­лата на светите отци (с тълкуванията им), както и половината от правилата на поместните събори, цитиранията на съответните извори/правила тук и нататък са дадени по специализирания в областта на Църковното право изворов руски сайт www.agioskanon.ru/kanon_apostol/001.htm; вж. цитираното правило на св. Григорий Нисийски.

[2]. Вж. пак там, цитираното в текста правило на св. Василий Велики.

[3]. Пак там, вж. цитираното в текста правило на св. Василий Велики.

[4]. Така наречените плачещи била категорията на най-тежко провинилите се християни. Обикновено седели облечени в груби дрехи на земята, във външния притвор, и просели от влизащите ходатайство и молитвено застъпничество пред Бога.

[5].Припадащи – не в буквалния смисъл, а молейки се – за опрощаване на греховете им – в легнало или полулегнало по лице положение.

[6]. Пак там – цитиране на интернет спец сайта, вж. цитираното в текста правило на св. Василий Велики.

[7]. Пак там, вж. цитираното в текста правило на св. Григорий Нисийски.

[8]. Пак там, вж. цитираното в текста правило от Анкирския поместен събор.

[9]. Пак там, вж. цитираното в текста правило на св. Василий Велики.

[10]. Пак там, вж. цитираното в текста правило на св. Григорий Нисийски.

[11]. Срв. Ериксън, Дж. Значението на църковното дисциплинарно правило и връзката му със спасението в източната традиция. – Християнство и култура, бр. 8 /43/, 2009, с. 57.

Изображения: авторът Дилян Николчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9DL