Калин Йорданов

В предговора към българското издание на изследването си, наречено „Въображаемият свят на Средновековието“, големият френски медиевист Жак льо Гоф споделя следното: „Повечето от историците днес са убедени, че историческата реалност има две страни. Едната е изградена от факти, събития, материални реалности, а другата – от представи, образи, сънища. Историческата реалност обединява тези две страни. Въображаемото в историята е тясно свързано с цивилизацията, в която то се проявява […]“[1].

Изключително важен момент в подобен подход към миналото е вземането предвид на обстоятелството, че средновековният човек е живял в свят, в който въображаемото, вълшебното, чудесното и магическото били схващани като съществена част от реалността. Като типичен homo religious средновековният човек е притежавал специфична чувствителност и менталност, зад които стои цялостна и съвършено различна от тази на съвремения човек система от представи за заобикалящия го свят, и изобщо в този смисъл за Космоса. През целия си живот – от раждането до смъртта си, той е изграждал отношения и връзки с духовните светове. Ето защо присъствието на вълшебното, магическото, чудесното е било допълнителен елемент от неговия мироглед[2]. По-голямата част от културната дейност на средновековния човек се е осмисляла именно през призмата на неговото религиозно съзнание и светоусещане. Войната и политиката като съществена част от живота и развитието, и изобщо от културата на средновековните общества, не са правели изключение в това отношение и често са били схващани, разглеждани и мислени именно чрез така изложената система от идеи и представи.

Думата магия, маг/и произхожда от персийски език, преминава в гръцкия и се свързва с древноиранското жречество, но впоследствие се конотира със значението на езически религиозно-мистичен комплекс от обреди и заклинания, чрез които може да се въздейства по свръхестествен начин. В повечето случаи във византийските източници тя е употребена тъкмо в този смисъл, като понякога е отнасяна и до сферата на военните практики и дори на политиката. В старобългарските текстове се използват по-скоро думите чародейство, обайване, влъхувание.

Терминът чудо е употребен както във византийските и западните извори, така и в старобългарските, със значението на свръхестествено явление, действие, намеса. То дори е послужило като основа за наименованието на цял един средновековен литературен жанр, наречен миракула.

Византийските и западните извори са засвидетелствали редица интересни случаи на използване на видения, сънища, гадания, пророчества, астрология и магия в ромейската военна традиция и политическа практика, голяма част от които могат да бъдат отнесени, според определението на византолога Ричард Гринфийлд, към сферата на „магическото християнство“ или „християнизираната магия“[3]. Добре известно е, че редица византийски императори и дори константинополски патриарси се увличали по културната мода на магията и се занимавали лично с астрология, пророчества и магия или прибягвали до услугите на придворни астролози, гадатели и прорицатели, за да насрочват предстоящите важни сражения в благоприятно време, да узнаят изхода на битките или да елиминират физически посредством свръхестествено въздействие своите политически врагове. Византийската традиция в използването на гадания, предсказания, пророчества, астрология и магически практики във военно-политическата сфера била обаче далеч по-древна. Тя била широко използвана още в езически времена от елините и римляните. В много отношения византийците наследили тези предхристиянски магически практики, които в различни периоди от историята на хилядолетната империя се превръщали в своеобразна културна мода сред елитарните кръгове в Константинопол.

Редом с конвенционалните военни и политически средства и методи в борбата с враговете на империята ромеите прибягвали понякога и до помощта на различни сакрално-мистични ритуали и практики, включително и употребата на магически средства. Изворите свидетелстват за редица подобни случаи от военната и политическата практика на византийците в действията им срещу българите и другите врагове от Севера. Водената срещу демонизираните неприятели война (в това число често попадали и българите) византийците схващали като своеобразна свещена война, чиито измерения и характеристики били качествено различни от обичайната сакрализация на конвенционалното воюване между двете страни[4]. „Арсеналът“ от свръхестествени средства в тази сакрализирана борба на ромеите, придобиваща нерядко формата на „психомахия“, се простирал от извършването на чисто християнски религиозни ритуали и практики до употребата на някои езически магически действия. Едни от най-интригуващите примери в това отношение са византийските легенди, отнасящи се до гибелта на няколко български владетели, познати като непримирими врагове на ромеите.

В хрониката на византийския историк Псевдо-Симеон Магистър се открива следното любопитно свидетелство, отнасящо се до смъртта на българския владетел цар Симеон: „На двадесет и седмия ден от месец май, петнадесети индикт, астрономът Иоан казал на император Роман, че статуята, която стои над колонадата на хълма Ксиролоф и е обърната на запад, е на Симеон: „Ако ѝ отсечеш главата, в същия час ще умре Симеон“. Тогава императорът изпратил през нощта хора, които отсекли главата на статуята. И в същия час умрял Симеон в България […]“[5]. Същият разказ, но с някои малки промени, се съдържа и в хрониката на Продължителя на Теофан, където е добавено, че цар Симеон умрял в същия миг, „обхванат от безумие и сърдечна болест[6]“. В съчиненията на Скилица-Кедрин и Иоан Зонара се споменава освен това, че императорът направил внимателно проучване, „като разпитвал подробно за времето на неговата смърт“ и установил, че Симеон умрял в същия миг, когато била отрязана главата на статуята[7]. В хрониката на Михаил Глика по повод същия епизод пък е добавено, че статуята „била свързана“ по някакъв начин с българския цар, и още, че императорът узнал, че Симеон умрял точно в същия час, когато била обезглавена статуята, „понеже го отбелязал“[8].

Тази византийска легенда, отнасяща се до смъртта на първия български цар, е особено интересно свидетелство за ромейските представи относно използването на магически средства в борбата срещу българите и опитите за физическо елиминиране на техните владетели по свръхествествен начин. Прави впечатление, че във всички тези разкази, отнасящи се до кончината на цар Симеон, е засвидетелствана важната роля на астронома съветник, който подтиква императора към магическото действо. Впрочем в Средновековието думата „астрономия“ била синоним на „астрология“, а това е потвърдено и от известната сентенция на Тертулиан: „Scimus magiae et astrologiae inter se societatem“. Добре известно е, че в народната демонология през Античносттта и Средновековието била широко разпространена представата, че между личността на човека и неговото изображение съществувала мистична връзка. Така и за статуите се считало, че имат душа, или че в тях живее или обладава някакъв дух или демон. Вярвало се, че разрушаването на статуята причинявало духовна и физическа смърт на съответния враг или недоброжелател, с чиято личност тя се свързвала или асоциирала, или пък чийто дух се бил вселил в нея. Всички тези вярвания и представи, засвидетелствани в разказите за смъртта на българския цар Симеон, разкриват характеристиките на така наречената в етнологията и културната антропология „имитативна магия“.

Впрочем византийските хроники са запазили редица подобни случаи, отнасящи се до употребата на имитативна магия срещу враговете на империята тъкмо посредством въздействие върху различни статуи[9]. Според едно сведение на Олимпиодор Тивански през първата половина на V-ти век в Тракия били намерени и извадени от земята три „свещени статуи“, направени изцяло от сребро. Те били „[…] легнали по варварски начин и с вързани на гърба ръце […] били облечени в пъстри варварски дрехи, имали дълги коси на главите и били обърнати към север, сиреч към варварската земя“. Според разказа на Олимпиадор: „След като тези статуи били вдигнати, веднага подир малко дни, нахлули първо готите по цяла Тракия. Малко по-късно хуните и сарматите щели да нападнат Илирик и самата Тракия […] излежда, че трите статуи били предопределени срещу всеки един от тези народи“[10].

Добре познат е и разказът на няколко византийски историци, според който разтревоженият император Теофил се допитал до някакви мъдри хора какво да стори, за да спре нашествието в пределите на държавата на някакво варварско племе, предвождано от трима главатари през първата половина на IX-ти век. Мъдреците го посъветвали да разруши в нощен час едновременно всички глави на една триглава статуя, която се намирала на Хиподрума в Константинопол. По такъв начин вождовете на варварския народ щели да бъдат елиминирани. Василевсът натоварил с тази задача лично патриарх Иоан VII, който преоблечен, за да не бъде познат, през нощта се отправил към мястото заедно с още три лица. След като изрекъл няколко магически слова, патриархът наредил да ударят със сила едновременно и трите глави на статуята. При удара обаче паднали само две от тях, а от третата, която не била ударена достатъчно силно, се отчупило само едно малко парче. Скоро след това ромеите разбрали, че между тримата варварски вождове се разразила яростна междуособна война, в която на двама от тях били отрязани главите, а третият, който бил ранен, оцелял[11]. Една миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Иоан Скилица представя илюстративно сцената с отчупването на главите на статуята в присъствието на патриарха. Особено интересно в разглеждания епизод е участието тъкмо на Константинополския патриарх в извършването на този магически ритуал по нареждане на василевса. Впрочем в кореспонденцията между патриарх Николай Мистик и цар Симеон се откриват някои косвени податки, които разкриват, че и този константинополски първосвещеник вероятно също се е ангажирал лично да помогне посредством молитвите си за постигането на гибелта на българския цар. От текстовете на разменените помежду им писма става ясно, че българският владетел отправил пряко обвинение към патриарха, че заради неговите гибелни молитви самият той едва не загинал в сражението при Ахелой през 917 година, където вместо царя, който избегнал насочения срещу него удар с меч, погинал конят му[12]. Добре известно е, че във византийската военна традиция било обичайно участието на свещеници в бойните походи, които по време на сражение трябвало тъкмо чрез молитвите си да осигурят и обезпечат победата над врага. Тази практика била позната и на Запад. В своите „Писма“ Рабан Мавър е засвидетелствал използването ѝ по време на една военна кампания на Людовик Благочестиви и фриулския маркграф Балдерих срещу българите през 828 година: „Фулденските монаси се хвалят, че прочели през Четиридесетница хиляда литургии и толкова псалтири за краля на франките, който предприел поход срещу България, за баща му и за войската му“[13].

Византийската имитативна магия, извършвана чрез използването на статуи, с които да се въздейства върху враговете на империята, била засвидетелствана и по-късно. Никита Хониат разказва, че когато император Мануил I Комнин изчаквал войските си в Сердика, докато се готвел за предстоящата война с унгарците, до него достигнало следното известие: „[…] над арката, която била построена на западната част на площада в Константинопол, били издигнати някога две медни статуи, едната наречена „ромейската“, а другата – „унгарската“. А сега едната, която носела името си от това на ромеите, се наклонила поради времето, което променя всичко, а другата стояла на предишното си място“. Когато разбрал за това, готвещият се за предстоящите сражения василевс „веднага изпратил да възстановят едната, а да свалят и отнесат другата, като мислел, че с разместването на статуите ще промени и преобразува хода на събитията, та да може да издигне положението на ромеите и да унищожи пеонците“[14].

Никита Хониат е оставил и още едно любопитно сведение, което също може да бъде отнесено към практиката на имитативната магия у византийците. Според това известие в Константинопол се носело древно поверие, което се предавало от уста на уста, а именно, че под предното ляво копито на една конна статуя, намираща се на един от площадите в града, било скрито изображение на човек, което някои приемали за венецианец. Според други пък то било оприличавано на някой от западните народи – врагове на ромеите, или на „някого от българския род“. След завладяването на града от кръстоносците през април 1204 година, конната статуя била разбита на парчета и претопена, а под копитото била намерена медна фигурка, която била пробита с гвоздеи от край до край и била загърната с вълнен плат[15]. Тя обаче също била хвърлена в огъня от завоевателите.

В контекста на всички тези свидетелства, разкриващи използването на магически средства и практики в борбата на ромеите срещу българите и някои други врагове на империята, идващи от север, разказът за смъртта на хан Крум, описана от Scriptor Incertus и Псевдо-Симеон, може да добие нов смисъл. Според свидетелството в хрониката на неизвестния автор, по време на изключително серозните приготовления за завладяванeто на Константинопол, „на Велики четвъртък преди Възкресение, първият българин, прочутият Крум, който имал намерение да превземе столицата, завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв“. Император Лъв V толкова се възгордял от това известие, „като че сам той, а не бог е сразил неприятеля“. Василевсът се хвалел със следните думи: „Намерих българите близо до града и благодарение на моята предвидливост, храброст и съобразителност ги прогоних всички, като пронизах със стрела първенеца им. И по такъв начин умря […] нашият враг“[16]. Едно интересно допълнение на този разказ се намира в хрониката на Псевдо-Симеон, според което в същия час небесен глас, който бил чут от мнозина, известил Крумовата смърт. Когато това се случило, „записали времето и часа на това съобщение (беше десетия час на нощта) и най-после открили истината“[17]. По своя характер това сведение е в немалка степен семантично свързано с легендарните разкази за смъртта на цар Симеон. От своя страна тези два случая имат общи характеристики с описанията на свръхестествената смърт на някои други български владетели, които застрашавали империята със своите враждебни действия. Тези разкази се отнасят по-скоро до жанра на християнското чудо, извършено от светец отмъстител.

В „Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър“ Иоан Ставракий разказва как светецът воин „поразил смъртоносно“ българския цар Гаврил Радомир по време на един лов. Според това свидетелство: „Тия, които вървели след Радомир, видели наяве великия Мъченик как бързо и устремено нападнал и го убил с копието си. И мъченикът веднага станал невидим, а онзи тутакси издъхнал и костите му се разпилели в ада“[18].

Макар и извън византийската традиция, но все пак в контекста на балканската средновековна житиеписна традиция, латинският текст на „Дуклянския летопис“ свидетелства, че по подобен начин бил убит и наследилият българския престол след Гаврил Радомир цар Иоан Владислав. Според този разказ по време на обсадата на град Дурацо (Драч) от българските войски, на царя се явил въоръжен ангелски воин в образа на св. Владимир. Скован от страх, владетелят завикал силно: „Тичайте мои войници, тичайте да ме защитите, защото Владимир иска да ме убие“. Иоан Владислав обаче бил поразен внезапно от ангела-отмъстител и “погинал телесно и душевно“[19].

Известно е, че по време на обсадата на Солун от българо-куманските войски през 1207 година в нощта преди щурма на града цар Калоян бил убит по подобен мистериозен начин. Според свидетелството на Иоан Ставракий българският владетел бил смъртоносно поразен право в гърдите от копието на явилия се призори на бял кон в шатрата на царя небесен покровител на града св. Димитър[20]. Убийството на Калоян от воина светец, покровител на Солун, е засвидетелствано и у Никита Хониат, Георги Акрополит, Теодосий – биографът на св. Сава, Алберих и Робер де Клари[21]. Тази легенда е отразена и във византийската и балканската средновековна иконография след ХІІІ-ти век.

Изключително интересна се явява констатацията, че смъртта на всички тези български владетели, независимо дали тя била предизвикана чрез имитативна магия, молитви или чудеса на светци, се случва винаги в изключително критични военни ситуации, и в крайна сметка тъкмо свръхестествената гибел на тези непримирими врагове на империята донася избавлението на византийците (в случая с обсадата на Солун през 1207 година – и на латините). Това натрупване на аналогии и съвпадения едва ли би било правилно да бъде отдавано само и единствено на случайността, на легендарния характер на сведенията или пък на топосите, моделите, спецификите и маниерите на византийската летопис, които, разбира се, имат своето безспорно място, значение и функция в ромейската историографска традиция. При все това в разглеждането на този проблем е важно да бъдат отчетени и ролята, и значението на присъствието на вълшебното, магическото и чудесното в мирогледната система и чувствителността на средновековните хора. По-голямата част от културната дейност и живота на средновековния човек се е осмисляла и схващала именно през призмата на неговото религиозно съзнание и светоусещане, в което разбирането за проявленията на свръхестественото е имало своето важно място. Респективно темата за смъртта, още повече смъртта на владетеля на врага, е била неизбежно натоварвана с подобна семантика.

Изглежда, че в Константинопол интересът към темата за гибелта на българските владетели и представянето ѝ в контекста на мистериозното и свръхестественото продължил дори и по времето на Латинската империя, за което свидетелства и предаденото в хрониката на монаха Алберих предсказание, отнасящо се до смъртта на българския цар Иоан-Асен ІІ, направено през 1241 година. Ето какво гласи текста на този разказ: „Преди няколко години в Константинопол пристигна един добър учител и мъдрец. По молба на някой, той със своето баене (заклинание), накарал дявола да му даде сигурен и верен отговор. А дяволът му отговорил така: „Царят ще погуби несправедливите врагове не чрез приятели…“

Като казал това, дяволът млъкнал и не казал нищо повече. Запитан пък за тълкуването на стиха, учителят казал: „Та вие сами скоро ще видите тълкуването и ще го разберете без ничие разяснение“. Вярва се впрочем, че с идването на куманите се сбъдвало това пророкуване, защото небесният цар ще да погуби и унищожи несправедливите врагове на Константинополската империя, именно Ватаций и Асен, не чрез приятели, тоест чрез куманите, които са неверни, нито пък са приятели на Христа“[22].

В светлината на всички тези свидетелства не без основание може да се предположи и заключи, че е възможно тъкмо разгледаните и някои други подобни куриозни епизоди от византийско-българските военно-политически взаимоотношения, оставили дълбока следа не само във византийската историография и в народната памет, но и в някои официални средновековни български паметници, да са се превърнали в предпоставка за вземането на специални мерки от страна на българската средновековна държава и Църква във връзка с опазването неприкосновеността на личността, здравето и живота на българския владетел, намерили отражение в § 101 [78] от „Синодика на цар Борил“, който гласи: „На онзи, който чрез каквато и да била хитрина или билки, или чародеяния, или обайване, или вражески влъхувания, или отрова, се опита да увреди царя, помазаника господен, нему анатема трижди“[23].

_______________________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Льо Гоф, Ж. Въображаемият свят на Средновековието. С., 1998, с. 5.

[2]. По-подрoбно у: Льо Гоф, Ж. Цит. съч. Въпреки че авторът разглежда проблема изключително в културата на Средновековния запад, много от тези явления имат своите паралели във Византия и средновековна България, към които могат да се отнесат и една част от изводите в настоящото изследване. Вж. още: Byzantine Magic. Еd. Henry Maguire. Dumbartоn Oaks, Washington, D.C., 1995; Бешевлиев, Веселин. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981; Венедиков, И. Медното гумно. С., 1995; Златният стожер. С., 1995; Овчаров, Д. Прабългарската религия. Произход и същност. С., 2001.

[3]. Greenfield, Richard, P. H. Contribution to the study of Paleologian Magic. – In: Byzantine magic, p. 123.

[4]. Вачкова, В. Традиции на свещената война в ранна Византия. С., 2004, с. 149.

[5]. Pseudo-Simeon. – Във: ГИБИ. Т. 5. С., 1964, с. 182.

[6]. Theophanes Continuatus. Chronographia. – Във: ГИБИ. Т. 5, с. 135.

[7]. Scylites-Cedrenus. – Във: ГИБИ. Т. 6. С., 1969; Т. 10. С., 1980, с. 225; Ioannes Zonaras. – Във: ГИБИ. Т. 7. С., 1968, с. 178.

[8]. Michael Glycas. – Във: ГИБИ. Т. 10, 114–115.

[9]. Dujcev, Iv. Appunti distoria bizantino-bulgara. I. – La leggenda bizantina della morte del re bulgaro Simeone. – In: Medioevo bizantino-slavo. Roma, 1965, Vol. 1, 207-212.

[10]. Olymphiodorus Thebanus. – Във: ГИБИ. Т. 1. С., 1954, с. 84.

[11]. Dujcev, Iv. Цит. съч., 209-210.

[12]. Nicolaus Patriarcha. – Във: ГИБИ. Т. 4. С., 1961, 294-295.

[13]. Hrabanus Maurus. – Във: ЛИБИ. Т. 2. С., 1960, с. 56.

[14]. Nicetas Choniates. Цит. съч., с. 16; срв.: Theodorus Scutariota. – Във: ГИБИ. Т. 8. С., 1971, с. 236.

[15]. Никита Хониат. – Във: История Средних веков. СПб., 1999, 1246–1247; срв. с: Nicetas Choniates. Цит. съч., с. 93. Известно е, че на т. нар. хлебарски тържища в Константинопол имало статуя на българин, който оре с вол (вж.: Anonymi Chronographia. – Във: ГИБИ. Т. 3. С., 1960, с. 224; Дуйчев, Иван. Статуя на българин в Цариград. Приноси към средновековната българска история. – Във: Българско средновековие. С., 1972, 546-587).

[16]. Scriptor Incertos. – Във: ГИБИ. Т. 4, с. 24.

[17]. Pseudo-Simeon, с. 174.

[18]. Ioannes Stauracius. – Във: ГИБИ. Т. 10, 127-128.

[19]. Annales de Diocleia. – Във: ЛИБИ. Т. 3. С., 1965, с. 178.

[20]. Ioannes Stauracius, 131-132.

[21]. По-подробно за смъртта на цар Калоян вж. у: Златарски, Васил. История на Българската държава през средните векове. Т. 3. Второ българско царство. България при Асеневци (1187-1280). С., 1972, 254-257.

[22]. Chronica Alberici monachi. – Във: ЛИБИ. Т. 4. С., 1981, с. 185.

[23]. Вж. Попруженко, М. Г. Синодик царя Борила. С., 1928, 42-82.

Изображения: авторът Калин Йорданов и негова книга. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Df