(Продължение от Съдържание 6, публикация № 1208 и край)

Тодор Събев

При тази твърде комплицирана обстановка, стремейки се да осъществи своя идеал без да се засегнат с каквото и да било интересите на страната в нейната успешно балансирана външна политика, като отчитал добре и новата тенденция (след 867 година) към подобрение на отношенията между Изтока и Запада, респективно Цариград и Рим[1], княз Борис намерил за целесъобразно да потърси каноническото оправдание за своя нов дипломатически ход – връщане към Цариградската патриаршия. Българският църковен въпрос могъл да намери най-сполучливо разрешение на събор, в който участват представители на всички древни църкви-патриаршии.

От 5 октомври 869 година до 28 февруари 870 година в Цариград заседавал църковен събор (наричан от Римската църква VІІІ-ми вселенски) по делото на бившия патриарх Фотий[2]. Навярно със знанието и съгласието на император Василий Македонец и на патриарх Игнатий в края на месец февруари (870) тук пристигнали с писма и дарове български пратеници, начело с кавхана Петър. Тяхната мисия била да поставят на съборно разглеждане въпроса за църковната юрисдикция в България[3]. На делегацията била оказана висока чест. Тя получила достъп до събора. На заключителното тържествено заседание, десето поред, което се състояло в църквата “Св. Софѝя” (28 февруари) българите заели почетно място – от дясната страна. Оказано им било дори по-голямо внимание отколкото на “преславните велможи на прочутия Людовик Франкски[4]”.

Три дни след приключване редовните заседания на събора (тоест на 4 март) императорът повикал в двореца папските пратеници – епископите Донат Остийски, Стефан Непски (Непийски) и дякон Марин, а така също представителите на четирите източни патриаршии: Цариградския патриарх Игнатий, архидякон Иосиф – делегат от Александрия, Тирския митрополит Тома – антиохийският пратеник и иерусалимския презвитер Илия[5]. Той им съобщил, че “българските първенци са им изпратили писма и подаръци по Петър и другите[6]”.

В двореца тържествено била посрещната българската делегация. Нейният предводител кавхан Петър сърдечно приветствал папските представители с думите: “Българският княз, господарят Михаил, чувайки, че вие по апостолическа воля сте се събрали от различни страни за полза на светата Божия църква, научи това с удоволствие и изказва много благодарности на вас, които сте изпратени от апостолическата катедра, понеже през време на вашето преминаване сметнахме за достойно да го поздравите с писмата си”[7].

Пратениците на папа Адриан отговорили: “Понеже ние ви признаваме за синове на светата Римска църква, нито трябваше, нито искахме да отминем, без да поздравим вас, които светата апостолическа катедра обича като собствени деца[8]”.

След това опитният български дипломат продължил, поставяйки тактично въпроса за църковната юрисдикция в нова – християнска България: “До днес бяхме езичници и неотдавна се приобщихме към благодатта на християнството. Ето защо, за да не изглежда, че грешим в нещо, искаме да узнаем от вас, които представлявате върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме [9]”.

Римските делегати побързали да отговорят, бранейки позицията на своята църква: “Понеже приехте от нас поисканите свещенослужители и досега ги задържахте на почит, дори и с това показвате, че сте принадлежали и трябва да принадлежите на светата Римска църква…[10]”. Те припомнили, че българският княз е получил от Западната църква “и наставления…, и епископи и свещеници” [11].

Посланиците на княз Борис признали този факт, но пояснили, че сам по себе си той не решава въпроса за църковното ведомство в България. Те искали да получат ясен и компетентен отговор от високите представители на този форум “дали е по-разумно да се подчиняват на Римската или на Константинополската църква[12].” 

Разбрали добре смисъла и целта на запитването, римските прелати искали да отклонят разискванията по тази деликатна тема, като се позовали на обстоятелството, че нямали пълномощие да я обсъждат с източните патриарси. Те заявили категорично, че поставеният въпрос не бива да се реши в ущърб на папския престол, потвърдили своите основания и накрая подчертали: “Вие не трябва да принадлежите на никоя църква, освен на светата Римска църква[13].”

Представителите на източните патриарси, които внимателно следили диалога, поставили решението на тъй важния въпрос върху здравите основи на историята, църковните канони и древната практика. Те запитали българите: “Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала[14].”

“Ние извоювахме от гръцката власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки[15]” – заявили делегатите на Борис. След този ясен отговор заместниците на източните патриарси направили следния логичен извод: “Щом там сте намерили гръцки свещенослужители, ясно е, че тази страна е била под управлението на Константинопол[16]”.

Това становище всъщност определило насоката за окончателното решение на въпроса, поставен от българските пратеници. Те самите, изпълнили своя дълг, не се намесвали в оживения спор, а очаквали положителните резултати от него. Римските представители се постарали да омаловажат току-що изтъкнатият аргумент на източните делегати. Те заявили, че дейността на гръцки свещеници в една област още не е доказателство за юрисдикция, че “разликата в езиците не нарушава църковния ред”. Самият апостолски престол, макар да е латински, поставял на много места гръцки духовници, ръководейки се от “нуждата на страната”. Той “не е могъл и не може да търпи нарушение на своята привилегия”[17].

Без да отричат, че заетата от българите територия е “принадлежала на гръцкото царство”, папските пратеници считали, че този факт не обезсилва тяхната теза. “Ние не се занимаваме с разделението на царствата, а говорим за правото на катедрите”[18] – казали те. Очевидно, римските епископи имали предвид папската юрисдикция над Източен Илирик до VІІІ-ми век[19] и дали по-широка аргументация по този пункт, поискана им от самите източни делегати. Представителите на папа Адриан пояснили, че както се вижда от “декреталните писма на светейшите римски първосвещеници”, апостолическата катедра още в древност, “съгласно каноните е владяла двата Епира[20]…, цяла Тесалия и Дардания[21]…, чиято страна се нарича България по името на тези българи[22]”. Следователно Западната църква не е отнела, а по-скоро си е възвърнала една област, заета от езичниците българи[23].

Второто основание на папските прелати било: самите българи, които отдавна са завладели въпросната страна, доброволно са избрали новия път, “поставяйки се… под покровителството и управлението на апостолическата катедра”[24].

Трето основание: Римската църква повече от три години ръководи и устроява религиозния живот в България, отбелязвайки значителни успехи (осветени са много църкви, ръкоположени са свещеници и прочее). В българската държава са работили мнозина западни епископи: Павел, Доминик, Леопард, Формоза и Гримоалд. Последният още пребивавал там с много римски свещенослужители. “Затова не е правилно, без съгласието на върховния римски първосвещеник, Римската църква да се оголва от това, с което е облечена сега”[25]. Заместниците на източните патриарси, считайки приведените доводи все пак недостатъчно убедителни, още веднъж запитали: “Кажете, въз основа на кое от тези (три – скоби мои Тодор Събев) основания искате да управлявате[26]”.

Окуражени от постигнатите на “VІІІ-мия вселенски[27]” събор положителни резултати за Римската църква (осъждането на патриарх Фотий и неговите привърженици, прокарване идеята за папското главенство и други), внезапно почувствали обаче отпора на източните делегати, които бранели правата на Цариградската патриаршия, римските представители отговорили твърдо и пренебрежително: “Светата апостолическа катедра нито ви избира (лично) за съдии на нейното дело, понеже наистина сте по-долустоящи от нея, нито ви избра чрез нас, понеже тя единствена има специално право да решава за цялата църква. А не е поръчала и на нас да изказваме мнение по този въпрос. Затова, понеже не сме упълномощени от нея, ние запазваме решението на това дело напълно за този, който поради изобилието на книги има повече възможност да приведе много повече неща в своя защита: тази защита оборва всяко ваше мнение толкова лесно, колкото леко се изказва”[28].

Папските представители се надявали, че тяхната твърда позиция и остър тон ще заставят опонентите им да прекратят дискусията. Заместниците на източните патриарси, обаче, не така преценили предизвикателството. Те също реагирали неотстъпно срещу оскърблението и стремежа да се налага волята на Рим над цялата църква. Към предишните свои доводи сега те прибавили и основания от политически характер. “Твърде е непристойно вие, които пренебрегвате гръцката империя и се свързвате чрез договори с франките, да си запазвате права да управлявате в царството на нашия император – казвали защитниците на Цариградската патриаршия. – Затова и ние решаваме страната на българите, която знаем, че неотдавна е била под властта на гърците и е имала гръцки свещенослужители, сега да се върне… на светата Константинополска църква…” [29].

Според Анастасий Библиотекар[30] папските пратеници извикали: “Докато не се произнесе светата апостолическа катедра, ние чрез властта на Светия Дух напълно обезсилваме решението, което вие,… без да имате позволение, по-скоро прибързано направихте, отколкото предложихте – било от страх, или угода, или поради нещо друго…[31]”. След това те се обърнали и към патриарх Игнатий, заклевайки го “с властта на светите първоапостоли” – “да се въздържа (съгласно писмото на папа Адриан, донесено от Рим)… от всякакво управление на България”, с което би отнел правата на Западната църква[32]. Нещо повече, те го приканили, когато има “справедлива причина за оплакване” да отнася своята жалба “тържествено на светата църква, негова възстановителка”(тоест Римската) [33].

При това положение и Цариградският патриарх Игнатий не могъл повече да пази мълчание. Той отговорил сдържано, но показал ясно, че не ще позволи да се накърняват неговите права, достойнство и интересите на Църквата, която възглавява. “Вземайки апостолическото писмо, което отказал да прочете,…”, патриархът декларирал: “Да пази Бог да се вплитам в тези дързости срещу достойнството на светата апостолическа катедра, аз, който нито постъпвам така младежки, та да може да ми се отнеме (нещо), нито съм така старчески глупав, та сам да пренебрегвам това, което трябва да укорявам у другите[34]”.

Анастасий Библиотекар съобщава, че с това бил завършен разговорът по българския църковен въпрос[35].

Не е известен специален протокол с определено решение на Цариградския събор по поставения – на извънредно заседание – проблем за църковното ведомство в България. Латинският автор Анастасий Библиотекар, който описва подробно тези събития, прокарва тенденцията, че на 4 март не е взето окончателно становище, а само била проведена дискусия за църковната юрисдикция в българската държава[36]. Той се старае да внуши на читателя, че участниците в извънредното заседание не могли да проведат ясен и пълноценен разговор, понеже разполагали само с един преводач – императорския, “който не смеел по друг начин да предава думите на римските и източните местоблюстители освен така, както… заповядал императорът за подчиняването на българите”[37]. Княз Борис уж “бил измамен от гърците, които му пишели и говорели,  че в Константинопол е бил повдигнат канонически спор между римските викарии и патриарх Игнатий за тази страна (България) – дали тя трябва да се подчинява на Римския или на Константинополския първосвещеник – и че след като римските пратеници били убедени, местоблюстителите на източните катедри отсъдили, че българският диоцез ще трябва да бъде подчинен на този град, комуто се подчинявал преди идването на българите[38]”(Константинопол).

Според сведенията на Анастасий Библиотекар[39], след заседанието (4 март) “на българските пратеници било предадено някакво писмо, написано с гръцки думи и букви, в което се казвало, че източните местоблюстители, бидейки посредници между римските местоблюстители и патриарх Игнатий, уж били решили страната на българите… да се подчинява на Константинополския диоцез…”.

Трябва да се предполага, че представителите на папата не са подписали това писмо[40]. Дълго време след Цариградския събор Римската църква е поддържала своята теза по българския църковен въпрос[41].

Всъщност, обаче, от историко-каноническо гледище за всички е било ясно, че на 4 март е взето законно решение от един правоимеющ, компетентен орган – събор, на който участвали представители на петте патриарха. Макар да не е било единодушно прието, това решение е резултат от задълбочено, аргументирано и продължително обсъждане, в което отначало докрай вземали най-дейно участие и папските делегати. Едва ли може да се допусне, че присъстващите не са могли да следят разискванията поради незнание на гръцки и латински език. Те са били опитни и достойни за отговорната мисия, която са изпълнявали[42]. Най-добро доказателство за способността на участниците в заседанието да следят хода на разискванията, за да могат да поемат отговорност при окончателното решение, е самият протокол, по който и Анастасий Библиотекар описва историческото събитие от 4 март 870 година.

“Специалното събрание по българския църковен въпрос е било сметнато за законно и решението на източните представители… за меродавно и от формално гледище (мнозинството – 4 срещу 1… било за това решение), и по същество (източните представители били смятани за арбитри между двете спорещи страни…). А понеже в специалното събрание имало представители на петте патриаршии, от които се е състояла Вселенската църква, то в Цариград и в България са смятали, че неговото решение е дело на самия Цариградски събор. Така основите на Българската църква били поставени от Източната, сиреч Православна църква, доколкото нейната законодателна воля е могла да се изрази при тогавашните условия[43].”  

Критиката, която дори някои православни богослови и историци отправят по отношение пълномощията, значението и резултатите на събранието от 4 март [44], не е достатъчно убедителна. Дори в самата нея се съдържат противоречия, контравъзражения[45]. Едно от най-важните доказателства за валидността и значението на историческото решение от месец март 870 година, с което се поставили основите на Българската църква и бил определен нейният вековен път като член на Източно-православната общност, е фактът, че никой църковен представител, поместна църква или събор на Изток не е оспорвал неговата законност и сила. А Цариградският събор през 879-880 година дори потвърдил, макар и косвено, правилността на това решение[46].

И така, както от историческо, така и от църковно-правно гледище 4 март 870 година е рожден ден на Българската църква, който я свързва завинаги с православния Изток.

Хронологически тя се явява осма поред в органическата общност на Източните църкви през ІХ-ти  век. Съборното определение от 870 година ѝ послужило като основа за непрестанното утвърждаване, бърз духовен възход и стройна автокефална уредба.

_______________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том ХІХ (ХLV), с. 36-43, С., 1969/1970 година.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. подробно професор Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., с. 109 сл. сл.; професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 129 сл.; професор Димитър Ангелов, История на Византия, ІІ, София 1963, с. 50 сл.; Васил Гюзелев, пос. съч., с. 244, 246.

[2]. Вж. подробно за него професор Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., с. 132 сл. сл.; Hefele, H. Leclercq, op. cit., p. 481 sq. sq.

[3]. Anast. Biblioth. Historiae…, Vita Hadriani II, c. 640 – ЛИБИ, т. ІІ, стр. 194; J. D. Mansi, op. cit., t. 16, col. 157, 158; срв. професор Иван Снегаров. Учредяването…, с. 17 сл.

[4]. J. D. Mansi, ibid., t. 16, col. 158, 392; ЛИБИ, т. ІІ, с. 114, 208; Anast. Biblioth., ibid. c. 632; ЛИБИ, с. 188.

[5]. Професор Иван Снегаров. Учредяването…, с. 21.

[6]. Anast. Aiblioth. Historiae…, Vita Hadriani II, c. 632 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 188.

[7]. Ibid. – ЛИБИ, с. 188-189.

[8]. Ibid. – ЛИБИ, с. 189.

[9]. Ibid., с. 633 – ЛИБИ, с. 189.

[10]. Ibid.

[11]. Ibid.

[12]. Ibid.

[13]. Ibid. – ЛИБИ, с. 189, 190.

[14]. Ibid., с. 634 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 190.

[15]. Ibid.

[16]. Ibid.

[17]. Ibid.

[18]. Ibid., c. 635.

[19]. Срв. ЛИБИ, т. ІІ, с. 190, бел. 1.]

[20]. Стар Епир се намирал на юг от днешна Южна Албания и се простирал до Ионийско море, а новият Епир обхващал Южна Албания с център Драч (ЛИБИ, т. ІІ, с. 191, бел. 2).

[21]. Тя заемала приблизително земите на дешна Северна Македония с главен град Скупи (пак там, бел. 4).

[22]. Vita Hadriani II, c. 636 – ЛИБИ, с. 190-191. Критични бележки относно историческата основа на това твърдение вж. у професор Иван Снегаров. Учредяването…, с. 24, бел. 2.

[23]. Ibid. – ЛИБИ, с. 191.

[24]. Ibid.

[25]. Ibid.

[26]. Ibid.

[27]. Idem, Epistolae (Ep. VII) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 201.

[28]. Idem, Vita Hadriani II, c. 636 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 191-192.

[29]. Ibid., c. 637 – ЛИБИ, с. 192.

[30]. Ibid.

[31]. Ibid.

[32]. Ibid.

[33]. Ibid.

[34]. Ibid. – ЛИБИ, с. 192-193.

[35]. Ibid.; срв. Idem, Epistolae (Ep. VII) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 196-197, 199 сл.

[36]. Ibid.; Praefatio… – Migne, PL, t. CXXIX, col. 23-24.

[37]. Ibid. – Praefatio…, col. 21; Ep. VII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 200.

[38]. Ibid. – Ep. VII – ЛИБИ, с. 199.

[39]. Ibid.; Praefatio… – Migne, PL, t. CXXIX, col. 21.

[40]. Вж. основанията за това предложение у професор Иван Снегаров, Учредяването…, с. 29-30.

[41]. Срв. пак там.

[42]. Срв. пак там, с. 39, бел. 1.

[43]. Пак там, с. 30-31

[44]. Вж. например професор Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., с. 138 сл.; срв. и мнението на професор Иван Снегаров, пак там, с. 31-32.

[45]. Срв. професор Иван Снегаров, пак там.

[46]. Вж. пак там, с. 32, бел. 1, където е посочена и друга литература; същия автор, Кратка история…, т. І, с. 423; професор Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., с. 253 сл.

Изображения: авторът Тодор Събев (1928-2008) и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Cf