Войната според Православното Предание въз основа на българските публикации до 1944-та година – продължение и край*

Георги Канев

Свещеното Предание различава убийството по време на военно сражение от убийството, извършено по користни и егоистични подбуди или невнимание. По този въпрос се изказват някои от светите отци на Църквата и свързаните с тях църковни канони (правила) на Църквата, утвърдени и приети на църковните събори. Така, в своето послание до монаха Амун, св. Атанасий казва: „не е позволително да се убива, но да се убиват неприятелите в боя е и законно, и за похвала достойно. Тъй с велики почести се удостояват доблестните в боя, и издигат им паметници, които разгласяват превъзходните им дела[36].” Св. Василий Велики в своето каноническо послание до Амфилохий (13-то правило на св. Василий Велики) също пише: „Убиването на война нашите отци не считали за убийство, извинявайки, както ми се струва, поборниците на целомъдрието и благочестието. Но, може би, добре би било да се съветват, щото те, като имащи нечисти ръце, три години да се удържат само от причащение със светите Тайни”[37]. В тази връзка, св. Августин Блажени в глава 21-ва от първа книга на съчинението си „За Божия град“ посочва, че лишаването от живот по Божия повеля или по справедливи ред и закон не спадат под забраната на Божията заповед „Не убивай“, което включва и военната служба[38]. Тълкувателната традиция на светата Църква разглежда написаното от св. Атанасий и св. Василий и приема, че убийството на война е зло, но не го приравнява с убийствата извършени от користни подбуди или по невнимание. На убийството по време на война, спрямо останалите случаи, е отредена най-малката наказателна мярка –  препоръчаното от св. Василий тригодишно въздържание от св.Причастие[39]. Още средновековните канонисти Иоан Зонара и Теодор Валсамон (XII-ти век) обаче посочват, че в практиката правилото за тригодишно въздържание от свето Причастие за войници не е било спазвано. Основание това поведение намира в казаното от св. Атанасий Велики и практическите затруднения по отчетност, рекрутиране и поддържане на бойния състав на войските[40].

Църковните канони обаче ясно разграничават военното служение от Божието служение на свещенослужителите по време на молитвени събрания и извършване на светите Тайнства на Църквата. Така Правилата на св. Апостоли забраняват на свещенослужител да свещенодейства и да се занимава и с военно дело: „Епископ, или презвитер, или дякон, който се упражнява във военно дело и иска да задържи и двете, тоест римското началство и свещеническата длъжност, да бъде изхвърлен от свещения чин, защото „кесаревото е на кесаря, а Божието на Бога”(правило № 83)[41]. В случая войната като следствие на греха е несъвместима със свещеническото служение пред Бога, но като реален факт в света не е отречена, а е свързана с грижите на земните царе, които са длъжни да осигурят защита на населението от външни насилствени посегателства: „кесаревото е на кесаря”. Трябва да се има предвид, че на клириците не се позволява да съчетават Божието служение не само с военните, но и въобще с всякакви граждански служби и постове[42]. Такива ограничения пред миряните обаче правилата на Църквата не поставят. В тази връзка църковният събор в град Арл, състоял се през 314 година, осъжда християните, които под предлог на любов към враговете отказват да служат в римската армия. Християни, които „хвърлят оръжието си в мирно време” и дезертирали не са били допускани до свето Причастие. В по-късни преписи текстът е променен на „във време на сражение” или „на война”[43].

Авторът Георги Канев

Отношението към войната разкрива трезвата оценка, която се изисква от християните спрямо заобикалящият ги свят. Разсъдливостта като основна добродетел на християнина може да наложи употребата на сила за възпиране на зло. Липсата на трезва оценка, както и несъобразяването с двухилядолетната традиция на Свeщеното Предание, води някои мислители до грешни тълкувания на Свещеното Писание и създаване на по същество еретични учения. Такъв е примерът на Лев Николаевич Толстой, който развива сантиментална и нереалистична представа за пълна несъпротива на злото като черпи основания от неправилно тълкувание на светото Евангелие. Сред цитатите, на които се опират толстоистите са: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Матей 5:39); „не въздавайте никому зло за зло” (Римляни 12:17); надвивай злото с добро (Римляни 12:21); Любовта не прави зло на ближния (Римляни 13:10); всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада (1 Коринтяни 13:7-8) и други[44]. Лев Толстой обаче пропуска важни ключове в самите евангелски примери, което му пречи да изтълкува правилно духа на текстовете. Така например Господ, Който дава горните наставления, не обръща и другата Си страна, когато един от слугите при еврейските стареи Му удря плесница, а аргументирано изтъква незаконността на извършената постъпка: „Иисус му отвърна ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” (Иоан 18:23)[45]. На друго място в Евангелието Господ изтъква, че е допустимо гневът на човек спрямо човек да има оправдателна причина: „Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда” (Матей 5:22)[46]. В тази връзка е налице и пример на Иисус Христос за справедлив гняв спрямо ожесточението на фарисеите и книжниците: „И, като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им” (Марк 3:5)[47]. Внимание привлича и случаят, когато Христос със сила прогонва търговците от храма, като употребява за целта бич, който сплита от върви: „и намери в храма продавачи на волове, овци и гълъби, и менячи на пари седнали. И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури; и на гълъбопродавците рече: вземете това оттук и дома на Отца Ми не правете дом за търговия.”(Иоан 2:14-16 и срв. Матей 21:12-13)[48]. Друг важен евангелски пример ни дава случаят, когато апостолите молят Господ да бъде наказано едно самарянско село, което им отказва гостоприемство, Иисус не само отказва, но и ги смъмря: „Като видяха това учениците Му Иаков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи? Но Той, като се обърна към тях, смъмри ги и рече: не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човечески дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси. И отидоха в друго село (Лука 9:54-56)[49]. В тази връзка могат да се приведат думите на св. апостол Павел, онагледени с примера на Иисус Христос от случая със самаряните: „Гневете се, но не грешете: слънце да ви не залязва гневни”(Ефесяни 4:26[50]).

От посочените примери се вижда, че когато се налага зло да бъде възпрепятствано със сила, Господ не се колебае да го направи и като всесправедлив съдия Той не прилага повече от необходимата сила – за малкото оскърбление на самаряните Той отказва да ги погуби и мъмри учениците Си, че искат такова нещо. Ключ към разбиране евангелските поучения е Божията спасителна жертва в светлината на православното предание – Господ е на земята от любов към човека, за да спаси души, а не да погуби. За целите на Божието спасително дело по-полезна е проявата на любов, която предразполага към себе си и спасителната прегръдка на Църквата, нежели употребата на сила, която е краен вариант за възпиране на злото в човека. Изкупуването на човека и опразването на ада дава на любовта простор за борба в душите на човеците, защото Господ е любов, а любовта никого не привлича към Себе си насила. Човек не би могъл да се обърне към плодовете на Божията спасителна жертва ако не пожелае това свободно в сърцето си, а човешките сърца се предразполагат единствено от проявата на любов. Цитатите, които привежда Лев Толстой дават предимство на проявата на любов за победа над злото и обръщане на поразени от греха души, но не дават простор на злото, отричайки необходимостта при някои случаи то да бъде спряно чрез употреба на сила. Трябва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в Новия Завет, моралният императив от епохата на Стария Завет е развит, благодарение на спасителното Божие дело. То не само не отхвърля добродетелните повели в Стария Завет, а ги изпълнява във висота, която в старозаветното писание е само загатната. Тази нова висота на добродетелта става достъпна едва с изкупуването на човека и възстановяване на благодатната възможност за обòжение (живот в живота на Бога – живот в Рая) за човека. По тази причина Деветте блаженства надграждат Десетте заповеди от Стария Завет и без да ги отричат разкриват пътя на постепенно възрастване в добродетелите, според думите на Иисус Христос: Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня (Матей 5:17)[51]. Цитатите, на които се уповават толстоистите отразяват, както любовта като път за обръщане на душите, така и свързаното с това възможно възрастване в добродетелите, което има личен характер за всеки човек. Неразбирането на изброените особености води до механично възприемане на цитатите и крайностите, до които достигат Лeв Толстой и последователите му[52].

Авторът Георги Канев

Независимо от особеностите на старозаветвата епоха обаче Господ и тогава категорично изисква от евреите да бъдат на страната на моралния императив, което важи и за войната. Причината, поради която евреите прогонват или избиват населението на обещаната им от Господ земя (тоест наречена „херем“ – предаване на заклятие или унищожение) е, че те, като избран народ, трябва да запазят почитанието на Бога като създател на всичко и източник на живота. Смесването им със заварените езичници крие опасност от развращаване на вярата в Бога, което Господ изисква от евреите като от Негов народ и предопределен за въплъщението на Божия Син и Спасител, никога да не допускат. Поради тази причина същото наказание се прилага и спрямо еврейски градове, които са отстъпили от Бога[53]. От историята на евреите и отношенията им с околните народи се установява, че Господ дарявал победи на еврейския народ, когато последният спазвал Божията правда – да отдава почит единствeно Богу, да се въздържа от телесно блудство, да не търси война с цел грабежи и плячка и да не се предава на ламтежи за такива при вече започнали военни действия. По този начин още в Стария Завет се установява, че причина за войните е грехът и от евреите се изисквало да подготвят първенците и войнството си и водят войните си по определени правила в съответствие с Божията правда[54]. Красноречив пример за това, че войната в дълбоката си същност е зло в Стария Завет е забраната на Господ към св. цар Давид да построи Божия еврейски храм в Иерусалим с думите: „ти си пролял много кръв и си водил големи войни; ти не бива да градиш дом на името Ми, защото си пролял много кръв на земята пред лицето Ми. Ето, ще ти се роди син: той ще бъде мирен човек” (1 Паралипоменон 22:7-9)[55]. Впоследствие е разкрито, че с увеличаването на греха, ще се увеличава и поражданото от него зло, част от което е и войната: Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове (Матeй 24:6-8, срв. и Откровение 6:4)[56].

На представения до момента фон се разкрива, че войната в светлината на Свещеното Предание на Православието безспорно е зло и е породена от човешката греховност. Обективната наличност на войната и въпросите за самозащита и защита, които повдига стават част от регионалните приноси на отделните народи към православната традиция. Българският православен народ не прави изключение. Така например св. Константин-Кирил защитава в спор с арабски философи правото на християните да бранят своите събратя с оръжие (Пространното житие на св. Константин-Кирил); св. Иоан Рилски връща дареното му злато от св. цар Петър със съвет да се употреби за войската и народа (Пространно житие на св. Иоан Рилски от св. патриарх Евтимий); самият св. цар Петър впоследствие е възпят като „застъпник от видимите ни врагове противни“ (Средновековна Служба на св. цар Петър); през XIV-ти век българският книжовник Ефрем пише специален молебен канон в молитвена подкрепа  на цар Иван Шишман (1371-1395) по време на войните му против османския нашественик (Канон молебен за царя) и други[57].

В светлината на представените примери стават разбираеми и църковните служби, ритуали и освещавания, извършвани в православните армии, включително и в българската. Бойните знамена и въоръженията се освещават, за да бъдат, с Божия помощ, употребявани справедливо и победоносно само при самозащита и при защита на по-слаб народ и никога в други случаи. Трябва да се обърне внимание, че молитвите в тези служби са отправени на първо време за мир и възможността въобще да не се стига до войни, и едва след това за благополучен изход от евентуална война[58].

Борис Попов, Християнството и войната

Православното схващане за същината на войната като зло, чиито прояви трябва да бъдат ограничавани до самозащита и защита на по-слаби в своите принципни положения съвпада със стремежа на човечеството да постави граници на войната и да я установи в определени рамки. В продължение на векове мислители още от епохата на Аристотел насам развиват идеята за необходимостта от справедливост при започване и водене на война. Достиженията в тази област в по-ново време намират място в редица международни документи и актове. Най-важните принципи, върху които се постига теоретично съгласие са: а) справедливи причини – самозащита или защита на друга държава или население; б) водене на войната в съответствие със справедливите причини, които са я породили; в) започване на войната от легитимната власт в дадена държава; г) до война се прибягва след изчерпване на всички други средства; д) употребяваната сила и военните средства да бъдат съразмерни на вече нанесените щети и на злото, което би се допуснало, ако не се започне война; е) започване на войната при разумно преценяване съотношението на силите; ж) гражданското население е неприкосновено – да се прави разлика между бойни и небойни действия[59].

Водещата концепция за войната в българската военноетическа мисъл от края на XIX-ти и първата половина на XX-ти век възприема войната като зло, но и като необходимост, когато стане нужда за самозащита и защита. Представителите на военната интелигенция защитават в българското общество тезата за несъстоятелността на абсолютния пацифизъм и антимилитаризъм като идеи от сферата на утопичните социални теории[60]. В тази връзка е налице принципна близост между православната представа за войната въобще и водещото течение в българска военноетична мисъл. Това положение допринася в края на XIX-ти и началото на XX-ти век теоретиците на българската военна педагогическа мисъл да обърнат сериозно внимание на възможността упованието в Бога да служи и като опора на морала у войниците[61]. Учебниците за войници очертават взаимовръзката, че добрият християнин е добър човек и добър гражданин на своето отечество и съответно – добър негов защитник, и обратното – добрият войник е редно и трябва винаги да бъде добър гражданин и добър човек, а стъпки за възрастването в добродетелите очертава Христовата вяра. Така изложената връзка може да се открие в учебните пособия за войници през първата половина на XX-ти век, каквото е например многократно преиздаваното, редактирано и допълвано издание „Войнишки другар”. Неизменна част от същите учебници стават разделите, посветени на вярата на българския народ. Вероучителните глави съдържат основни положения на вярата, исторически справки за българската православна вяра, запознаване със Символа на вярата, основни молитви (Отче наш, Възкресен тропар, молитви за Царя и Отечеството, преди и след хранене, преди битка и други), пояснение за кръста, иконите, справки за основните инославни и нехристиянски религии по света и други. Религиозният отдел в учебниците винаги е във връзка с нравствените отдели и има за задача да служи като опора при изграждането на добрия гражданин и войник[62]. В тази връзка добрите и достойни личности, като цел на православния духовен живот, са и добри граждани и съответно – обичащи своето отечество негови защитници[63]. Нещо повече, укрепяваните от вярата си в Бога войници са както предани изпълнители на положената войнишка клетва, така и хора, които воюват с жестокостта и проявите на първичните и груби страсти, които войната провокира и изважда на показ. 

Свещеник Петър Гарена, Военното духовенство на България, том 1 и том 2

Приведените примери и направените констатации въз основа на българските публикации до 1944 година очертават заключението, че пред българската общественост православната представа за войната е в общи линии представена. Връхна точка в това отношение е книгата на Борис Попов. В неговото съчинение, както и в останалите преди него, войната в православното свещено Предание е разкрита като безспорно зло, родено от човешките грехове (злини). Тя може да бъде премахната само след пълен отказ на човечеството, на отделните личности, от греха. Подобно развитие в самата православна традиция обаче не се предвижда. Напротив, думите на Иисус Христос и последната книга от Новия Завет, Откровение (Апокалипсис) на св. Иоан Богослов свидетелстват, че човечеството ще става все по-покварено, побеждавано от личните страсти на всеки отделен негов член, а враждата между хората и войните между народите не само няма да намаляват, но и ще се увеличават. Поради това, както в Стария, така и в Новия Завет, е засвидетелствано, че избухването на война е нещо възможно, а поддържането на войска е нещо необходимо за защита на населението от посегателства. В тази връзка православната традиция приема възможността да бъде водена война, породена от справедливи причини (защита на по-слаб или самозащита). С такава насоченост е цялостното отношение на Православието към войната, което се отразява в неговото духовно културно наследство, привлечено като аргумент в българските публикации до 1944 година. Православната представа се съгласува с опитите на човечеството, неспособно да изкорени войната, да ограничи нейното зло посредством опити за изграждане на рамки за воденето на справедливи военни действия. Тази близост в позициите и православният призив за личностно духовно израстване и нравствено себепоправяне, в съчетание с любов към Бога и по Божий пример любов към човека, благоприятстват привличането на религията като опора на войнишкия морал. Вярата в Бога едновременно утвърждава готовността за саможертва и задава ограничаване на проявите на жестокост или малодушие: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците. (Матей 22:37-40); „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.” (Иоан 15:13).

На тази основа в края на XIX-ти и началото на XX-ти век започва привличането на Православието в българските учебни военни пособия. На фона на съвременната „криза на модерността“ или „глобална криза на съвремието.”, чиято основна характеристика е „усъмняването във валидността на всички и всякакви норми, на всякакви идеали”, припомнянето на тези педагогически традиции не е излишно[64]. Нещо повече, това припомняне е в тона, с който учени като Одо Марквард, както посочва Д. Гинев, посрещат съвременната криза: „Единственият начин на смъртния човек да се противопостави на преходността на своето съществуване е да интерпретира онова, което културно-исторически остава непреходно[65]”.  Със своята двухилядолетна история, запазила образа на своите духовни корени и сърцевина непроменени, православната традиция с нейните ценности и добродетели е предмет, който изисква философското си осмисляне и поставяне както в исторически, така и в съвременен контекст.

____________________________________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 117-138. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и свродните му права.

[36]. Цит. по Калнев, Позволена ли е войната, с. 11, срв. пак там, с. 22-23 и Макарий, иеромонах. Войната и християнството, с. 536; Попов, Б. Християнството и войната, с. 87; Стефан, митрополит. Църквата, войната и мирът, с. 77. Срв. и Правила православной Церкви с толкованиями Никодима, еп. Далматинско-Истрийскаго, т. II, Москва, 2001, с. 355 и Заозерский Н. А. Отношение…, с. 32-33 и сл.

[37]. Цит. по Калнев, Позволена ли е войната, с. 16; срв. Макарий, йером. Войната и християнството, с. 536; Стефан, митроп. Църквата, войната и мирът, с. 79. Срв. и Правила православной Церкви …, т. II, с. 394 и Заозерский Н.А. Отношение…, с. 31-32 и сл. .

[38]. Блаженный Августин. Творения, т. III, О граде Божием, с. 35-36, срв. Попов, Б. Християнството и войната, с. 87.

[39]. Стефан, митроп. Църквата, войната и мирът, с. 75 и особено 78-80, също Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 16; Попов, Б. Християнство и война, с. 86-87.

[40]. Правила православной Церкви …, т. II, с. 394-395

[41]. Цит по Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 16, срв. пак там, с. 23. Срв. Правила православной Церкви с толкованиями Никодима, еп. Далматинско-Истрийскаго, т. I, Москва, 2001, с. 168 – 169.

[42]. Срв. Правила православной Церкви с толкованиями Никодима, еп. Далматинско-Истрийскаго, т. I, Москва, 2001, с. 165-167, 168-169, 345-347.

[43]. Цит. по Калнев, Позволена ли е войната, с. 23. Трябва да се обърне внимание, че съборът в Арл е свикан много скоро след като християнството става равноправна и непреследвана вяра в Римската империя (313 г.) и се изказва по въпрос, който е бил поставян сред християните от предходните десетилетия. Било е разпространено мнението, че в условията на враждебната и преследваща християните езическа Римска държава, Христовите последователи е редно да отбягват службата в римската армия и свързаното с нея възможно кръвопролитие и обществени езически церемонии. Впоследствие, необходимостта за защита на християнската държава и мирния живот на нейното население довежда до отпадане на ранните предписания в светлината на Св. Предание. Нещо повече, някои от най-отявлените противници на военната служба – Ориген и Тертулиан –  в крайна сметка попадат в плен на еретически възгледи, официално осъдени като неправилни на Църковните събори.  – срв. Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 206; Георгиев, К. протоиерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 18-20; Попов, Б. Християнството и войната, с. 85-86 и Тодоров, Я. Отношението…, с. 7 и сл.

[44]. Калнев, М. За противене на злото чрез сила, с. 3-4, 11-12, за допълнителни цитати на толстоистите от Св. Писание – срв. пак там с. 15-16, 19, 25. За тълкувание на цитатите срв.Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 41; Същият, Толкование на деяния и послания святых апостолов,  т. 2, с. 68-69, 71-72, 153; и особено Святитель Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея. кн. 1, М., 2010, с. 135-142.

[45]. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, с. 336.

[46]. Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 10; Попов, Б. Християнството и войната, с. 69. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 38 – 39.

[47]. Срв. Попов, Б. Християнството и войната, с. 69 и сл.,; Стефан, митрополит. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 76. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 165 – тълкувателят не се спира конкретно върху Божия гняв, но изтъква, че всяка добродетел е средина – в нея няма прекаленост или излишество.

[48]. Макарий, иеромонах. Войната и християнството, с. 537; Попов, Б. Християнството и войната, с. 55-56. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 104;  т. II., с. 195-196;  Иоанн Златоуст, Беседы на евангелие святого апостола и евангелиста Иоанна Богослова, Часть I, Санкт Петербург, 1862, с. 266-269;  Святитель Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея. Книга 2, М., 2010, с. 143-148.

[49]. Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 13-14. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 55-56.

[50]. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов,  т. 3, с. 28-29.

[51]. За Божията жертвена любов и проявите в духовния живот на човека по неин пример особено показателни са Беседите на св. Иоан Златоуст върху Евангелие от Матея – Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея. кн. 1 и 2, М., 2010 (цялостен български превод излиза в четири части през 1934-1937 и през 2007 г. – беседите от 1 до 44); срв. също Серафим, архим. Нашата любов. Беседи върху десетте Божи заповеди, С., 2012; Същият, Нашата надежда. Беседи върху блаженствата, С., 2011. В тази връзка характерни за православната традиция са постоянните моления за мир, включително при молитвените последования в подкрепа на православното войнство – вж. Заозерский Н. А. Отношение …, с. 18-20.

[52]. Подробно разглеждане на учението на Толстой за пълна несъпротива против злото и аргументирано посочване на допуснатите от него грешки с допълнителни примери у Калнев, М. За съпротивата на злото със сила, С., 1931; Илин, Ив. За съпротивата на злото със сила, Варна, 2016. И двамата автори обръщат подробно внимание на необходимостта съпротивата срещу злото със сила да става от любов към Бога и по Негов пример – от любов към човека, и да бъде съпровождана с упорита вътрешна борба, без която съпротивата срещу злото може да прелее в неоправдан гняв, трудно преодолима омраза и ненавист, лична отмъстителност и жестокост, и да се превърне в продължение на злото, срещу което е започнала борбата.

[53]. Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 6-8; Марковски, Иван. Войната и мирът според Библията, с. 741, 744, Същият. Библейски археология, С., 1948, с. 311-312; Шиваров, протопрезвитер Николай, Библейска археология, С., 1992, с. 381-382.

[54]. Подробно войната в светлината на Стария Завет е разгледана от епископ Николай Велимирович, Войната в светлината на Библията, с. 28-127; Попов, Б. Християнството и войната, с. 35-53. Срв. също Филаретов, свещ. Хр. Свещеното писание и войната, с. 11-16 и Марковски, Иван. Войната и мирът според Библията, с. 741-745. 

[55]. Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 6-7; Стефан, митрополит Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 75, 80;

[56]. Срв. Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 206; Святитель Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея. Книга 2, с. 191-192; Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 119.

[57]. Срв. Стара българска литература, т. IV, Житиеписни творби, С., 1986, с. 43 (Пространно житие на св. Константин – Кирил) и 144-145 (Пространно житие на св. Иоан Рилски от св. патриарх Евтимий); Дуйчев, Иван. Из старата българска книжнина, т. I, С, 1943, с. 99; Матеич, П. Българският книжовник Ефрем от XIV-ти век, С. 1986. Особено интересен е Канон молебен за царя, в който може да се открие синтезирана православната представа за войната като зло, породено от човешките грехове, което се лекува с покаяние, молитвено обръщение към Бога за победа и благодатен мир след това – новобългарски превод на Канон молебен за царя, пак там, с. 196-205.

[58]. Срв. описанието на православния обред по освещаване на бойните знамена у Заозерский Н. А. Отношение…, с. 18-20 и срв. Недев, Св. Църковните ритуали в българската войска, В: Известия на НВИМ, т. XIII, С., 1999, с. 68-74.

[59]. Явашчев, С. Българската военноетическа мисъл 1878-1844, С., 2011, с. 133-141.

[60]. Пак там, с. 141 и сл; Българската армия 1877-1919, С., 1988, с. 118.

[61]. Елдъров, Св. Православието на война, с. 35-48; Гарена, Петър, отец. Военното духовенство на България., т. I. История, дейност и военно-пастирско служение, С., 2008,  с. 375-384; Българската армия 1877-1919, с. 120-121; Явашчев. С. Военноисторическото наследство, с. 351 и сл.

[62]. Срв. Канев, Г. „За героите на нашето време” – бележки върху моралните качества на войника по свещеническа беседа от Първата световна война, В: Сб. Зов български. Български исторически четения 2019, Варна, 2019, с. 89-100 и цитираните там военни пособия и учебници.

[63]. Общо за православния духовен живот вж. Мандзаридис, Г. Православен духовен живот, С., 2011; Влахос, архим. Неротерос, Православната духовност. Кратко въведение, Велико Търново, 2005; Чиликов, С. Православна вяра и живот, С., 2012.

[64]. Цитатът е от З. Краснодембски, Кризата на модерността и жизнения свят, Във: З.  Краснодембски, Постмодерните дилеми на културата, С., 2004, с. 18.

[65]. Д. Гинев, Одо Маркуард, В: Homo culturalis. Идеи в културологията, Т 3, (съст. Д. Гинев) с. 338-342, цит. от с. 341. Срв. О. Марквард,  Философска антропология и философия на историята, В: Пак там, с. 343-348.

Изображения: авторът Георги Канев, книгата на Борис Попов Християнството и войната и двутомника на свещеник Петър Гарена Военното духовенство на България. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9BK

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s