Войната според Православното Предание въз основа на българските публикации до 1944-та година*

Георги Канев

Abstract

Статията припомня изводите в български публикации от първата половина на ХХ-ти век, които очертават погледа на войната в православното свещено Предание. Изследването не търси сравнителен анализ в приноса на отделни публикации по темата, а се опитва да илюстрира цялостното представяне на темата до 1944 година и представените аргументи, които са поставени върху по-широк интердисциплинарен културологичен и богословски фон, заключава, че до 1944 година в българските публикации темата за войната според православното свещено Предание е сравнително добре развита от богословска и просветителско-евангелска гледна точка. Войната е представена като безспорно зло, причинено от други човешки грехове (злини). Войната, като част от покварата в света, се допуска само като инструмент за избягване на по-голямото зло – за самозащита или защита на по-слаба страна, застрашена от поробване или насилие. Обръща се внимание на сходството между православната идея за войната и българската военно-етична мисъл в края на ХІХ-ти и първата половина на ХХ-ти век, според която войната е зло, но и необходимост, когато става въпрос за военна защита и себе си – отбрана. Приликата между двата възгледа улеснява подхода в българските военнопедагогически публикации от периода, според който добродетелният човек е добър гражданин и предан защитник на родината и обратно: добрият войник е добър гражданин и добродетелно лице. В посочените военнопедагогически издания православието и вярата в Бога са важни нравствени фактори, които подкрепят както човешките, така и военните добродетели. Авторът отбелязва, че изобразената педагогическа корелация е актуална за настоящето и трябва да се търси днес.

***

Прегледът на българската литература по въпроса за мястото на войната според православното свещено Предание през първата половина на XX-ти век разкрива сравнително изчерпателно разработване на тематиката от православна богословска и евангелско-просветна гледна точка. С оглед на развитието на съвременното религиознание, припомнянето на тези публикации и най-вече на привлечената в тях аргументация и поставянето им на по-широк интердисциплинарен фон е основната цел на настоящия материал. Повод за осветляването на тематиката през едновременно историческа, културологична и особено богословско-философска призма дава напредъкът на изследванията от различни разклонения на хуманитаристиката. Те не установяват безрелигиозен период в историята на нито едно общество и представят религиозните убеждения като фактор с редица функции – мирогледно-философски, научно-познавателни, социално-нормативни, етноинтегривни, педагого-психологически, и с дълбоки корени в човешкото съзнание[1]. В тази атмосфера хуманитаристи и теолози полагат усилия едновременно за примиряване, диференциране и съдействие между философия и теология. Полагат се наченки външният метод на описателното и извороведско обяснение да се съчетае с по-дълбоко запознаване, разбиране и осмисляне, включително чрез опита на изследваното изповедание. Тези възгледи към религиоведението се оформят постепенно посредством заключенията на изследователи и теолози като Е. Габелиери, Ж. Грейш, Рудолф Ото, Пол Рикьор, Карло Пранди и други. Представител на тези тенденции сред българските специалисти е например философът и културолог професор Калин Янакиев[2].

Първите публикации, които обясняват войната въз основата на православната традиция са кратки и с практическа насоченост за осведомяване и укрепяване на положилите клетва под знамената войници. Такъв е преводът от руски език на малката книжка Войник-християнин, който прави гарнизонният свещеник в Ловеч Евстати П. Стефанов през 1902 година. Този подход е продължен впоследствие от авторските разработки на свещеник И. Радевски, протоиерей К. Георгиев и свещеник Хр. Филаретов[3].

В началото на XX-ти век се появяват и първите публикации по темата в Църковен вестник. Първият материал е на свещеник Павел Лахотски, който е превод от руски език и е поместен в три последователни броя от 1904 година[4]. Още на следващата 1905 година се появява и статията на иеромонах Макарий, която обогатява аргументацията[5]. През следващите години по-ограничено на темата се спират свещeник д-р Кр. Ценов, дякон Витан Кечев и Б. Свраков. Те разглеждат основно въпроса за пораждането на войната от греха и човешкото несъвършенство и необходимостта на християните да бъдат подготвени за война, ако се наложи[6].

Авторът Георги Канев

Задълбочено към темата пристъпват от 30-те години Иван Марковски, Софийски митрополит Стефан и особено Михаил Калнев, които обогатяват и развиват приведената от предходниците си аргументация[7]. Венец на усилията и най-монументалното сред всички изследвания е трудът на Борис Попов „Християнството и войната“, който излиза в Пловдив през 1943 година. Книгата на Борис Попов обобщава и надгражда постигнатото, и до днес е най-изчерпателното изследване на въпроса[8]. Важно влияние върху посочените български автори от първата половина на XX-ти век имат разработките и аргументациите на Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Иван Илин и епископ Николай Велимирович, канонизиран от Сръбската православна църква през 1987 година. Трудовете на посочените личности са широко привлечени в българските изследвания, а част от тях са преведени на български още през първата половина на XX-ти век[9].

Трябва да се спомене и брошурата на Янко Тодоров, издадена през 1924 година под заглавие „Отношението на първите християни към войната и военната служба”. Янко Тодоров не възприема понятието свещено Предание на Православието и отрича всички промени в отношението на християните спрямо военната служба, дори и след отпадането на езическия характер на държавата и свързаното с военната служба участие в обществени езически церемонии. Въпреки това, книгата трябва да бъде посочена поради непредставеното в други български изследвания богатство от примери из творби от периода I-IV-ти век [10].

Темата за войната е засегната от много други църковни автори, които обаче излизат извън по-тесния въпрос за войната според Православното предание и предлагат тълкувания и разсъждения с предимно конюнктурен характер според нуждите на деня, така както са били тълкувани от отделните автори. В по-ново време тези съчинения са обобщени и  анализирани от Св. Елдъров и С. Явашчев, които обаче не си поставят като специална цел разграничаването между прeдставите за войната в Православната традиция и конюнктурните тълкувания и построения на авторите, съвременници на войните за национално обединение[11].

Без да претендира за изчерпателност, представеният по-горе набор от публикации очертава цялостната картина за мястото на войната в светлината на православното свещено Предание и илюстрира опит за нейното представяне пред българстото общество. Аргументацията от изброените съчинения е последователно изложена като основа на изследването със съответно посочване в справочния апарат. Акцентът е поставен върху възстановяването на цялостния образ за мястото на войната според православното Предание според публикациите и не се търси сравнителен анализ за отделния принос на конкретните публикации. На второ място се преследва поставянето на изградената цялостна картина на фона на българската военнопедагогическа мисъл от първата половина на XX-ти век и се търсят връзки с условията на съвремието.

Авторът Георги Канев

Важно значение за правилното осветляване на въпроса за войната в православното свещено Предание има обяснението на самото понятие свещено Предание на Православието. В православната традиция под понятието свещено Предание се обединяват Божието писано слово, събрано в светата Библия (Свещеното Писание) и делящо се на Нов и Стар Завет и устното предание, което се дели на писмено – запазено в множество творби на църковни православни писатели – догматически съчинения, богослужение, църковните правила, патерични разкази, жития, поучения и други писания и устно – незаписана, но утвърдена църковна практика и обичаи. Свещеното Писание намира своето осветление и разяснение в рамките на свещеното Предание, като православната традиция наставлява, че двете са боговдъхновени и насочвани от Светия Дух, чрез Божиите светии[12]. По този начин за осветляване на мястото на войната в православното свещено Предание служат текстовете на Стария и Новия Завет, утвърдените правила от Църковните събори и тълкуванията им от светите отци и светите писатели на Православието[13]. На такава аргументация се позовават и вече посочените автори от първата половина на XX-ти век, без обаче специално да обясняват понятието Свещено Предание.

На второ място е необходимо да бъде изградена картина за православната представа за добро и зло и спасителното дело на Иисус Христос. Без подобно въведение е невъзможно православната представа за войната да бъде поставена в контекста на Свещеното Предание на Православието. В православната традиция понятията „зло” и „грях” се припокриват напълно. Християнството поучава за Божията воля, че е неизменно и съвършено добра, което означава, че Господ не желае и никога не извършва зло. Поради тази причина злото не съществува като отделна същност и не е било създавано от Бога, а е рожба единствено на злоупотреба с даруваната от Бога свободна воля[14]. Нещо повече – Господ е единственият Източник на всяко добро в неговата абсолютна пълнота, включително на живота, който може да съществува само във и чрез Бога. По този начин противенето на Божията воля е в действителност противене въобще на Доброто и Живота и съзнателно отделяне от тях[15]. Чрез свободно извършения грях на първия човек и носител на цялата човешка природа – Адам – човекът се отделя от Бога, отделя се от Живота и изпада в състояние на омраченост, тление и разпад, които продължават във вечността – това е адът[16]. За да го спаси, Господ става зачатък на обновената човешка природа като става Човек и се въплъщава като такъв, но без помощта на заразеното с тление и смърт Адамово семе. Въплъщението на Господ се извършва по чудесен начин, а Пресвета Богородица остава девица и след като зачева. Бидейки всемогъщ, Господ може да спаси човечеството само чрез силата Си, но бидейки всесправедлив, Той не може да извърши спасение и да заличи доброволно приетата от човечеството смърт като тиранин, основавайки се единствено на всемогъществото Си. Божието спасително дело е изключителен апотеоз едновременно на любовта, милосърдието и справедливостта. Чрез Своето невинно страдание, смърт и възкресение Бог сам въздава на Себе Си за човешкото зло като на съвършен Съдия и освобождава хората от властта на греха и смъртта[17]. Редом с това, приемайки в Своето естество човешката природа Господ я обожествява и изличава тлението от нея. След Своето изкупително дело Иисус Христос пребъдва на Небесата едновременно като Бог и Човек и по този начин се явява нов Адам или нов зачатък на останалите човеци[18]. Все още раждайки се чрез тленното Адамово семе, хората получават възможност да заличат последиците от Адамовия грях чрез свето Кръщение, което Църквата нарича «второ раждане», а обществото на обновилите своята човешка природа хора представлява Църквата. Осъществяването на заложеното в обновената човешка природа обòжение (живот в живота на Самия Бог – живот в Рая) се извършва в Църквата посредством Божията съдействаща благодат, църковните тайнства и служение, и съзнателно желание, воля и усилие на човека[19].

В светлината на Божието спасително дело се вижда, че Господ от любов към човека поема върху Себе Си греховете му и дарява спасение в еднаква мяра на всички човеци. Едновременно с това обаче човечеството ненакърнено се ползва и с най-великия дар на Бога към човека – свободата[20]. Хората остават напълно свободни да отхвърлят Божията спасителна жертва и да изберат живот, съпътстван от грехове и неправди. В условията на общество или общества от хора, побеждавани от греха (разнообразните лични слабости, страсти и съпътстващите ги дела на отделните членове на обществото) войната е неизбежна, тя може да бъде премахната само при пълен отказ на човечеството от греха. По този начин войната се явява зло (грях), което е следствие от други злини – грехове[21]. Войната засяга както отделни личности, така и цели общества, които се опитват да изградят своя живот (чрез лична вътрешна борба, Църквата, възпитание и законови разпоредби) въз основа на Божия закон и се стремят да живеят в състояние на борба и себеизправление към добро[22]. Такова общество е принудено да се съобрази с войната като реален факт в света и да я приобщи към своя стремеж за себепоправяне. Такива общества се опитват да придадат на войната черти, които да поправят злината от нейното наличие. Важна разделителна линия в този стремеж става любовта към Бога и по Негов пример любовта към човека, като Божий образ и подобие. Христовите думи: «Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13)[23], задават мотива пред християните-войници, а описаната по-горе Христова кръстна и спасителна жертва, извършена от любов към всички човеци, илюстрира на дело Божиите думи и спомага за ограничаване на проявите на сила или жестокост[24]. Това, в светлината на Свещеното Предание, се извършва чрез прецизиране на причините и целите на войните и приемането на водене на война като средство за предотвратяване на по-голямо зло (грях)[25].

Борис Попов, Християнството и войната

В православната традиция може да се допусне необходимостта от водене отбранителна война – всеки народ е длъжен да съхрани даруваните му от Бога живот, свобода и независимост и има право да се защити при агресия. Нападателната война е допустима единствено като друга форма на отбранителната война. Към нея се прибягва в случаи на явно несправедливо третиране и целенасочено ощетяване на даден народ чрез икономически, политически, военни, териториални и други фактори, които затрудняват просперитета и развитието на този народ. Третата форма на война, която намира допускане в православната традиция, е справедливата – защитаваща или освободителна – война. Тя се допуска в случаи, когато даден народ или част от него търпи чуждо владичество, гнет, опит за народностна асимилация и обезличаване. В такива случаи трета страна, независимо дали е съвсем друг народ и сънародници на хората, които са подложени на издевателство, има право да прибегне до употреба на сила, за да помогне[26].

На фона на това разбиране за войната е видно защо в християнството както чрез извадки от Свещеното Писание, така и чрез църковните канони и творбите на светите православни писатели, наличието на войска и възможността да бъде водена война се приема за нещо естествено за земния порядък, а готовността да бъде водена отбранителна или справедлива война се приема като положителна проява на разсъдливост[27]. В тази връзка в Свещеното Писание важен пример е случаят, когато св. Иоан Кръстител започва своята проповед с призив за покаяние. Тогава към него с въпроси се обръщат много хора. Сред тях има и войници: „Питаха го тъй също и войници и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати” (Лука 3:14). По този начин св. Иоан Кръстител не забранява на войниците да изпълняват своята служба на войници, но ги съветва единствено да я изпълняват честно и съвестно[28]. Военната служба обаче е позволена, както и получаването на възнаграждение за нея. Иисус Христос не отказва помощ на римския стотник, който е благосклонно разположен към юдеите и вярва в Бога. Нещо повече, именно за този военен командир Господ се изказва така: „казвам ви, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра” (Лука 7:1-9). Иисус оказва помощ на стотника без да поставя условия да смени службата си като някакво непристойно занятие[29]. Така това, че е военен началник не пречи на друг стотник – Корнилий – да бъде „мъж благочестив и богобоязлив с целия си дом” (Деяния на светите апостоли10:2) и да бъде първият човек, от когото св. апостол Петър започва своята проповед извън юдеите[30]. На друго място в светото Евангелие от думите на Господ Иисус Христос се установява, че наличието на слуги, войска, която да служи на владетелите се приема като нещо естествено за реда на земята: „Иисус отговори: Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е оттук.”(Иоан 18:36)[31]. Войската като нещо обичайно и необходимо се възприема и от Христовите апостоли. Така например в редица случаи св. апостол Павел говори: Кой войник служи някога на свои разноски? Кой сади лозе, и не яде от плода му? Или кой пасе стадо, и не яде от млякото на стадото? (1 Коринтяни 9:7)[32]; Никой воин се не заплита в житейски работи; и това прави, за да угоди на военачалника (2 Тимотей 2:4)[33]; И какво още да кажа? Защото време не ще ми стигне, да разказвам за Гедеона, Варака, Самсона и Иефтая, за Давида и Самуила и за другите пророци, които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища (Евреи 11:32-34)[34]; Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се не боиш от властта, прави добро, и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло (Римляни 13:3-4) [35].

Следва…(виж тук)

______________________________________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 117-138. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и свродните му права.

[1]. Йорданов, Ст. Въведение в историята на религиите, Курс лекции. Част I, Религията като културно-исторически феномен, Велико Търново, 2008, с. 69 и сл.; Стефанов, Ив. Природата на културата, С., 1998, с. 199 и сл.

[2]. Богомилова, Н. Религията и човешката същност. Класически идеи, С., 2010, с. 5 и сл.

[3]. Войник – християнин. Прев от руски Евстати П. Стефанов (Ловчански гарнизонен свещеник), Ловеч, 1902; Радевски, свещеник Инок. Няколко думи за войната и военната служба, Велико Търново, 1912; Георгиев, К. протойерей. Святост, произход и значение на военната служба, Стара Загора, 1926; Филаретов, свещ. Хр. Свещеното Писание и войната, С., 1940.

[4]. Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, В: Църковен вестник, 1904, бр. 14-15, 9 апр., с. 177-178; бр. 16, 16 апр., с. 194-195, бр. 17, 23 апр., с. 205-207.

[5]. Макарий, йером. Войната и християнството, В: Църковен вестник, 45, 11 ноем., 1905, с. 534-538.

[6]. Ценов, свещ. д-р Кр. Християнството и войната, В: Църковен вестник, 43, 20 юл. 1913, с. 701-704; Кечев, дякон Витан, Войната от християнска гледна точка, В: Църковен вестник, 3, 12 ян., 1940, с. 24; Свраков, Б. Несъвместими понятия, В:  Църковен вестник, 11, 8 март, 1940, с. 129-130.

[7]. Калнев, М. Позволена ли е войната, С., 1931; Същият, За противенето на злото със сила, С., 1931. Същите текстове в Калнев, М. А. Щит на вярата. Мисионерско ръководство за беседи с католици, протестанти и най-новите сектанти: толстоисти, теософи, спиритисти, дъновисти и др, С., 1931, съответно с. 240-267, 267-290.; Марковски, Иван. Войната и мирът според Библията, В: Духовна култура, 80, 1937, с. 740-745; Стефан, митрополит  Софийски, Църквата, войната и мирът, В: Духовна култура, 3-4, 1940, с. 65-88.

[8]. Попов, Б. Християнството и войната, Пловдив, 1943.

[9]. Към днешна дата са налични български преводи на всички от посочените автори – Велимирович, еп. Николай, Войната и Библията, Стара Загора, 1934; Велимирович, епископ Николай, Войната в светлината на Библията, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк. Георги Зограф”, Св. Гора-Атон, 2003; Соловьов, Вл. Оправдание на доброто, С., 1999, с. 525-551; Бердяев, Н. За войната, В: Духовна култура, 24-25, 1925, с. 53-64; Същият,  Философия на неравенството, С, 1997, с. 172-183; Илин, Ив. За съпротивата на злото със сила, Храм „Св. цар Борис”, Варна, 2016.

[10]. Тодоров, Я. Отношението на първите християни към войната и военната служба, С., 1924. В Увода Янко Тодоров уточнява, че книгата е изложение „накратко и в общодостъпна форма историческите изучавания на английския учен D-r G. John Cadoux” от книгата „The Early Christian Attitude to War” (Раннохристиянското отношение към войната) – пак там, с. 6.

[11]. Елдъров, Св. Християнската доктрина на войната по опитана Българската православна църква през първата половина на XX-ти век. В: Сб. 90 години организирани военноисторически изследвания в България, С., 2004, с. 154-176; Същият, Православието на война, С., 2004, с. 163-175; Явашчев. С. Военноисторическото наследство: духовният живот в българската армия 1878-1945, С., 2015, с. 343-351 и цитираните там съчинения. Изследванията на двамата автори представляват своеобразен компендиум във връзка със съчиненията из църковните среди, посветени на войната и Църквата от първата половина на XX в. За съжаление, част от привлечените от С. Явашчев и Св. Елдъров творби не ми бяха достъпни.

[12]. Стаматова, К. Въведение в православното догматическо богословие, С., 2007, с. 13-15; Алипий, архим. и архим. Поликарп. Догматическо богословие. Курс лекции, Славянобългарски манастир Св.Вмчк Георги Зограф, Света Гора, Атон, 2003, с. 41-48; Помазанский, протопресв. Михаил, Православное Догматическое Богословие,  Holy Trinity Orthodox Mission, 2001, с. 5-8. Относно оформянето на православното свещено Предание вж. Тенекеджиев, Л. Богословската мисъл през първите три века. т. I, Утвърждаване на апостолското предание през II в.; т. II, Учението на Църквата от края на II до средата на III в., С., 2008 и срв.  Флоровски, Г. Източните отци от IV в., С. 2000; Същият, Източните отци от V-VIII в., С, 2000; Цоневски, Илия. Патрология, т. I, С., 2008 и т. II, С., 2010.

[13]. Светите Отци са онези от ранните християнски писатели, до които оставят след себе си писмено наследство, което обяснява и разяснява вярата – вж. Цоневски, И. Патрология, т. I, с. 23-32.

[14]. Алипий, архим. и арихм. Поликарп Догматическо богословие, с. 100 и сл.

[15]. Срв. Стаматова, Кл. Въведение…, с. 178 и сл.; Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, Толкования на Евангелия от Матфея и от Марка, Москва, 2010, с. 98 и 193.

[16].Иванов, М. С., Ад, В: Православная энциклопедия, т. I, Москва, 2000, с. 274-277.

[17]. Попович, преп. Иустин, Собрание творений, Том II,  Догматика Православной Церкви, ч. I и II, 2006, с. 241-252.

[18]. Стаматова, К. Въведение…, с. 122 – 223.

[19]. Пак там, с. 268 и сл.

[20]. Вж. за свободата Преподобный Иоанн Дамаскин, Точное изложение православной веры, М., 2003, с. 81-82, срв. Мандзаридис, Г. Християнска етика, С., 2011, с. 131-137.

[21]. Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 194-195; Макарий, иеромонах. Войната и християнството, с. 535; Радевски, свещеник Инок. Няколко думи за войната и военната служба, с. 7-9, 14-15; Ценов, свещ. д-р Кр. Християнството и войната, с. 701-704; Кечев, дякон Витан, Войната от християнска гледна точка, с. 24; Филаретов, свещ. Хр. Сещеното Писание и войната, с. 6-8, 17-18; Калнев, М. Позволена ли е войната,  с. 4-9; Марковски, Иван. Войната и мирът според Библията, с. 740; Стефан, митрополит Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 80-81;  Попов, Б. Християнството и войната, с. 20 и сл. Срв. и Стефан, иеромонах, свещеник Н. Иванов, Национализъм, космополитизъм, война и християнство, Велико Търново, 1937 и Антим, Траянополски епископ, Религия, наука, култура и война, С., 1937, които поставят акцента не конкретно върху войната в светлината на църковното предание, а върху взаимодействието между неизбежни за света фактори, сред които войната, и християнството. За войната като средство, чрез които върху обширни територии се установява мир, ред и законност в границите на отделните империи срв. Соловьов, Вл. Оправдание на доброто, с. 530-542, и Бердяев, Н. Философия на неравенството, с. 172-183.

[22]. Православната традиция възприема държавата като обстоятелство, възникнало във връзка с нуждата от борба с греха и проявите на злото чрез установени закони и съблюдаване за тяхното спазване, и същевременно като средство за създаване на условия за развитието на всички положителни сили в обществото – Попов, Б. Християнството и войната, с. 60-68 и посочените там примери, също Макарий, йером. Войната и християнството, с. 535-536; Георгиев, К. протойерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 7-9; Стефан, митрополит Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 81-82, и бележките на Соловьов, Вл., Оправдание на доброто, с. 546-549; Антим, Траянополски епископ, Религия, наука, култура и война, с. 41-42, 50-53. Срв. и Св. Серафим (Соболев), Православната монархия, С., 2019.

[23]. Цитатите от Св. Писание са по Книгите на Свещеното Писание на Вехтия и Новия Завет издаден на хартия от Св. Синод на Българската църква, София, 1992 (ел. ресурс: http://pravoslavi.com/bible/index.htm ,посетен: 26.06.2019 ). Срв. тълкуванието на този текст у Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, Толкования на Евангелия от Луки и от Йоанна, Москва, 2010, с. 316-317.

[24]. Калнев, М. За съпротивата на злото със сила, с. 8-9; Съшият, Позволена ли е войната, с. 10-12 и особено 17-22, 24-26. Срв. също Георгиев, Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 206; К. протоиерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 9-10; Кечев, дякон Витан, Войната от християнска гледна точка, с. 24; Илин, Ив. За съпротивата на злото със сила, с. 132-140, 156-158.

[25]. Попов, Б. Християнството и войната, с. 22 – 23 и сл.; Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 3 – 4. Срв. Радевски, свещеник Инок. Няколко думи за войната и военната служба, с. 10-13, 16; Ценов, свещ. д-р Кр. Християнството и войната, с. 703; Антим, Траянополски епископ, Религия, наука, култура и война, с. 27-28; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 76-77.

[26]. Св. Августин Блажени посочва, че войната и завоеванията са хубаво нещо само за лоши и покварени хора, но също, че войната може да бъде необходимост, за да се предотврати власт на лоши и несправедливи хора над добри и справедливи такива – Блаженный Августин. Творения, т. III, О граде Божием, Санкт-Петербург – Киев, 1998, с. 164-165, срв. Попов, Хр. Християнството и войната, с. 23-24; Макарий, иером. Войната и християнството, с. 535; Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 16-19; Марковски, Ива. Войната и мирът според Библията, с. 743-744; Стефан, митрополит. Църквата, войната и мирът, с. 77;

[27]. За разсъдливостта като една от най-важните и насочващи християнски добродетели вж. някои посочвания у Миланов, Р. Църква и общество в Българя днес, Велико Търново, 2016, с. 18-20.

[28]. Срв. Попов, Б. Християнството и войната, с. 82; Калнев, М., Позволена ли е войната, с. 8, също: Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 205; Макарий, иеромонах Войната и християнството, с. 536.; Георгиев, К. протоиерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 15-16. Срв. и Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, с. 23.

[29]. Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 205;  Макарий, иеромонах Войната и християнството, с. 536; Калнев, Позволена ли е войната, с. 17; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 76; Попов, Б. Християнството и войната, с. 83. Срв. Заозерский Н.А. Отношение Святой Православной Церкви к миру и войне по учению её канонического права, Сергиев Посад, 1896, с. 11 и Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, с. 39.

[30]. Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 8-9; Макарий, иером. Войната и християнството, с. 536; Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 1, Москва, 2009, с. 63.

[31]. Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 8-9;Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 205 – 206;  Макарий, йером. Войната и християнството, с. 536. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, с. 338-339; Иоанн Златоуст, Беседы на евангелие святого апостола и евангелиста Иоанна Богослова, Часть II, Санкт Петербург, 1862, с. 474-480.

[32]. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 2, Москва, 2009, с. 129.

[33]. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 3, Москва, 2009, с. 168.

[34]. Пак там, с. 269-270.

[35]. Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 206; Георгиев, К. протоиерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 16 и 18; Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 9; Попов, Б. Християнството и войната, с. 84. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 2, с. 70.

Изображения: авторът Георги Канев и книгата на Борис Попов Християнството и войната. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация –  https://wp.me/p18wxv-9B8

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s