(Продължение от Съдържание 5, публикации № 1179 и № 1180 и от Съдържание 6, публикация № 1206)

Тодор Събев

В желанието си да утвърди християнството в България, добре да устрои и издигне своята държава по образец на другите страни от християнската общност, княз Борис заживял с грижата за организиране на мисионерска дейност и за по-скорошно устройване на църковния живот. За да осъществи тази си цел той ще да се е обърнал с молба към Цариградската патриаршия, откъдето могъл да получи не само указания и съдействие, но и необходимите книги, църковни канони, граждански закони, валидни за християнската държава и други. “Това може да се предполага а priori по аналогия с неговото обръщане към папата със същата просба след една година[1]”.

Патриарх  Фотий отправил специално послание до българския княз (865-866 година)[2], в което разкривал същността на християнското учение, разяснявал някои въпроси от църковно-религиозен и обществен характер, давал наставления за задълженията на християните, за държавническите дела и личния живот на новопокръстения владетел. Посланието на патриарха е пропито от дух на отеческо благоразположение към княз Борис. Фотий го назовава свой “пресветъл и обичан”[3], “христолюбив духовен син”[4], “благородна и истинска рожба на духовните му болки”[5], възхвалява благочестието на княза[6] и прочее. Никъде обаче не се говори за перспективите на църковния въпрос, за предстоящото учредяване на поместна Българска църква. Като се има предвид с каква настойчивост князът е поставял тези въпроси на папа Николай І през 866 година, логично е да се предположи, че те най-малкото са били загатнати от българския владетел преди това в Цариград[7]. Липсата на желания отговор безспорно ще да е донесъл разочарование на Борис. Той е почувствал, че Византия трудно ще удовлетвори неговото желание – особено за независима църква. Очевидно, патриарх Фотий е “гледал на България като на мисионерска страна и мислил, че преди да нареди една правилна и пълна иерархия, тя трябвало да се доведе до по-напреднала степен на християнската култура[8]”.

Изпратеното от Византия духовенство (865 година) се отдало на мисионерско-просветна дейност. Именно тогава започнал периодът на масово покръстване и на утвърждаване християнската религия. При все това, грижите, които се полагали от страна на Цариградската патриаршия за организиране на християнска мисия и подготовка на условията за самостоен църковен живот в страната не били достатъчни. С това до известна степен трябва да се обясни фактът, че в България по това време намерили достъп различни религиозни веяния; създала се почва за еретическа проповед като самозванци посвоему разяснявали християнството и извършвали кръщението. Сами българите съобщили на папа Николай І (866 година), че в отечеството им “са дошли от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща, тоест гърци, арменци и хора от други места”. Те искали съвет от папата “дали трябва да се подчиняват на всички тия проповедници съгласно различните им мнения…[9]”. В страната имало и мохамедански проповедници. Срещали се “нечестиви книги”, получени от сарацините[10]. Мнозина били кръстени “от някой юдеин, неизвестно дали е християнин или езичник[11]”. “… Някакъв грък лъжливо заявявал, че бил презвитер… и тъй бил покръстил мнозина…”[12] .

Тези резултати били в пълен разрез с въжделенията на княз Борис. Те не могли да не предизвикат смут и да засилят разочарованието у него.

Той бил убеден, че само добре подготвено, просветено и ревностно духовенство, при стегната организация, здраво свързана с българската държава ще отговори успешно на нуждите на епохата и на поставената задача – да бъде скоро основана независима църква в християнска България[13].

Въвеждайки християнството за официална, държавна религия, княз Борис и неговите предани помощници полагали особени грижи за масовото разпространение и за утвърждаването на “новата религия”. Многобройните “отговори на папа Николай І по допитванията на българите”[14] най-красноречиво говорят за тези всестранни грижи и християнизаторска ревност на новопокръстения владетел и на държавната администрация.

Още след като “възприел по Божията милост християнската религия[15]”, българският владетел “накарал да се покръсти целият народ[16]”. От старобългарския разказ “Чудо за св. Георги с българина” узнаваме, че княз Борис “със силата Христова и кръстното оръжие победил коравото и непокорно българско племе (български род), … отвърна го от тъмите, смрадни и богоненавистни жертви;… отхвърли срамните и нечисти техни храни, а жертвениците им разори (разсипа)[17]”. Имало българи, които “отказват да възприемат благото на християнството и принасят жертва на идоли или свиват колене пред тях”[18]. Папа Николай І писал на българския владетел, че на такива “не трябва по никакъв начин да се причинява насилие, за да повярват. Защото всичко, което не става по собствено желание, не може да бъде добро”[19]. Княз Борис искал да знае “какво трябва да се направи с ония, които се отрекат от християнския закон” [20]. Той изрично ще да е запитал позволено ли е да се употребява насилие над езичника[21]. Папата отговорил: “Този, който се отрече от вярата, която е изповядал, трябва всякак да бъде позован обратно към нея от онзи, от когото е бил възприет и който е бил посредник на вярата му. Но ако не послуша онзи, когото той сам си е взел поръчител, трябва да се обади на Църквата…[22]”. Папата подчертал, че “не трябва да се употребява насилие спрямо езичника, за да стане християнин[23]”. Обобщавайки тези известия, някои наши историци говорят за насилствено утвърждаване на християнството в България. Те дори навсякъде употребяват термина “налагане” на християнството[24]. Тази интерпретация на историческите сведения и на християнизаторския процес в средновековната българска държава е неточна. Затова тя не успя да се наложи в нашата историческа наука[25]. Не може да се отрече, че в процеса на преодоляване на езичеството и въвеждане на християнството като официална религия в страната, при някои по-тежки случаи ще са били прилагани и административни мерки. Осъществявайки бързо и ефикасно своята политика, която се ръководела от вътрешното и външно положение на българската държава, владетелят и неговата администрация всячески съдействали за християнизаторската проповед и просвета. Може определено да се каже, че е използвана и принуда. Да се твърди обаче, че насилието е било основен метод, а не изключение, това означава 1) да се отрича, че е имало християни в страната до 865 година (но видяхме, че това схващане е неправилно); 2) да се елиминира и напълно отрече дейността на църковните представители (която не щеше да донесе никакви реални плодове, ако навсякъде е била принуждавана от насилието на държавната администрация) и 3) да се счита, че целият български народ здраво е бил свързан с езическата религия, че всички проявявали голяма упоритост и се противопоставяли при налагане на волята на княза. В изворните известия не намираме основания за такива изводи. Горецитираните сведения се отнасят преди всичко до антихристиянския бунт на болярите. В това ни убеждават някои по-късни по времепроизход паметници. Теофилакт Охридски[26] съобщава, че след покръстването на княз Борис заедно с “много други” знатни българи “и останалите приемали светоносното очищение с изключение на някои съвсем звероподобни”. Тях владетелят победил с войска “не твърде многобройна защото Христос му помагал”. Князът “лесно поразил и накарал и тях да приемат божественото кръщение”. В една добавка към българския превод на Манасиевата хроника[27] четем: “Но той, като излезе на бран, победи ги и оттогава покръсти едни доброволно (к. вм. – Т. С.), а други и насила”. Потушаването на болярския бунт има предвид старобългарският разказ “Чудо на св. Георги с българина”, където “Известието… е твърде обобщително[28]” и с възторжен тон се прославя християнизаторското дело на княз Борис І. Съдържанието на този паметник по безспорен начин свидетелства за доброволно покръстили се прабългари, чийто типичен представител е и цар Симеоновият воин Георги[29].

Недоволните от реформата на княза български боляри още през 865-та или по-късно в началото на 866 година[30] въстанали против него. Те успели да увлекат и част от населението, внушавайки му, че владетелят Борис І “не е дал добър закон”. Сведението за това събитие сравнително най-точно е предадено в кореспонденцията на княза с папата. Отговор ХVІІ по “допитванията на българите” гласи: “И така, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целият ви народ, как обаче онези, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени против тях със съдействието на Божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не претърпели никакво зло, вие желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях заради тях…”[31].

Причината за бунта се коренели в привързаността към традицията, в страха и недоволството от новите насоки на вътрешната и външната политика на страната[32]. До известна степен в бунта трябва да се търси и изява на социалните противоречия, породени от феодалния строй[33]. Едва ли обаче може да се приеме без всякакъв резерв становището, че тук имаме “проява на класова борба[34]”. Историческите сведения за болярски бунт[35] не дават преки основания за такова тълкуване и модернизация. Те говорят преди всичко за един антихристиянски протест[36]. Оправдано е все пак да се мисли,  че в това голямо събитие е играл важна роля социално-политическият фактор[37] и отчасти вътрешнокласовата борба – противоречията между двете групировки във феодалната аристокрация[38].

Само в някои от източниците, при това от второстепенно значение[39], се съобщава за по-големи размери на бунта, както и за удивително малкото привърженици на княза, с чието съдействие той сломил съпротивата на въстаналите. Подчертава се, че победата е била постигната по чуден начин. Въз основа на тези данни някои наши историци неправилно характеризират бунта едва ли не като въстание на целия народ”, взело “огромни, застрашителни размери”, движение, в което са участвали народните маси[40]. Понятно е – както споменават самите хронисти – че въстаналите боляри са успели да увлекат част от недоволното население. За историческата критика обаче, която се основава на задълбочения анализ и сравнение на всички изворни известия, е съвсем неприемлив произволният извод за някакво масово участие на българския народ във въпросния бунт[41]. Ако наистина широките народни слоеве са били въвлечени в това движение, държавната власт щеше да се справи сама тъй лесно и бързо с антихристиянския бунт. В противен случай отговорът за тази лесна победа остава да се търси в провиденциалистическото обяснение, което дават средновековните хронисти. Тогава трудно ще се обясни също известието в кореспонденцията на българите с папа Николай І, че “оня, народ, който… възстанал,… пожелал да стори покаяние”, но византийските свещонослужители “отказали да го приемат”. Княз Борис питал папата “какво трябва да се направи с тях[42]”. – Съвсем ясно е, че в бунта участвали предимно болярски родове и малка част от населението.

Неудовлетворен от резултатите на църковно-строителната дейност в страната, ратуващ за по-издигнато духовенство[43] и за благоустроена автокефална църква – дори с ранг на патриаршия, която ще укрепва държавната независимост, ще служи на народното единство и културния възход на средновековна България, отчитайки опасността от византийското влияние, както и обстоятелството, че поддържаната във Византия теория за пентархията[44] ще спъва уреждането на българския църковен въпрос, княз Борис обърнал поглед към Западната църква[45]. Той се надявал, че чрез Рим по-лесно ще осъществи своята цел -независима църковна иерархия с български народностен облик. При това и първоначалната дейност на латинското духовенство в България не носела особени рискове, тъй като Римската църква “не била свързана органично с определена народност и не зависела от никоя западна държава[46]”. Възможно е подтикът за “новата ориентация” на княз Борис да е дошла от Запад, например чрез Людовик Немски[47]. Анастасий Библиотекар съобщава[48], че “когато българският княз заедно с народа си приел учението и таинствата на християнската вяра чрез римлянин, тоест чрез един презвитер по име Павел, той възнамерявал да получи от апостолическата катедра не само правилата на вярата, но и учението на светия закон”. Макар че това известие не хармонира с другите сведения, в основата си то все пак е убедително – презвитер Павел е могъл да дойде в България като папски мисионер или пратеник на Людовик Немски, който бил заинтересован от покръстването на своя съюзник княз Борис І и следил развитието на събитията в “новопросветената” християнска държава, стремейки се да ги насочи в полза на Запада[49]. По-вероятно е, обаче, че самият български владетел е взел инициативата за преговори със Запада, използвайки умело международната обстановка и противоречията между двата църковни центъра, за да постигне своята цел – независима Българска църква]50].

През 866 година (навярно пролетта) княз Борис изпратил делегация при своя съюзник крал Людовик Немски, която съобщила, че българският “цар приел християнството заедно с голямо множество народ”. Пратениците “същевременно помолили краля да побърза да им изпрати способни проповедници на християнската вяра[51]”. Княз Борис е искал епископ и свещеници[52], с надеждата, че при подкрепата и на своя съюзник, чрез това духовенство ще може да реализира идеята за самостойна Българска църква[53]. Той е знаел, обаче, че този план все пак не би се осъществил без съгласието на папата. Ето защо през мсец август същата година (866) в Рим пристигнали български боляри, които донесли “големи подаръци като за светите места, така и за самия върховен първосвещеник[54]”. Между другите дарове князът “изпратил… и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържествувал над своите противници. Той също така отправил до папа Николай много запитвания, за да се съветва с него относно тайнствата на вярата[55]”. Според Анастасий Библиотекар[56] българският владетел “питал негово апостоличество какво трябва да стори повече за спасението си и какво е необходимо да се направи за останалия български народ…, за да получи тайнствата на вярата”. В “Бертинските анали[57]” изрично се подчертава, че княз Борис поискал от папата епископи и свещеници. Той се нуждаел от “способни наставници” (idoneos institutores)[58] на новопокръстения народ. Папа Николай пише, че българите искали “наставници и изложение на вярата[59]”, “книга за извършване на литургията[60]”, “християнския закон[61]”, “светски закони” [62], “истинско и съвършено християнство, което да няма петно или бръчка[63]”.

В кореспонденцията на княз Борис с папата се трактуват десетки въпроси[64] от религиозен, църковно-канонически, юридически, административно-държавен и обрядово-битов характер. Те са огледало на обстановката в България през 865-866 година: засилен процес на християнизация, грижи, съпътствани дори с насилствени мерки за преодоляване на езичеството, начално организиране на църковния живот при нови условия – когато християнството става официална религия в страната, първа изява на българска църковност, желание да се отправи по верен път цялостният живот на народа – в областта на религията и нравствеността, правните норми и отношения, бита и други. Някои от въпросите ни убеждават, че в България все пак е имало известна християнска традиция, макар и неукрепнала. Те говорят за наличието на християнско съзнание – поне у тези, които поставят проблемите, за по-задълбочени интереси и познания по въпросите на вярата и нравствеността, за религиозно-нравствени преживявания, несвойствени на новопокръстени и неутвърдени в християнската религия, за умение да се защитават интересите на народа и отечеството, да се пледира каузата на самостойна българска църковност[65].

Един от най-важните въпроси, които били поставени тактично на папата, се отнасял до църковната иерархия в България и устрояването на независима църква. Пратениците на Борис І запитали “дали е позволено да им се ръкоположи патриарх” [66], “от кого трябва да се ръкополага патриархът”[67], “колко са истинските патриарси”[68], “кой от тях е втори след римския[69]”, откъде и как се получава свето миро[70].

Този дипломатичен начин за запитване водел пряко до целта на княз Борис – придобиване на църковната самостоятелност, която ще бъде една гаранция за държавна независимост и суверенитет на страната.

Папа Николай І посрещнал с голяма радост българските пратеници в Рим. “С предано сърце и смирен глас прославил безкрайно нашия Бог, който в последно време направил толкова голямо чудо”[71]. Откривала се възможност не само за включване на България в орбитата на Западната църква, но и за осигуряване на “лесен по суша път за римските пратеници до земята на гърците[72]”.

Папата отговорил обстойно на българските запитвания. Не пропуснал удобния случай да прокара възгледите на Рим, неговите права и предимства по проблемите, които все повече разделяли двата църковни центра – източен и западен[73]. Той обаче умело отбягвал да даде пряк и ясен отговор на така важния въпрос за “българския патриарх”. “Нищо определено не можем да ви отговорим – заявил папа Николай І – преди да се върнат нашите пратеници, които заедно с вас изпращаме, и ни съобщят какво множество и единодушие на християните има у вас. Обаче на първо време вие трябва да имате епископ и когато… у вас се разшири християнството и бъдат ръкоположени в отделните църкви епископи, тогава трябва да се избере между тях един, който трябва да се нарече, ако не патриарх, то поне архиепископ[74]”. Папата обещавал на българите архиепископ от ранга на тези “в галските земи, в Германия и в другите области”. Западните архиепископи получавали палиум и утвърждение от римския престол[75]”.

Макар да не удовлетворявал напълно княз Борис, този отговор подхранвал надеждата му, че постепенно ще постигне и желания максимален успех – автокефален предстоятел, патриарх. Ако поради значението на Цариградската и Иерусалимската църкви техните първоиерарси били наречени патриарси[76], можело да се разчита, че и главата на една добре устроена църква в силната българска държава ще получи патриаршеско достойнство.

С такава мисъл и надежда, през мeсец ноември 866 година българите посрещнали радушно пратениците на Рим – епископите Павел Популонски и Формоз Портуенски[77], които донесли и “Отговорите на папа Николай І”. Двамата архиереи започнали мисионерска и църковно-организаторска дейност съгласно дадените им в Рим указания[78]. Княз Борис върнал обратно византийските свещенослужители[79]. Той задържал и изпратеното му от Людовик Немски (867 година) духовенство, начело с епископ Ерменрих Пасавски[80]. Очевидно, в личността на всестранно издигнатия и амбициозен Формоз Портуенски българският владетел ще да е видял подходящ и достоен иерарх, чрез когото могла да се осъществи идеята за автокефална църква[81], затова не считал за нужно да се свързва с други епископи. Княз Борис І побързал да отправи молба до папата: “Формоз… да му бъде даден за архиепископ[82]”. През втората половина на 867 година български пратеници в Рим повторили това искане. Те изразили и желанието на княза да получи “презвитери за поучение на народа си[83]”. Формоз обаче бил отзован от България понеже “не бивало да напусне повереното му паство”[84]. Завърнал се (868 година) и Павел Популонски[85]. На тяхно място били изпратени епископите Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски, заедно с презвитери[86]. Папа Адриан ІІ (867-872) предложил да се избере за първопатриарх на Българската църква някой от тези презвитери – “който бъде намерен в името Господне достоен за архиепископски сан[87]”. Разочарован от подхода на папата, реалистичният дипломат княз Борис решил да ускори развръзката на преговорите с Рим. По своя родственик кавхан Петър той изпратил на папата дарове и писмо, като “молел много върховния предстоятел да му изпрати или добре познатия му дякон Марин[88], след като го ръкоположи за архиепископ, или да изпрати някого от кардиналите на своята църква, мъж най-достоен да бъде избран от българите на архиепископската длъжност поради мъдростта, характера и живота си…[89]”. Но и това желание на българския държавен глава не било изпълнено. Отново се намерили благовидни причини – дякон Марин “получил пратеническо назначение в Константинопол[90]”. Папата изпратил на княз Борис “някой си Силвестър (иподякон), за да бъде избран от българите[91]”. Скоро обаче той бил върнат обратно заедно с епископите Леопард Анконски и Доминик Тривенски[92]. Анастасий Библиотекар[93] уверява, че папа Адриан ІІ “получил и писмо, с което най-дръзко се искало да се изпрати за архиепископ дяконът Марин или епископ Формоз Портуенски”. Почувствал настроението в България, папата побързал да заяви, че “когото и да посочи по име благочестивия княз, него без съмнение той одобрява с първосвещеническа предвидливост за архиепископ на българите[94]”.

Безплодните тригодишни преговори с Рим, обаче, доказали, че Западната църква не възнамерявала да удовлетвори желанието на българския владетел за автокефалия и патриаршия. “Освен това неговият контакт с Римската църква в значителна степен изпълнил своята роля и предназначение” [95]. В Цариград ревниво следели отношенията между папския престол и България. Византийските държавни и църковни представители неведнъж изпращали дарове, писма и увещания за връщане на княз Борис в лоното на Майката-църква[96]. Използвани били всички поводи за дискредитиране на Западната църква пред българите, като се посочвали нейните отклонения от правата вяра и древна традиция[97]. Особена роля в това направление изиграло Окръжното послание на патриарх Фотий до източните патриарси[98] и свиканият от него събор в 867 година[99]. Засилената пропаганда срещу Римската църква намерила отражение и в България. Сам папа Николай І съобщава[100], че българите започнали да отбягват латинските духовници, “да се отклоняват от тях и да ги изоставят напълно като грешници и опръскани от нечистотиите на различни ереси”. Това говори също, че източната християнска традиция вече не била вкоренена в българската духовна почва. С това не е могъл да не се съобрази мъдрият княз Борис І. Събитията в политическия и църковния живот на съседна Византия – възкачването на енергичния Василий І Македонец на императорския престол и възстановяването на бившия патриарх Игнатий (867 година) също трябвало да се вземе под внимание[101].

Без да скъсва връзките със Запада, далновидният български държавник отново се насочва към Цариград. Неговото тежнение не остава скрито от църковните среди в Рим. Затова през месец юни 869 година папа Адриан ІІ писал на патриарх Игнатий да се въздържа “от всякакво управление на България и да не изпраща там никого от своите, та светата апостолическа катедра… да не изглежда, че губи своите права…[102]”. Като имал предвид стремежите на паството за главенство в Църквата и дори за власт над светските християнски владетели, а така също автокефалното устройство на поместните църкви от Изтока, княз Борис могъл да разчита повече на Цариград, отколкото на Рим за осъществяване на своя проект за независима църква. Той “ще да е схващал, че с духовното развитие на България нейният архиепископ би могъл по-лесно да стане автокефален църковен началник – патриарх, ако принадлежи към Източната църква[103]”. Затова все повече се вслушвал в призивите и обещанията на византийския император – да се свърже с духовната майка – Цариградската патриаршия, откъдето ще получи желания архиепископ[104].

____________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том ХІХ (ХLV), с. 25-36, С., 1969/1970 година.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Професор д-р Васил Николов Златарски, пак там, с. 69.

[2]. ГИБИ, т. ІV, с. 58-99.

[3]. Там, с. 59.

[4]. Пак там, с. 76.

[5]. Пак там, с. 98.

[6]. Пак там, с. 77-78.

[7]. Срв. професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., І, 2 с. 83-84.

[8]. A. Laporte, L’Europe et le Saint-Siеge а еpoque Carolingienne, I, Paris, 1885, p. 53; професор д-р Васил Николов Златарски, там. с. 71.

[9]. Responsa Nicolai I papae…, cap. CVI – ЛИБИ, т. ІІ, с. 123, 124.

[10]. Ibid., cap. CIII – ЛИБИ, с. 122; срв. професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 67.

[11]. Ibid., cap. CIV – ЛИБИ, т. ІІ, с. 122.

[12]. Ibid, cap. XIV – ЛИБИ, т. ІІ, с. 77.

[13]. Срв. професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 68-69.

[14]. ЛИБИ, т. ІІ, с. 65-125.

[15]. Responsa…, cap. XVII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 80.

[16]. Пак там.

[17]. Йордан Иванов. Старобългарски разкази, София, 1935, стр. 213; професор Иван Снегаров, Старобългарският разказ “Чудо на св. Георги с българина” като исторически извор – Годишник на Духовната академия, т. ІV, София, 1955, с. 9.

[18]. Responsa…, cap. XLI – ЛИБИ, т. ІІ, с. 92.

[19]. Ibid.

[20]. Ibid, cap. XVIII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 82.

[21]. Ibid, cap. CII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 122.

[22]. Ibid., cap. XVIII – ЛИБИ. ІІ, с. 82.

[23]. Ibid., cap. CII – ЛИБИ. ІІ, с. 122.

[24]. Вж. например проф. Ал. Бурмов, пос. ст., стр. 47 сл.; Х. Хр. Петров, пос. ст., стр. 50 сл.; Васил Гюзелев, пос. съч., с. 82 сл., 107 сл.

[25]. Вж. напр. колективния труд на Д. Косев, Хр. Христов и Димитър Ангелов. Кратка история…, с. 28-29.

[26]. Житие на 15-те Тивериополски мъченици, гл. 34. – Migne, PGr, t. CXXVI, col. 200; превод митрополит Симеон, с. 260.

[27]. Вж. у Йордан Иванов, Български старини…,с. 621; Петър Динеков, Куйо Куев, Донка Петканова. Христоматия по старобългарска литература, София, 1961, с. 293.

[28]. Професор Иван Снегаров. Християнството…, с. 195.

[29]. Вж. пак там, с. 209-211.

[30]. Срв. Annales Bertiniani – ed. G. Pertz, MGH, SS, I, p. 473; ЛИБИ, т. ІІ, с. 287; професор Васил Николов Златарски, пос. съч. 1, 2, с. 47.

[31]. ЛИБИ, т. ІІ, с. 80-81.

[32]. Вж. подр. П. Хр. Петров, пос. ст., с. 54-56; Васил Гюзелев, пос. съч., с. 114 сл.

[33]. Срв. пак там.

[34]. Вж. П. Хр. Петров, пос. ст., с. 56.

[35]. Responsa…, cap. XVII, LXXVIII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 80-82, 112-113; Annales Bertiniani – ed. G. Pertz, MGH, SS, I, 273- 274; ЛИБИ, т. ІІ, с. 287-288; Photii Patriarchae Epistolae, Ep. ad Michaelem Bulgariae principem c. 22 – ГИБИ, т. ІV, с. 77- 78; Theoph. contin. op. cit., ІV, 13 – ГИБИ, т. V, с. 117, откъдето разказът с малки нюанси се повтаря и в по-късно появилите се хроники (вж. у М. Соколов, пос. съч., с. 231 сл.); Житие На 15-те Тивериополски мъченици, гл. 34 – Migne, PGr. T. CXXVI, col. 200; превод Митрополит Симеон, с. 260.

[36]. Вж. пак там; срв. Михаил Войнов, пос. съч., с. 292, 293.

[37]. Вж. по-подробно професор д-р Васил Николов Златарски, пос, съч., І, 2, с. 52 сл.

[38]. Вж. подробно Васил Гюзелев, пос. съч., с. 116, 384.

[39]. Например Theoph.cont. op. cit., IV, 13 – ГИБИ, т.V, стр. 117; вж. преценката за това съч. там, с. 108; срв. и повлияните от тази хроника по-късни автори – у М. Соколов, пос. съч., с. 231 сл.

[40]. Проф. Ал. Бурмов, пос. ст. с. 46, 49, 50; П. Хр. Петров, пос. ст., с. 53-56; Васил Гюзелев, пос. съч., с. 108 сл., 384.

[41]. Срв., по този въпрос становищата на професор Емил Георгиев, По въпроса за християнизирането…, с. 90-91 и М. Войников, пос. съч., с. 292, 300-301.

[42]. Responsa…, cap. LXXVII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 112.

[43]. “Отговорите на папа Николай І” (напр. VІ, LIV, LV, LVII, LXXVII) свидетелстват, че религиозно-просветната дейност на византийското духовенство в България не била на необходима висота.

[44]. тоест, че  в света може да има само пет патриарси: римски, цариградски, александрийски, антиохийски и иерусалимски.

[45]. Срв. професор Иван Снегаров. Кратка история…, т. ІІ, с. 24-25; същия автор.Учредяването…, с. 5-7.

[46]. Професор Иван Снегаров, 1100 години…, с. 75.

[47]. Срв. пак там.

[48]. Praefatio ad Interpretationem Synodi VIII generalis – Migne, PGr, t. CXXIX, col. 18; Epistolae (Ep. ad Hadrianum papam) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 196.

[49]. Срв. професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 54-55; професор Иван Снегаров, Учредяването…, с. 7; същия автор, 1100 години…, с. 75.

[50]. Вж. по-подробно Васил Гюзелев, пос. съч., с. 194, 196.

[51]. Annales Fuldenses – ed. G. Pertz, MGH, SS, I, p. 379; ЛИБИ, т. ІІ, с. 44, 45

[52]. Срв. пак там…, р. 380; ЛИБИ, с. 45.

[53]. Срв. професор Иван Снегаров, 1100 години…, с. 75.

[54]. Anast. Biblioth. Historiae de vitis Romanorum pontificum, Vita Nicolai I papae, c. 608 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 184.

[55]. Annales Bertiniani – ed. G. Pertz, MGH, SS, I, p. 473; ЛИБИ, т. ІІ, с. 288.

[56]. Vita Nicolai I…, c. 608 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 184.

[57]. Ed. G. Pertz, MGH, SS, I, p. 474; ЛИБИ, т. ІІ, с. 288.

[58]. Anast. Biblioth., Praefatio… Migne, PL, t. CXXIX, col. 19.

[59]. Epistolae (Ep. C) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 63.

[60]. Responsa…, cap. LXXVI – ЛИБИ, т. ІІ, с. 112.

[61]. Ibid., cap. I – ЛИБИ, с. 65.

[62]. Ibid., cap. XIII – ЛИБИ, с. 77.

[63]. Ibid., cap. CVI – ЛИБИ, с. 123.

[64]. Отговорите на папа Николай І са формулирани в 106 пункта (глави) – вж. ЛИБИ, т. ІІ, с. 65-125.

[65]. Българите искали християнски закон, църковно-канонически сборник, богослужебни книги и светски закони. Те се вълнували от въпроса за постите,  църковните празници и таинствата, от изпълнението на християнските задължения през периода на св. Четиридесетница, от всичко, което може да хвърли сянка и да опетни името на християнина. Искали подробни указания за пълнокръвен, напълно съобразен с християнската вероизповед и етика начин на живот и други. (вж. отг. 1, 5, 8, 9-11, 16, 17, 28, 29, 35, 37, 39, 43, 44, 48, 50, 51, 53-55, 58, 61, 63-65, 68, 71-73, 75-76, 80-86, 87, 88, 90-93, 96-99, 101, 102, 105, 106 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 65 сл. сл.).

[66]. Responsa…, cap. LXXII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 110.

[67]. Ibid., cap. LXXIII – ЛИБИ, с. 111.

[68]. Ibid., cap. XСII – ЛИБИ, с. 118.

[69]. Ibid., cap. ХСIII – ЛИБИ, с. 119.

[70]. Ibid., cap. XСIV – ЛИБИ, с. 119.

[71[. Anast. Biblioth. Historiae…, Vita Nicolai I…, c. 608 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 184.

[72]. Nicolai papae I Epistolae (Ep. C.) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 63-64.

[73]. Вж. напр. Responsa…, cap. III, IV, VI, XIV, LIV, LV, LVII, LXXIII, LXXVII, XCII-XCIV, CVI.

[74]. Responsa…, cap. LXXII – ЛИБИ, т. ІІ, с. 110; срв. сар. LXXIII – ЛИБИ, с. 111; сар. L – с. 98; сар. LXXVIII, с. 112; сар. СVІ, с. 125.

[75]. Ibid., cap. LXXIII, с. 111.

[76]. Ibid., cap. XCII, с. 118-119.

[77]. Anast. Biblioth. Hristoriae…, Vita Nicolai I…, c. 608, 609 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 184-185; Idem., Praefatio…, Migne, PL, t. CXXIX, col. 19-20.

[78]. Ibid.

[79]. Ibid., Vita Nicolai I…, c. 609 ЛИБИ, с. 185.

[80]. Annales Fuldenses – ed. G. Pertz., MGH, SS, I, p. 380; ЛИБИ, т. ІІ, с. 45.

[81]. Срв. Iohannis VIII papаe Epistolae (Ep. 9) – Migne, PL, t. CXXVI, col. 676; ЛИБИ, т. ІІ, с. 146.

[82]. Anast. Biblioth. Hristoriae…, Vita Nicolai I…, c. 609 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 186.

[83]. Ibid.; професор Иван Снегаров, Учредяването…, с. 12.

[84]. Ibid. – Vita Nicolai І.

[85]. Idem., Vita Hadriani II, c. 639 – ЛИБИ, с. 193.

[86[. Idem. Vita Nicolai I, c. 609. ЛИБИ, стр. 186, Vita Hardiani II, c. 616, ЛИБИ, с. 188.

[87]. Idem. Vita Nicolai I, c. 609.

[88]. Опитен дипломат, който по-късно заемал и папския престол (882-884) известен с изпълнението на отговорни мисии (срв. Vita Nicolai I, c. 608 – ЛИБИ, т.ІІ, с. 184-185)

[89]. Idem, Vita Нardriani II, c. 639 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 193-194.

[90]. Ibid.

[91]. Ibid.; Migne PL, t. CXXVIII, col. 1396 – Variae lectiones.

[92]. Ibid. (Vita Hardiani II).

[93]. Ibid.

[94]. Ibid.

[95]. Васил Гюзелев, пос.съч., с. 239.

[96]. Вж. Anast. Biblioth. Epistolae (MGH Ep. VII) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 199; срв. Nicolai papаe I Epistolae (Ep. C) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 62-63; Theoph. сontin. оp. cit., V, 96 – ГИБИ, т. V, с. 121.

[97]. Ibid.; Praefatio… Migne, PGr, t. CXXIX, col. 20.

[98]. ГИБИ, т. ІV, с. 99-103.

[99]. Вж. професор Алексей Петрович Лебедев, пос. съч. стр. 107-108; професор Димитър Ангелов. История на Византия, І, с. 306.

[100]. Epistolae (Ep. C.) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 63.

[101]. Вж. професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 121 сл.

[102]. Anast. Biblioth. Historiae…, Vita Hadriani II, c. 637 – ЛИБИ, т. ІІ, с. 192.

[103]. Професор Иван Снегаров, 1100 години…, с. 77.

[104]. Вж. Theoph. сontin. оp. cit., V, 96- ГИБИ т. V, с. 121; Anast. Biblioth. Epistolae (Ep. VII) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 199; срв. професор Иван Снегаров, Учредяването…, с. 15.

Изображения: авторът Тодор Събев (1928-2008) и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9zM