(продължение от Съдържание 5, публикации  № 1179 и № 1180)

Тодор Събев

През първата половина на ІХ-ти век славяно-българската държава проявила особена външнополитическа активност. Все повече се разширявали границите ѝ. Нараствала нейната военна мощ. Напредвал процеса на обединение и укрепване на съюза на българските славяни. Изковавало се народностно единство между славяни и прабългари. Засилвала се държавната организация. Средновековна България вървяла по пътя на утвърждаване на международната арена.

За да осигурят северозападните граници на страната от агресивността на франкската империя, през 805 година българите, предвождани от хан Крум сломили остатъците от аварския хаганат[1], присъединили обширни и богати области (населени със славяни) между Дунав и Карпатите: днeс Банат, Трансилвания, Молдава, Бесарабия и земите на северозапад от река Тимок с център Белград[2]. Наскоро след това (808 година) българската войска отбелязала успехи в Струмската област[3]. Тя превзела редица градове и крепости: Сердика (809 година), Девелт (812 година), Месемврия и други[4]. Многохилядното византийско население било откарано в плен[5]. При владетеля Омуртаг, между 827 и 829 година отново били подчинени отцепилите се славянски племена тимочани, ободрити и браничевци. Българите завоювали също Горна Панония, където поставили свои управители[6] и засилвали натиска срещу франкската държава. Присъединена била областта Срем – между Дунав и долното течение на Сава[7]. Към средата на тридесетте години българите наложили своята власт в Пловдивска област[8]. През време на Пресиановото управление (836-852) в пределите на славянобългарската държава влязла цяла Средна Македония и част от Южна Албания, а така също откъс от земята на славянското племе стримонци [9].

С усета на рядък дипломат, с виждането и умението на велик държавник княз Борис (852-889) успял да укрепи външнополитическите отношения със своите съседи и страната запазила териториалните придобивки, осъществени в предишните десетилетия[10]. Границите на България се простирали от Тиса до Днестър, от Карпатите до Родопите и от Черно до Адриатическо море. Тя станала сериозна съперница на двете европейски сили – Византия и Немското кралство, но все още нямала необходимия международен престиж, защото не била включена в цивилизованата общност[11]. При новопостигнатото териториално разширение България влизала във все по-голям допир с християнския свят[12]. Съюзните отношения, търговски договори и други със съседните страни откривали път за идейно и културно въздействие в славянобългарската държава. В нейните предели се включили големи славянски маси. Тяхната интеграция имала важно значение за обществено-политическия живот и за бъдещето на християнството в България. Ускорен бил процесът на славянизация и претопяване на по-малобройния прабългарски елемент.

През същия период настъпили значителни промени и в общественоикономическия живот[13]. Все повече се утвърждавали и развивали феодалните отношения. Задълбочавала се имуществената диференциация. Растели социалните противоречия. Земята се съсредоточавала в ръцете на славянобългарската аристокрация, която засилила икономическата си мощ и придобила редица съсловни привилегии. Влошило се положението на свободните селяни – общинници. Голяма част от населението изпаднало във феодална зависимост спрямо държавната власт и поземлените собственици. “Противопоставяли се една на друга класата на ханските “хранени люде” и класата на обикновените повинници, обременени с многобройни задължения [14]”.

Феодалните порядки водели до преустройство на държавната организация и идеологическите институции. Премахнат бил племенният партикуларизъм и административна разпокъсаност. Засилила се централната власт. Укрепвало вътрешнополитическото единство[15]. Правели се усилия за развитие на българската култура[16].

При така създаденото външно и вътрешно положение на славянобългарската държава, приемането на християнството като официална религия станало историческа повеля. То било необходимо за признаване на България като равноправна християнска страна, за консолидация на нейните позиции в международните отношения и за приобщаване  с постиженията на съвременната култура, която носела отпечатъка на християнството и все по-тясно се свързвала с дейността на Църквата.

Още по-важно било да се даде религиозна санкция на новия обществен строй. Феодалните отношения водели към изграждане на ново обществено съзнание, правни и етични норми. Обичайното право, моралът и религията на славяни, прабългари носели бремето на една отминаваща епоха. Те не могли да бъдат повече полезни за възхода на страната в ерата на утвърждаващата се в Европа християнска цивилизация, нито да обслужват всестранно интересите на славянобългарската феодална аристокрация. Християнската философия и етика, особено участието на божествения произход на властта, за почит към царя и подчинение на държавните управители (1 Петра 2:13-17; Римляни 13:1-2; Тит 3:1; Колосяни 1:16; 2:10)[17] могли да подкрепят успешно новите насоки на социалноикономическото и обществено-политическо развитие на страната. Заменянето на езическото многобожие с единия християнски Бог обещавало утвърждаване на самодържавието, премахване на разликата между славяни и прабългари във вероизповедно отношение и удовлетворение на онази част от населението, която вече била християнизирана. Общата религия, учението за единство, братство и равенство (срв. Деяния на светите апостоли 2:42, 44-46; 4:32, 34-37; 6:1-6; 17:26; Галатяни 3:28; Колосяни 3:11, 22; Ефесяни 6:5, 8; 1 Коринтяни 7:21, 22) можело да съдейства за преодоляване на етническия дуализъм в славянобългарската държава, за изграждане на единна българска народност.

Всички тези обстоятелства изиграли ролята на благоприятен фактор не само за приемането на християнството като официална религия[18], но и за устрояване на поместната църква със стегната църковна организация в България. От постигането на тази цел била заинтересована преди всичко държавната власт. Новото развитие на събитията обаче, в една или друга степен отговаряло на интересите на българските съседи[19].

______________________________________

[1]. Вж. Suidae Lexicon – ГИБИ, т. V, с. 310.

[2]. Професор Петър Мутафчиев. История на българския народ, т. І, ІІІ изд., София, 1948, с. 145-146; История на България, ІІ изд. БАН, т. І, София, 1961, с. 68-69.

[3]. Theoph. сonfes. op. cit. – ed. C. de Boor, I, Lipsiаe, 1883, p. 484; ГИБИ, т. ІІІ, с. 279.

[4]. Idem, p. 484-486, 495 sq.; ГИБИ, т. ІІІ, с. 279 сл.; Anast. Biblioth. Chronogr. Tripartita – ЛИБИ, т. ІІ, с. 266-267, 270 сл.

[5]. Вж. професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., І., с. 277-279.

[6]. Annales Fuldenses – ed. G. Pertz, MGH, SS, I, p. 359; ЛИБИ, т. ІІ, с. 42.

[7]. Професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., І., 1, с. 316.

[8]. Вж. пак там, с. 301, 336 и притурка №17, с. 452 сл.

[9]. Срв. пак там, с. 338-342; професор Петър Мутафчиев, пос. съч., с. 172-176.

[10]. Вж. подробно професор д-р Васил Николов Златарски,  пос. съч., 1, 2, стр. 1 сл.; Васил Гюзелев, пос. съч., с. 12, 51 сл. сл., 497 сл.сл.

[11]. Срв. История на България, изд. БАН…, с. 95.

[12]. Професор Иван Снегаров, 1100 години…, с. 58, 61.

[13]. Вж. подробно професор М. Андреев и професор Димитър Ангелов, пос. съч, с. 85 сл.; История на България, изд. БАН, с. 73 сл., 89 сл.

[14]. Васил Гюзелев, пос.съч., с. 43.

[15]. Вж. професор М. Андреев и професор Димитър Ангелов, пос. съч., с. 94 сл.; Д. Косев, Хр. Христов, Димитър Ангелов, Кратка история на България, ІІ изд., София, 1969, с. 24.

[16]. История на България, изд. БАН…, с. 73-74, 85, 92-93.

[17]. Срв. още писмата на Цариградския патр. Фотий (ГИБИ, т. ІV, с. 103-105) и на папа Иоан VІІІ до княз Борис (ЛИБИ, т. ІІІ, с. 166.)

[18]. Вж. по-подробно П. Хр. Петров, пос. съч., с. 43 сл.

[19]. Срв. Михаил Войнов, пос. съч., с. 297, 299.

3. Европейският Изток и Запад през IX-ти век. Стремежите на Цариград и Рим за църковно влияние в България

Преминала през период на дълбока вътрешна криза – разлагане на робовладелския строй, икономически упадък, социално-революционни борби и други, разтресена от напора на варварските нашествия, през втората половина на V-ти век Западната римска империя издъхнала под ударите на германските племена[1]. Идеята за световна хегемония обаче останала жива в Източната римска империя (Византия). Тя подхранвала столетия наред неосъществимите амбиции на видни държавни и църковни дейци в европейския изток. През цялото Средновековие византийският владетел носел титлата “василевс на ромеите” (римляните), която не рядко му оспорвали силни съседи, в това число и българите[2]. След радикални социално-икономически преобразования и вековни политически перипетии[3] през ІХ-ти век  европейският Изток и Запад се оформили с типичните им особености, претенции и домогвания. “С пълно право се смята, че девети век е един от най-значителните в историята на Европа, на територията на която вече се развивал и водел постоянна вътрешна борба един нов свят – средновековният. Тъкмо тогава се откроява европейската феодална формация с нейните социални групи и институции. Това е време на остри сблъсъци между Изтока и Запада в политическо и църковно отношение…”[4]. В 800-та година папа Лъв ІІІ коронясал Карл Велики за “император на свещената Римска империя”. Това събитие било посрещнато с неприязън във византийските среди, които бранели своите интереси, особено в Калабрия и Сицилия. Византийският василевс имал претенциите за единствен законен представител на Римската империя. Сега обаче, Карл Велики, насърчаван от папския престол, бил обладан от същите чувства и стремежи[5]. Макар да изглеждала външно силна, Франкската империя се тресяла от вътрешни борби, породени от феодалните порядки и от противодействието на подтиснатото разнородно население. Настъпило политическо разделение, а след смъртта на Людовик Благочестиви (778-840) – разпадане на Франкската империя. По силата на Вердюнския договор (843 година) нейната територия била разделена между три самостоятелни държави: Франция, която заела западната част, Германия, разположена на изток от Рейн, и Северна Италия заедно с ивица земя между реките Рона и Рейн до Северно море. Особено се засилило германското кралство начело с Людовик Немски. То обхващало земите между Рейн, Елба и средното течение на Дунав. Немската държава засилила своята външнополитическа активност и експанзия, опасна не само за непосредствените съседи, но и за Византия[6].

В Италия не могло да се създаде политическо единство страната била разпокъсана между отделни феодали. Тази обстановка насърчила аспирациите на Немското кралство на Юг. Към Италия отправяли поглед и византийските императори, които се стремели да възстановят предишните си власт и влияние [7].

Интересите на двете европейски сили: Немското кралство и Византия се кръстосали също в Централна Европа, където западните славяни тръгнали по пътя на самостоятелно развитие. В началото на тридесетте години била образувана Великоморавската държава, която обхващала Чехия, Моравия, Словакия, земите на лужичките сърби и на ободритите. Няколко десетилетия тя водила упорита борба против агресията на немските феодали. По времето на княз Ростислав (846-870) страната достигнала голям разцвет. Отворен бил път за разпространение на християнството. Латинското духовенство обаче нямало особен успех, защото проповядвало и извършвало богослужението на чужд за славяните език и ставало проводник за опасно за държавата немско влияние. Ето защо Ростислав се ориентирал към съюз с Византия и потърсил съдействие от Цариградската патриаршия, за да възпрепятства дейността на западното духовенство. В 863 година той посрещнал с радост цариградските пратеници Кирил и Методий, чието мисионерско-просветно дело оставило трайни следи в църковния живот и културното развитие на Великоморавия, като поставило преграда и за немската асимилаторска политика[8].

По същото време европейският Изток и Запад си дали среща с кръст и меч в земите на Балканския полуостров, заети от югоизточните славяни. Поради своето средищно географско положение – страна, в която се кръстосвали важни военностратегически и търговски пътища, свързващи Византия с Централна и Западна Европа, българската държава привличала вниманието на всички, като мост между Изтока и Запада[9]. От нейното място и роля зависел твърде много превесът в борбата между все по-ярко оформящите се групировки в средновековна Европа. Ето защо, тя била обект на особен интерес и грижи за двата центъра съперници в църковния и политическия живот на континента – Рим и Цариград.

Още в епохата на ранното Средновековие Рим и Цариград си оспорвали правото на църковна юрисдикция над балканското население. След отнемането на земите в Сицилия и Калабрия и подчиняването на всички византийски области под ведомството на Цариградския патриарх (730-731 година), конфликтът между християнския Изток и Запад все повече се изострял. Особено болезнено понесли в Рим преустановяването на папската духовна власт над Източен Илирик (към 731-732)[10]. Наскоро след това папите, бивши съюзници на византийските василевси, се откъснали от тях и свързвали своята църковна политика с тази на западните християнски държави.

Борбата между Изтока и Запада през ІХ-ти век намерила ярък израз в църковната разпра между Цариград и Рим, в тяхната надпревара за влияние в славянския свят. Стремежът за “вселенска църковна власт” намирал оправдание в претенциите за защита на правото християнско изповедание.

Разпространяването на християнството и решението на проблема за църковната юрисдикция в България довели до решителна фаза споровете и вековното съперничество между двете църковни средища. Изразители на борбата между тях станали едни от най-видните им представители през цялото Средновековие – патриарх Фотий (858-867; 877-886) и папа Николай І (858-867).

В края на петдесетте години в Цариградската църква избухнал конфликт между привържениците на бившия патриарх Игнатий (846-857) и нововъзведения на патриаршеския престол Фотий[11]. През 860 година в спора се намесил и папа Николай І. Той използвал случая, за да наложи властта си над цялата Църква и да предяви правата на папския престол над редица области в Балканския полуостров, а също и върху така наречените патримонии в Калабрия и Сицилия [12]. Цариградският, наречен още “първо-втори” или “двукратен” събор (861 година), на който взели участие и двама римски епископи, признал Фотий за законен патриарх и не уважил исканията на папата[13]. Веднага след събора патриарх Фотий дал решителен отпор на папските домогвания, като аргументирано защитил правата и независимостта на своята църква[14]. В писмо до папата той подчертал, че “нито една църква няма право да налага на другите своите особености. Задължително за всички църкви е само това, което е утвърдено от вселенските събори[15].” Папа Николай І отговорил с укорителни писма до патриарх Фотий и император Михаил ІІІ (862 година). В тях той отново защитавал учението за главенството на римския представител и отхвърлял патриаршеското достойнство на новия цариградски първоиерарх. В този дух написал и окръжно послание “до всички верни” (ad omnes fideles) и в частност до източните патриарси[16]. На следващата година (863 година) папата свикал църковен събор в Рим, който обявил патриарх Фотий за низвергнат. Лишени били от духовен сан и ръкоположените от Фотий клирици[17].

Изпращането на цариградски мисионери във Великоморавия по това време още повече усложнило отношенията между двете църкви[18].

В 862 година бил сключен съюз между Людовик Немски и княз Борис І. Българският владетел обещал да приеме християнството. Тази вест зарадвала папа Николай І[19], но създала тревога в Цариград. Интересите на Византия “изисквали, щото тя да… откъсне Борис от Людовик Немски, като унищожи не само съюза между тях, но и всяко по-нататъшно сближение…”[20], а славянобългарите – да приемат християнството от Цариградската патриаршия. През 864 година избухнала война между Византия и България. Голяма част от българската войска се намирала на северозападната граница. Народът бил застрашен от глад[21]. Още преди да се стигне до кръвопролитие, отчитайки мъдро всички обстоятелства, воюващите сключили мир, еднакво желан и нужен и на двете страни[22]. По силата на мирния договор българите трябвало да прекъснат съюза с Людовик Немски и да приемат християнството от Източната църква. Княз Борис “се покръстил в някой град във военния театър (Тракия)[23] или в Плиска[24], а неговите боляри – във византийската столица[25]. Той получил християнското име на своя “задочен кръстник” – император Михаил ІІІ[26]. Покръстването на княз Борис (865 година) е било извършено “не по някаква принуда вследствие застрашеното външнополитическо положение, както се опитват да представят това византийските писатели[27], а като доброволно и добре обмислено решение на българския владетел, което било назряло у него още през предходните години. При това покръстването не представлява някаква капитулация, както приемат отделни изследователи[28] , а е държавнически акт с голямо и важно значение за по-нататъшните съдбини на средновековна България[29]”. Приемането на християнството от Цариград и настаняването на византийското духовенство в България (865 година), начело с епископ-организатор на религиозната мисия[30] открило нов, още по-решителен етап в растящото напрежение и борба между Европейския Изток и Запад. Аспирациите и засиленото съперничество на Цариград и Рим за спечелване терен сред южните славяни и най-вече за юрисдикцията над “новопросветената” с християнството българска държава изиграли обективно положителна роля за бързото и радикално уреждане на църковния въпрос през ІХ-ти век. Само за няколко години били подготвени условията за основане на отделна църква в България.

____________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том ХІХ (ХLV), с. 18-20 и с. 21-25, С., 1969/1970 година.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. подробно История на Средните векове, под ред. на акад. Космински и чл. кор. Сказкин, превод Симеонов, Христов, Людсканов, т. І, София, 1955, с. 19 сл. сл., 71; професор Димитър Ангелов, История на Византия…, с. 19 сл. сл., 82.

[2]. Васил Гюзелев, пос. съч., с. 130-131.

[3]. Вж. подробно История на Средните векове…, с. 71 сл., 96 сл., 108 сл., 120 сл.; професор Димитър Ангелов, История на Византия…, с. 82 сл. сл., 205 сл. сл.

[4]. Васил Гюзелев, пос. съч., с. 19.

[5]. Професор Димитър Ангелов, История на Византия…, с. 282.

[6]. Срв. История на Средните векове…, с. 118 сл., 135, 151 сл.

[7]. Професор Димитър Ангелов, История на Византия…, с. 302.

[8]. Вж. История на Средните векове…, с. 186-188.

[9]. Вж. Борислав Примов,  За икономическата и политическата роля на Първата българска държава в международните отношения на средновековна Европа. Исторически преглед, г. ХVІІ (1961), кн. 2, с. 61-62.

[10]. Вж. F. Dvornik, La lutte entre Byzance et Rome а propos de I’Illyricum au IX siеcle, I, Paris, 1930, p. 67 sq; Idem, Les Legendes de Constantin et Methode vues de Byzance, Prague, 1933, p. 259 sq.; професор Иван Снегаров, Кратка история…, с. 18, 298.

[11]. Вж. подробно професор Алексей Петрович Лебедев, История разделения Церквей в ІХ, Х, ХІ веках, изд. ІІ, Санкт Петербург, 1905, с. 5-46; J. Hefele, H. Leclerеq, Histoire des Conciles, IV, I, Paris, 1911, p. 266 sq.; F. Dvornik, The Photian Schism-History and Legend, Cambridge, 1948, p. 47.

[12]. Migne, PGr, t. CXIX, col. 773-780.

[13]. J. Hefele, H. Leclereq, op. cit,. р. 275 sq.; професор Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., с. 58 сл.

[14]. Вж. подробно у професор Алексей Петрович Лебедев, там, с. 69 сл.

[15].  J. Hergenröthe r, Photius Patriarch von Constantionopel (Sein Leben seine Schriften und das griechische Schisma), B. I, Regensburg, 1867, S. 439.

[16]. Професор Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., с. 75 сл. сл., професор Иван Снегаров, Кратка история… (Иерусалимска, Антиохийска, Александрийска, Цариградска, Кипърска, Синайска и Грузинска), т. І, София, 1944, с. 419.

[17]. J. Hefele, H. Leclercq, op. cit., p. 326 sq.; професор Иван Снегаров, пак там.

[18]. Вж. професор Димитър Ангелов, История на Византия…, с. 305.

[19]. Annales Bertiniani – ed. G. Pertz, MGH, SS, I, p. 465; ЛИБИ, т. ІІ, стр. 287; Nicolai papae I Epistolae (Ep. CCVI) – ЛИБИ, т. ІІ, с. 62.

[20]. Професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч. , 1, 2, с. 18 – 19.

[21]. Вж. Източниците по въпроса у М. Соколов. Из древней истории болгар. С. Петербург, 1879, с. 148-149, 225 сл.

[22]. Професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч. , 1, 2, с. 20-21.

[23]. Професор Иван Снегаров, 1100 години…, с. 62.

[24]. Вж. Theoph. Contin. Chronogr., ІV, 15 – ГИБИ, т. V, с. 117.

[25]. Pseudo-Symeonis Chronographia, 25 – ГИБИ, т. V, с. 175.

[26]. Вж. пак там Georgius Monachus contin,; V, 3, 16 – ГИБИ, т. VІ, с. 137.

[27]. Вж. у професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 21-22.

[28]. Срв. Михаил Войнов, пос. съч., с. 298.

[29]. Професор Димитър Ангелов, пос. ст., стр. 55; срв. професор д-р Васил Николов Златарски, пос. съч., 1, 2, с. 21 сл., 31 сл.

[30]. Срв. Josephi Genesii op. cit. – ГИБИ, т. ІV, с. 335; професор д-р Васил Николов Златарски, там, с. 60, бел. 1; професор Иван Снегаров, Учредяването… с. 5, бел. 1.

Изображения: Тодор Събев (1928-2008) и негови книги. Той е дългогодишен преподавател по църковна история в Софийската духовна семинария и в Духовната академия „Св. Климент Охридски”.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9yZ