Маргарита Тодорова

Комунизмът не толерира никакви политически противници, а на религията гледа като на потенциален и много влиятелен противник.

С решение №123 на Политбюро от 21.7.1948 година се повдига въпросът за бдителност по отношение на класовия враг като постоянна задача на партията, „подкрепена с редица мерки както срещу конкретните прояви на враговете, така и срещу известни вражески категории, които могат да представляват постоянна угроза“ за властта. Решено е да „се вземат специални мерки срещу религиозните секти“[1]. По време на социалистическото управление периодично се свикват съвещания на държавните служби по църковните въпроси от социалистическите страни, на които „се обсъждат най-актуалните въпроси на съвременната църковна дейност в света и се съгласува работата на държавните служби[2]“.

Предприетите през годините рестриктивни мерки се концентрират в три основни насоки: структурата и организацията на църквата; работата на църквата и човешкия фактор в църквата. Ето как изглеждат опитите за ликвидиране на Църквата от гледна точка на една конкретна деноминация, а именно на Методистката църква в България.

1. Структурата и организацията на църквата

А)Структура и организация, ограничения на пътуванията зад граница и контактите с църквите в чужбина.

За да бъде въздействието по-ефективно атаката е насочена върху протестантските църкви като институция. Първите мишени са Върховния съвет на Евангелския съюз и издателският екип на вестник „Зорница“. Въпреки решението за провеждане на пет процеса, проведени са два[3]. На тези процеси като шпиони са осъдени шестима методистки пастори (Янко Иванов, Здравко Безлов, Симеон Попов, Илия Илиев, Александър Георгиев, Гавраил Цветанов, Спас Милошев). Цветан Литов единствено се спасява, защото по време на арестите се намира в Америка и разбирайки какво се случва, не се завръща. С присъда от предишен процес е и пастор Георги Сивриев за това, че през 1942 година е погребал немски подводничари, загинали по време на Първата световна война.

Съгласно Закона за вероизповеданията (1.3.1949 година) до 1.VI.1949 година деноминациите предават уставите си за одобрение, но те не биват нито одобрени, нито отхвърлени. По този начин им е отказан статут на юридически лица, а съществуването им е просто толерирано[4]. Ограничени са пътуванията зад граница и контактите с църквите в чужбина. Това е тежък удар за методистката църква заради централизирания ѝ начин на управление. През годините на комунистическия режим методисткият епископ, който е американец, а след това и швейцарец, няма достъп до страната. Не може да свиква и председателства годишни конференции, които според дисциплината на църквата представляват централно управляващ орган. Единствен в страната успява да влезе австриецът мирянин Вилхелм Наузнер, секретар на Централната методистка конференция за централна и южна Европа, който безуспешно повдига пред Комитета по вероизповеданията въпроса за отчуждаването на методистките имоти[5].

Б) Сгради и имоти.

По линия на ограничаване на материалната база църковните сгради и имоти са постоянна мишена, защото на тях се гледа като на средство, използвано от деноминациите за осигуряване на нови последователи и борба срещу антирелигиозните усилия. Те биват отчуждавани и давани под наем от местните власти като най-подходящи за определени цели „в полза на обществото“. Методистките църкви се намират главно в централната част на населените места. Освен това прилежащите към тях пасторски домове представляват двуетажни къщи. В пасторските домове са настанени под наем семейства на военни или на активни комунисти, като пасторските семейства са принудени да обитават само две стаи. От църковните сгради тази в Ловеч е превърната в склад, Севлиевската – в рехабилитационен център, Плевенската и Варненската – в куклен театър, а поради добрата ѝ акустика в софийската е настанена хоровата капела „Светослав Обретенов“. При отчуждаването на имоти приоритет е даван на молитвения дом пред пасторските жилища, „защото той е място, в което се извършва църковна дейност и религиозна пропаганда[6]“. Опитите за отчуждаване на шуменската методистка църква през 1982 година се оправдават с построяването в съседство на хотел „Шумен“ и както Комитетът отбелязва „тя (църквата) може да се превърне в място, посещавано от отседнали в хотела чужденци, което самò по себе си може да раздвижи и стимулира активността в църквата[7]“. Правени са няколко опита Методистката църква и пасторско жилище в Русе да бъдат иззети за картинна галерия. Атаките не секват чак до 90-те години. Русенското пасторско жилище е иззето в началото на 1986 година за картинна галерия на Светлин Русев. Когато в началото на 1990 година той се отказва да дари картините си на Русе, властите решават, че това е най-подходящата сграда за седалище на Международната агенция за екология и опазване на околната среда. Веднага след падането на комунистическия режим църковното настоятелство предприема стъпки за връщане на имота. Въпреки финансовата криза в страната реставрацията на къщата, която е паметник на културата, бива завършена с усилени темпове. Градските власти започват да предлагат на църковното настоятелство парично обезщетение многократно под реалната стойност на сградата. След това предлагат друг имот като компенсация. По-късно предлагат към имота за компенсация да добавят и пари. Накрая заплашват, че ако църквата продължава да настоява за връщане на имота, ще поискат да бъде заплатен ремонтът на сградата на стойност от 1 000 000 лв. В края на краищата реставрираната сграда е върната безвъзмездно, но по радиото са отправени упреци към методистите. Те биват обвинени, че заради тях градът е лишен от картинното наследство на Светлин Русев, а Международната агенция за екология е избрала за седалище друга държава.

В) Църковни архиви.

През октомври 1944 година Министерският съвет издава указ за „прочистване“ на книжарниците и библиотеките от фашистка и ненаучна литература[8][9]. Това дава на режима възможност да упражни контрол над църковните архиви и библиотеки. По-късно някои местни власти заповядват на църквите да предадат архивите си на Държавния архив „за съхранение“. След години, когато пастор Данаил Налбантски се опита да прегледа архива на русенската методистка църква, се оказа, че той е подменен в русенския държавен архив с други документи. При събарянето на отчуждени църковни сгради, са унищожени и много църковни архиви. В резултат на това в настоящия момент методисткият църковен архив е много беден.

2. Работата на църквата

А) Деца и младежи.

Конституцията от 1949 година обявява образованието за „светско, с демократичен и прогресивен дух“. През септември 1948 година Министерският съвет издава указ, в който се казва, че „Църквата не трябва да провежда специална религиозна пропаганда всред децата“[10]. И още същата година режимът затваря всички чуждестранни училища, в това число и Ловешкото девическо училище[11]. Забранено е църквите да работят с деца и младежи. Закрити са неделните училища. Пасторите са предупреждавани да не пускат деца на богослуженията[12].

Въпросът за „засилване на идеологическата борба“ присъства редовно в дневния ред на почти всеки партиен конгрес. Често се изказва опасение за „раздвижване всред религиозните организации и активисти, които разширяват своето влияние и предизвикателно се опитват да намерят място на религията в развитото социалистическо общество и дори в комунистическото общество“[13]. Използват се различни методи за натиск над самите млади хора – заплахи за изключване от училище или университета и от комсомола; заставяне да подписват заявления, че няма да посещават църква; привикване на „разговор“ в милицията – разговор, който продължава цял ден, придружен от опити да ги завербуват като агенти-доносници. Такава кампания бе проведена в Русе през 1982 година и лично аз имах „удоволствието“ да я изпитам на свой гръб.

Б) Богослужение и работа с хората. Обществен живот.

Богослуженията са единственото място, предназначено за църковна дейност. Те трябва да бъдат ограничени в рамките на църковната сграда и участие в тях могат да вземат само църковни членове. Тъй като русенската църква организира посещения в шуменската църква, властите скоро забраняват наемането на автобуси за тази цел. В края на 1980-те години при посещението на Джони Ноер, след неимоверния му успех във Варна град Шумен бива блокиран от милицията, достъпът до града е силно ограничен, пастор Симеон Попов прекарва деня в милицията, а Джони Ноер бива ескортиран до Румъния.

Страхът е най-мощното и ефикасно оръжие в ръцете на режима. Често той е напълно достатъчен, за да осигури подчинение, така че не се налага прилагането на други мерки. Изплашените християни лесно биват убеждавани да станат доносници. Несигурността води до дълбоко вкоренено недоверие и подозрение, което от своя страна нанася поражение на живота в общността. При смъртта на пастор местните власти често бавят или забраняват изпращането на заместник и използват липсата на пастор като претекст за затваряне на въпросната църква. Правейки живота на вярващите труден, режимът се надява те сами да се откажат от вярата си.

3. Човешкият елемент в църквата

А) Ръководство.

За да бъдат изолирани вярващите от обществото и да се намалят „щетите, нанесени от религиозната зараза“, е необходимо дискредитиране на църковното ръководство. Това се постига с показните процеси, широко огласени сред обществеността. От всичко осемнадесет активни и пенсионирани методистки пастори през 1949 година в затвора и лагерите на смъртта са единадесет, а един е зад граница. В някои църкви богослуженията се поемат от пенсионирани пастори или пасторските съпруги.

След като успява да се справи с авторитетното ръководство на деноминациите, режимът започва успешно подмяната му с лоялни нему, не толкова компетентни, по-послушни, лесно манипулируеми, морално корумпирани и без ръководни умения хора. През 1950-1951 година методистите са принудени да свикат събрание и да гласуват за свой суперинтендант предложения от режима пастор Методи Марков. След неговата смърт през 1962 година властта назначава на негово място пастор Иван Ножаров, който е на заплата към Държавна сигурност. Тъй като Методистката църква е епископална и административно се ръководи от епископ, на пастор Ножаров е дадена титлата „епископ“. И Марков, и Ножаров не са методисти. И двамата са послушно оръдие в ръцете на властта, затварят църкви и разпродават църковни имоти. В редица свои писма до Комитета по вероизповеданията Ножаров не само, че не се възпротивява на отчуждаването на методистки имоти, но се оплаква единствено, че от години не е получавал компенсация за отчуждените и наеми от дадените под наем имоти[14]. Получените пари са използвани за изплащане на неговата заплата, която сам си е определил – трикратно по-голяма от тази на назначените в страната пастори. Провеждането на годишни конференции не е разрешено, което лишава Методистката църква от регламентирания ѝ по дисциплина начин на управление и планиране.

Б) Клирици и миряни.

Както вече споменах, по време на пасторските процеси седем методистки пастори получават присъди, а други четирима са задържани и пратени в лагери без присъда (Кирил Йотов, Марин Глухаров, Никола Пулев и Васил Маринов). Животът на семействата на хвърлените в затвора пастори не е лек: биват интернирани (семействата на Янко Иванов и Георги Сивриев), лишени от работа и от купони за храна (Марта Илиева), децата им се сблъскват с проблеми в училище, отказван им е прием в добри училища, а на болните се отказва прием в санаториум[15]. В средата на 60-те години всички пастори, освободени вече от затвора, се сблъскват с трудности в качеството си на бивши политически затворници – трудно си намират работа (предимно черна) и едва свързват двата края. Забранено им е да работят като пастори. По-късно някои от тях биват оставени да работят в отдалечени от столицата църкви, но са следени отблизо (Илия Илиев, Никола Пулев, Симеон Попов).

Всеки един пастор трябва да бъде регистриран и одобрен от Комитета по вероизповеданията. Имената и данните им се изпращат, поверително, в Държавна сигурност[16]. Имената на всички ангажирани в църквата служители също трябва да бъдат предадени. В по-късните години много църковни членове отказват да поемат каквато и да било работа в църква или понякога изпълняват дейностите си, настоявайки имената им да не бъдат записвани. Вместо това бива давано името на пастора, тъй като и без друго вече фигурира в списъка на Държавна сигурност.

По време на пасторските процеси са осъдени и четирима активни миряни (Стоян Бочев и синът му Стефан Стоянов Бочев, Самуил Василев и брат му Васил Петров Василев), а семействата им са интернирани (на Симеон Василев и Стоян Бочев). През годините ефективните пастори и работници – миряни биват заменяни от Комитета и принудително премествани на други места, „където ще нанесат по-малко вреди“. В някои случаи се предприемат различни „ограничаващи“ мерки. Активни църковни членове и пастори често биват привиквани на „разговор“ от служители на Държавна сигурност, по време на които им се оказва натиск, за да станат доносници и информатори. Някои биват заплашвани и с интерниране. Правят се обиски на домове, за които има сигнали, че укриват контрабандна духовна литература.

В) Мисионерска дейност.

В няколкото статии за работата на мисионерите дейността им винаги е описвана като целенасочени опити за прокарване на американско влияние и интереси в ущърб на българския народ. Със затварянето на Ловешкото девическо училище мисионерките, ръководещи училището, са принудени да напуснат страната. Мисионерската дейност по време на комунистическия режим се ограничава в контрабандното изпращане на християнска литература и материални помощи от чужбина, предимно за пасторски семейства. Много активна в това отношение е Ирмгард Прач, съпруга на последния суперинтендант преди и по време на Втората световна война Алфонс Прач[17].

Повсеместната атака над Методистката църква е изключително успешна, подпомогната до голяма степен от структурата и начина на управление на църквата и с активното участие на Методи Марков и Иван Ножаров. Съгласно „Справката за появата и развоя на Евангелската методистка църква в България“, изготвена на 24.12.1949 година от оперативния работник на Държавна сигурност 3322, Методистката църква наброява 2375 регистрирани членове, 23 църкви, 14 пастори под наблюдение и още четирима пенсионирани пастори. В резултат на гоненията в 1990 година са останали 3 действащи църкви с около 100-150 активни члена с трима действащи и 5-6 престарели пенсионирани пастори. Оттук започна и нелеката задача за нейното възстановяване. Първият след Втората световна война кандидат за пасторско служение, изпратен да получи богословско образование, замина за Кеймбридж в края на 1991 година.

__________________________________________

*Публикувано в Комунистическите режими и религиозните общности. Сборник материали от национална научна конференция, 8 март 2019 г., НБУ, с. 120-127, С., 2019. Авторът на блога изказва благодарност на доц. Живко Лефтеров от Нов български университет, с чието разрешение същата статия е възпроизведена тук.

[1].  ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 520.

[2].  ЦДА, ф. 1Б, оп. 36, а.е. 2140.

[3]. ЦДА, ф. 146, оп. 5, а.е. 611.

[4].  ЦДА, ф. 165, оп. 12, а.е. 1227.

[5].  АМВнР, ф. 10, оп. 14, а.е. 566.

[6].  Пак там.

[7].  Пак там.

[8].  ЦДА, ф. 1, оп. 1, а.е. 49.

[9].  АМВнР, ф. 9, оп. 28, а.е. 805.

[10]. ЦДА, ф. 1Б, оп. 8, а.е. 190.

[11]. ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 1117.

[12].  АМВнР, ф. 10, оп. 13, а.е. 926.

[13 ]. ЦДА, ф.1Б, оп. 36, а.е. 1282.

[14].  АБЕМЦ (Писма) – необработен.

[15].  По разкази на потърпевши членове на пасторските семейства.

[16].  АМВнР, ф. 9, оп. 28, а.е. 805.

[17].  Многобройни писма-доклади от Ирмгард Прач, намиращи се в Централния архив на Централната конференция на Обединената методистка църква за централна и южна Европа, Цюрих. Преподобни Алфонс Прач е германец, заемал поста на върховен надзирател на българските методисти в периода 1930-1944 година. Убит е на 10 април 1945 г. в Плауен (Германия) при бомбардировка над града (бел. ред).

Изображения – авторът Маргарита Тодорова, която е пастор в Евангелска методистка епископална църква в България. Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9yn