Марио Коев

Ако за земни работи ви говорѝх, и не вярвате – как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?(Иоан 3:12)

Въведение

Знаете ли, господа[1], какво всъщност представлява съвременният богослов? Съвременният богослов, уважаеми дами[2], е като онова дете, което всяка вечер държи да разказва приказки на баба си преди заспиване. Той също така е подобен на художника, дето рисувал гора, а край нея делфини (справка Хораций[3]), с надеждата, че битието ще понесе всяка несъобразност в името на това да бъде холистично. Следвайки, без да го знае, съвета на Шекспир: Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво, днешният теолог (независимо дали е „модернист”, „зилот” или просто дипломиран) е изкушен от големите морални, философски и научни обобщения просто защото в тясно специализиран план неговите занимания нямат никакво значение за нормалните хора. С други думи, съвременният богослов, дами и господа, подвежда обществото в името на някаква обща цел. Нека тук кажем няколко думи, на които едва ли ще се намери душевно здрав човек да им противоречи, разбира се, щом изключим богословите – „модернисти”, „зилоти” или просто дипломирани.

I.

И така, едно от главните достойнства на съвременния западен свят (от който ние сме част), все още определящ себе си като християнски, въпреки че отдавна самият той провъзгласи идеологията на секуларизма, та казваме – едно от основните достойнства на този свят е окончателното разминаване между думи и дела, между мисъл и акт. Това не е лицемерие, както елементарно и наивно си представяме разпада от този вид. Не, не е лицемерие, нито пък е осъзнато поведение, някакъв „макиавелизъм” например – тези определения вече не важат и на практика са подвеждащи. Всъщност това е премахване на възможността за лицемерие. По същия начин, както са подвеждащи идеологемите от който и да било ценностен тип. Доколкото днес няма каквато и да било водеща идея, а само множество равнопоставени мнения, от една страна, и всички тези равнопоставени мнения не носят никаква, подлежаща на признаване интелектуална тежест, от друга, то всяка интерпретация на сложността на процесите в историята на битието ни е оставена в ръцете на медиите, а следователно – на хора, чиято философска (във възможно най-наситения смисъл на думата) компетентност е безспорна, както и разбира се, на техните работодатели. Но това е едно от достойнствата, и то най-дребното, ако можем да се изразим по този начин. И има ли нещо лошо тук, при положение че без медиите съвременната култура просто не би функционирала? А ако тя не функционира, къде ще се денем ние с нашите претенции за образованост и модерност?

Следващото и далеч по-високо разбиране се отнася към свободата. Според едно опростено, но напълно работещо определение свободата е да правиш всичко, което не е забранено, без да пречиш или да забраняваш на другите да правят същото. Виждаме, че по същество това е юридическо схващане, облечено в одеждите на една хуманистична идея за човека като имащ право на щастие и на себеизразяване. А то е хубаво, трябва да се съгласим! Трябва да се съгласим също, че всеки, който се опита да го опровергае, с това самото вече се опитва да попречи на другите да изказват себе си! За тази цел, слава Богу, има прокурори. Не оберпрокурори, а истински, нормални съвременни юристи, които разбират как функционира системата на обществото и от какво има нужда, за да продължи да функционира.

И така, правото на мнение и правото на щастие са двата основни стълба на съвременната политическа идея за човешкото битие. С тях, разбира се, са тясно свързани редица „второстепенни” постижения на човешката цивилизация, като например масовото образование, позитивистичноправното мислене, разбирано като прагматизъм, и не на последно място, правото на труд, което по своята същност е право на оцеляване – този израз е по-точният аналог на правото на живот, един неясен и твърде абстрактен термин. В системата на обществото правото на оцеляване е тясно свързано с данъчното задължение. А в това също има невъзможен за отхвърляне и за критика смисъл!

Да обобщим за момента тези съвсем кратки и непълни наблюдения и заключения. На първо място съвременната цивилизация е секуларна, защото е християнска. Второ, поради този факт всеки може да бъде християнин, без да бъде християнин, и може да бъде всичко, без да бъде каквото и да било сепариращо себе си нещо. Това е логически просто за разбиране, защото щом всеки може да бъде всичко, следователно никой не може да бъде нещо, което другият да не може да бъде или да не е. Трето, всяка малко по-сложна дума може да бъде възприета като ценност, съответно като ценностно съждение според същия този принцип. Четвърто, за да функционира една толкова сложна система като днешната, са абсолютно необходими механизми и инструменти, които да я удържат в определени рамки – медии, масово образование, юридически норми. Всичко останало е второстепенно, но също така важно, тъй като глобализацията сама по себе си създава все по-големи групи по интереси, чийто контрол би бил невъзможен без наличието на горепосочените предусловия. Общото определение за съвременния свят не е модерност, не е постмодерност, не е секуларизъм, не е постсекуларизъм, постхристиянство и прочее изтъркани и нищо незначещи сложни думи. Колкото и парадоксално да звучи, няма общо определение за глобализирано общество, тъй като неговата същност е строго инструментална, тъй като ценностните му съдържания са в много голяма степен абстрактни. В него, едновременно парадоксално и логично, всяка идеология е подозрителна не защото е непременно лоша, а защото произходът ѝ е смислово чужд на съвремието, тъй като идеологическото, за бъде такова, вече дефинира възможности за междугрупово (междукласово) и/или междунационално противопоставяне според един или друг ценностен принцип.

Тук не бива да забравяме и още нещо. Когато казваме, че съвременното общество е много сложна система, все пак не бива от това да достигаме до неправилния извод, че и човекът в тази система е нещо също така сложно. Напротив. За да бъде една система действително сложна, съставящите я елементи трябва да бъдат възможно по-опростени – в противен случай няма да има една система, а множество от системи, които взаимодействат помежду си, което вече е принципно отрицание на глобализма. Някои смятат, че всъщност точно това представлява той, обаче се заблуждават, защото, ако действително беше така, то нямаше да я има тягата към налагането на по същество еднакъв политически ред навсякъде. Тук дори не коментираме дали този ред е добър или лош, а само, че в основата си е един и същ. На фундаментално равнище поддържането на единството се осъществява чрез виртуални банкови, кредитни и финансови механизми, с други думи, не тъкмо политически. Следователно няма как да съществува отделена от тези глобални инструменти друга система. Те затова са и глобални инструменти. Само някои все още вярващи си, че вярват, християни са склонни да мислят, че човекът е нещо сложно. За тях ще поговорим допълнително, но възможно по-кратко, понеже не заслужават да им обръщаме непропорционално на обществената им значимост внимание.

II.

За да бъде определено/отграничено дадено нещо, феномен, понятие или идея, то трябва да дава възможност за сравнение. Глобалното общество не дава такава възможност или, ако я дава, тя се отнася единствено към мрачното Средновековие, чиято универсалистка същност е укрепена върху религиозни, следователно идеологически основания. Ето защо единствените що-годе приемливи и възможни наименования за съвременността са по-скоро с техногенен произход – например „компютърна/социална мрежа”, „финансови потоци”, „медийно пространство” и други подобни, както и с езотерични, окултни по същество философски твърдения – например „човешкото щастие” в неговата все по-утилитарна неизбежност. „Неизбежност”, защото то не подлежи на каквато и да било критична рефлексия и недай боже, поставяне под въпрос. Не е ли по-добре да си щастлив, отколкото нещастен; да си богат, а не беден; да си здрав, а не болен; да си лидер, а не маргинал; да си умен вместо глупак и интелигент вместо изкопчия? Не вярваме, че ще се намери разумен съвременен индивид, който да се опита да защити противоположна идея. Пък и да има, той ще е болен, може би не в клиничния, но при всички положения в душевния смисъл на тази дума. Тук трябва да отбележим честността на онзи несретник, с когото ни запозна Достоевски (Записки от подземието), който си признаваше, че на практика е идиот. Разбира се, може да бъде – и това е най-често срещаното – просто религиозен наивник, вярващ, че християнството не е секуларно и че Христос не е същото като Вселенски Разум или пък „Нещо”. Всъщност индивид, който все още се заблуждава, че животът има смисъл и извън онова, което се вижда, чувства, мисли, живее, диша, страда, обича и прочее тук и сега; което не може да бъде включено в древната – а не средновековна – мъдрост сarpe diem! С други думи, човек, който вярва в някакъв „отвъден свят”, в Бог, Който е Личен и Който се интересува точно от него, както и от всеки отделен. Като оставим настрана латентната (най-малко) параноидалност в подобни нагласи, трябва да отбележим и че това просто е невъзможно или, по-точно, възможно стана само сега, когато технологиите постепенно позволяват такъв насочен едновременно към всички и към всеки поотделно интерес. Следователно, ако има такъв Бог, той се е родил преди около 50–60 години. Не повече. Това е исторически, обществен и научен факт, който не може да бъде оспорен, защото ние живеем в него в момента.

От своя страна и науката отдавна е открила, че има не „отвъден свят”, а просто паралелни пространства или паралелни вселени – само се спори колко са. Може би са петнадесетина – според броя на физическите константи, а може и да са много повече (има хипотези дори за 256, ако не се лъжем) – според определени математически заключения, да кажем, във Финслеровата геометрия, която, както е известно на образованите хора, е геометрия на метрическите пространства, притежаващи вътрешна локална анизотропност, тоест пространства, чиято метрика не се свежда до квадратичната форма на диференциалите на координатите. От съвременна гледна точка класическата Финслерова геометрия е геометрия на векторните разслоения над многообразието. Изключително интересни са проблемите, които поставя финслеровото пространство, и то не само във физико-математически, но и във философски аспект. То използва не двоичната метрика на геометрията на Минковски (или псевдориманово пространство) и съответно на теорията на относителността, а четвъртичната метрика на Бервалд-Моор. Например в едно уравнение от четвърта степен, каквито се използват тук, присъстват едновременно и четири метрични форми. Първата е Галилеевата, втората – на пространството на Минковски, третата е все още загадъчна, а четвъртата е формата на пространството по Бервалд-Моор (Финслеровото пространство)[4]. За какъв „отвъден свят” говорят тези наши наивни и наистина достойни за съжаление, а вероятно и за лечение съвременници? Но да не се спираме повече върху тях. За интересуващите се препоръчваме научните и дълбоки в своята интелектуална предпоставеност произведения на Ричард Докинс.

Срещат се, наистина все по-рядко, и образовани и мислещи хора, които обаче все още разсъждават според парадигмите на отминаващите времена. Техните думи изглеждат смислени, защото те, както казахме, са образовани и мислещи хора, обаче вече не бива да бъдат поставяни на мястото, което принадлежи на медиите в ролята им на интерпретатори на научните постижения и открития. Изказванията им понякога изглеждат разумни, но са идеологически, поради което следва да бъдат разглеждани единствено като лични мнения, каквито в крайна сметка всеки от нас – образованите и разумни хора, има. С други думи, тяхното лично мнение не е по-важно от мнението на когото и да било, тъй като, ако решим, че едно мнение е по-важно от друго, неизбежно ще достигнем до схващането, че правото на мнение не е основно и водещо право, а това, съгласете се, никак не може да бъде поддържано, доколкото без правото на мнение свободата на словото и на духа се изпразват от своето утилитарно и практическо съдържание, стават абстракции, въз основа на които всеки може да прави каквото си иска. Но правото на мнение, както и свободата на словото не са същото като правото да правиш каквото си искаш, а единствено правото да правиш каквото се изисква. Само нихилистите и анархистите смятат, че „каквото си искам” е същото като „каквото се изисква”. Вярващите си, че вярват, християни пък се заблуждават, че свободата и истината са свързани помежду си. Не разбират, че тези двете имат някакво отношение помежду си единствено в юриспруденцията, а всичко останало са чисто и просто измислици и самозаблуди. Хайде да ги попитаме какво конкретно разбират под „истина”. Ще видите, че ще ви цитират евангелието си. Обаче откъде накъде тяхното евангелие трябва да бъде нещо по-важно или по-смислено от която и да било друга философска, религиозна или пък политическа идеология? Защо то трябва да бъде поставено над всички останали подобни писания в нашия свят? Ето на този въпрос те няма да могат да ви отговорят. Най-много да твърдят – без никакви доказателства, естествено – че тяхната религия не е идеология, а е Истина. Празна софистика. Нали и всяка друга религия твърди същото? Ако тръгнем по този път, ще видим, че истина няма, а само различни истини, нали така? Но щом има различни истини, значи самото понятие „истина” може да бъде приложимо единствено в юридическия му смисъл. QED! И нека не продължаваме нататък, тъй като лесно ще разберем, че и евангелието им е един, меко казано, странен сбор от анонимни писания, датиращи от Средновековието Тук са компетентни съвременните историци и филолози, а онова, което все още се изучава в университетите под названието „богословие”, слава богу[5], постепенно се обезсмисля – самообезсмисля се – пък и преподаващите го предпочитат да бъдат определяни като университетски учени, което самò по себе си показва, че нещата вървят в правилната посока.

Има и още нещо днес, с което се злоупотребява особено активно и така да се каже, безпардонно. Това е думата „духовност”. Сега няма да се занимаваме с нейната употреба в политическите речи преди избори, макар и тя да е симптоматична изобщо за съдържанията ѝ. А тези съдържания на практика са измислени, буквално изсмукани от пръстите. За „духовността” претендират и я използват като смокинов/ябълков лист[6] едновременно религиозните хора, поетите, писателите, актьорите, музикантите, журналистите/публицистите, антрополозите, социолозите, врачките, вселенските магове и психиатрите. Разбира се, съществува възможност за едно по-просто определение за „духовност” и то е, че „духовни” са онези, които творят. Нека го приемем, без засега да се питаме например каква е разликата между творчество и работа /занаят/ труд.

Ето какво пише един от споменатите от нас образовани и разумни, но все пак донейде и наивни хора. Хубавото е, че той е от едно доста по-старо поколение и затова можем да го разберем и извиним.

„Духовното творчество, което в своето ограничение търси, без да взема под внимание моментните изисквания на средата, творбата, която ще пребъде във времето, поставя пред себе си далечна цел. Индивидът излиза извън света, за да намери това, което след това ще му върне. Днес такъв труд явно е заплашен от упадък… На своя отговорност и риск той (човекът, бележка моя, Марио Коев) трябва сам да си постави задачата… Възниква опасността, че в изкуството изчезва не само дисциплиниращото, но и съдържателно-занаятчийското образование; в науката – опираща се на смисъла на цялостното обучение в областите на познанието и изследванията; във философията – предаваща от човек на човек традициите на вярата. Вместо това се запазва традицията на техническата рутина, уменията и формите, усвояването на методите и накрая, с нищо необвързващото празнословие.”[7]

За да не бъдем многословни, ще кажем единствено следното. Човекът, който сам си поставя задачи, умее да го прави просто защото е преминал през образователната система. С други думи, това, че сам си поставя задачи, въобще не е същото като сам си поставя значими задачи. „Значимото” се определя само от гледна точка на системната му кохерентност. В този смисъл самостоятелното поставяне на значима задача е безсмислено твърдение, тъй като никой отделен човек не може да има поглед върху цялата система, колкото и да е образован. Това е невъзможно и поради друг факт – научното познание е толкова специализирано и разклонено, че няма как един човек да работи пълноценно в повече от една дисциплина, а дори и поддисциплина. Оттук нататък по-нататъшното разглеждане на смислеността на подобни изказвания, струва ни се, не е необходимо. Остава само въпросът какво се има предвид под „задача” и под „значимост”. Ето една съвсем простичка тема за размисъл. Днес икономическото развитие на обществото се нуждае от точно определени кадри. В този смисъл системно значима задача е образоването, обучаването на съответните нужни кадри. Това е. Останалото е лукс, който не можем да си позволяваме. За да бъдем духовни, умни, интелигентни, здрави и щастливи, първо трябва да сме достатъчно богати.

Нещо против?

Икономиката не се нуждае от поети, богослови, философи, филолози и прочее. Там са необходими инженери и техници. Университетите да си правят изводите. Нали и те не биха могли да съществуват без средства и без техническа поддръжка. Някой ще каже, че инженерните специалности са трудни за изучаване. Но не е необходимо да се учи всичко в тях, нали така? Тесните специалисти са достатъчни, за да вършат работа. Никой няма да ги пита дали са чели Айнщайн или дали са ходили на театър, а какво са свършили със собствените си ръце. Че нали и онези изостанали люде, християните, също казват за техния Господ, че няма да ги пита как са богословствали, а как са живели. Щом това може да важи за тях и за техния измислен Бог, още повече важи за нас и за реалността на живота ни.

Накрая, ето с какво ще свършим засега. Не мислете, че нещата са сложни, съвсем прости са. Те са сложни само според онези, които все още вярват, че вярват в Христос. Както казахме обаче, те са и единствените, при които лицемерието все още е действащо. При нас то вече е невъзможно. Както се опитахме да обясним, лицемерно поведение има и се разпознава само въз основа на ценностно ориентирано мислене, което винаги се стреми да се превърне в идеологическа основа на обществото. А доколкото днес, в демокрацията в началото на XXI век, всяко понятие/дума/идея/мисъл и така нататък по същество е и ценност (тъй като е дума/идея/мисъл и така нататък на свободния масово образован човек), следва, че съществува практически само една ценност и това е собствено системата, която позволява този начин на възприемане на действителността. Та и долният цитат, който е писан от човек, също така интелигентен и високообразован, но за съжаление с объркана глава поради християнството, трябва да бъде разбран правилно. Той се е опитал да иронизира, поставяйки думите в устата на измисления дявол, но всъщност казва нещо много вярно. Единственото, което трябва да се има предвид, е, че изразът „да ги водите за носа” е редно да се чете „да ги образовате добре” или пък „да превърнете всеки човек в медия сам по себе си”.

И така, „думата, с която трябва да ги водите за носа, е демокрация… И през ум няма да им мине, че всъщност „демокрация” е името на една конкретна политическа система, или дори по-точно – избирателна система, и че тя има съвсем далечна и слаба връзка с онова, което се опитвате да им пробутате. Разбира се, също така никога не бива да им позволявате да си зададат въпроса на Аристотел, а именно дали „демократично поведение” означава поведение, което се харесва в демократичните общества, или пък поведение, което ще запази демокрацията. Защото, ако се замислят за това, почти неизбежно ще се досетят, че двете неща не непременно означават едно и също.

Трябва да използвате думата просто като заклинание, или само заради начина, по който им въздейства. Това е дума, пред която те благоговеят. Освен това тя, разбира се, е свързана с политическия идеал, че всички хора заслужават и имат право на еднакво отношение. След това правите в съзнанието им неусетен преход от този политически идеал към фактическата убеденост, че всички хора наистина са равни… Претенцията за равенство, извън строго политическата сфера, се предявява само от онези, които по някакъв начин се чувстват посредствени”[8].

____________________________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2016, бр. 3 (110), с. 112-119. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1 , т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. С обръщението „господа” имаме предвид и дамите, за да бъдем политически и полово коректни (по темата виж например Аверинцев С., За духа на времето и чувството за хумор, В: „Живо предание”, http://dveri.bg/kph).

[2]. Виж бележка 1.

[3]. Delphinum silvis appingere, латински (Да нарисуваш делфин край гората).

[4]. По-подробно: Богословский Г.Ю., Финслерова геометрия и теория относительности, http://www.hypercomplex.ru/finsler_geometry.php?lang=rus; вж. също Геометрия Вселенной с разных точек зрения, http:// rutube.ru/video/da44df2e7521d057428b5e3fc8a3d07d/

[5]. Изразът „слава богу” навсякъде е съвсем фигуративен, разбира се. Той просто е остаряла словесна формула и така трябва да се възприема. Б. а.

[6]. Впрочем в книга Битие изобщо не се говори, че забраненият плод от дървото за познаване на добро и зло е ябълка, но това е отделна тема. Фактът само потвърждава обраслите с вторични измислици библейски митове. Б. а.

[7]. Ясперс Карл. Из Духовната ситуация на времето, В: „Светът на физиката”, бр. 2, 2014, с. 174-175.

[8]. Луис К. С., Душевадецът вдига тост. В: „Писмата на Душевадеца”, С., 2010, изд. „Нов човек”, с. 101-102.

Изображение: авторът Марио Коев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9us