Нива на човешкия живот – продължение 1*

Ивелина Николова

Всъщност нищо ново не съобщаваме с това, че намеренията на човека го отвеждат непрекъснато отвъд границите на неговото битие, което е той в един или друг момент от своя живот. Това е естествено следствие от неговото биологично и социално съществуване. Но то свидетелства и за нещо друго, ако се приеме, че развитието на определена личност има конкретна насоченост, която представлява връх в неговото съществуване. Доскоро се приемаше, че тази особеност се състои в това, че то може да послужи като предпоставка за развитието на нова форма на живота, за проявата на социалните характеристики на човека и за развитието на обществото. Тоест човекът се развива, обогатява се под въздействието на социалната среда,  вследствие на което настъпват промени в телесната организация на отделните му органи, на неговата нервна система и психическа дейност. Това довежда до промяна в индивидуалния биологичен аспект на конкретните звена на биологичната организация. Целта на всичко това е качествено изменение на физическия строеж на човешкия организъм. Но биологичния елемент притежава своята неотменна обществена среда, което се заключава в обективните материални условия, от които зависи функционирането на човешкия организъм. Тези процеси оказват влияние и върху психичното равнище (възприятие, внимание, памет, мислене, чувства, воля и така нататък), върху културното (създаване и разпространение на определени ценности), трудово (производство и консумация на блага) и други.

Подобна констатация може би е правилна, но в днешно време е недостатъчна. Не само защото разбираме все по-ясно, че човекът  е много повече от биологично, социално или психично същество. Проблемът тук се съдържа в това, че всички тези размисли изхождат от един тип етическа система, която може да бъде характеризирана най-общо като антропоцентрична. Тя изхожда от предпоставката за уникалността на човека като разумно същество. Затова и човекът може да бъде определен като морален субект и обект, да притежава определени морални права и задължения, да ги променя или да избира кой от всички тях да спазва.

Предложените размисли произтичат от убедеността, че всички възможности, които прилага както отделния човек, така и  обществото, целят да запазят живота на хората и да формират определено правилно поведение. Поради тази причина е необходимо да се фиксират допустими граници на практическото ни решение, което да се основава на множество съображения, свързани тъкмо със запазването на ценността на човешкия живот. Тя, обаче трябва да остане самоценна и да не бъде накърнена от измененията в нито една сфера на човешкия живот. Това означава, че ако всички ние целим да запазим човешкия живот трябва да го правим на базата на високи цели и със средства, които да не накърняват неговото достойнство. Те обаче трябва да бъдат съобразени и с редица други фактори, повечето от които засягат предимно сферата на морала.

Ценност на тялото. Християнска перспектива

Биологичното и социалното ниво в живота на човека се разглеждат като основни равнища на живота. В зависимост от тяхното функциониране може да се говори за особености на човешкия живот, което изказваме чрез израза „начин на живот”. Той се различава от всички останали по целевата организация на съществуването на човека. Всеки човек си поставя цели и се стреми да ги постигне. Някои от тях го отвеждат отвъд границите на неговото битие, но други са постижими и в този живот. Тъкмо постигането на тези цели е резултат най-напред от хармоничното протичане на неговото биологично развитие. Вероятността на тяхното постигане съзрява паралелно с физическото (биологичното) развитие на човека. Така например целите на детето са на по-ниско ниво от тези на човек в по-зряла възраст. Правилното формиране на подрастващото поколение, захранването му с универсални морални ценности ражда духовно здрави членове на обществото, които се стремят да приложат тези ценности във всички нива на личния и обществения си живот. Тъкмо биологичното може да послужи за предпоставка за развитието на пълноценна в нравствено отношение личност. Опазването на организма на човека, правилната грижа за неговото тяло издава лоши или добри намерения, желание за духовно изграждане или обратното – то е бавен път към самоубийство, или говори за нехайство за неговото състояние.

Фокусирането на размисъла ни върху човешкото тяло е фокусиране върху конкретна културна и социална, но и морална определеност и не на последно място – на християнска определеност. Нашето тяло е нашата актуалност. Ние разкриваме себе си и чрез него. Доколкото се грижим за него правилно, доколкото го поддържаме в добро здраве, дотолкова се разкриваме като добри или лоши стопани на повереното ни от Бога тяло. Целта на тялото е да поддържа хармоничен физиологически живот и да ни позиционира спрямо средата, в която живеем. То е гранично, но и ограничава и е най-основната форма на ред. Тялото ни затваря или отваря към останалите хора, разполага ни спрямо тях и спрямо личното социално пространство – общото или чуждото. Тялото е специалният „инструмент”, с който преживяваме и участваме в организирането на света. Придобиването на материални и духовни блага поддържа добър физически статус, за да функционира добре човешката личност. Смисълът на този факт разкрива св. апостол Павел според когото  „никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява” (Ефесяни 5:29). Всички дейности на човека целят неговото телесно благополучие. За него в сферата на хуманитарните науки и в богословието се размисля в различни отношения.

Авторът Ивелина Николова

При излагането на православното разбиране за личността, със специална насоченост към сферата на хуманитарните науки възниква неяснота, свързана с липсата на обща терминология. Но зад този терминологичен проблем стои много по-опасният за несъвпадането на възгледите поради уеднаквената терминология, защото термините отразяват различните базови принципи и предпоставки и дори различните мирогледни нагласи, характерни за научните теории[3]. Затова трябва да се намери обща универсална изходна основа за богословските и хуманитарните схващания.

Добре позната ни е пирамидата на Ейбрахам Маслоу, американски психолог, живял през изминалия ХХ-ти век. Той мисли за развитието на човека от гледна точка на неговите мотивации за вършене на определена дейност, която е обвързана в голяма степен с неговите физически потребности. Задоволяването на нисшите потребности позволява на човека да се стреми към постигането на по-висши. Маслоу схваща човека като „желаещо” същество, което рядко достига състояние на удовлетворение; винаги когато една потребност е задоволена, на нейно място се появява друга, която насочва усилията и вниманието му. Потребностите му са вродени или инстинктивни. Маслоу изразява тази иерархия като подрежда потребностите пирамидално. За да се проявяват потребностите от по-горните етажи, доминиращите потребности, разположени в основата на пирамидата трябва да бъдат повече или по-малко удовлетворени. Не е възможна появата на по-висши потребности, ако някоя от по-нисшите не е задоволена. Тази зависимост на духовното от телесното не винаги е необходима. По-скоро телесното зависи от духовното. В агиографската литература са посочени много примери от живота на светците, в които липсата на задоволяване на определени физиологически потребности е мотив да се достигат по-висши духовни потребности. Това означава, че първо трябва да се открие  основният проблем, от който произтичат смущения, а той със сигурност е духовен проблем. Тази обратна перспектива означава следното: ако сме духовно смущавани от липсата на задоволяването на онези потребности, които Маслоу поставя в основата на своята пирамида това означава, че духът страда и не може да се стреми към по-възвишеното. Това, което трябва да се „лекува” не е телесното, следователно задоволяването на тези нужди няма да ни направи по-щастливи. Вероятно никой няма да оспори факта, че дори при наличието на несметни богатства и материални удобства човешкият дух може да остане все толкова „болен” и „беден”. Духовно здравия дух ни помага онова да разпознаваме злощастието като благословение. Всички тези проблеми, следователно са проблеми на болния „дух” на човека, и далеч не се ограничават само с различните неудовлетворени способности на неговото физическо битие. В християнската визия за физическото и духовно битие на човека се мисли в духовно-нравствена перспектива. Духовната му координата може да се обозначи като изкачваща се вертикална линия, която върви от „липсата на битие” към вечно. Хоризонталната линия описва движението на личността от злото като проява на порочност, развала, разрушение, към доброто като съзидание, съвършенство, красота, хармония.

В днешните светски теории за тялото липсва вертикалната духовна координата. Това прави учението за човека непълно и ощетено. Основателят на „третата виенска психологическа школа” Виктор Франкъл подчертава, че „духовното измерение не може да бъде игнорирано… тъкмо то ни прави хора”.

Тялото е и важна информационна единица. С него хората извършват веществен и информационен обмен помежду си и с околната среда. Историческите универсалии като времена, лица, събития също са маркирани от определени прояви на тялото, но и го формират. В общественото пространство се наблюдава балансирано групиране на множество тела, които си сътрудничат, за да образуват една общност и, за да понасят по-спокойно това, от което имат нужда (сигурност, стабилност, задоволяване на отделни физически нужди). Всеки, грижейки се за поддържане на своето тяло и своя организъм, едновременно с това се грижи за поддържането на тялото на останалите. По този начин всеки човек, който работи, за да се изхрани извършва определен вид дейност, която е полезна за доброто функциониране на тялото и живота на останалите. И така се завърта колелото на живота.

Авторът Ивелина Николова

С тяло също може да се общува. По мнението на различни учени специалисти с тялото и жестовете на отделните си органи човекът издава много повече от своите намерения, мисли и желания, отколкото иначе изказва открито и гласно пред слушащите го. Невербалната комуникация играе важна роля за разбираемостта на посланието, което отправяме. Жестовете обаче могат да ни помогнат и да разберем по-добре другият, но могат и да ни подведат. В книгите ще срещнем, че скръстените ръце означават затвореност, но на човeка може просто да му е студено в момента. Много често се споменава за статистика в проценти, която показва частта на невербалната комуникация от цялостното ни послание. Но ако се подведем по тази статистика и я интерпретираме погрешно, това води до отдаване на прекалено голямо значение на невербалната комуникация. Това, обаче не накърнява значението на думите на тялото, което е способно да „развие” абстрактна мисловна дейност, чрез която да пренася информация от духовно на биологично-телесно ниво. От телесния си опит човекът може да стигне до духовния при условие, обаче че не пренебрегва нито един от двата. Телесността на човека е проводник на взаимоотношения, на принадлежност, но и на морал. То създава различни връзки – органически, технически, виртуални, между които постоянно текат процесите на общуване и комуникация. В целия този процес на растене и стареене тялото служи на човека да обогатява духовния си свят, но и да се учи да съхранява и запазва и физическото си състояние стабилно.

Не бива да се поддържа и мнението, че самото тяло е зло и да се проявява омраза към него, при която то се принизява и се смята за греховно и недостойно и се привежда в услуга на постигането на духовни цели. Съществува подобна християнска практика, но тя не е в ущърб на телесното, защото тялото не се смята за враг на човека и към него се спазва нужното уважение (Киров).

В историята на човечеството телата на хората се схващат като динамични. Те менят своите роли и позиции, но винаги формират взаимоотношения. В повечето случаи служат за надграждане на телесното и се явяват естествени продължения на ограничаващото човека позиционирано спрямо околната среда тяло. Всички духовни проявления на човека, обаче са възможни чрез и през неговото тяло. То е пресечната точка на неговото минало, настояще и бъдеще. Но тялото е и мястото, в което човек се развива, за да стане това, което трябва да стане, или с други думи чрез тялото си човекът израства в духовно отношение. Дори една обикновена мисъл се ражда във физическия орган – мозъка, интуитивният жест на очите или ръката е „телесно” обособен,  желанието да се придвижим напред се извършва с телесните части на тялото – краката. Представата за това, което трябва да стане, обаче се развива през призмата на нормата. Нормативните изисквания, през които минава „всяко тяло” се съдържат в една категория, която назоваваме най-общо с названието морал. Липсата на универсални морални ценности заплашва различните отрасли в човешкия живот.

Днес може би повече отвсякога семейството се схваща в твърде „телесен” смисъл: хората  възприемат своите брачни партньори само като тела, които се делят на тела и произвеждат тела. Но в действителност семейството никога не е неутрално и никога не е било само съюз на тяло с тяло с цел – създаване на друго тяло. Самата човечност е в опасност, защото всичко, което служи за добро на човека се изплъзва от нормативната хватка на псевдокултурното и аморално поведение на хората. Оттук се отключват различни морални страхове пред девиантната телесност – освен разпад на семейството, прекъсване на унаследяването, размиване на родовото и видовото и други. Ако преди десетилетия тези хора се смятаха за „излезли извън очертанията”, то днес „излезлите извън очертанията” са всички, които все пак спазват определен морал, който наричат християнски и, който приемат за истински и непроменим. „Излезлият извън очертанията” човек се намира извън общностното, извън общността, която те споделят – на неморалност, на своеволие, на деградация на ценности и на разпад. Морално другият е пришълец. Това безпокойство от неприемането на този, който спазва християнския морал, например се поражда от липсата на познавателни знаци, които да различат статичния морал от всичко останало, от този, който се мени с времето и епохата. Морално другото е станало съборна точка за неразбиране, неприязън, за невъзможност за общуване. Те трябва да стоят скрити в институциите, които сами са си съградили и да не общуват с останалите. Те, обаче са тези, които не правят компромиси с телата си, защото телата им са храм на Бога (2 Коринтяни 6:16), защото осъзнават, че тялото служи за нещо повече от размножаване, хранене, сгряване и така нататък. И тук нравствената норма придобива реалните си основания в това, което съществува извън нея – в тялото на човека. Християнската морална норма е била и винаги ще бъде универсален за човечност, ограничавайки злото и напътстваща го към добро и стабилно запазване не само на духовното, но и на биологичното-телесно съществуване на човека. И това е така, защото тя се ситуира в тялото на човека по особен начин. Не можем да твърдим, че сме морални, или добри християнин, ако с тялото си като на най-нисше ниво не доказваме тази позиция. Тялото е първият познавателен белег за това, в което вярваме и, което изповядваме.

Авторът Ивелина Николова

Всяко тяло е различно, неповторимо и индивидуално. То не съвпада напълно с нито едно друго тяло. Но тъкмо то свидетелства, че човекът е от друго измерение – „Твоите ръце са се трудили над мене и са ме образували цял околовръст, – и Ти ме погубваш? Спомни, че си ме изработил като глина, та на прах ли ще ме обърнеш? Не Ти ли ме изля като мляко, и ме сгъсти като отвара, с кожа и плът ме облече, с кости и жили ме стегна” (Иов 10:8-11). С необяснимата си поява тялото свидетелства, че е от някъде другаде и едва ли е само плод на сливането на биологичните клетки на мъжа и жената. Раждането на детето с тяло, за което се полагат огромни грижи в първите години от раждането, показва ценността му още с неговата поява. По-късно именуването на новороденото тяло свидетелства, че този, който е именуван е нов човек, дори да е носител на генетичните отпечатъци на своите родители. Цялата система на заплождането, развитието на ембриона и раждането на узрелия плод е сложна за обяснение. Но по-важното тук е друго – самото тайнствено превръщане на тези две (мъжка и женска) биологични единици свидетелства за неразкритата тайнственост на живота и за принадлежността на човека към друг, над физически живот. И тъкмо раждането е моментът, който гарантира, че сме от някъде другаде, че не сме оттук. И тъкмо моментът на смъртта затвърждава това, което прозира от акта на раждането – родени сме, за да отидем там, за където сме предназначени. Тялото самò по себе си обозначава този момент и свидетелства, че е принадлежащо, и принадлежи, но и открива такава принадлежност на човека – към нещо друго, извън телесното, на нещо по-висше от него, на което тъкмо телесното служи. В стремежа си към цялостност и истинност знанието за устройството и благосъстоянието на човека непременно трябва да включи не само въпроса „кой съм?”, но и въпросите „откъде съм? къде и защо отивам?”. Тъкмо защото тялото на човека разкрива процеси от неговото минало, но и бъдеще, размисълът за бъдещата екзистенция на тялото не е бягство от реалността; напротив, вниманието към тези въпроси става причина и тласък за плодотворно самопознание.

Грижата за тялото, неговото съхраняване и поддържане ни напомня най-вече за крехкостта на моралния терен, върху който полагаме ценностните си системи. Защо? Защото тялото е полето, на което се водят едни от най-ожесточените морални битки. Целта? Запазване на духовното и физическото битие на човека. Първо, ние трябва да осъзнаем необходимостта да посрещнем изискванията на морала понеже той винаги носи есхатологична, тоест крайна важност за нашето съществуване.

Есхатологична цел на съществуването на човека

Поставена дори само на биологично или на социално равнище, проблематиката, свързана с морала се отличава в изключителна степен с комплексност, многостранност, разноликост и фактическа безбрежност. Възникнала още от дълбока древност, и наред с постепенното ѝ облагородяване в християнството, тя съпровожда духовния ръст на човечеството и без него той става все по-невъзможен. С морала се оформя сферата на теоретическото, но и на практическото равнище на живота на човека.

Осъзнаването на необходимостта от универсални морални ценности се бележи с приноса на редица древни мислители, най-изтъкнатите измежду тях са Сократ, Платон и Аристотел. При тях обективния ход на размисълът им по-конкретно върху необходимостта от универсален морал се съчетава с дълбочината на проникновената философска мисъл и изковаването на достатъчно ясен понятиен апарат, който е залегнал в основата на философията от по-ново време, но и на богословието. Като симбиозно ниво у тях трябва да се разграничи взаимовръзката битие-съзнание, в която границите на морала достигат своята зрялост. В християнството връзката между живота на човека и неговия морал и значението му за неговия личен и обществен живот стъпва на по-високо ниво не само поради универсалните принципи, с които борави, но и с оглед на есхатологичната цел, която си поставя. И самия факт, че моралът има съществено значение за целия практически живот на човека на всички негови нива – от биологичното до духовното означава, че е безценно не само, защото притежава реално познавателно значение, но се характеризира като моралът, който отвежда отвъд. Тук не се намалява значението на присъствието на морала в ежедневния живот на човека, напротив, тъкмо той е възможен, защото не спира дотук, а отвежда отвъд този живот. В този смисъл и биологичната, и психологичната, социалната, обществената и други реалности се разглеждат през призмата за особеното виждане на значението на християнския морал. В неговия състав е въплътено единството между биологично, социално и така нататък, но то не свършва дотук.

Авторът Ивелина Николова

Християнският морал е най-важната предпоставка за цялостния живот на човека: земен и вечен. Колкото и привлекателен или оригинален да изглежда подходът за отделянето на морала от есхатологичната проблематика не е възможно нито практически, нито теоретически да се докаже. Тъкмо обратното, присъствието на морала и в есхатологичната проблематика е ярко доказателство, че хилядолетия наред човечеството се стреми към бъдещия духовен свят не въпреки, но поради спазването на универсални морални принципи.

Нравственият образ на смъртта или от смърт към вечен живот

Човекът е единственото същество, което през целия си съзнателен живот живее с нелекия товар на знанието, че е смъртен. Каквото и да е постигнал приживе, каквито и победи или упадъци да е преживял, тяхната ценност е ограничена във времето и се унищожава в определения от Бога момент с биологичното прекъсване на неговия живот. Остават ли обаче живи нравствено ценните дела на човека?

Отговорът е положителен. Може би моралът е единственото най-важно ядро, което има значение както за този, така и за отвъдния живот на човека и тъкмо то не се унищожава напълно от биологическото прекъсване на неговия живот, защото последиците от него дават отражение във вечността.

Не е лесен размисълът за смъртта, тъй като в нея се съдържат много неизвестни за човека факти. Нейната неизбежност не е причина за страх или безпокойство, но начин да размисляме по-дълбоко върху нравствения си живот. Познати са различни видове смърт – биологическа, духовна, социална, биосоциална и така нататък. Първата е резултат от необратимото спиране на жизнените функции на организма. Втората се свързва с разстройване на различни психически и духовни функции у човека. В този смисъл тя е относително самостоятелно явление, което може да бъде преодоляно  чрез подобряване на неговия нравствен живот; неоспорим факт е, че всяка криза в духовния живот на човека означава първо криза в нравствения му живот. Социалната смърт може да приема различи образи, но най-често се свързва с отпадането на човека от обществото поради нарушаване на определени негови закони. Това е вид съзнателна забрава, която обществото изразява спрямо него, докато той е все още физически жив. Тя се характеризира например с прекъсване контактите с него, с отхвърляне, пренебрежение и други. Друга форма на социалната смърт е самотата, която наблюдаваме например при физически неподвижните хора или възрастните хора, които поради различни причини не могат да поддържат постоянни социални контакти и се чувстват в значителна степен самотни. Когато обаче физически здрав човек не успява да реализира свои проекти, планове и намерения, когато не успява да въведе своя духовен живот в ред, тогава говорим за частична социална смърт. Този образ на смъртта се доближава до биосоциалната смърт, при която поради редица причини човекът съзнателно може да прекъсва своя физически и социален живот. Тук се включват тютюнопушенето, наркоманията и други негови действия, които освен, че вредят на биологичното съществуване на човека, оказват отрицателно въздействие и върху социалните му контакти, тъй като най-малкото го правят неефективен в редица социални отношения. Още по-ясно биосоциалната смърт се подчертава от наличието на морални регулатори в обществото, които сформират определени стандарти за поведение и отхвърлят други. Тяхното нарушаване довежда до отхвърляне на този човек от обществото, който ги нарушава. Тук бихме могли да посочим някои прояви като наркомания, проституция, хомосексуалност и други.

Следва…(виж тук)

_____________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Тя е преподавател в Катедрата по теология при Пловдивския университет и учител по религия в община Кюстендил.

[3]. Новиков, Денис Викторович. Понятие личности в православном богословии и психологии. Сб. Богословских трудов. М. 1999, с. 163.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9pZ

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s