Нива на човешкия живот*

Ивелина Николова

Всяка дейност, която човекът извършва, е конкретно проявление на неговия живот – индивидуален, неповторим с този на нито една друга личност. Понятието живот е твърде общо. То може да обозначава само факта на съществуването на определена биологична единица, или на цяла социална система. То е видово понятие, спрямо родовото понятие битие, например и означава факта на съществуването без значение на явленията, които го съпътстват. Ще се опитаме да размислим за живота на човека в най-общ смисъл, но и в по-конкретен – за две от най-важните равнища на този живот и тяхното проявление у човека – биологичното и есхатологичното. Първото бележи началото на човешкия живот, а второто се свързва с неизбежния край на неговото ново начало. Този размисъл стои в тясна връзка с нравствеността, която се съдържа във всички нива на човешкия живот.

В историята на човечеството многократно е обсъждан въпросът за смисъла на човешкия живот, за неговите културни, индивидуални, социални и други измерения. Оценките от приложените постижения имат различно съдържание, в зависимост от епохата, в която са отразени, от общността, в която се зараждат или от целите, които преследват. Животът на човека не е изолиран и от този на обществото, в което живее, а неговото възникване, запазване и правилно функциониране зависи до голяма степен от социалните и културни норми, които регулират отделните прояви на човешката дейност. Те обаче се изпълняват съвестно от човека в зависимост от личните му нагласи и избор. Социалните и културните норми целят подпомагането на духовното израстване на човека и на обществото, като цяло. Това означава, че ние все повече се стремим да не повтаряме грешките на изминалите поколения, да изграждаме общество от съвестни и добри хора, които се стремят да надраснат предишните поколения в социално и културно отношение. Но и в културните, и в социалните закони лежи спазването на определен морал; те се градят върху конкретни нравствени ценности. Поради тази причина всички въпроси, които възникват в процеса на размисъл върху социалното и културното израстване на човека в основата си са етически, тоест те се основават на нравствеността и независимо от нея не биха могли да съществуват нито теоретически, нито практически. Човекът е психофизическо същество и запазването и поддържането на неговия живот е нравствен проблем, тъй като не се свежда само до поддържане на физическите процеси и до тяхното регулиране. Размисълът върху тази част ще бъде разгърнат във втора част „Есхатологична цел на съществуването на човека”.

Познати са няколко равнища на човешкия живот: биологично, социално, психично, трудово и така нататък. Съвременната антропология разглежда в детайли тези равнища като си служи с постиженията и на други хуманитарни науки: психология, социология, етнология и други. Те обаче в по-голямата си част се ангажират с етическите проблеми на производството и запазването на човешкия живот в неговата физическа или психофизическа цялост. Но вероятно не успяват да удържат изцяло един определен стандарт, който освен, че трябва да посочва високи средства и цели на запазване на живота на човека, трябва да предлага и универсален начин за неговото изграждане, подобряване и правилно функциониране. Днес тези въпроси са все още актуални, а резултатите от тях не винаги са задоволителни, защото целите, които се преследват са различни и, защото методите и средствата са относително самостоятелни и често пъти противоречиви в културно и социално отношение. Какво означава това?

Авторът Ивелина Николова

Това означава, че в днешно време една от най-често срещаните „нравствени” концепции за добро поведение на човека гласи приблизително следното: „аз трябва да се стремя да правя това, което смятам, че е добро за мен, но така, че да не действам в ущърб на чуждите интереси, защото всеки в обществото, в което живея има право да върши това, което смята за добро и да не уврежда с нещо на някого”. Този модел на мислене и поведение в основата си е аморален и довежда все повече до фатални последици. Ако моралът се преценяваше спрямо критерият „добро за мен”, то човекът е този, който определя доброто и правилното. Той е мярката на всички неща, и ако неговата позиция след време се измени, то той би приел със същата сигурност лошото, което преди е смятал за лошо, за добро.

Според мнозина в основата си моралът има паразитни начала и, за да функционира непременно трябва да се „закачи” за сравнително строга определеност, характерна за съответното време. Тя би трябвало да послужи за контрол над човека, да позиционира телесността му, да ограничава някои негови намерения, да изгражда под един стандарт всички хора с цел – общото благо на цялото общество. Този морал създава маркировки, върху които човекът да се движи, за да бъде направляван и наставляван директно или индиректно, доброволно, или с определена форма на подчинение. Такова разбиране за морала се е разпространявало винаги в извънцърковните среди. Моралът е търпял промени в съдържателно отношение, развивал се е, усъвършенствал се е, изменял е своите норми на поведение и е правил компромиси със себе си. В днешно време мнозина хора въстават срещу нормата, наречена морал, защото не виждат в нея нещо сериозно и постоянно, което да крепи и запазва техния живот. Като естествена реакция от подобна практика произлезе и лансираното аморално поведение на всички нива, особено в подрастващото поколение. Вече всеки смята за добро това, което той определя като такова, стига с това свое поведение да не пречи на живота на останалите. Хората все повече не търпят някой да им казва кое и защо е морално, с кое следва да се съобразяват и как да го направят. Днешния аморален живот е следствие на подобни сменящи се морални норми. Вече категориите добро и полезно са тъждествени, стремежът към висшето благо е заменен със стремеж към материални блага. Под заплаха е и проходилката на човечеството – семейството, което трябва да бъде гарант за запазване на живота и да ражда и поддържа такъв живот. Днес вече се говори не за липсата на здрави семейства, но за остарялата и излишна брачна институция, наречена семейство. Двама души могат да се обичат и да бъдат заедно без да създават семейство, деца могат да се раждат и отглеждат без семейства. В някои страни се стига още по-далеч – сключват се бракове и между хомосексуални двойки и им се дава право да отглеждат и свои деца. Всички тези действия се смятат освен за правилни, то и за добри и полезни, защото в тях се възприемат и разпознават определени форми на поведение като добри и полезни.

Допустимо ли е човекът да бъде регулаторът на нравствеността? Той ли я поражда и има ли основен критерий, с който трябва да се съобразява? Ако тъкмо в сферата на морала обществото има противоречиви нагласи и ценности, то тогава самият човек е в опасност, защото липсва регулатор, спрямо който да цели да подобрява качеството на живота си. И ако се озовем в ситуация, в която моралът на някого се окаже противоречив на друг морал, това означава ли, че неговият е погрешен, или механично следва, че и двата морални критерия са правилни, защото всеки има право да избере кое е добро за него и кое – не. Тези въпроси са централни не само във философската или християнската етика, но и извън мащаба на научното те се чувстват от човека ежедневно и интуитивно, защото ние постоянно се сблъскваме с въпроси тъкмо от морален характер. Техният отговор е наложителен, защото най-важните етически аспекти на съвременните глобални проблеми са свързани с тях. Липсата на конкретен нравствен критерий, който да сплотява едно общество и да го прави общност нанася тежки последици на всички нива на човешкото съществуване – от биологическото до психологическото. Тук влизат не само проблемите, свързани с мира и запазването на човешкия живот, тук се включват и демографските и етническите проблеми, въпросът за раждаемостта, за въздействието на новооткритите методи и средства в медицината за подобряване качеството на живота. И ако всички те нямат конкретен нравствен критерий, спрямо който да се регулира поведението на човека, изходът е твърде неясен. Този начин на мислене е плод на доскоро съществуващото схващане за същността и целите на човека.

Допреди приблизително двадесет години се приемаше истината, че в човешкото съществуване се преплитат два типа процеси – биологични и социални, доколкото индивидуалният човешки живот се смяташе за биологично и предимно социално явление. Човекът се възприемаше предимно за биосоциален индивид. Днес подобна констатация звучи наивно; дори децата знаят, че той има в себе си душа и тя е най-ценното, което трябва да бъде запазвано. В този аспект ценностното измерение на духовния му  живот надхвърля биологичното и социалното и заслужава специално внимание. В запазването и ценността на човешкия живот се включват физическите и биологичните процеси, които протичат у него, важно значение играе и социалната и обществената нагласа, но ценността на безсмъртната му личност надхвърля всички тях взети заедно. Важно е да се отбележи, че не се прави опит да се отхвърлят научните приноси във всички сфери на работа, които целят запазването на качеството на човешкия живот. Те имат своята приложимост и ценност, защото без тях знанията ни за човека и начините за неговото физическо и духовно благоденствие биха били недостатъчни. Тъкмо те служат за основа, върху която човекът трябва да надгради размисъла за себе си, а оттам – да се стреми да изгражда поведение, което надхвърля поведението само на едно биологично или социално същество. Знанията, които човекът придобива за себе си трябва да целят да го въздигнат от сферата на низшето – биологично съществуване към висшето – духовното. За тези и други въпроси може да се разсъждава само от морална гледна точка и без прозорецът към морала цялото здание – човек, което мнозина учени изграждат с такова старание и прецизност, ще рухне.

Авторът Ивелина Николова

Нравствена ценност на биологичното ниво на съществуване на човека

Вероятно никой не би оспорил твърдението, че биологичното ниво на съществуване на човека е първото и едно от най-важните нива. То е в основата и на всяка негова дейност. От това как функционира организмът на човека, от здравословното му състояние и индивидуалните особености на телесната му структура зависят и неговото социално битие и поведението му, като цяло. Не е достатъчно на това ниво да се пита само за начина на проявяване на биологичните му функции, нито да се отбележат особеностите в него. Още по-незадоволително би било то да се разглежда като основно средство за социалното му формиране. Биологично и социално са свързани, взаимообуславящи се, като доминираща роля играе социалното. Но тези две нива могат да бъдат разграничени и дори между тях да се открият известни противоречия във функционирането им. Това е така, защото въпросът за ценността на човешкия живот се свързва не само с начина на неговото протичане (биологично ниво), или с поведенческите му реакции и действия в обществото (социално ниво), но преди всичко с неговия морал. Тук някои биха възразили тъкмо във въвеждането на морала на това най-ниско равнище. Смеем обаче да твърдим, че неговите (на морала) принципи и критерии се отразяват върху цялото психофизическо развитие на човека и оказват влияние върху духовното и физическото му здраве. Те се проявяват и в най-нисшето ниво на неговото съществуване – биологичното.

Тази истина е добре позната и в Свещеното Писание. Известни са думите на премъдрия Соломон: „Синко, внимавай в думите ми и дай ухо към речите ми; да не отстъпват те от твоите очи; пази ги вътре в сърцето си: защото те са живот за оногова, който ги е намерил, и здраве за цялото му тяло” (Притчи Солонови 4:22-24). Тук ясно е разкрита връзката между духовния принос и смисъл на думите (тоест поуки, съвети, духовни напътствия) и отражението им върху тялото и здравословното състояние на човека. В последните няколко години мнозина учени, предимно медици, твърдят, че за доброто физическо здраве на човека голяма роля играе духовно здравият му живот. Всяка физическа болка предизвиква винаги и душевно страдание, и обратно. В много от случаите сме свидетели, че душевна скръб може да породи физическа болест или неразположение. Това доказва убедително, че върху човекът, като психофизическо същество, оказват влияние различни фактори от духовен характер, но те обхващат цялото му психофизическо битие. Смята се, че стресът може да доведе до болести – язва, кръвно, диабет, глабоволие, алергии. Защо това е така, обяснява психосоматичната медицина. Тя подчертава водещата роля на психичния фактор за възникване на болестите. През 80-те години на миналия век се заговори за личностни типове, определени на базата на силата на емоционалните преживявания, начините за отреагиране на стреса, нагласите и уменията за комуникация и различните модели на поведение. Например по отношение на сърдечно-съдовите болести. През 30-те години на ХХ-ти век се утвърждава група от седем болести, обект на психосоматичната медицина – язва на дванайсетопръстника, колит, диабет, бронхиална астма, невродермит, хипертония, тиреотоксикоза. Сега към тях се включват и затлъстяването, исхемичната болест на сърцето, мозъчно-съдовата болест, раковите заболявания. Според психосоматичните теории предпоставките за възникването на язвената болест се крият в най-ранна детска възраст вследствие напрежения, възникващи между майката и детето при деца, които не се хранят редовно и не получават достатъчно любов. Това довежда до взаимни травмиращи разочарования. В този ранен период детето прави връзка между нахранването и любовта, а лишаването от тези две неща възприема като изоставяне. В зряла възраст потребността от обич отново се свързва – на подсъзнателно ниво – с потребността от успокоение на глада и от стремеж да се намери някой, който да се грижи за теб и да ти приготвя храна. При поява на стрес – например скандал с началника – незадоволяването на нуждата от любов и грижа води до агресия, стресът включва вкоренения в подсъзнанието отбранителен механизъм на аргесията. Тя пък се проявява в усещане за глад и повишаване на стомашната секреция, което пък води до язва.

Стремежът на възрастния човек за независимост и самостоятелност влизат в конфликт с подсъзнателната нужда от любов и грижа. Комбинацията от силен стремеж да бъдеш уважаван с повишена чувствителност, лесна ранимост и повишена взискателност към себе си е от съществено значение за възникване на язва[1].

Анторът Ивелина Николова

Професор Владета Иеротич в своята книга „Учението на свети Иоан Лествичник и нашето време” (С., 2003) разглежда подробно въпросът за отношението между вярата на човека и болестта, проблем, който той се стреми да реши в светлината на съвременната психосоматична медицина, като се базира на духовния опит на св. Иоан Лествичник. В историческото развитие на човечеството болестите винаги са били голямо предизвикателство за човека, но християнството е това, което дава различен от досегашните отговори в науката. Според християнството болестта е свързана с духовния живот на човека; или по-точно казано всяка болест на тялото е първо болест на духа. В психосоматичната медицина отдавна е забелязана връзката между болест и дух, здраве и тяло, изобщо между душевните състояния и появата на болестите. „Тези теории имат много допирни точки с християнската традиция. Професор Иеротич привежда много текстове от св. Иоан Лествичник, от които става ясно, че православното подвижническо предание познава различните аспекти на взаимодействие между душевния и телесния живот и има благодатно съзнание за ролята на вярата в придобиването и запазването на душевното и телесно здраве на човека. Това позволява да се преосмислят някои важни принципи на медицинската теория, които могат да черпят от съкровищницата на медицинската традиция[2].”

Доброто и хармонично протичане на биологично ниво на съществуване на човека е предпоставка за неговото индивидуално социално съществуване, но не свършва дотук. Св. апостол Павел пише за здравия дух тъкмо във здраво тяло(?). Тялото без дух е мъртво, пише св. апостол Яков (2:26). Основателен е и въпросът на св. апостол Павел: „кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него?” ( 1 Коринтяни 2:11). Тъкмо човешкия дух знае точно какво има у човека; то не се изследва научно и не подлежи напълно на наблюдение. И едва ли тук става въпрос за размисъл на биологично ниво; напротив, тъкмо човешкия дух е този, който знае всички тайни на човешкото битие, които не е необходимо да бъдат изследвани в дълбочина, или да бъдат огласявани. Самата дарба за лекуване на физическите болести е духовна дарба – тя се дава от Бога и Бог е Този, Който лекува („защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване, чрез същия Дух” 1 Коринтяни 12:8). „Всичко това го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму по отделно, както си иска” (стих 11). Интересни за размисъл са и думите на Иисус Христос: „Светило за тялото е окото; затова, кога твоето око бъде чисто, и цялото ти тяло ще бъде светло; а кога бъде лукаво, и тялото ти ще бъде тъмно” (Лука 11:34). Тези и други цитати от Свещеното Писание разкрива психосоматичните връзки у човека и размисъла върху тях имат предимно етически характер.

От приведените примери става ясно, че биологичното съществуване на човека не бива да се разглежда самò по себе си. Най-ярък пример за това е саможертвата на човека в името на много значими за него ценности. Във всяка саможертва например се принася „в жертва” тъкмо най-незначимото – биологичното и без духовния смисъл на този акт тя би могла да се тълкува като акт на самоубийство. Друг е въпросът, че в днешно време мнозина си позволяват да говорят за право на живот, но и за право на смърт. Този въпрос ще оставим за следващите страници. Моралното осмисляне на тези проблеми и отношението на човека спрямо тях води и до размисъл върху редица други въпроси като въпросът за премахване на бременността, за нейното регулиране, проблемът със стерилизацията, превантивните мерки при генетични увреждания. Не на последно място се нареждат въпросите, свързани с изкуственото поддържане на живота на безнадеждно болните, с евтаназията и други. Всички те имат освен биологичен,  социален, но и морален аспект. Дори той е първият, най-важният и най-висш етап на тяхното осмисляне. Защо обаче е необходимо да ги задаваме? Отговорът е категоричен: ако липсва универсален нравствен подход за всички тези ситуации, ако не съществува правилен регулатор, който да не се прилага ситуационно и, който да цели не само запазването на човешкия физически, но и на духовния живот на човека, рискът от употребата на неправилни средства за справяне с тези проблеми е огромен. И точно тук прилагането на различни морални критерии са най-неподходящите начини за решаването на тези въпроси. Представете си, че всеки сам започне да решава кое е добро за него в дадена ситуация и не се съобразява с определен нравствен закон. Тогава обществото ни би изгубило функцията си на общност от хора, които се стремят да запазят своя и чуждия живот на основата на общоприети принципи. В този случай силата и нивата на живот в обществото ще се измерват с мащаба не на качеството на хората, които го изграждат, но на тяхното количество. Тогава по-силните, по-властните, по-успелите или тези, които имат повече средства да се справят с трудностите ще просперират за сметка на онези, които не могат да отстояват същото право на съществуване. Безспорното значение на моралното осмисляне на тези и други въпроси фиксира тъкмо допустимите граници на практическото решение на тези въпроси, които са основани на множество съображения, свързани с ценността на живота.

Авторът Ивелина Николова

Ние трябва да осъзнаем, че християнския морал изисква от нас не просто да направим нещо, но да бъдем нещо – тоест хора, които обичат всички както себе си. Ние знаем как обичаме себе си и как бихме искали другите да ни обичат, защото знаем как да ги обичаме. Човекът от момента на сътворяването си от мощната десница на Създателя е типизиран като богообразен и не е необходимо със смяната на всяка епоха той отново да извървява пътя към себе си и да търси нещо различно от вече зададеното у него – богоподобието. Извън богоподобието няма за него нищо по-ценно. Извън богоподобието няма човек, няма личност, няма тяло, няма никой; и нищо не може да се намери. Човекът е много повече от „двуногото без пера” на Платон.

Всяка култура има своите ценности, цели и интереси и винаги ще се намерят причини те да бъдат изведени извън непроменимите ценности на християнството. Те обаче стоят непоклатими от трепетите на времето и промените в хората, за да ни напомнят, че човекът не може да бъде фиксиран извън тях. Всяка нова култура и ситуация ще доказва своята нетрайност и невъзможност да се справи с предизвикателството наречено човек, ако не се стреми да извисява човека не въпреки, а поради неговата богообразна природа.

Следва…(виж тук)

_________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Тя е преподавател в Катедрата по теология при Пловдивския университет и учител по религия в община Кюстендил.

[1]. Повече виж Язвата като болест на душата и тялото. http://www.segabg.com.

[2]. Йеротич, Владета. Учението на свети Иоан Лествичник и нашето време. Омофор, С., 2003, с. 9.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9pz

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s