Професор протоиерей Стефан  Цанков

ІІІ

По въпроса за правото на свикване

По въпроса за правото на свикване (също и на отлагането, закриването) на Вселенски събор днес е безспорно, че първите седем Вселенски събора са били свикани от императорите, макар че в историческата литература има големи спорове относно това, в какво си качество са правели това ранните християнски императори[30]. С право днес като определящо се приема, че въз основа на променените отношения между държавата и Църквата (по-добре държавите и църквите), инициативата и решението за свикване на Вселенски събор могат да се намират само в ръцете на Църквата. Трудността, която тук се крие, е следната: всяка ли (само Православна?) църква и на първо място Константинополската патриаршия (или дори самият Папа) може да подеме инициативата? Как обаче ще трябва да бъде взето решението за това? С мнозинство на църквите ли? Или със съгласието на всички църкви? Всяко едно от тези две решения си има своите теоретически и практически предимства и недостатъци или трудности. В древността императорът е взимал решението със или без консултиране или съгласие на църквите, а днес? Би било целесъобразно да се постигне единодушие. И макар възприемането да си остава за всеки случай последно, не би било разумно при днешните отношения всичко да се оставя на възприемането, защото това ще бъде съпроводено от разногласия, спорове и може би от разцепления, което би могло да застраши мира и единството на Църквата.

IV

По въпроса за компетентността и програмата на Вселенски събор

1.В литературата се приема почти единодушно, че към компетенциите на Вселенски събор спадат на първо място въпросите на вярата или по точно на догматиката[31]. Съгласно практиката на ранните Вселенски събори тези компетенции са насочени преди всичко към възникналите и станали опасни ереси, и появилите се в резултат на това спорове или разцепления[32]. Задачата на cъбора тук е да засвидетелства истинското учение на Църквата, а после да формулира точно това учение и да прецени – респективно осъди еретичното гледище[33]. Спадат ли след това към компетенциите на бъдещия Вселенски събор въпросите на голямото разделение (през XI-ти век) между Изтока и Запада и разцепленията вследствие на Реформацията и след нея? Теоретично погледнато, да. Друг въпрос: спадат ли тук и важните въпроси (за които няма вселенско решение, а съществуват достатъчно спорове в богословието и в практиката) за традицията (апостолска или света, църковна и така нататък); за така наречените символични книги, чийто вселенски авторитет и значение напоследък направо се отричат от изтъкнати богослови[34]; за разликата и значението на догмата, теологумена и личното мнение; за броя на тайнствата; за римокатолическата теория на транссубстанцията; за съществените въпроси на еклисиологията (единство и съборност на Църквата, на църквите); в последно време още и за християнската антропология? Всички тези и подобни верски въпроси спадат очевидно към компетенциите на Вселенски събор. Дали и под каква форма те ще бъдат включени в програмата на събора или ще бъдат отложени, е само въпрос на целесъобразност, на църковна икономия и така нататък.

Също толкова единодушно се приема и че паралелно (наред с догматичните въпроси) към компетенциите на Вселенски събор спадат и други въпроси от общ църковен характер или значение. Тук се числят и заявяват от много страни за Вселенски събор въпросите за литургичния ред и за църковния обичай, като например, въпросите на ревизията (преразглеждането) на различните видове литургичен ред, книги, време (въпроси относно календара, Пасхалния празник), одежди и утвар, музиката, постите и други от този род; по-нататък, църковно-правните въпроси, като например, на цялостната ревизия и кодификация на канона; видове, състав, компетенции и така нататък на съборите, каноническо оформление на основните конституционни форми, обем, видове и начин на постигане – не по пътя на Вселенски събор – взаимно разбирателство на църквите по общоцърковни и неотложни въпроси, вътрешно-църковна административна единна структура, бракът на духовниците (женени епископи, втори брак на духовниците и така нататък), реформа на видовете и задачите на монашеството и манастирите, отношенията с народа и държавата; както и въпросите от социално-етичен и общоцърковен характер (брак, семейство, труд, възпитание, международен живот, война и така нататък).

2.Разбира се, че програмата на Вселенски събор може да бъде определена само по пътя на предварително постигнатото съгласие на църквите. Но се поставя и въпроса: дали мнозинството на църквите ще е решаващо в случай, че не може да се стигне до единодушие за това. В подобен случай може би би било правилно решението по спорните въпроси на заложената програма да бъде предоставено на самия събор.

V

По въпроса за времето и мястото на провеждане на Вселенски събор

За ранните, определяни от императора Вселенски събори може да бъде отбелязано, че при днешните църковни и политически отношения, макар този въпрос да е чисто църковен, фактически могат да се предполагат и политически влияния и интереси, които биха могли да доведат до затруднения. Важното в решаването на въпроса е гаранцията за спокойното и свободно протичане на събора. Правото да вземе решение по този въпрос принадлежи на Църквата, тоест на църквите. Но ако не бъде постигнато единодушие? Най-малкото, което тогава следва да се очаква е мнозинството на гласовете, като се вземат особено предвид големите църкви.

VI

По въпросите за правилника (процедурата)

1.Въпросът за управлението на събора. Новите отношения и връзки между държавата и Църквата (между държавите и църквите) ни освобождават с оглед на бъдещия Вселенски събор от въпроса, дали и доколко императорът, кралят или държавните комисари би трябвало или биха могли да ръководят външния президиум на събора, както е било в ранната епохa[35]. Председателството на събора ще бъде определено очевидно от най-старшия или най-старшите по сан предстоятели на църквите, или както самият събор прецени. От съответната държава следва в тази връзка да се очаква и изисква да осигури отвън спокойствието и свободата на събора и да няма външни смутители, както е било още в ранната епоха[36].

2.По въпроса за гласуването в църковната литература има големи различия, особено по отношение на догматичните въпроси. И ние ще се спрем най-вече на тях. Макар и римокатолиците да говорят за „морално единодушие”, в края на краищата те приемат принципа на мнозинството на гласовете. За „морално единодушие” говорят и някои православни богослови, без обаче да навлизат в подробности какво разбират под това[37]. Старокатолическите изтъкнати богослови (като Дьолингер, Шулте и други) защитават принципа на единодушиетои[38]. И наистина както принципно, така и исторически погледнато, веровите истини не могат да бъдат решавани с обикновено мнозинство или по броя на хората. Но проблемът действително е труден и сложен, и изглежда така да се каже ирационален. Вярно е, че религиозната истина не може да бъде мажоритизирана (както всички ние добре знаем това и по-надолу ще бъде казано още нещо с оглед на въпроса за авторитета на Вселенски събор. Св. Атанасий Велики и много други сами или като малка група са се изправяли срещу подтискащото число на стотици епископи на различни събори и въпреки това са доказвали пред Бог и Църквата, че гласът на първите е бил гласът на истинското учение на Църквата. Принципът на единодушието на събора от друга страна също така не е абсолютна сигурност за истината. Освен това принципът на единодушието води до големи затруднения, тъй като винаги ще бъде лесно да се осуетят решенията на събора (малцинства е имало и винаги ще има). Шестото правило на Първия Вселенски събор и 12-то правило на събора в Антиохия определят принципа на мнозинството на гласовете. Но тези канони имат предвид административен въпрос (изборът на епископ). Дори и Вселенски събори говорят за тяхното единогласие с оглед на техните решения[39] и император Маркиан[40], и император Константин Погонат[41] питат епископите на Всeленски събор, дали са съгласни да… и така нататък[42]. Всичко това е важно и предупреждаващо, че по веровите въпроси не трябва сляпо да се придържаме към принципа на мнозинството на гласовете, тоест да не ги решаваме безцеремонно, набързо и по броя на хората, а да проявяваме много спокойствие, търпение, доверие и любов.

VII

По въпроса за утвърждаване на решенията на Вселенския събор

Напълно променените днес отношения и връзки между държавата (държавите) и Църквата (църквите) ни освобождават и по отношение на този въпрос – да изследваме какъв характер по времето на седемте Вселенски събора е имало утвърждаването на решенията на съборите от страна на императора[43]. Тези решения наистина не се нуждаят да бъдат утвърждавани от държавата (или държавите), за да получат вътрешно-църковна валидност. Друг въпрос обаче е прилагането на някои от тези решения, които са в пряка връзка с някои закони на държавите, където са разположени териториите на отделните църкви.

От гледна точка на Православната църква и на седемте Всeленски събора, въпросът за утвърждаването на решенията на един нов Вселенски събор от страна на Римския папа е безпредметен[44].

VIII

По въпроса за авторитета на Вселенския събор

Все още в православното богословие има много възгледи, интерпретации и разногласия за това, дали и доколко Всeленски събор е най-върховният и външен авторитет в Църквата? Влиянията на римокатолическата доктрина върху този въпрос, принципът, че Светия Дух ръководи Църквата и я предпазва от грешки, и лекомисленото идентифициране на Църквата със събор, който външно заседава като вселенски и разглежда себе си като изпълнител в Църквата, както и изказванията на Вселенски събори, че те са действали с подкрепата на Светия Дух, води все още някои хора до твърдението, че Вселенски събори (сами по себе си) са върховният и то непогрешим авторитет на Църквата. Към това твърдение някои добавят и тезата, че непогрешимостта на Вселенските събори се дължала на непогрешимостта на епископите, която те имали по силата на посвещаването им в charisma veritatis.

Но дори простото разсъждение, че първо на Вселенските събори епископите са пратили като техни пълноправни представители презвитери и дякони и са били приети и признати като такива от тези събори, и второ, че мнозина епископи са грешели по въпроси на вярата, че са били ересиарси, и че Велики събори със стотици епископи (които по външните си белези изглеждали и се разглеждали като Вселенски) в края на краищата обаче били разпознати от Църквата като еретични и се оказали такива, ни показва ясно погрешимостта не само на тезата за charisma veritatis на епископите, но и следователно възможността за погрешимост на техните събори, а накрая и неправилността на възгледа, че Вселенски събор е само върховният външен, дори непогрешим авторитет на Църквата.

Алексей Степанович Хомяков обосновава в руската богословска литература кратко, но блестящо, принципа, че в Православната църква няма външен върховен (непогрешим) авторитет извън цялата Църква (в която няма pars pro toto, а само pars in toto)[45]. По-късно други изтъкнати руски богослови изследват въпроса още по-отблизо и потвърждават тезата на Хомяков, особено Болотов (Писма, 33), който показа също, че ecclesia dispersa е substantia, както и oecumenica concilia е и accidentia[46]. Да се постави първата под хегемонията на другите (тоест на Вселенските събори) би означавало, да се създаде оригинална transsubstantia. Същият принцип се приема до наши дни (макар и предимно в руското богословие). „Църквата като цяло е непогрешима; нито една отделна личност; нито група или институция или част от църковното цяло са непогрешими… Църквата не познава непогрешимост на епископата или на духовенството, a непогрешимост на цялото тяло на Църквата”[47]. И митрополит Антоний Храповицки казва в българското списание „Православен мисионер” следното: „Непогрешимостта на Папата е нечиста и безсмислена лъжа. Познанието на Божията истина се дава на благочестието, праведността, а не на сана”[48].

В заключение можем да кажем, че Вселенският събор е върховният външен и дори непогрешим авторитет в Църквата, но правилно разбран: не Вселенският събор сам по себе си, като такъв, а само онова, което в целия църковно-исторически процес цялата Църква е познала и признала като действително истинско. Цялата Църква е тази, която само дава на даден събор ореола на Вселенството (Ökumenizität) и го скрепява с непогрешимостта на неговите решения[49]. Затова cъборите или техните решения са непогрешими, доколкото свидетелството им за вярата на Църквата е било непогрешимо. А това в крайна сметка решава или удостоверява самата Църква, цялата Църква и само тя. По този начин стигаме до въпроса за рецепцията (възприемането).

IX

Принципът на възприемането на даден събор като Вселенски и на неговите верови определения като правилни, почива най-напред на общото учение на Църквата, че съборите не създават ново догматично учение, а свидетелстват за разкритите в Църквата от Христос и предадените от Неговите апостоли на Църквата учение или истина.

За доказване на току-що казаното служи общо известният принцип на св. Викентий Лерински за истината на догмата на вярата: „quod semper, quod ubique, quod ab omnibus[50]“. Дали един cъбор съгласно този критерий е бил изразител на универсалността и перпетуитета (вечността), правдиво и вярно е доказал учението на Църквата, не решава никой друг (нито някой по-късен cъбор, намиращ се под същия критерий), а самата Църква, цялата Църква в хода на историческия процес, въз основа на почиващото в нея учение, на живеещото в нея вярно съзнание на учението, с участието и под ръководството на Светия Дух. Така че по отношение на двата горни критерии – универсалност и вечност се добавя и третият белег – на съгласието на цялата Църква.

Правилността на този принцип се потвърждава освен това от фактите от историята на Църквата, а именно че само чрез последвалия глас (свидетелстване, съгласие, възприемане) на цялата Църква (така, както канонът на Свещеното Писание) се установява вселенството на определени събори и правдивостта на техните верови решения, както и че много от съборите, които по външните си белези са били вселенски, а техните решения за учението са били разглеждани или са се представяли като истински, са били отхвърлени като фалшиви.

Няма нужда в подкрепа на това да се привеждат доказателства (достатъчно е само да напомним за „разбойническия” събор[51] и за Фераро-Фрлорентинскaта уния и събор[52]). В съвременото православно богословие намираме този принцип издигнат и обоснован от някои автори[53]. Например, при Николай Афанасиев[54] (въпреки че той не иска много да прави разлика между император и църковен народ), Никодим Милаш[55], Павел Лапин[56], който говори за задължителната сила на решенията на Вселенските събори, явно разбирайки под това решенията с административен характер, или като не взима под внимание догматичните.

Същият принцип защитават разбира се още Алексей Хомяков, Сергей Булгаков, Николай Арсениев (срв. цитатите горе в параграф VIII) и други. В западното богословие намираме този принцип още при Хефеле и подробно у Шулте, Дьолингер, Фроман, Зом и други[57].

Нека накрая припомним още и думите на Източните патриарси в тяхното Окръжно послание от 1848 година, че „пазителят на благочестието при нас е тялото на Църквата, тоест самият народ”[58], както и думите на Свещеното Писание, че „стълб и крепило на истината е Църквата” (1 Тимотей 3:15).

X

След като обърнахме внимание на горепосочените принципни трудности, то сега ще обърнем внимание особено на трудностите по състава, гласуването, авторитета и възприемането на един (бъдещ) Вселенски събор. Това се прави, защото специално тези последни четири са в тясна връзка с някои практически трудности по свикването и провеждането на един бъдещ Вселенски събор, които не трябва да останат пренебрегнати и върху които в последно време се обръща по-сериозно внимание.

Основните от тях са:

Първо: секуларистичният дух изобщо и авторитарните настоящи държавни стремления по отношение на Църквата.

Второ: крайният (екстремният) национализъм или шовинизъм,който потиска или дори повлиява на не малко членове и служители на Църквата.

И трето, че изобщо не сме подготвени за един Вселенски събор, най-напред що се отнася до характера и значението на самия събор, а също и до въпросите на неговата програма. Без подобаваща подготовка съществуват много и сериозни рискове, не само за събора, но и за цялата Църква, но най-вече за църковния мир и единството на Църквата.

XI

Какво да се прави занапред?

Въз основа на горните разсъждения ние смятаме, че би било правилно и разумно:

1.Да се стремим не толкова към свикването и провеждането на Вселенски (наистина съборен) събор, а към общ православен (Всеправославен) събор.

2.Програмата на този събор трябва да се състои преди всичко от въпроси, които пряко се отнасят до вътрешните и неотложни общи въпроси на Поместните православни църкви (като например литургичните и социално-етични въпроси), които сами по себе си са толкова много и от такова значение за живота на Поместните православни църкви, че биха били повече от достатъчни за един такъв голям събор на Православните църкви.

3.Подготовката на този общ Православен събор трябва да бъде организирана и систематично водена, влагайки всички (иерархични, богословски и други подобни) сили на всички Поместни православни църкви.

Благородната задача и голямата отговорност на обединените сили на всички православни богословски факултети, и изобщо на православната богословска наука, е вярно и неуморно да работи за това.

_________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Това е доклад изнесен на Първия конгрес на Православните богословски школи в Атина през 1936 година. Първа публикация: Cankow, St. Die prinzipiellen Schwierigkeiten der Abhaltung eines Ökumenischen Konzils. – In: H. S. Alivisatos (ed.) Proces-verbaux du premier Congres de Theologie Orthodoxe a Athenes (29 Novembre – 6 Decembre 1936), Athènes: Pyrsos, 1939, p. 269-282. На конгреса протопрезвитер Стефан Цанков изнася още един доклад, които също е публикуван в този сборник: Kirche und Staat (Thesen des Referates).

Върху този превод бяха направени много допълнителни бележки и сверки, които частично са отразени в самите бележки на автора. В оригиналното издание посочките не са в бележки под черта, а се намират в скоби в самия текст. Там, където не се открити посочваните автори и литература бележките на автора си остават в скоби в самия текст. (Бел. ред.)

[30]. Вж. Hefele, K. Ibid., I, S. 7 und ff.; В. Болотов, Лекции по истории Древней Церкви: Посмертн. изд. / Под ред. [и с предисл.] проф. А. Бриллиантова. — СПб.: Тип. Меркушева, 1907, IV, с. 30 и сл.; П. Лапин, Цит. съч., с. 111 и сл.; Н. Суворов, Цит. съч., I, с. 61; А. Доброклонски, Цит. съч., с. 168; Н. Гидулянов, Цит. съч., с. 82 и сл.; Афанасиев, Н. Вселенские соборы (по поводу „Обращения к православным богословам“). – Путь, 1930, № 25, с. 83 и т.н.

[31]. Милаш, Никодим. Цит. съч., с. 309 и сл; А. Павлов, Цит. съч., с. 380; И. Бердников, Цит. съч., с. 280; Н Заосерский, Ист. пр., с. 128 и сл.; А. Доброклонски, Цит. Съч., II, с. 163; Н. Афанасиев, Цит. съч., с. 87; и т.н.

[32]. Вж. Hefele, К. Ibid., I, S. 5.

[33]. Вж. Schulte, J. Fr. Ibid., S. 22; Н. Афанасиев, Цит. съч., с. 87.

[34]. Болотов, Василий. Писма, 33; Флоровски, Г. Новое издание на «Прав. Исповедание“. – В: „Путь“, 1928, № 11, с. 120 и сл. (Флоровски, Г. Ново издание на „Православное Исповедание“(пр. П. Павлов). – Във: Философия и Богословие, т. 6, С., 2012, с. 94-98. Бел. ред.)

[35]. Вж. Hefele, К. Ibid., I, 29-44; Fr. J. Schulte, Ibid., S. 90 ff.; R. Sohm, Ibid., S. 441 ff.; Н. Суворов, Цит. съч., I, 62 и сл.; Н. Заосерский, Цит. съч., с. 174 и сл.; П. Гидулянов, Цит. съч., с. 75; А. Доброклонски, Цит. съч., III, с. 282; Н. Афанасиев, Цит. съч., 82 и сл.; J. Zhishmann. Die Synoden, S. 29 ff, 36 ff.

[36]. Вж. Доброклонски, А. Цит. съч., III, с. 284; Афанасиев, Н. Цит. съч., 87 и сл.; Н. Заосерский. Цит. съч., с. 185; М. Остроумов, Очерк православного церковного права. Ч. 1. Введение. Харьков : тип. Губ. правления, 1893, с. 205.

[37]. Доброклонски, А. Пак там, III, 285.

[38]. Frommann, T. Geschichte und Kritik des Vaticanischen Konzils von 1866 und 1870. Gotha, 1872, S. 315.

[39]. Вж. Die Akten der ökumenischen Konzilien (руски превод), II, 16; IV, 110, 399; V, 325; VI 488, 495; VII, 610, 615.

[40]. Император Маркиан. Mansi, VII, 169.

[41]. Император Константин Погонат. Ibid., XI, 656.

[42]. Вж. Афанасиев, Н. Цит съч., с. 88.

[43]. Вж. Цезаро-паписткия възглед на Н. Суворов, I, с. 63, 224; Вж. Заосерский, Н. Цит. съч., с. 191 и сл.; също и Н. Милаш, Цит. съч., с. 313.

[44]. Вж. Schulte, J. Ibid., S. 98 und ff.; K. Hefele, Ibid., I, S. 44 und ff.; П. Лапин, с. 53 и сл.

[45]. Цанков, С. Православното християнство. – ГСУ-Бф, 19, С., 1942, с. 85.

[46]. Беляев, Н. О католицизме: Крит. заметки по поводу загранично-рус. апологии папства: «О церкви. B., 1888». Каз., 1889, с. 203 и сл.;също у архим. Владимир (Гете) – В: Вяра и знание (руско списание), 1886, I, 1, с. 815 и сл.

[47]. Булгаков, С. – В: Путь, II, с. 47 и 56 и в сръбското списание – Християнски живот, 1925, IV; Г. Флоровский, Богословские отрывки. – Путь, 1931, № 31, с. 23 и сл. (Флоровски, Г. Богословски откъслеци (пр. П. Павлов). – В: Богословие и словесност, т. 7, С., 2015, с. 41-61); Н. Арсениев. Църквата, с. 50.

[48]. В римското богословие се срещат следните гласове: „Помощта на Св. Дух е само за запазването и по-нататъшното разпространение и приложение на християнската истина в живота на човечеството”. – Bellarmin. Disput. De verbo Die, lib. IV, p. 9; J. Kuhn. Einleitung in die katholische Dogmatik. Tübingen, 1859, S. 12 и F. Wierzinski in: „Stimme der Zeit“, 1928, S. 343 „Дарът на непогрешимостта в християнското учение и опазването на последното, се крие не в иерархията като такава, а в светостта, в праведността на Църквата, която е отредена само на малцина в Църквата”.

[49]. По този повод отец Георги Флоровски много точно отбелязва: „Учителният авторитет на Вселенските събори се основава на непогрешимостта на Църквата. Върховният ‘авторитет’ принадлежи на Църквата, която завинаги е ‘стълб и крепило на истината’.” Срв. Флоровски, Георги. Авторитет на древните събори и преданието на св. Отци (пр. И. Латковски). – В: Библия, Църква, Предание. Православно гледище. София, 2003, с. 136. Вж. също и мнението на митрополит Иларион Алфеев, че „Вселенският събор не трябва да се разглежда като най-високия авторитет на Църквата”. Hilarion Alfeyev, bishop of Podolsk, The reception of the Ecumenical councils in the early Church. – St. Vladimir’s Theological Quarterly 47, 3 – 4, 2003, p. 413. (Бел. ред.)

[50]. „В което навсякъде, в което винаги и в което от всички се е вярвало“.

[51]. Този събор е проведен в Ефес през 449 г. На него православните епископи са подложени на побой и заплахи и принудени да подпишат бели листове, на които еретиците после написали своето зловерно изповедание. Жертва на еретическата злоба тогава станал Константинополският патриарх Флавиан, твърд защитник на православната вяра. Четири дни след нанесения му от еретиците жесток побой, той се поминал. Така, с открито насилие лъжесъборът провъзгласил монофизитското учение за православно. (Бел. пр.)

[52]. Фераро-Флорентинската уния е сключена между папа Евгений IV и византийския император Йоан VIII Палеолог през 1437-1439 г. Наречена е така по името на градовете, в които са проведени преговорите – първо във Ферара, а после и във Флоренция. С нея византийският император цели папата да успее да организира кръстоносен поход срещу османските турци, който да спаси Византия от гибел. В замяна той щял да признае папата за духовен водач ва държавата си. Папата успява да накара унгаро-полския крал Владислав III Ягело и Янош Хуняди да организират кръстоносен поход, но претърпяват поражение край Варна (Бел. пр.).

[53]. Вж. Болотов, Василий. Письма, с. 30 и сл.; Лекции по История на Църквата, с. 320 и сл.; Н. Беляев. О католицизме, с. 220 и сл.; B. Остроумов. Цит. съч., с. 206; Н. Гидулянов. Цит. съч., с. 87; Доброклонски, А. Цит. съч., II, с. 165; III, с. 279.

[54]. Афанасиев, Н. Цит. съч., с. 89.

[55]. Милаш, Н. Цит. съч., с. 307.

[56]. Лапин, Павел. Цит. съч., с. 78.

[57]. Hefele, К. Ibid., I, S. 2, 3, 48; Schulte, J. Ibid., S. 41 ff., 63, 106 и 217; T. Frommann, Ibid., с. 304 и сл.; R. Sohm, Ibid., S. 52 ff., 227 ff., 300 ff., 304 ff.

[58]. Текстът на цялото послание Източните патриарси е публикуван у: Απάντηση των Ορθοδόξων Πατριαρχών της Ανατολής προς τον Πάπα Πίο Θ’ (1848). – Καρμίρης, Ι. Τα δογματικά και συμβολικά μνημεία της Ορθοδόξου Καθολικής Εκκλησίας. τ. Β’, Αθήνα, 1953, σελ. 902-925 (Бел. ред.).

Изображения: авторът, професор протоиерей Стефан Цанков (1881-1965). Същият е преподавател в Богословския факултет при СУ, после Духовна академия. Виж за неговия жизнен и творчески път – https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100524/catid,282/id,19103/view,article/.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9p7