Принципните трудности при провеждането на Вселенски събор*

Професор протоиерей Стефан  Цанков

Абстракт

В статията си „Принципните трудности при провеждането на Вселенския събор” професор протоиерей Стефан Цанков аргументирано изложи позицията си по този актуален за Православната църква въпрос. Много точно очертава различните аспекти, свързани с проблема, и споделя мненията на другите писатели-богослови, работили по този въпрос. Пророчески са думите, изречени от него в края на предложеното изследване, където той споделя мнението, че е разумно да се търси не толкова свикване и провеждане на Вселенски събор, колкото общоправославен (всеправославен) събор. Събитие, което трябва да се случи през тази (2016) година и където трябва да се вземат решения по редица належащи богословски въпроси. Благодарение на изследванията на професор протоиерей Стефан Цанков българската богословска наука има своя основен принос към изложената църковна проблематика.

С настоящата статия се опитвам да обърна внимание на проблематиката за принципните трудности в провеждането на Вселенски събор.

І

Относно въпроса за понятието и белезите на Вселенския събор

Поради липсата на общоцърковно установено учение за това, какво точно е Вселенският събор във формално и материално отношение според понятието и белезите, то като метод за изследване на този въпрос ни остава само да се придържаме към отразеното в практиката или към историческия подход.

1.От самото общоприето название на този събор – Вселенски – би било правилно да заключим, че Вселенски събор е събор на Вселенската църква. Вселенски обаче не е толкова църковен израз, а светски такъв, сурогат[1], водещ своето начало от съществуването на Римската империя, затова „Вселенски“ означава по-скоро „Имперски събор“. Тъй като тази дума е заместител на църковния израз „съборен“, би било по-правилно под „Вселенски събор“ да разбираме Събор на Съборната църква.

Тук обаче възниква въпросa: коя днес е Съборната Църква? Най-простият отговор, който се дава на този въпрос в миналото, а и днес в православния свят, е: Православната църква. Но дали изключително и само Православната църква? Тук се натъкваме на въпроса: не принадлежат ли към Съборната църква въобще останалите християнски църкви от разделянето и на първо място Римокатолическата църква? Какво е било разделено през 1054 година и по-късно: Христовата църква ли? И възможно ли е това, дори и по принцип? Или е нещо друго, и ако да – то какво е? Дали външното канонично разцепление е отпадане от Съборната Христова църква[2]? Дори отделената Римокатолическа църква, поне по отношение на Православната църква, не дава толкова прост отговор (както е известно, тя покани на своя последен, наречен „вселенски“ събор във Ватикана и православните архиепископи). По този важен въпрос, както знаем, няма единство в православните както иерархически, така и богословски кръгове, особено в нашите дни на икуменическото движение за църковно обединяване[3]. Затова възниква въпросът, какво значение следва да се отреди на искането (на някои православни, дори иерарси, например на руския архиерей Методий)[4], че най-напред трябва да се стремим към възсъединяване на църквите и едва след това да се свика или проведе Вселенски събор?

Авторът професор протоиерей Стефан Цанков (1881-1965)

2.Въпреки опитите на някои богослови (например Michaud[5], Schulte[6], Frommann[7], Лапин[8] и други) да установят белезите на Вселенски събор,или да подразделят същите на формални и вътрешни, съществени и несъществени, за да могат да решат проблема, този въпрос остава да стои открит и всъщност ирационален пред анализа на богословската наука. Някои богослови твърдят на базата на това, че разликата между поместни и вселенски събори била само относителна и неопределена, особено що се отнася до броя на членовете и вида на църковните представители[9]. И професор Василий Болотов[10] пише за това[11]: „Ако се изсипят в един чувал седемте Вселенски събора заедно с Поместните, то науката никога не би могла да открие Вселенските, защото прави заключението си съгласно следното:

Сардикийският събор, 343 година[12] (Поместен), е:

а) вселенски, според замисъла;

б) вселенски, според състава;

в) заключението (решението) – просто – в съгласие с Никейския събор (тоест съгласно с Никейския символ).

Константинополски събор, 381 година[13]:

а) поместен, според замисъла;

б) поместен, според състава;

в) заключението (решението) – просто, тоест съгласно с Никейския събор.

Константинополски събор, 553 година[14]:

а) вселенски, според замисъла;

б) поместен, според състава;

в) заключението (решението) – по-добре да се мълчи за това[15].

Константинополски събор, 681 година[16]:

а) трудно би се определило според замисъла; (тоест едва ли е Поместен по замисъла си), но според провеждането му е вселенски – ex tempore, ex promtu.

б) поместен, според състава;

в) решението: максимално значимо (наистина съборно) от догматична гледна точка. Със своя славен ореол (църковното единство е отново възстановено) раздухва гъстата мъгла на Петия Вселенски събор, заради който, Западната църква прекъсва общението си с Източната църква, което е възстановено отново, когато се стига до Шестия Вселенски събор, където Западната църква се убеждава, че през 553 година Източната не е изпаднала в ерес”.

Много именити източни и западни богослови имат подобни изводи за относителността и неопределеността на белезите на Вселенския събор от ранните времена[17]. Дали това положение на проблема представлява облекчаващ или утежняващ момент по въпроса за свикването и валидността на Вселенски събор в наши дни?

ІІ

Относно въпроса за състава на Вселенския събор

1.Почти във всички учебници на православните преподаватели по църковно право и още повече от епископите се приема без уговорки, че епископи са били членовете на Вселенски събор, без да навлизат в подробности по този въпрос. Понякога между другото се отбелязва: Всички епископи, „по възможност”[18]. Едно точно изследване на проблема ни води междувременно до въпросите:

Ако всички епископи биха били „по възможност” членове на Вселенски събор, и тъй като в ранната Църква (в периода на седемте Вселенски събора) е имало само епископи със собствени епархии, то и ново въведените в нашето съвремие в Православната църква епископи без епархии (като викарни епископи) ли ще бъдат легитимни членове на един бъдещ Вселенски събор? При решаването на този въпрос възниква още и принципният въпрос: В какво си качество епископите са редовни членове на Вселенски събор? Дали те са такива по силата на тяхното посвещаване в сан (тяхната благодат) или по силата на техния пост (по силата на тяхната юрисдикция), или само като представители на тяхната църква (епархия)? В първия случай всички епископи щяха да бъдат правомерно членове на Вселенски събор. Във втория и третия случай ние просто щяхме да дадем способността на всички днешни епископи да бъдат членове на Вселенския събор, но само епархиалните епископи (управляващите епископи) щяха да имат това право.

2.Не само в западното богословие (главно в старокатолическото), но и в православното ние сме застъпвали твърдението, че на (Вселенския) събор епископите не представляват своята личност, а (съгласно тяхната апостолска приемственост, successio apostolica) техните църкви (вярата и традицията на тяхната църква)[19].

Този принцип е тясно свързан с три други принципа, които потвърждават това, а именно: първо – с принципа за представянето на епископите от духовници без епископска степен, второ – с принципа за погрешимостта на епископите (няма charisma veritatis), и трето – с принципа за възприемането (на решенията на Вселенски събор от страна на цялата Църква – на всички църкви, духовенството и така нататък), принципи, които разглеждаме специално по-долу и поради връзката им с нашия сегашен въпрос.

3.Принципът на представителството обаче има и други важни страни. Напълно ясно е, че в съборите (още повече във Вселенските) не могат да участват всички епископи. Независимо от това днес е безспорно ясно и установено тъкмо от историята на първите седем събора, че на тях не са били приканвани всички епархиални епископи, а също така не им е била предоставена възможността да присъстват на тези форуми[20]. Най-логично би било тогава да се предположи, че те са били представлявани от присъстващите. Но дали наистина това е било така? Съвсем не. Създава се впечатление, че императорите са свиквали онези епископи, които според тях намирали за добри[21]. Ясно е обаче, че днес нито един император или крал не може да свика епископските членове на Вселенски събор. Онова, което ни остава като единствено правилно и възможно е, днес да се придържаме към принципа на легитимното представителство. Много историци-изследователи и преподаватели по църковно право (въз основа на запазените оскъдни документи от седемте Вселенски събора) изтъкват, че на тези събори императорите всъщност са свиквали митрополитите (сами или с някои от техните епископи, които са намирали за добри)[22]. Но дори и да бяхме приели това, то едва ли щеше да ни помогне днес (да намерим правилното решение на въпроса за епископското представителство), защото днес почти никъде нямаме нито стария (каноничен) устав на митрополиите, нито синодите на митрополиите, при които епископите се съвещават по въпросите на Вселенски събор, и където освен че се установяват решения, но и се дават инструкции на делегати (митрополити и така нататък). Ако обаче (следвайки примера на ранната църковна практика на представителство на римския епископ, на Запада, от легати на Вселенски събор), бихме приели да уредим представителството по отделни църкви на страните, то пак възниква въпросът: дали това представителство трябва да бъде уредено, по отношение на броя на епископите без да се съобразяваме (както в ранната епоха) или като се съобразяваме с една справедлива пропорция, както днес сме по-склонни да приемем? Тук пак възниква един нов въпрос. Дали тази пропорционалност трябва да зависи от броя на епископите или от числеността на духовенството и на вярващия народ на всяка една църква на страните? Защото по различни причини броят на епископите на отделните църкви на страните не е в никаква пропорционална зависимост от числеността на духовенството и на вярващия народ в сравнение с тези от църквите в другите страни[23].

Това изтъкване на принципа на справедливото разпределение на (епископските) представители на един бъдещ Вселенски събор от своя страна е тясно свързанo с принципа на рецепцията (възприемането).

4.Друг важен въпрос за връзката на бъдещия Вселенски събор е и този: дали в миналото членове на събора са били само епископи? И трябва ли това да е така в близкото бъдеще? В някои области и среди на Православната църква се отговаря положително, като че ли това се разбира от само себе си. В други обаче, на него се гледа като на много сериозен въпрос, и се държи много настойчиво в бъдещия Вселенски събор да участват като членове и духовници (не епископи), и миряни.

В това отношение се обръща внимание на следните моменти: както е установила науката, и като оставим настрана Апостолския събор, в съборите през ІІ-ри и ІІІ-ти век, а също така и по-късно, са взели участие много презвитери и дякони, като например в Мала Азия в спора за Павел Самосатски, в Арабия заради Берил и хипнопсихитите, на Запад (в Елвира, Арл, Толедо, в Африка по времето на св. Киприян, в Египет заради Ориген, в Александрия и така нататък) и то не само просто като представители на техния епископ[24]. Такива духовници виждаме обаче и да се изказват на Вселенски събори, като например на Първия вселенски събор дякон Атанасий от Александрия и презвитер Александър от Константинопол; и на Шестия, особено обаче на Седмия вселенски събор – монаси (сред които е имало и духовници). На други събори участвали архимандрити – като на Константинополския събор през 448 година начело с Флавиан, при свалянето на Евтихий (23 архимандрита); така също и в „разбойническия събор[25]”. Не говоря за това, че за съборите (и за Вселенските) са били привличани духовници като секретари, нотариуси и други подобни[26]. Участие са взимали обаче и миряни, по-специално в гореспоменатите и в други поместни събори през ІІ-ри, ІІІ-ти, IV-ти век, но и през по-късните столетия и на Изток, и на Запад[27]. В тази връзка трябва да се подчертае и следното: в каноните не намираме разрешение, но и забрана за това, че в съборите могат да участват други духовници (освен епископите) и миряни. Днешните отношения в църквите, в християнската общност и изобщо в обществото, но особено тези за схващането на държавата и нейните отношения с Църквата, не само са се променили много в сравнение с тези в ранната Църква, но показват все повече подчертаващото църковно значение на активното участие на цялата Църква (духовници и миряни) в църковния живот изобщо, а оттук и в cъборите. Ние констатираме също, че не само през XIX-ти век, но и днес в много големи църкви като в Русия, Румъния, България, в големите (национално-църковни) събори в страните са участвали и участват също и духовници (не с епископска степен), и миряни. Поради тези и подобни причини възниква въпросът, дали на един бъдещ Вселенски събор не би било целесъобразно, справедливо и необходимо да се допусне някакво участие на духовници и миряни. За такова едно участие настояват тъкмо във връзка със свикването на Вселенски събор не само много богослови, но и някои иерарси (например митрополит Методий Харбински)[28]. Тук не трябва да се забравя, че и този въпрос е тясно свързан с учението за възприемането,  и че освен това той е от голямо практическо значение за вътрешното единство и мира в Църквата.

Авторът професор протоиерей Стефан Цанков като ректор на Софийския университет. Снимка от 1940 г.

Друг е въпросът какъв правен статус могат да имат в един бъдещ Вселенски събор участващите духовници (тези, без епископска степен) и миряните като представители на техните Църкви. Преобладаващото мнение отговаря на този въпрос в посока, че както по време на ранната Църква, така и днес управляващите епископи трябва да имат решаващия глас (voto decisivum) на събора, а останалите духовници и миряни – съвещателен глас (votum consultivum)[29].

5.Тук няма да се спирам на въпроса за участието на представителите на държавата (император, крал, държавни комисари и така нататък), чието присъствие на Вселенски събор не се оспорва от нито една страна в науката, като си запазвам правото да кажа по-късно няколко думи за техния правен статус по отношение на Вселенски събор.

Следва…(виж тук)

_________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Това е доклад изнесен на Първия конгрес на Православните богословски школи в Атина през 1936 година. Първа публикация: Cankow, St. Die prinzipiellen Schwierigkeiten der Abhaltung eines Ökumenischen Konzils. – In: H. S. Alivisatos (ed.) Proces-verbaux du premier Congres de Theologie Orthodoxe a Athenes (29 Novembre – 6 Decembre 1936), Athènes: Pyrsos, 1939, p. 269-282. На конгреса протопрезвитер Стефан Цанков изнася още един доклад, които също е публикуван в този сборник: Kirche und Staat (Thesen des Referates).

Върху този превод бяха направени много допълнителни бележки и сверки, които частично са отразени в самите бележки на автора. В оригиналното издание посочките не са в бележки под черта, а се намират в скоби в самия текст. Там, където не са открити посочваните автори и литература бележките на автора си остават в скоби в самия текст. (Бел. ред.)

[1]. Письма В. В. Болотова А. А. Кирееву/Д. Н. Якшич, прот., изд., предисл. и примеч. Сремски Карловци, 1931, с. 31; Schulte, J. Fr. Die Stellung der Concilien, Päpste und Bischöfe vom historischen und canonistischen Standpunkte und die päpstliche Constitution vom 18. Juli 1870. Prag, 1871, S. 27, 30; Sohm, R. Kirchenrecht. I, Leipzig, l892, S. 328 ff.

[2]. Филарет, митр. Московский. Разговоры между испытующим и уверенным о православии восточной греко-российской церкви. М., 1833, с. 27 и сл.; Флоровский, Г. О границах Церкви. – Путь, № 44, Париж, 1934, с. 15-26.

Този текст на отец Георги Флоровски е публикуван първо на английски в Church Quarterly Review (The limits of the Church. – CQR, Vol. 117, № 233, October 1933, p. 117-131). Превод на български в: – Църковен вестник, декември, 2001; – Християнство и култура, 2002, № 3. (Бел. ред.)

[3]. Виж например разсъжденията в сборниците: Христианское возсоединение. Экуменическая проблема в православном сознании. Париж, 1933 (в този сборник участва и о. Стефан Цанков с текста Церковное единство в современном мире, бел. ред.); напр. Киреев и Свитлов, вж. Лапин, П. Собор как высший орган церковной власти (историко-канонический очерк). Казань: Центральная типография, 1909, с. 201, 184; Bolotov, V. Thesen über das «Filioque». Von einem russischen Theologen. – Revue internationale de Théologie (Internationale theologische Zeitschrift), 24, 1898, Heft. S. 681-712.

[4]. Методий (†1931) Харбински, митрополит. К вопросу о созыве так называемого вселенского собора. Харбин, 1926, с. 10 и сл. (Бел. пр.)

[5]. Michaud, E. Discussion sur les sept conciles oecuméniques : étudiés au point de vue traditionnel et libéral. Berne, 1878. (Бел. ред.)

[6]. Schulte, J. Die Stellung der Konzilien, Päpste und Bischöfe vom historischen und kanonistischen Standpunkte und die päpstliche Konstitution vom 18. Juli 1870. Mit den Quellenbelegen. Prag, 1871. (Бел. ред.)

[7]. Frommann, T. Geschichte und Kritik des Vaticanischen Konzils von 1866 und 1870. Gotha, 1872; Вж. също: Frommann, T. Kritische Beitrage Zur Geschichte Der Florentiner Kircheneinigung… Halle, 1872. (Бел. ред.)

[8]. Лапин, Павел. Собор, как высший орган церковной власти. Казань, 1909. (Бел. ред.)

[9]. Вж. Доброклонский, А. Васељенски Сабори (ньихова структура). – Богословље, 2/1936, с. 164.

[10]. Василий Васильевич Бо́лотов (1853-1900), виден руски православен историк на Църквата, член-кореспондент на Императорската академия на науките (Бел. ред.).

[11]. Письма В. В. Болотова А. А. Кирееву, с. 31 и сл.

[12]. Съборът в Сердика, днешна София, на който присъстват св. Атанасий Велики, cв. Спиридон Тримитунтски, св. Трифилий Ледърски и други. По-подробно за него вж. Bernard, L. The Council of Serdica 343 A.D. Sofia, 1983; Независимо, че свикания като Вселенски събор в Сердика, поради отделянето на арианите и организирането от тях на друг събор във Филипопол не влиза в църковните анали като Вселенски, неговото значение за форматиране рамката на Църковното право е огромен. Вж. по-подробно: Hess, H. The Early development of Canon law and the Council of Serdica, Oxford, 2002. (Бел. ред.)

[13]. Става въпрос за Втория Вселенски събор, проведен в Константинопол през 381 г. По-подробно за него вж. Meyendorff, J. Catholicity and the Church. Crestwood, New York, 1983. (Бел. ред.)

[14]. Пети Вселенски събор (Втори Константинополски), по-подробно за него вж. Price, R. The Acts of the Council of Constantinople of 553: With Related Texts on the Three Chapters Controversy. Vol. 1 and 2, Liverpool, 2009. (Бел. ред).

[15]. Трябва да се спомене, че Петият Вселенски събор не е бил свикан по повод на нови догматически спорове, и именно поради това той не изработил ново догматическо определение. Повече по въпроса у Тотю Коев. Догматическите формулировки на седемте Вселенски събора. С., 2011, с. 232-238.

[16]. Шести Вселенски събор (Трети Константинополски), по-подробно вж. Creeds of the Churches: A Reader in Christian Doctrine, from the Bible to the present. (ed. J. Leith), Louisville, Kentucky, 1982. (Бел. ред.)

[17]. Милаш, Никодим. Осми Васељенски Сабор. – Хришћански живот, Срем. Карловци, 1925, VIII, с. 102; А. Доброклонски, Ibid.; Гидулянов, П. Восточные патриархи в период четырех первых Вселенских Соборов. Ярославль, 1908, с. 65 и сл.;Sohm, R. Kirchenrecht, с. 333 ff. Вж. също изследванията по въпроса за Вселенските събори, които по една или друга причина проф. Цанков, не е използвал, както и тези от по-ново време: Percival, H. and H. Wice, The Seven Ecumenical Councils of The undivided Church: Their Canons and Dogmatic Decrees together with the Canons of all the local synods which have received Ecumenical acceptance. Edited with notes gathered from the writings of the greatest scholars. Garsington, 2011 (първо издание: 1900); Davis, L. The First Seven Ecumenical Councils (325-787): Their History and Theology. Collegeville, Minnesota, 1983. (Бел. ред.)

[18]. Милаш, Никодим. Православно црквено право. 2 поправ. изд., 1902, с. 307 (на бълг. ез. Православно църковно право, 1904 г., бел. ред.); Бердников, И. Краткий курс церковного права православной церкви. Вып. 1, 2-е изд., перераб. и доп., Казань: Типо-лит. Имп. ун-та, 1903, с. 22; Горчаков, М. Церковное право. СПб: типография И. Флейтмана, 1909, с. 42; Бобчев, С. Черковно право. С., 1927, с. 43.

[19]. Павлов, А. Курс церковного права. М., 1902, с. 279; Милаш, Н. Пак там, с. 308; Бобчев, С. Цит. съч., с. 167; и т.н. Същото е специално изложено на Запад у Schulte, J. Fr. Ibid., S. 77 ff., 246 ff.; Michaud, Е. Discussion sur les sept conciles oecuméniques. Berne: Jent et Reinert, 1878, S. 7; също Sohm, R. Ibid., S. 52, 227 ff., 300.

[20]. Scheeben, J. Kirchenlexikon Wetzer und Welte’s. III, S. 787 ff.

[21]. Hefele, K. J. Conciliengeschichte (1869), 2, I, 7; Доброклонский, Цит. Съч., с. 168 и сл.; Гидулянов, Цит. съч., с. 80-83.

[22]. Michaud, E. Ibid., S. 112 und 154; Hefele, Ibid., I, S. 16; J. Schulte, Ibid., S. 69; Н. Суворов, Курс по Църковно право, I, с. 61; Заосерский, Н. Исторически преглед на източниците на правото на Пр. църква (на руски), Москва 1891, І, с. 170, 173.

[23]. Вж. Лапин, Павел. Цит. съч., с. 71; Вж. Δ. Μπαλανου. Είναι αναγκαια και σκόπιμος η συγκλιση οικουμενικης συνοδου. Athen, 1925, S. 10 ff.

[24]. Вж. Hefele, К. Ibid., I. 18 ff.; Зом, Ibid., 266 ff., 300 и сл.; Н. Гидулянов, Цит., съч,. 67 и сл. и т.н.

[25]. Вж. Н. Гидулянов, Цит. съч., 67 и 129; Sohm, R. Ibid., S. 328 ff.; K. Hefele, Ibid., I, S. 294 ff.; А. Доброклонски, Цит. съч., III, с. 280; и т.н.

[26]. Hefele, К. Ibid., I, S. 26 und ff.

[27]. Schulte, J. Ibid. S. 85; Hefele, К. Ibid. I, S. 18, 25; Sohm, R. Ibid., S. 258 ff., 296 ff. und 329; П. Гидулянов, Митрополиты в первые три века христианства. М., 1905, с. 166; M. Поснов. – ГБФ, С., т. V, с. 246 и сл. и т.н.

[28]. Методий (†1931) Харбински, митрополит. Цит. съч., с. 10 и сл.

[29]. Вж. Hefele, K. Ibid., I, S. 15-29; R. Sohm, Ibid., I, S. 25 ff., 301 und ff. und 329; A. Ritschel, Cyprian von Karthago und die Verfassung der Kirche. Eine kirchengeschichtliche und kirchenrechtliche Untersuchung, Göttingen, 1885, S. 155; E. Loеning, Geschichte der Kirchenrecht, I, S. 374; Милаш, цит. съч., с. 311; Павлов, А. Цит. съч., с. 280 и сл.; Заосерский, Н. Ист. прегл., с. 129 и сл.; A. Лебедев, Духовенство Древней Вселенской Церкви. М., 1905, с. 196; М. Поснов, Цит. съч., I, с. 247 и сл.; Ст. Бобчев, Цит. съч., с. 166 и сл. и т. н.

Изображения: авторът, професор протоиерей Стефан Цанков (1881-1965). Същият е преподавател в Богословския факултет при СУ, после Духовна академия. Виж за неговия жизнен и творчески път – https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100524/catid,282/id,19103/view,article/

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9oq

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s