Архимандрит Павел Стефанов

Абстракт

Радикалните реформи на Петър І Велики, които целят извеждането на Русия от Средновековието и преодоляването на изоставането спрямо Запада, се посрещат със смесени чувства от руското общество. Част от хората, особено разколниците старообрядци, изпадат в есхатологични настроения и сатанизират владетеля, като нерядко прибягват до клевети и митове. Някои символични изказвания и действия на Петър І и неговото обкръжение допринасят за засилването на тези обществени реакции, защото са възприети като богохулство или идолопоклонство. Подобни нагласи не са изживени днес, когато хиляди хора в Русия отказват да получат нови паспорти поради опасението, че съдържат “числото на Антихриста”.

Историята отдавна е отредила на цар (от 1721 година император) Петър І определението “Велик”, което той сам възприема[1]. С него той се нарежда в достолепната фаланга на “великите” владетели. Едни от тях като Александър и Карл са създатели на огромни, но недълговечни империи, други като английския крал Алфред и българския цар Симеон І обединяват държавите си и ги спасяват от гибел[2], а трети като Константин І и Теодосий І спомагат за тържеството на християнството и ликвидирането на езичеството. Всички тези постижения и качества еднакво се отнасят към личността и делото на Петър І. Въпреки обвиненията в имитативност, които отправя post factum Жан-Жак Русо в книгата си “За обществения договор” (1762), Петровите политически, икономически, културни и религиозни реформи променят основно Русия. Естествено, те се натъкват на ожесточената съпротива на различни кръгове – от яростните обскурантисти сред старообрядците до крайните модернисти и атеисти, които се обединяват единствено от омразата си към Петър І. Иван ІV Грозни, който в параноичната си жестокост ликвидира много повече свои поданици от Петър І, е запомнен като “добър цар” вероятно защото главната му мишена е чуждото на народа боярско съсловие. Иван Грозни се изживява като есхатологичен демиург, чиято дейност ще ускори настъпването на края на света и Страшния съд, но не е възприет като такъв от масовото съзнание[3]. Обратно, цар Петър Велики налага широки промени в дух на секуларизъм и антиклерикализъм, но е смятан от редица негови съвременници и потомци в чисто духовен смисъл като въплъщение на злото начало, като Антихрист[4]. Тази оценка не се разколебава от крещящите противоречия между библейския образ на Антихриста и действителния образ на Петър І. Антихристът ще бъде евреин, а Петър е русин; Антихристът ще царува над целия свят в продължение на 3,5 години, а Петър управлява само Русия 43 години; Антихристът ще унищожи християнството и ще “седне като Бог в Божия храм” (2 Солуняни 2:4), а Петър остава искрено вярващ християнин; Антихристът ще убие явилите се отново негови изобличители Енох и Илия, но те липсват при царуването на Петър І. Кои са предпоставките и непосредствените причини, които създават и поддържат обществената фикс идея за царя Антихрист?

От времето на покръстването през 988 година руската народна психология изпитва влиянието на Библията и редица патристически трудове, които анализират новозаветните сведения за Антихриста като зловещ подражател на Христос и господар на света преди Второто пришествие[5]. Редица от тези произведения идват в Русия чрез старобългарски преводи и включват Откровението на Псевдо-Методий Патарски, апокрифните видения на Даниил, Словото на св. Иполит Римски за Антихриста, Словото на св. Ефрем Сириец за пришествието Господне, края на света и пришествието на Антихриста и други[6]. Дълбоко възприела такива идеи, руската религиозност често е склонна да вижда сянката на Антихриста в наложените от властта новости и промени, социалните експерименти, утопичните инициативи, военните поражения, епидемиите, неурожаите, глада, дворцовите преврати и масовите бунтове. Всичко дошло от чужбина се възприема на нож като профанно нарушение на изконната руска сакралност. Докато преди цар Петър І малцина неблагополучни владетели са отъждествявани с “човека на беззаконието”, при него обвиненията нарастват лавинообразно. Руският мистичен светоглед отказва да прави разлика между съдържание и форма, между първостепенни и второстепенни елементи в сферата на религията и повлияния от нея бит и схваща закономерните промени в живота като посегателство срещу устоите на вярата. Руският народ инстинктивно търси и намира свърхестествен подтекст дори в най-естествените явления и решения.

Трябва да се признае, че цар Петър І допринася съзнателно за провокиране на отрицателната обществена реакция. За разлика от цар Иван Грозни, той открито нарушава свещените за русите традиции и въвежда несвойствени за страната обичаи. Още в завещанието на патриарх Иоаким (1690) и съчинението “Срещу латинците и лутераните” се осъжда западното богослужение в Русия и чуждите заемки, а в проповедите си патриарх Адриан сипе жупел срещу бръсненето на брадите, с което уж се накърнява Божия образ в човека. В самия край на ХVІІ-ти век се надигат протести срещу корабния данък, изпращането на студенти в чужбина, премахването на брадите и старите носии, омаловажаването на постите, отменянето на стария календар “от сътворението на света” и въвеждането на пушенето като мода. В протестантски дух цар Петър І открито порицава всичко онова, което според него е суеверие – поклонението на мощи на светци, чудотворните икони, от които сълзи миро, целителните извори (аязми). На хората, които разгласяват свои видения и чудеса, се налагат сурови наказания като разкъсване на ноздрите и доживотна каторга. “Крикуните”, които с виковете си нарушават богослужението, и типичните за Русия “юродиви”, които носят вериги и се самоизтезават, през 1722 година се поставят извън закона под предлог, че съблазняват пребиваващите в страната чужденци    

Противниците на Петър І претълкуват указите му като заповеди на дошлия в света Антихрист. Според стария календар 73-тият век (от Адама) започва от 1 септември 1692 година, а като обявява ново столетие през 1700 година (от Христа), той “открадва” от християните осем години. Трупат се нови и нови обвинения. За да не избягат новобранците, на лявата им ръка се маркира кръст, който се натрива с барут (печата на Антихриста!); царят не спазва постите; през 1721 година заменя Патриаршията с Духовна колегия по протестантски маниер; умъртвява сина си, който е законен наследник, а със закона на наследяването от 1722 година слага началото на династията на Антихриста[7]. Стига се до абсурда дори новият данък върху баните и кошерите и включването на клисарите в регистрите за подоходен данък да се преосмислят като Антихристови тегоби[8].

В класическото си изследване по темата Борис Успенски доказва, че Петър І и неговите сподвижници наливат допълнително масло в огъня с някои необмислени символични ходове, пресилено венцехвалене и пародиране на църковните служби[9]. Например царят възприема титула “отец (баща) на Отечеството”, който е нормален за езическата Римска империя, но в християнската Русия се възприема като узурпация на прерогативите на липсващия след 1700 година патриарх[10]. Под прицел е и невинното решение на Петър І да бъде отбелязван не с презиме, а като “Първи”, което веднага се интерпретира от неговите врагове като претенция да е “начало” на всички неща, тоест Бог (1 Солуняни 2:2-4). През декември 1709 година Петър е посрещнат в Москва с известните слова, отправени към Христос в Иерусалим на Връбница: “Благословен е идещият в името Господне” (Матей 21:9). За да бъде имитацията пълна, юноши в бели ризи хвърлят клончета и гирлянди под краката му[11]. През 1721 година Головкин в куртоазията си възхвалява Петър І, че сътворява Русия от нищо (като Бог в Библията) и я възкресява от мъртвите (като Христос)[12]. Скъпоценната кутия, в която през същата година е положен Духовният регламент за основаването на синодална църква е украсен с портрет на Петър І, рисуван от някой си П. С. Дрождин. На него две ангелчета поднасят на царя царски венец и корона (не нимб) – един детайл, заимстван буквално от иконите на светци-мъченици[13]. С редица панегирици, оди и художествени ритуали, в които царят се съпоставя положително с божествата на гръко-римската древност, се конструира нечуван и невъзможен дотогава апотеоз на владетеля като “руски бог”. Автори като Карион Истомин, Дмитрий Ростовски и Симеон Полоцки прибягват до сакрална етимология с панегирични и дори апотеозни цели. Те тълкуват името Петър (гръцки ‘камък’) като алюзия за върховния апостол Петър, а името на царица Софѝя (гръцки ‘мъдрост’) – за божествената Премъдрост[14]. За победата на Петър І над враговете се загатва чрез един релеф, поставен в Петропавловската крепост, на който е изобразен Симон Влъхва, падащ от небето по молитвите на св. Петър. Тази сцена се основава на древнохристиянския апокриф “Деяния на Петър”[15]. Култът към Петър І се допълва недвусмислено и от внушението, че след смъртта си той в ролята на светски светец покровителства и опазва Русия[16]. Отделни лица стигат до крайност в смесването на граждански и религиозни задължения, като поставят в домашния си иконостас портрет на царя, пред който палят свещи, правят поклони и най-искрено се молят[17].

Силен изразител на консервативните протести става духовенството, което носи част от отговорността за съставянето и разпространяването на обвиненията в ръкопис. Изчислено е, че в около 20% от всички политически процеси при управлението на цар Петър І обвиняемите са духовници[18]. Eдно от първите регистрирани оплаквания е записката, написана и връчена лично на владетеля от инока Авраамий от московския манастир “Св. Андрей” през 1696-1697 година. Той събира информация за Петър І от аристократи поклонници и познати чиновници в администрацията. От позицията си на почитан изповедник и наставник Авраамий решава да посъветва младия цар. Той го призовава да поеме по тесния, но спасителен път и да слуша съветите на църковниците, а не на миряните. Пропаднали са надеждите на мнозина, че след брака си Петър І ще изостави “смехотворните слова” и небогоугодните дела. Ръководството на държавата е оставено в ръцете на “нечестиви” интриганти и мошеници. Корумпираните чиновници в някои прикази са забогатяли повече от мнозина търговци. Повод за тази филипика е отпътуването на царя в чужбина през 1697 година, при което той предава на други ръководството на държавата. Макар и силно критично, писмото на Авраамий е издържано в доброжелателен тон. Затова след разпита в Преображенския приказ той е наказан доста меко със заточение в един манастир в Коломна, където му е разрешено да съставя оплаквания до царя[19].

Следващите обвинения са “подхвърляни писма”, които са лапидарни и ожесточени. Една записка, намерена в московска църква, твърди, че царят е “съблазнен от немци и немкини в латинската вяра” и даже е тровен от тях. Авторът сипе оплаквания срещу упадъка на нравите и особено пушенето и увещава Петър І да ходи на литургия, ако иска да избегне турско нашествие. Друго писмо описва в черни краски двора на царя като “рояк бесове”, с което намеква, че царят модернист е една от ипостасите на дявола като Велзевул (евр. ‘господар на мухите’)[20]. След връщането на Петър І от Европа писанията се умножават. Една творба изброява душепагубните му нововъведения на брой 70 (сакрално число), сред които фигурират пушенето, пиенето на чай и кафе, германските костюми, италианското пеене и изкуство, бръсненето и балсамирането на покойниците[21]. Оттук има само една крачка към личните шовинистични обвинения срещу Петър І, който се е отдалечил от традиционната представа за благочестив православен цар. Той наема за свои съветници чужденци, жени се за чужденка, със своето бръснато лице и европейски дрехи има вид на чужденец и може би вече се е превърнал в чужденец. Авторът не се свени да измисля клеветата, че майка му Наталия ражда момиче (в по-късните версии – няколко момичета), което е разменено с момче от чужд произход[22]. В стила на руския самозвански фолклор селяните разпространяват баснята, че лошите немци хвърлили царя в затвор и поставили “лъжецар” на трона[23]. Дори родословието на Петър І се тълкува предубедено. Заявява се, че в жилите му тече смесена кръв от роби (майка му е от фамилията Нарышкини), благородници и духовници (прапрадядо му е патриарх Филарет), а като син от втори брак е роден в грях. Според обвинителите всичко тези фамилни подробности издават непълноценност и недостойност[24].

На везните натежават и други аргументи, свързани с нарушения на каноните от царя. Той заточава жена си Евдокия в един суздалски манастир и през 1699 година я заставя насила да се замонаши, но тя хвърля расото и се сдобива с любовник. Пуска се слухът, че Петър І фактически е женен едновременно за своята внучка и племенница, понеже царевичът Алексий и Наталия Алексеевна са кръстници на втората му жена Екатерина[25]. Монахът Алексий от Александровския манастир в Свир отказва да служи молебен за Екатерина под предлог, че бракът му с нея не е законен поради духовно родство. Той добавя, че Петър І и неговите съмишленици не спазват постите, а всесилните Меншиков и Салтыков пушат открито в храма. За тези думи Алексий е разстриган, измъчван и екзекутиран[26]. На Великден 1718 година един старец подава на цар Петър І бележка, в която възразява срещу съденето на сина му Алексий и новата клетва за вярност на Петър Петрович и се оплаква, че Екатерина не е от руски произход и общува с чужденци[27]. При царуването на Петър І са регистрирани много случаи, при които свещеници отказват да се молят за него или да честват годишнини, свързани с него и неговия кръг.

Модата на “немските” носии и фризури, които се налагат на населението, също се асоциира с измяна на православието. Една жена от Вологда е подложена на мъчения в Преображенския приказ, защото повтаря слуха, че царят в немски костюм и перука строи кораби във Воронеж, а неговият дублет в Кремъл е лъжлив цар[28]. Един монах е бит с бич, езикът му е отскубнат с клещи и накрая е изпратен на каторга в Азов, понеже проповядва, че Петър І е син на австрийския посланик Франц Лефорт и принуждава народа да приема исляма. Някой си Михаил Болшаков умира по време на изтезания, след като казва в компания, че иска да обеси онзи, който налага “саксонски” дрехи[29]. За страха на русите от западната мода допринася фактът, че на иконите и фреските бесовете се изобразяват бръснати и със западни носии, а патриарсите през ХVІІ-ти век заплашват с анатема мъжете, които бръснат “Божия атрибут” – брадата.

През 1700 година нашумява процесът срещу книгописеца Григорий Талицки, който изброява редица “доказателства” в подкрепа на тезата за сатанизма на цар Петър І[30]. Поведението на владетеля и свитата му са нехристиянски, Москва се е превърнала във втори Вавилон, а Петър е осмият цар след Иван ІV (в православната екзегетика осем е числото на вечността и Страшния съд след сътворението на света “за седем дни”). На вярващите руси се препоръчва да не плащат данъци, да не заемат държавни служби и даже да въстанат срещу царя Антихрист. Риториката на Талицки се разпространява нелегално в множество преписи и е сметната за толкова опасна, че по нареждането на царя митрополит Стефан Яворски написва специален трактат срещу нея, озаглавен “Поличби за пришествието на Антихриста” (1703) и отделно “Увещание”. Григорий Талицки е изгорен на клада, боляринът княз Иван Ховански умира в ареста, епископ Игнатий Тамбовски е разстриган и хвърлен в затвора на Соловецкия манастир, а другите обвиняеми, включително четирима свещеника, са заточени завинаги в Сибир.

Жени[31] също разпространяват устно обвинението, че царят е Антихрист. Някои от тях са заловени и осъдени по така нареченото “Дело о бабах”, но властта намира, че не е удобно те да лежат заедно с обикновените криминални. Затова те са задържани в прочутата Петропавловска крепост, която оттогава се прочува като затвор за политически престъпници.

Сектантите са особено склонни да видят в Петър І въплъщение на дявола. Няколко хлысти са разпитвани в Преображенския приказ през 1717 година. Един от тях изповядва, че в построения по западен образец Санкт-Петербург живее Антихристът и градът е обречен на унищожение като Содом и Гомора[32]. Прибягва се до умопомрачителна нумерология, като се твърди, че цифрените съответствия на буквите във възприетата от Петър І титла imperator образуват числото на Антихриста 666 (Апокалипсис 13:18), но без буквата М, която царят ловко изпуснал, за да скрие истинската си природа[33]. Бесовското число 666 се открива дори в неруски термини като senat(о)ri и еврейски имена като H(G)oldstein. Пришествието на Антихриста се очаква през 1666 година. Щом тогава не се случва нищо, то започва да се изчислява от възкресението на Христос, който живее на Земята 33 години (1666+33=1699 г.). Петър І се връща от чужбина на 25 август 1699 година – шест дни преди септемврийската нова година, което се посреща с истинска истерика. Портретите на Петър І с езическата богиня Минерва се отхвърлят като икони на Антихриста, а подоходният данък от 70 гривни се тълкува като седмоглав змей[34]. Ненавистта към царя се смесва с чиста проба магия, когато селяните шепнат поверително, че той може да се превръща във всякакви животни по свое усмотрение (немските му ботуши се отъждествяват с “кравешките нозе” на Антихриста[35]) или че е прероденият ересиарх Симон Петров (Симон Влъхва)[36].

Особено упорита съпротива на цар Петър І оказват старообрядците, които се отцепват от Руската църква след литургическите реформи на патриарх Никон и цар Алексей през 50-те и 60-те години на ХVІІ-ти век[37] Незначителните изменения в обредите, които въвежда руската църковна иерархия, се възприемат като окончателно отпадане от православието и сигнал за идването на Антихриста и края на света. Спорът за времето на пришествието му разделя старообрядците на поповци (с духовенство) и безпоповци (без духовенство). Първите очакват Антихриста в неопределеното бъдеще, а вторите се опитват да докажат, че той вече се е възцарил. На свой ред безпоповците се разединяват на две крила. Едното от тях вярва в “чувствен” Антихрист или конкретна личност, а другото тълкува библейските пророчества в алегоричен (“притчов”) смисъл и смята, че под “Антихрист” трябва да се разбира отстъплението от вярата и конкретно разкола през ХVІІ-ти век[38]. Крайните безпоповци са категорични, че истинското православие е изчезнало и спасението в света е невъзможно. Затова те бягат в горите на Север и в Сибир, където живеят изолирано. Тези “бегуни” или “странници” отхвърлят всички връзки с държавата на Антихриста – не участват в преброявания на населението, не плащат данъци, не служат в армията, не приемат съдилищата, не притежават недвижимо имущество, паспорти, постоянно местожителство. Безпоповците в крайното си фарисейство са врагове на “мирщението”, тоест на контакта с всички останали хора, които възприемат като еретици, с произведените от “еретиците” продукти, съдове, пари, и дори с посещаваните от “еретици” обществени заведения (бани, странноприемници и други). Филиповското разклонение на безпоповците отхвърля брака и яденето на месо, с което се доближава до гностицизма и богомилството. Хората, които стават старообрядци в неговия “безпоповски” вариант, се прекръщават като нехристияни. Изключение в това отношение правят безпоповците нетовци. В много случаи разколниците изкопават гробове и лягат в тях, като пеят духовни стихове и очакват пришествието на Господа (една древна монашеска практика, позната от патеричните разкази), а при нападение на царските войски прибягват до самоизгаряне (“гарь”), въпреки че самоубийството според Библията е най-големия грях[39].

Общ елемент за всички старообрядски “съгласия” е отказът да поменават в частното и общественото богослужение царя (отначало Алексей Михайлович, а по-късно Петър І и неговите приемници). В края на 30-те години на ХVІІІ-ти век водещият старообрядчески манастир Выговска пустиня след грижливо проучване решава да въведе поменаване на царя. Тази стъпка се натъква на съпротива от страна на много други разколнически общини[40]. През 1862 година Духовният съвет на московските старообрядци издава окръжно послание, с което опровергава безпоповската вяра в духовен Антихрист и редица други заблуждения. Това послание предизвиква нови скандали сред паството и един събор през 1906 година го предава официално на изгаряне[41]. На аргументацията на старобрядството се опират и въстанията по времето на Петър І, които обосновават съпротивата си срещу “царя Антихрист” като свещен дълг и защита на праотеческите ценности.

Демонизирането на най-великия руски владетел може да изглежда като отдавна отминал куриоз от историята на човешкото суеверие. Но негови пародийни реминисценции продължават да възникват не само в раздираната от проблеми Русия, но и в България. Някои наши сънародници, насъсквани от атонски монаси, категорично отказаха да приемат новите документи за самоличност, в които уж било скрито числото на Антихриста. Този антисоциален мит злепоставя Православната църква и буди преки асоциации с руската разколническа казуистика[42].

_______________________________________

*Публикувано в http://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За него вж. Cracraft, J. For God and Peter the Great. New York, 1982; Баггер, Х. Реформы Петра Великого. Обзор исследований. М., 1985; Riazanovsky, N. The Image of Peter the Great in Russian History and Thought. New York and Oxford, 1985; Donnert, E. Peter der Grosse: Der Veränderer Russlands. Göttingen und Zürich, 1987; Aнисимов, Е. Время петровских реформ. Л., 1989;  Масси, Р. К. Петр Великий. В 3-х тт. Т. 1-3. Смоленск, 1996; Драссен, И. Царь Петр и его голландские друзья. СПб., 1996; Hughes, L. Russia in the Age of Peter the Great. New Haven and London, 1998; Шенкман, Г. С. Великий Петр. СПб., 1999 (Исторические личности России ХVІІІ в. и их потомки) и др.

[2]. Стефанов, П., архим. Българският цар Симеон и английският крал Алфред. -Български векове, 2000, № 2, 43-55.

[3]. Юрганов, А. Л. Опричнина и Страшный суд. – Отечественная история, 1987, № 3, 52-75. За отношението на русите към царя вж. Cherniavsky, M. Tsar and People: Studies in Russian Myths. New Haven, 1961; Wortman, R. S. Scenarios of Power: Myth and Ceremony in Russian Monarchy. T. 1-2. Princeton, 1995-2000.

[4]. Панченко, А. М., Б. А. Успенский. Иван Грозный и Петр Великий: концепции одного монарха. Статья первая. – Труды Отдела древнерусской литературы. Т. 37, 1983, 54-78.

[5]. Jenks, G. C. The Origins and Early Development of the Antichrist Myth. Berlin, 1991 (Beihefte zur Zeitschrift für die neutestamentliche Wissenschaft, 59); McGinn, B. Antichrist: Two Thousand Years of the Human Fascination with Evil. San Francisco, 1994.

[6]. Сахаров, В. Есхатологическия сочинения и сказания в древнерусской письменности. Тула, 1877; Alexander, P. J. The Byzantine Apocalyptic Tradition. Berkeley, 1985, 193-225; Исупов, К. Г. Русский Антихрист: сбывающаяся антиутопия. – В: Антихрист (Из истории отечественной духовности). Антология. Сост. коммент. А. С. Гришина и К. Г. Исупова. М., 1995, 5-6; Yoshikazu, N. Eschatology and Related Social Movements in Russia. – Journal of Historical Studies (Tokyo), 1999, № 724, 13-21.

[7]. Freeze, G. L. The Russian Levites: Parish Clergy in the Eighteenth Century. Cambridge (MA), 1977, p. 42. Срв. Madariaga, I. de. Tsar and Emperor: The Title of Peter the Great. – In: Royal and Republican Sovereignty in Early Modern Europe: Essays in Memory of Ragnhild Hatton. Eds. Robert Oresko, G. C. Gibbs and H. M. Scott. Cambridge, 1997, 351-381.

[8]. Голикова, Н. Б. Политические процессы при Петре І. М., 1957, 146-147.

[9]. Zitser, E. A. A Transfigured Kingdom: Sacred Parody and Charismatic Authorship at the Court of Peter the Great. Ithaca (NY)-London, 2004 (руски превод – Зицер, Э. Царство преображения: Священная пародия и царская харизма при дворе Петра Великого. М., 2008).

[10]. Успенский, Б. Historia sub specie semioticae. – В: Культурное наследие Древней Руси (Истоки, становление, традиции). Отв. ред. В. Г. Базанов. М., 1976, 186-292. Български превод в: Успенски, Б. Съчинения. Т. ІІ. Семиотика на културата. С., 2000, 41-49 (Серия Studia Slavica).

[11]. Шмурло, Е. Петр Великий в оценке современников и потомства. СПб., 1912, примечания, 22.

[12]. Дневник каммер-юнкера Берхгольца, веденный им в России в царствование Петра Великого с 1721-1725 г. 3 изд. М., 1902-1903, с. 39. Срв. Уортман, Р. Сценарии власти. Миф и церемонии русской монархии. Т. 1. От Петра Великого до смерти Николая І. М., 2001 (Материалы и исследования по истории русской культуры. Вып. 8).

[13]. Земскова, В. “Призри с небесе и виждь, и посети виноград сей…”. В Русском музее открылась выставка „Религиозный Петербург“. – http://portal-credo.ru/site/?act=news&id=29610, 27 декабря 2004.

[14]. Сазонова, Л. И. Имя в риторике и поэзии ХVІІ века у восточных славян. – Славяноведение, 2002, № 1, с. 9. Срв. Илчева, Р. Другото лице на Просвещението. Литературният образ на Петър Първи и проблемите на неоезичеството. – В: Да мислим Другото. Образи, стереотипи, кризи. XVIII-XX век. Ред. и съст. Н. Аретов и Н. Чернокожев. С., 2001, 242-261.

[15]. Морозов, А. А. Эмблематика барокко в литературе и искусстве Петровского времени. – ХVІІІ век. 9. Проблемы литературного развития в России первой трети ХVІІІ века. Л., 1974, с. 200.

[16]. Крыстева, Д. Поэтическая формализация мифов о Петре І и “Медный всадник” Пушкина. – Русская литература, 1992, № 3, 14-25.

[17]. Успенский, Б. Цит. съч., с. 289; Крыстева, Д. Цит. съч., с. 14.

[18]. Голикова, Н. Б. Цит. съч., с. 133.

[19]. Бакланова, Н. А. Тетради старца Авраамия. – Исторический архив. Т. 7, 1951, 143-155.

[20]. Голикова, Н. Б. Цит. съч., 131-132.

[21]. Шмурло, Е. Цит. съч., примечания, 1.

[22]. Голикова, Н. Б. Цит. съч., 149-151, 181.

[23]. Пак там, с. 169.

[24]. Шмурло, Е. Цит. съч., с. 25. Срв. Cracraft, J. Opposition to Peter the Great. – In: Imperial Russia, 1700–1917: State, Society, Opposition. Ed. by E. Mendelsohn and M. S. Shatz. DeKalb (IL), 1988; Никанорова, Е. К. Исторический анекдот в русской литературе ХVІІІ века. Анекдоты о Петре Великом. Новосибирск, 2000 (Научные приложения. Вып. XXIV).

[25]. Шмурло, Е. Цит. съч., с. 397; Голикова, Н. Б. Цит. съч., с. 147.

[26]. Есипов, Г. В. Раскольничьи дела ХVІІІ столетия. Т. 1. СПб., 1861, 134-155.

[27]. Пак там, 159-164.

[28]. Пак там, Т. 2, с. 168.

[29]. Голикова, Н. Б. Цит. съч., с. 213.

[30]. Записки капитана Филиппа Иоганна Страленберга об истории и географии Российской империи Петра Великого. Пер. и ред. Ю. Беспятых и др. Т. 1. М.-Л., 1985, 136-137.

[31]. Григорян, В., П. Баранов. Цветы императору Павлу. – http://www.rusk.ru/st.php?idar=321519

[32]. Clay, J. E. God’s People in the Early 18^th Century: The Uglich Affair of 1717. – Cahiers du monde russe et sovitiquе. Т. 26, 1985, p. 107.

[33]. Шмурло, Е. Цит. съч., примечания, 27.

[34]. Пак там, 24-26.

[35]. Голикова, Н. Б. Цит. съч., 145-146.

[36]. Есипов, Г. В. Цит. съч. Т. 2, с. 64.

[37]. Плюханова, М. Б. О некоторых чертах народной эсхатологии в России XVII-XVIII веков: (Статья вторая). – Проблемы типологии русской литературы: Труды по русской и славянской филологии. Литературоведение. Отв. ред. И. А. Чернов. Тарту, 1985 (Ученые записки Тартуского государственного университета, 645), 54-70; Гурьянова, Н. С. Крестьянский антимонархический протест в старообрядческой эсхатологической литературе периода позднего феодализма. Новосибирск, 1988, 38-60; Podskalsky, G. Rolle und Bedeutung endzeitlicher Vorstellungen (Antichrist) im Schriftum der Altglaeubigen. – In: Sprache, Literatur und Geschichte der Altglaeubigen. Akten des Heidelberger Symposions vom 28. Bis 30. April 1986. Red. T. Haapanen. Heidelberg, 1988, 203-223; Лукин, П. В. Народные представления о государственной власти в России ХVІІ века. М., 2000, 170-252.

[38].Salvatore, R. La polemica sulla natura sensibile o spirituale dell’anticristo nella letteratura vecchio-credente contemporanea. – Annali dell’ Istituto universitario orientale di Napoli. Slavistica. T. 5, 1997-1998, 375-428.

[39].Антихрист. – В: Вургафт, С. Г., И. А. Ушаков. Старообрядчество. Лица, предметы, события и символы. Опыт энциклопедического словаря. М., 1996, 29-30. Срв. Мальцев, А. И. Староверы-странники в ХVІІІ – первой половине ХІХ в. Новосибирск, 1996.

[40].Crummey, R. O. The Old Believers and the World of Antichrist: The Vyg Community and the Russian State 1694-1855. Madison, 1970.

[41].Окружное послание. – В: Вургафт, С. Г., И. А. Ушаков. Цит. съч., 203-204.

[42]. Мартиниан (Боянов), монах. Печатът на Антихриста. С., 2006.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012), източник Гугъл БГ и портрет на цар Петър I Велики, от 1795 година. Художник – П. С. Дрождин. Източник Яндекс РУ.

Архимандрит Павел Стефанов Георгиев почина като професор по църковна история и история на религиите в катедра “Теология” на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”. Той е получил бакалавърска степен по теология (София, Духовна академия, 1975), магистърска по история (Будапеща, Централноевропейски университет, 1997) и докторска по философия (София, Институт за философски изследвания, 1997). Има 1060 публикации, сред които първа книга – “История на Руската православна църква през ХХ век” (Шумен, 1997), втора – “Ялдаваот. История и учение на гностическата религия”, студии, статии, преводи и рецензии. Член е на Нюйоркската академия на науките и Американското дружество по църковна история. Специализирал е във Великобритания (1995 и 1999), Унгария (1996-1997) и Германия (2000, 2001, 2002 и 2004).

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9nl