Християнството в България до 70-те години на IX-ти век – основа за създаването на поместна църква*

Тодор Събев

Диалектическият подход, правилното схващане на закономерния характер и на взаимната връзка между такива важни събития в живота на средновековна България, като приемането на християнството и създаването на самостоен църковен институт в страната, ни води до заключението, че “корените на Българската православна църква се крият в цветущите християнски общини и църкви, които се образували преди нейното основаване на Балканския полуостров. Когато славяните залели… полуострова (VІ-ти-VІІ-ми век), те, като езичници, изменили верския облик на завладените земи, но не могли да изгасят фаровете на християнството, които светели от Цариград, Солун, Филипи, Филипопол (Пловдив), Адрианопол (Одрин), Месамврия, Дирахиум (Драч) и други вътрешни епископски седалища. От тия църковни светилници прониквали лъчи, макар и бавно, в езическите славянски маси[1]”.

Наистина, нападенията на славяни и прабългари отсам Дунав (VІ-ти-VІІ-ми век) причинили разрухата на крепости, градове, храмове и манастири на балканските земи[2]. Намаляло местното население[3]. Част от него – включително и духовници – забягнало на юг. Разстроена била епархиалната организация. Настъпили сериозни смущения в църковния живот[4], които се отразили неблагоприятно върху християнската мисия сред новите заселници на Балканския полуостров[5].

“Погрешно би било обаче да се мисли, че в заетите от славяните и впоследствие от прабългари византийски територии християнската религия, така широко развита през предишните столетия[6], е била напълно изкоренена и езическите култове останали единствена съществуваща вяра[7]”. Известията на византийските автори за всеунищожителните “варварски нашествия” на славяни и прабългари трябва да се използват внимателно, с присъщата критичност на историка. Обобщенията въз основа на тези сведения водят до неправилно становище относно състоянието на християнизацията в България до средата на ІХ-ти век, а така също до абсурдни изводи за характера на славянобългарските походи и заселване на балканските земи. Историческите вести не дават основания да се приписват на нашите далечни прадеди – славяни и прабългари – качества, които надхвърлят едва ли не и хиперболизираните представи за варвари – нашественици като готите, аварите, хуните и други.

Авторът Тодор Събев (1928-2008)

Поредица писмени извори (особено списъците на епархии и съборните актове), а така също и археологически и други данни свидетелстват за сравнително голям брой градове в балканските земи през периода на нашествията и след заселването на славяни и прабългари. Споменават се градове не само в Тракия и Македония, по Черноморието, но дори и на север от Стара планина, като: Одесос (днес Варна), Марцианопол (при сегашното село Река Девня, Варненска област), Дионисиопол (днес Балчик), Абрит (днес Разград), Доростол (днес Силистра), Трансмариска (днес Тутракан), Нове (днес местността Стъклен при Свищов), Апиария (днес Ряхово, Русенска област), Бонония (Видин), Томи (днес на североизток от Кюстенджа) и други по-малки селища[8].

Следователно, становището за големите разрушения, причинени от “варварите” на Балканския полуостров[9], се нуждае от корекция и уточняване[10], което може да се направи успешно въз основа на известните вече историко-археологически данни и нови, допълнителни проучвания. Те неминуемо ще потвърдят сегашните изводи, че походите на славяни и прабългари и тяхното заселване на юг от Дунав, макар да са довели до известно разстройване на живота в значителна част от градовете, не са го прекъснали[11] и коренно променили. “Като се изключат… съвсем понятните войнствени и грабителски прояви, които са били по-малко или повече злокачествено обобщени от византийските писатели, преселването на главните славянски маси ще да е станало… сравнително мирно, масово и бавно. Славянското заселване на Балкана не е имало катастрофални последици нито за завареното местно население, нито за духовната и веществената култура на това население[12].” Няма никакво основание да се твърди, че византийските селища са били напълно обезлюдени поради масово изселване на заетата от славяни и прабългари територия, нито да се изключват взаимните връзки и влияние между новите и заселници и местно население на Балканския полуостров. Византийските историци съобщават за мирно разрешение на въпроса със заселването на някои славянски племена в балканските земи[13], за пленяване, насилствено или доброволно подчиняване на славяни и използването им във война срещу арабите[14], за изпращане на славянски поселници в Мала Азия[15], за съюзнически отношения, търговски връзки и други между Византия и славянобългарската държава[16], за продължителен контакт между туземното население и новите завоеватели, за проникване на византийското влияние в България – особено през периода на династическите борби сред прабългарската военно-племенна аристокрация (761-777 година)[17]. Тези сведения дават възможност да се разбере, че е имало пътища – колкото и да са били те стръмни, тесни и трънливи – за пренасяне семената на християнската проповед в пределите на българската държава.

Още през време на нашествията, но особено след окончателното си отсядане на Балканския полуостров, славянските племена, които образували така наречената Българска група[18], влезли в допир с християнизираното разнородно местно население[19]. Чрез създадените многостранни връзки прониквало и взаимно влияние по отношение на бита, социално-икономическия живот, езика, културата и религията. Според едно известие на Прокопий Кесарийски[20] “народът бягаше на големи тълпи… при варварите”. От “Стратегикона” на Псевдомаврикий[21] също узнаваме за “бегълци” при славяните. “От завареното на Балканския полуостров местно население…, славяните и прабългарите възприели… производствени и строителни традиции, усъвършенствали своето военно изкуство”[22] и прочее. Именно това население, в резултат на продължително и общуване с новите заселници на полуострова, прокарва към тях и един от първите мостове, по които прониквало християнското влияние [23].  

Тодор Събев, Избрани съчинения върху историята на Църквата

Още по-голяма роля в това отношение са играли връзките на славяни и прабългари с християнизираното ромейско население – особено участието във византийската войска[24] или в общите действия с нея[25], размяна на пленници[26], доброволно и принудително заселване на славяни върху територията на империята[27] и на ромеи-християни в “Славиниите”[28] (Македония).

Византийската държавна власт всячески се стремяла да обезвреди новите нашественици на полуострова, като ги превърне във верноподаници, добри съседи и приятели през културно-асимилаторската си политика и духовния меч на покръстването. Неслучайно славяни били издигани до най-високи постове в църковната иерархия, гражданската и военната администрация. Такъв е например случаят с Цариградския патриарх Никита[29] (764-780), подстратега на Опсикийската тема Андрей[30], фамилията на Солунския друнгар Лъв[31] и други[32]. “Очевидно, за да може един славянин да достигне такъв висок пост, броят на сънародниците му християни по това време ще да е бил доста значителен”[33]. 

Няма никакво съмнение, че покръстването е било задължително за славяните, които ставали поданици на Византия. “Византийското владичество се придружавало с налагане на християнството над езическото население, тъй като във… империята, считана за “свещено царство”, не се търпял политеизмът още от времето на Теодосий Велики. По същата причина славяните, които били на служба във византийската войска, трябвало да изповядват християнската вяра”[34]. За да се изравнят в гражданско отношение с византийското население, новите поданици на империята, бивши “варвари”, не се противопоставяли на християнската мисия. Те дори ще да са ѝ оказвали съдействие сред своите съплеменници[35].

Тодор Събев, Самостойна народностна църква в средновековна България

В редица източници са отразени усилията на византийските императори от VІ-ти до ІХ-ти век за утвърждаване на християнството сред балканското и респективно славянското население[36], както и някои от постигнатите резултати в тази насока. Съобщава се например, че през времето на императорите иконоборци (VІІІ-ми век) били покръстени ринхини, влахоринхини и сагудати[37]. Императорите Никифор І Геник (802-811) и Василий І Македонец (867-886) наложили християнството на езерци и милинги в Пелопонес[38]. Според Константин Багренородни[39] още император Ираклий (610-641) допринесъл за разпространението на християните сред сърбите. Неговото дело било продължено от Василий Македонец[40], при когото бил завършен процесът на покръстване сред сърби, хървати, захълмци, тервуниоти, каналити, диоклейци и арентани – пагани[41], сред всички балкански славяни [42].

От два каменни надписа на хан Пресиян[43], свързани с похода на българския владетел в Смолянска област (към 847 година), се идва до заключението, че смоляните (по средното течение на река Места) вече били покръстени. Под “християни”, противопоставящи се на българите, тук се разбират не изобщо ромеи, а жителите на Смолянската област, които по това време се намирали под властта на империята и били отъждествяване с византийците-християни[44]. 

През първата половина на ІХ-ти век славянският равноапостол св. Методий е бил управител на подчинена на Византия славянска област[45] (вероятно в Солунската тема – Македония)[46], която също ще е била обект на християнската мисия[47]. Редица средновековни паметници: Краткото житие на св. Кирил – така нареченото “Успение Кирилово”[48], “Солунската легенда” – “Слово Кырила Философа, како оувери боугаре”[49], Пространното и Краткото житие на св. Климент Охридски[50], Житието на св. Наум[51], Дуклянският[52] и Несторовият летописи[53], Чешката и Моравската легенда[54] говорят за християнизаторско-просветна дейност на светите Солунски братя Кирил и Методий сред българските славяни. Съобщава се за покръстване на много славяни по река Брегалница[55], за съставяне на славяно-българска азбука и книги, за църковно-мисионерска работа на прославените славянски равноапостоли в България и дори за участие в покръстването на цар Борис І.

Тодор Събев, Проникване на християнството в България до 865 година

Авторитетните наши и чужди учени[56] отдават голямо значение на тези сведения и ги считат за достоверни. Всъщност те нямат такава стойност и не могат да се приемат без резерв и критика, защото истината тук е примесена с твърде много грешки и противоречиви известия. Въпросните паметници имат късен произход и данните в тях не хармонират с основните извори по Кирило-Методиевския проблем, каквито са “Пространните жития” на славянските просветители, нито с др. византийски и латински източници за християнството сред славяни и прабългари и за покръстването на княз Борис[57]. Въпреки това, колкото и някои от вестите в горецитираните паметници, “да са недостоверни, общо взето, те водят към реален спомен за многообразна работа на Кирил и Методий сред българските славяни[58]”, или по-точно са един “отглас на мисионерската дейност в Македония[59]”.

Заслужава да се отбележи също, че в някои средновековни паметници – жития[60] и служби[61] – най-близките Кирило-Методиеви ученици (св. Климент и Св. Наум Охридски) са представени като покръстени славянобългари, които следвали светите Солунски братя още от ранна възраст и били техни предани сътрудници[62].

В своето съчинение “За буквите” старобългарският писател Черноризец Храбър съобщава, че отначало славяните служели с примитивно писмо (“черти и резки”), а след като се покръстили били принудени да пишат славянска реч с латински и гръцки букви. “И така беше много години” – добавя авторът. Едва след това Константин Философ съставил славянската азбука[63]. От това известие може да се направи извод, че българските славяни приели християнството още преди четиридесетте-петдесетте години на ІХ-ти век[64].

Следва…(виж тук).

_______________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том ХІХ (ХLV), с. 3-18, С., 1969/1970 г.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Професор Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви (Българска, Руска, Сръбска), т. ІІ, С., 1946, с. 17.

[2]. Procopii Caesariensis Libri de bellis VIII, lib. VII, c. 29, 38, 40; VIII, 25, Гръцки извори за българската история (ГИБИ), т. ІІ (София, 1959), стр. 128, 131 сл.; същият автор, Historia arсana, ГИБИ, т. ІІ, стр. 151; Acta S. Demetrii, Miracula, V, 208 sq., ГИБИ, т. ІІІ (София, 1960) стр. 166 сл.; Житие на 15-те Тивериополски мъченици, гл. 27, 28, 33; срв. и гл. 35 – Migne, PG, t. CXXVI, col. 189, 197, 200; “Мъченичеството на светите славни 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол…, написано от Теофилакт, светейшия архиепископ на цяла България” – Притурка към “Писмата на Теофилакт Охридски…” превод от гръцки  митрополит  Симеон Варненски и Преславски, сб. БАН, кн. ХХVІІ, клон Историко-филол. и философско-обществен, 15, София, 1931, с. 256, 259, 260; Византийски извори за исторiу народа Jугославjе, т. І, Београд, 1955, кн. 3, с. 290; Марин Стоянов Дринов, Заселенiе Балканского полуострова славянами, Москва, 1873, стр. 107; К. Jиречек, Исторjа Срба, прва светска, Београд, 1922, с. 69; F. Dvornik, Les slaves, Byzance et Rome au IXе siеcle, Paris, 1926, p. 75-77.

[3]. Procopii Caesariensis Libri. VII, 13, 29, 38, 40; VIII, 25 – ГИБИ, т. ІІ, с. 123, 128, 131, сл., 134; 146; същия автор, Historia arсana, с. 18, 23 – ГИБИ, т. ІІ, с. 151, 153.

[4]. Вж. Gregorii I papae Epistolae, I, 43; II, 23 – Monumenta Germaniae Historica (MGH), Epistolae, I, p. 69-70, 120; Migne, PL, t. LXXVII, col. 508; ЛИБИ, т. І, (София, 1958), с. 375, 376.

[5]. Професор Ал. Бурмов, Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България през ІХ-ти век. – Исторически преглед, г. Х (София, 1954), кн. 2, с. 39 сл. П. Хр.  Петров, Покръстването на българите – Исторически преглед, г. ХХІ (1965), кн. 3, стр. 38,; Васил  Гюзелев, Княз Борис І, София, 1969, с. 95 сл.

[6]. Вж. професор Тодор Събев, Проникването на християнството в България до 865 година – Годишник на Духовната академия, т. ХV (ХLI), І, София, 1966, с. 6-13.

[7]. Професор Димитър  Ангелов, По някои въпроси около покръстването на българите – Исторически преглед, г. ХХІ (1965), кн. 6, с. 43.

[8]. Вж. Notitia episcopatuum (VI-IX) – ГИБИ, т. ІІ, стр. 186-196; т. ІV (София, 1961), с. 148 сл., 155 сл., Acta conciliorum (VII-IX в.) – J. D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio (Paris – Leipzig 1901-1902), t. 10, col. 868; t. II, col. 208, 209, 212, 457, 460, 640, 645-646, 653-654, 673, 689, 992, 993; t. 12, col. 994, 995, 998, 1094, 1095, 1098, 1102, 1106, 1107, 1109, 1110; t. 13, col. 136, 137, 140, 141, 144, 149-150, 365, 368, 369, 372-374, 380, 384, 385, 387-388, 396, 397; ГИБИ, т. ІІІ, стр. 198 сл.; F. Dvornik, op. cit., p. 81 sq.,; Professeur J. Zeiller, Les origines chrеtiennes dans les provinc danubiennes de l’empiere romain, Paris, 1918, p. 138 sq. sq., 205-406; Владислав и Карел Шкорпил, някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия, Пловдив, 1885, с. 28, 29; същите  автори, Паметници из Българско, дял І, ч. І, София, 1888, стр. 29; професор  Константин  Иречек, Княжество България, ч. ІІ – Пътувания по България, Пловдив, 1899, с. 8-9, 132-133, 163-164, 791, 792, 805-806, 817-818; Вера Иванова, Стари църкви и манастири в българските земи (ІV-ХVІІ-ти век) – Годишник на Нар. музей за 1922-1925 г., т. 4, С., 1926, с. 431 сл. сл.; Иван Велков, Мъртви градове, С., 1933, с. 61, 76, 96, 111, 112, 122-124; същия автор Наши старинни градове, С., 1960, с. 62 сл., 129, 203, 204, 209; Велизар Иванов Велков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност (VІ-VІ-ти век), С., 1959, с. 11, 54-55, 74 сл., 85 сл., 99 сл., 110 сл. сл., 219-221; Живка Н. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VІ-ХІ-ти век, София, 1965, с. 115 сл., 123 сл., 132-134, 138 сл., 159 сл. сл.; професор  Д. Димитров, Последните археологически разкопки в България, С., 1955, с. 29, 31, 34, 35, 55; академик Кръстю Миятев, Архитектурата в Средновековна България, С., 1965, с. 8, 41; Ат. Милчев. По въпроса за културата на славяните и прабългарите в нашите земи през ранното Средновековие – списание Археология, г. VІ (1964), кн. 2, с. 3; Теофил  Иванов. Проучвания на града през римската и ранновизантийската епоха в България – списание Археология, г. VІ, кн. 3, с. 42, 43.

[9]. Срв. Professeur  J. Zeiller, op. cit., p. 594-595; Велизар Иванов Велков пос. съч., с. 11, 54-55, 85 сл., 90; академик Кръстю Миятев, пос. съч., с. 8, 11

[10]. Срв. професор Димитър Ангелов, пос. съч., с. 44.

[11]. Живка Н. Въжарова, пос. съч., с. 115., сл., 123 сл., 138 сл., 159 сл. сл.

[12]. Кръстю Миятев, Славянска керамика в България и нейното значение за славянската археолохия на Балкана, С., 1948, с. 60.

[13]. Constantini Porphyrogeniti De thematibus, c. 29, 32 – Migne, PGr, t. CXIII col. 252-253, 288 sq, ГИБИ, т. V (София 1964), с. 206-208; срв. проф. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. І, ч. 1, София, 1938, с. 16.

[14]. Theophanis Confessoris Chronographia – ГИБИ, т. ІІІ, с. 260, 265, 266, 270-271, 276; Соnst. Porphyr. De administrendo imperio, c. 50 – ed. G. Moravcsik et R. J. H. Jenkins, Budapest, 1949, p. 232-236; ГИБИ, т. V, с. 217-219.

[15]. Theophanis Confessoris, op. cit. – ГИБИ, т. ІІІ, с. 260, 265, 266, 269.

[16]. Leonis Grammatici Chronographia – Migne, PGr, t. CVIII, col. 1037; ГИБИ, т. V, с. 149, 150.

[17]. Theophanis Confessoris, op. cit. – ГИБИ, т. ІІІ, стр. 270-277; професор  В. Н. Златарски, пос. съч., с. 212 сл. сл.

[18]. Марин Стоянов Дринов, пос. съч., стр. 151 сл.; професор Димитър Ангелов, История на Византия, т. І, София, 1959, с. 160 сл.

[19]. Професор д-р Константин Иречек, Исторiя болгар., Одеса, 1878, стр. 131, сл.; професор Александър Бурмов, пос. ст., с. 39.

[20]. Historia arсana, II, c. 38-39 – професор Димитър Ангелов, История на Византия, с. 123.

[21]. ГИБИ, т. ІІ, с. 285-286.

[22]. Професор Димитър Ангелов, пос. ст., стр. 44; срв. Марин Стоянов Дринов, пос. съч., с. 136 сл.; Кръстю Миятев, Славянска керамика…, с. 60-61.

[23]. Срв. F.  Dvornik, op. cit., p. 77, 83-85, 98-99.

[24]. Вж. Anastasii Bibliothecarii,  Chronographia tripatita ЛИБИ, т. ІІ, с. 251-257; Leonis Gram., op. cit. – ГИБИ, т. V, с. 148 сл. 

[25]. Anastasii Bibliothecarii, ibid.; Leonis Gram., ibid. Професор В. Н. Златарски, пос. съч., с. 170 сл..,; Михаил Войнов, Някои въпроси във връзка с образуването на българската държава и покръстването на българите – Известия на института за история, т. 10, С., 1962, с. 280 и бел. 5.

[26]. Theophanis Confessoris, op. cit. – ГИБИ, т. ІІІ, с. 285; Nicephori Patriarchae Breviarium – ГИБИ, т. ІІІ, с. 305.

[27]. Theophanis Confessoris, op. cit. – ГИБИ, т. ІІІ, с. 265-266 

[28]. Theophanis Confessoris,  ibid. – ГИБИ, т. ІІІ, с. 280.

[29]. Theophanis Confessoris,  ibid. – т. ІІІ, с. 273.

[30]. Josephi Genesii Reges – ГИБИ, т. ІV, с. 335.

[31]. Вж. Пространните жития на светите братя Кирил и Методий – изд. А. Теодоров-Балан, Кирил и Методи, І, София, 1920, с. 30 сл. сл., 85 сл.; срв. професор д-р Емил Георгиев, Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури, С., 1956, с. 19 сл.

[32]. Вж. Марин Стоянов Дринов, пос. съч., с. 47-48, 148, 149.

[33]. Професор Димитър Ангелов, пос. съч., с. 47.

[34]. Професор  Иван Снегаров, 1100 години от покръстването на българския народ, София, 1966, с. 39.

[35]. Срв. професор  Иван Снегаров, Кратка история…, с. 17, 18.

[36]. Codex Justinianus, I, 3, 5, 11, 35, (36) – ГИБИ, т. ІІ, с. 21-22; Const. Porphyr. De administrando imperio, c. 29, 31, 32, 40, 49, 50 – ГИБИ, т. V, с. 206 – 208, 219; Византийски извори…, т. І, с. 268, 291; срв. F. Dvornik, op. cit., p. 235; професор Димитър Ангелов, Кирил и Методий и византийската култура и политика – сборник Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост, С., 1963, с. 148 сл.

[37]. Византийските извори…, т. І, стр. 268; бел. 6 у Йордан Иванов, Северна Македония, исторически издирвания, С., 1906, с. 68.

[38]. Const. Porphyr. De administrando imperio, c. 49 – ed. G. Moravcsik…, p. 228; Migne, PGr, t. CXIII, col. 369sq.; срв. професор Димитър Ангелов, пос. ст. с. 47, 48; същия автор, Кирил и Методий…, с. 150-151; Византийски извори…, І, с. 291.

[39]. De administrando imperio, c. 32 – Migne, PGr, t. CXIII, col. 288, sq.; -ГИБИ, т. V, с. 208.

[40]. Срв. Leonis Philosophi Tactica – Migne, PGr, t. CVII, col. 968, 969; ГИБИ т. ІV, с. 172-173; Const. Porphyr. De administrando imperio, c. 50 – Migne, Pgr, t. CXIII, col. 376-377; ГИБИ, т. V с. 219.

[41]. De administrando imperio, c. 29 – Migne, PGr, t. CХІII, col. 249, 252, 253; – ГИБИ, т. V, с. 206-207.

[42]. Leonis Philosophi, op. cit. – Migne, PGr, t. CVII, col. 969, 969; ГИБИ т. IV, с. 173.

[43]. У професор Йордан Иванов, Български старини из Македония, изд. С., 1931, с. 1-11; Веселин Бешевлиев, Първобългарски надписи – Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет, кн. ХХХІ, С., 1934, с. 46, 120, 121.

[44]. Професор  Иван Снегаров, Християнството в България преди покръстването на княза Бориса (865 година) – Годишник на Духовната академия, т. V (ХХХІ), С., 1956, с. 202; същия автор, 1100 години…, с. 41.

[45]. Вж. Пространното и Приложното житие на св. Методий – изд. на  А. Теодоров-Балан, пос. съч., стр. 86-87; същия автор, Кирил и Методи, ІІ, София, 1934, с. 38.

[46]. Професор д-р Емил Георгиев, пос. съч., с. 45.

[47]. Професор  Иван Снегаров, 1110 години…, с. 41.

[48]. Изд. А. Теодоров-Балан, пос. съч., ІІ, с. 116.

[49]. Пак там, с. 110-111.

[50]. Изд. Александър Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, Увод, текст, превод и обяснителни бележки, С., 1966, с. 89.

[51]. Изд. А. Теодоров-Балан, пос. съч., ІІ, с. 136.

[52]. ЛИБИ, т. ІІІ, с. 171.

[53]. А. Теодоров-Балан, пос. съч., ІІ., с. 151.

[54]. Пак там, с. 203, 208.

[55]. Според някои преписи на Краткото житие броят на покръстените надминавал 50,000 (вж. у  професор Йордан Иванов, Български старини…, с. 284 сл.).

[56]. Марин Стоянов Дринов, Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало и до днес – Съчинения, т. ІІ, София, 1911, с. 17-18; проф. д-р Емил Георгиев, Кирил и Методий, основоположници…, с. 95 сл. Същия автор, Разцветът на българската литература в ІХ-Х-ти век, С., 1962, с. 47 сл.; професор В. Огiенко, Констятин І Мефодий, их жития та дiятьнiсть, ІІ, Варшава, 1928, с. 181 сл., 197; Виктор Александрович Истрин, 1100 лет славянской азбуки, Москва, 1963, с. 16, 21.

[57]. Вж. подробно А. Воронов, Главнейшiе историки для исторiи свв. Кирилла и Мефодiя, Кiев, 1877, с. 176-177, 191 сл., 222 сл.; Цветан Тодоров. Произход и авторство на славянските азбуки – Славистичен сборник, т. І, С., 1958, с. 41 сл.

[58]. Професор Емил Георгиев, Разцветът…, с. 49.

[59]. Професор Иван Снегаров, 1100 години…, с. 40.

[60]. Краткото житие на св. Климент и двете жития на св. Наум – Йордан Иванов. Български старини…, с. 306, 312; у Александър Милев, пос. изд., с. 175, 177.

[61]. Вж. у професор Тодор Събев, Житията и службите на св. Климент Охридски като исторически извори – Годишник на Духовната академия, т. ХVІ (ХLІІ), С., 1967, с. 178-179.

[62]. Вж. професор Емил Георгиев, Разцветът…, с. 89 сл., 156 сл.

[63]. Вж. професор д-р Куйо Марков Куев, Черноризец Храбър, София, 1967, с. 188-189.

[64]. Срв. професор Иван Снегаров, 1100 години…, стр. 42-44; професор Емил Георгиев, Разцветът…, с. 32, 51.

Изображения: Тодор Събев (1928-2008) и негови книги. Той е дългогодишен преподавател по църковна история в Софийската духовна семинария и в Духовната академия „Св. Климент Охридски”.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9jn

 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s