Учението на Библията за мира и войната*

(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

1. Първоначалният мир

Християнството е религия на мира в абсолютния, космичен смисъл на думата. Защото то учи, че първоначално, когато е излязло от ръцете на Твореца, цялото творение е било в красота, хармония и мир. И макар впоследствие злото да е внесло дисхармония, грозота и размирици в живота на човека и на вселената, Сам Синът Божи е слязъл от небето, възстановил е хармонията, примирил е света с Бога и затова всички, които Го слушат и следват, имат с Него, чрез Него и в Него – мир. Това е основната същност на християнството.

Седем пъти, според първата глава на книгата „Битие“ Бог при сътворяването на отделни части от света с вътрешна радост и задоволство виждал, че създаденото е добро (Битие 1:4, 10, 12, 18, 21, 25, 31). Последният път дори, когато било завършено и сътворението на човека, се казва, че Бог видял всичко, което бил създал, и ето, „беше твърде добро“ (1:31). 

Нас в случая не може да ни занимава антропоморфичният начин, по който битиеписателят – с оглед на своите някогашни читатели се изразява за преценката на Бога. Защото ясно е, че Бог не е „видял“ творението едва след създаването му, а го е знаел и „виждал“ винаги. Важното е, че то се оценява като добро и много добро. А това разбира се не е само в тесен нравствен смисъл, както ние днес говорим за добро, а е било и в естетически, и дори в телеологически смисъл: то е добро, защото е хармонично и красиво и защото е в състояние да изпълни отреденото му предназначение, отредената му цел – да служи на доброто (Ефесяни 2:10).

Доброто на творението се изразявало и в пълния ред, който владеел в него. Над всичко стояла Божията воля, волята на Твореца. В изпълнение на нея служат небесни войнства. Под тях е човекът като последно по време творение, на когото пък е подчинено всичко земно: морско и сухоземно, надземно и подземно (Битие 1:28). Той е поставен в Райска градина, в която има всякаква красота и всякакви плодове. Поставен да я обработва и пази (Битие 2:5, 15), да се наслаждава на красота и изобилието ѝ и сам да я краси, не само чрез това, че ще я обработва и пази, но и чрез собственото си присъствие в нея, бидейки той самият последното най-хубаво Божие земно творение[1]. Човекът се подчинява с доверие, благодарност, благоговейна почит и любов на това, което е над него; радва се и прилепва сърцето си към това, което е равно на него (Битие 2:23-24), и владее това, което е под него. Като е тъй всяко нещо на своето място и в своите функции и като е то творение подчинено на едната обща Божия воля, желаеща доброто и радостта на всичко, особено на човека, тогава има навред мир и ред, хармония и райска радост.

Св. Василий Велики в своите беседи върху шестте дни на творението изтъква, че вече самото посочване, че Бог е „сътворил“ света (в първия стих на „Битие“), разкрива величието на хармонията и мира в света, защото е велик светотворческият Божи Разум. “Премъдрият Моисей – пише той – желаейки да покаже, че светът е художествено произведение, достъпен за съзерцаване от всекиго, така че чрез него се познава премъдростта на неговия Творец, не употребил друга дума, а казал: „В началото Бог сътвори“. Не „направи“, не „произведе”, а „сътвори“. Мнозина си представяли, че светът съществува от вечността, или че от само себе си се е създал като някакъв отобраз Божието всемогъщество. Затова и когато признавали Бога за причината на света, считали Го като причина несъзнателна, непроизволна, както тялото е причина за сянката или сияещото тяло – за сиянието. Пророкът поправя тези лъжливи мисли като употребява особено точна дума, казвайки: „В началото Бог сътвори“. Бог станал за света не само причина, на битието му, но го сътворил тъй, както добрият твори полезното, мъдрият твори красивото, могъщият твори великото. Така пророкът показва в Бога художник, който като пристъпва към създаването на вселената, свързва нейните части една с друга и произвежда целесъобразно, вътрешно съгласувано и хармонично цяло[2].

2. Начало на война

Мирът и хармонията траяли до онзи момент, когато на самия връх на творението, в сферата на ангелите дошло отпадане от Божията воля, проявило се отрицание, противоборство, вражда.

Ангелите на всичките си степени били създадени свободни, а това значи, че можели по своя воля да останат при Бога и с Бога, или пък да се отделят от Бога и да се надигнат против Него и Неговата воля. Защото ако не бяха свободни, това би било насилена механична хармония. Дори най-високо поставените в духовната иерархия били най-много свободни. Но ето, че тъкмо поради свободата и поради гордостта, че са на върха на творението, забравяйки тварността си и желаейки да се премерят с Твореца, те се отдалечили от Бога, обявили се против Него и станали завинаги Негови врагове – напуснали дотогавашното си жилище и служение. Кратко и ясно го казва св. апостол Юда: „Ангелите, които не опазиха своето началничество, а напуснаха жилището си, (Бог) запази във вечни окови, в мрак за съда на великия ден“ (Юда 1:6).

Ние не можем лесно да вникнем в някои подробности на произлезлия космичен разрив. Защото ясно е, че преди да се дойде до откритата вековечна вражда и война против Бога, най-напред се прокраднало едва забележимо недоверие и съмнение към Него и Неговата благост. Гордостта, която произлязла от притежаваните високи лични качества и от повереното високо, господствено, началническо положение, замъглила съзнанието за бездната между Твореца и творението, затворила сърцето и пресякла благодарността, доверието и любовта за дадените качества и положение. А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война. Така и станало. И колкото били по-високи качествата, положението и близостта до Бога в Неговите жилища, в бащиния Дом, толкова по-непримиримо и ожесточено станало богоборството на отпадналите и отдалечените от Него бивши ангели.

Произлязлото в небесните духовни сфери раздира и земното творение. Адам и Ева са на върха на земните твари и всичко им е подчинено. Отредени им са райски блага и радости. Но като белег на тяхната тварност им е заповядано да не вкусват от плодовете на дървото за познаване добро и зло – да подчинят волята си на Божията воля, да знаят от Кого са създадени. Кому дължат благата, господственото си положение и радостите си и заради тях да бъдат изпълнени с доверие, благодарност, любов и послушание към Него. И те наистина живеят в мир, хармония и радост до онзи момент, когато напусналите бащиното си жилище паднали ангели идват да изведат и човеците от бащиния дом (Лука 15:13). Сатаната изкушава човеците да съгрешат. Той им внушава, че не за тяхно добро и не за да не умрат Бог им е заповядал да Го слушат, а за Свое лично егоистично добро е поискал да ги държи в подчинение. Той им е заповядал да помнят тварността си, но те могат да се изравнят с Бога, ако вкусят от забраненото. И ето, човеците са обхванати от съмнение, Бог ги обича и желае доброто им. Дори райските блага и радости, на които се наслаждават, не ги уверяват в добронамереността Му. И веднъж усъмнили се в любовта, добротата и чистотата на намеренията Му, те не са длъжни да Му се доверяват, да Му благодарят, и Го обичат и слушат. И предпочитат да се доверят и подчинят на богопротивната, на сатанинската воля. Защото това е забележително при свободата, че докато сатаната при свободата си има да избира между Божията воля и своята богопротивна воля, човеците всеки път имат свободата да избират между Божията воля и волята на сатаната. Трети път е невъзможен.

Предпочели и послушали сатанинската воля, човеците съгрешават в очакване да станат като боговете и да имат много знание (Битие 3:5). Не че Бог е против многото знания и против уподобяването на Бога. Напротив, заложбите на човека за знание, а и предметите, които ще се опознават, Сам Бог ги е създал и Сам Синът Божи казва: “Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48). А това включва и все по-съвършено постигане на знания. Но човеците поискаха да се уподобят на Бога не чрез следване Неговата воля чрез труд с Божия помощ, а поискаха да станат като богове чрез сатанинска измама и измяна, чрез подстрекателство против Бога. И резултатите били: всеобща вражда и война на земята. Когато Бог след съгрешаването потърсил и призовал Адам да отговаря, за онова което е извършил, Адам в срам и страх се скрил (Битие 3:10) и когато отговаря,той обвинява жена си, че го подвела да съгреши, обвинява Бога, че Той му я създал, та го изкусила (Битие 3:12). Ще рече, дистанцирането, отдалечаването и противопоставянето е вече общо: човекът открива фронт едновременно на Бога и на подобните си, на чието създаване и присъствие преди това се е радвал (Битие 2:23-24). Присъдата на Бога била, че отсега нататък ще съществува вековна вражда между змията (сатаната) и семето на жената и че сатаната ще го ранява по петата, а то ще дойде време, когато ще смаже главата му (Битие 3:15). Прекарвалият досега в мир и райско блаженство човек под закрилата и любовта Божия, сега сам чрез съгрешаването се е хвърлил във водовъртежа на космичната война на сатаната срещу Бога. Сърцето му завинаги става арена, на която Бог и сатаната са в борба. Докато е бил при Бога и с Бога, човекът е бил в мир, а отдалечен от Бога се озовава сред кипежа на борбата, но при дадено от Бога обещание, че когато му дойде времето да се смаже главата на змията, ще се възстанови мирът.

Първата вече същинска кръвна жертва на започналата война е Авел, убит от брата си Каин. При това още тук се показват основните белези и причини на всяка по-нататъшна война. И двамата принасят жертва на Бога: Каин, като земеделец, принася дар на Бога от земните плодове, а Авел, като пастир Му принася дар от първородните на стадото си (Битие 4:3-4). Но Господ поглежда благосклонно на Авел и на дара му, а на Каин и на дара му не поглежда благосклонно (4:4-5). Това огорчава Каин и помрачава лицето му. “И каза Господ (Бог) на Каин: защо се огорчи? И защо се помрачи лицето ти? Ако правиш добро, не подигаш ли лице? Ако ли пък не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“ (Битие 4:6-7).

Тук е ключът за разбиране не само на конкретната ситуация, при която бива убит Авел, но и на цялата по-нататъшна кървава история на човечеството и по-специално цялата мирна дейност на старозаветните Божии пророци и новозаветното дело на Христос и апостолите. За какво се касае? Каин и Авел принасят дарове на Бога – всеки според професията си и труда си. Това е прекрасно. Но докато жертвата на Авел е естествено продължение, допълнение и коронясване на неговото постоянно доверие и послушание към Божията воля, жертвата на Каин вместо това, иска да бъде заместител на послушанието, прикритие на недоверието и непослушанието. Авел е вътрешно в мир единство и ред: едните му прояви са хармония и подкрепа на другите, послушанието и любовта към Бога са съпроводени и изразяват любов и правда към другите. Мирът му е пълен: мир вътрешен, мир с другите, мир с Бога. Пълна е поради това и радостта му, а и божествената към него милост. С вяра и дълбока сърдечна благодарност е принесена жертвата му, затова бива приета. „С вяра Авел принесе на Бога по-добра жертва, отколкото Каин; чрез нея той получи свидетелство, че е праведен, понеже, Бог засвидетелства за даровете му;  чрез нея, ако и да е умрял, още говори” (Евреи 11:4), Жертва и праведност са заедно: вярата е изразена в дела.

За разлика от това, Каин е във вътрешна дисхармония и раздвоение, във война със себе си. Не е забравил напълно дълга си към Бога, затова Му принася дар, но в живота си, в мислите си и делата си не слуша и не изпълнява волята Му. Не е в мир със себе си, защото не е в пълнодушно съгласие и единство с Бога: слуша и Него, но повече слуша сатаната. Щом не е в мир с Бога, Чиято воля изисква единство и мир с другите, с братята, той съвсем естествено не е в мир и с тях. Затова неговото жертвоприношение е само външна фарисейска проява, желание да измами Бога, опит да се подкупи по човешки Божията воля, която не е била зачитана. И, много естествено, жертвоприношението не бива прието благосклонно, като на Каин се посочва, че причината за това е неговата склонност към греха, докато ако би вършил добро, ще издига лицето си и сърцето си нагоре и жертвата му ще бъде приета.

Но Каин не е склонен към разкаяние, не обича да му се сочат или сам да забелязва грешките си. При съвета да владее над греха той озлобено и вътрешно затворено мълчи, след което, смятайки се онеправдан от Бога и незаслужено надминат от брат си, примамва Авел на полето и, когато остават сами, го убива (Битие 4:8).

Така още тук убийството е плод от една страна на общото прародителско съгрешаване: „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде, чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Римляни 5:12); от друга страна то е във връзка и е плод на конкретната многообразна греховност на Каин: неизпълняване на Божията воля, лицемерие, завист към другите, злоба и оттам вследствие на това – смърт.

За греховността на Каин св. евангелист Иоан пише: „Такова е благовестието, което чухте изпърво – да любим един другиго, не както Каин, който беше от лукавия и уби брат си. А защо го уби? Затова, че неговите дела бяха лоши, а братовите му – праведни“ (1 Иоан 3:11-12).

Но и нещо друго. Словото Божие отбелязва, че Бог след убийството запитал Каин къде е брат му – тъй както Бог от вечни времена пита всеки човек къде е брат му – но той, вместо да се съкруши, засрами и да се разкае за извършеното братоубийство, дръзко отговаря: „Не зная: нима съм пазач на брата си?“ (Битие 4:9). Ще рече, той не само лъже, че не знае, когато сам е оставил трупа на полето, и не само отхвърля задължението, което всеки човек има – да дава сметка на Бога за брата си, но и дръзко обвинява Бога, че му задава този въпрос. Греховността му е наистина многообразна и неслучайно каиновщината за вечни времена е станала символ на кървава братоубийственост.

Оттук нататък греховността се разраства в огромни неправди, завист, вражда и гонения; разраства се и каиновското кърваво братоубийство, което от само единично явление се превръща в историческа съдба и историческа кървава трагедия на народите. Войните стават вечни спътници на човека в историческия му път.

3. В далечната страна

Въпреки греховното напускане мира на бащиния дом (Лука 15:11-15) и тръгването по пътя на братоубийството, човечеството не е изоставено от Бащата, Който сключва с него завет за спасение и за възстановяване на мира. Дава му и Своя закон, в който задълженията към Бога – признаване и почитане само на единия истинен Бог, неправене кумири и идоли, не произнасяне напразно името Божие и пазене свято празничния ден – са придружени с още повече задължения към ближните: почитане на бащата и майката, не убиване, не прелюбодействане, не крадене, не лъжене, не пожелаване нищо чуждо (Изход 20:1-17; Второзаконие 5:2-21). Ще рече, желанието да няма война и убийства и тук не е изолирано, а е мислено и предписано заедно с изпълнението на религиозните задължения към Бога и заедно с всички останали нравствени задължения към ближните. Пред човеците ясно са разкрити и очертани двата възможни пътя: пътят на Бога, който е път на мир, живот и радост, и пътят на сатаната, който е път на война, смърт и скръб. „Ето аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло. Ако слушаш заповедите на Господа, твоя Бог, които днес давам, – да обичаш Господа, Твоя Бог, да ходиш по всичките Му пътища и изпълняваш заповедите, наредбите и законите Му, – то ще живееш и ще се размножиш, и Господ Бог твой, ще те благослови в земята, в която отиваш, за да я завладееш; ако пък се отвърне сърцето ти, и не слушаш, и почнеш да се покланяш на други богове и им служиш, то днес ви съобщавам, че ще загинете и не ще останете дълго на земята. За свидетели пред вас призовавам днес небето и земята. Живот и смърт ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти.“ (Второзаконие 30:15-19). „Ако постъпвате според Моите наредби и пазите Моите заповеди и ги изпълнявате… ще дам мир на земята (ви), ще легнете, и никой не ще ви безпокои, ще пропъдя лютите зверове от земята (ви) и меч не ще мине през вашата земя (Левит 26:2, 6). Ако ли пък не послушат и не пазят заповедите Му, на тях са предсказани такива страшни изпитания и жестоки наказания за които човек дори само като чете, косите му настръхват (Левит 26:14-39).

Тук е необходимо да се отбележи само това, че думите Господни не са заплаха за наказание, което Той ще наложи, ако не се изпълни волята Му, а са загрижено предупреждение за естествените и неизбежни последици от неизпълнението и предпазване от тях. Нали тъкмо така и любещата майка предпазва и предупреждава децата си, че ще се опарят, ако се докоснат до горещата печка, че ще се простудят, ако през зимата счупят прозореца; ще се изцапат, ако нагазят в калната локва; ще се удавят, ако навлязат в дълбок вир или басейн и прочее. Не Бог ще наложи наказанието и ще изтреби грешниците, а те сами, щом са се отдалечили „от мира и живота и са отишли във войната и смъртта – ще понесат последиците от греха си и ще загинат, като сами ще си създадат средствата за смърт.   

Оттук нататък минават много векове и човечеството постоянно е съдбоносно люшкано и раздирано между двата пътя. Все отново и отново Бог чрез избрани Свои мъже, пророците, му напомня Своя закон като закон на живота и мира и все отново то залита по пътищата на греха и смъртта и покрива земята с жертвите на братоубийството.

Псалмите на Давид изобилстват с възхвала на мира, с предупреждение към военолюбците, с молитва към Бога за мир и с очакване, че Той ще го въдвори в света. Праведникът непредизвиква войни (Псалом 7:4-5), затова и неговото бъдеще ще бъде в мир (Псалом 36:37). Нечестивците кроят лукави заговори (Псалом 34:20) и дори когато говорят за мир, в сърцето си имат вражда и размирие (Псалом 27:3). Затова и Бог разпилява народите, които обичат и предизвикват война (Псалом 67:31). Той изобщо е против онези, които мразят мира (Псалом 119:5). Мирът у обичащите Божия закон е голям и те не се препъват (Псалом 118:165). Мирът, правдата и истината са неделими и Бог ги желае и помага да се следват (Псалом 71:1-4). „Иска ли човек да живее и обича ли дълголетие, за да види блага? Нека сдържа езика си от зло и устата си от коварни думи; нека се отклонява от зло и прави добро; да търси мир и да следва него. Очите на Господа са обърнати към праведниците, и ушите Му – към техните вопли. Но лицето на Господа е против онези, които вършат зло, за да изтреби от земята помена им” (Псалом 33:13-17). Божията милост и помощ трябва да се изпросва за достигане на мир (Псалом 54:17-21). Той може да прекратява войни, да строшава лък, да пречупва копие (Псалом 45:10) „Той ще изрече мир на Своя народ и на Своите избрани, но те да не паднат отново в безразсъдност. Тъй, Неговото спасение е близо до онези, които Му се боят, за да обитава слава в нашата земя. Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат“ (Псалом 84:9-11).

Към лиричния зов за мир на Псалмите се прибавя богомъдрият миролюбен размисъл на „Притчи Соломонови“. „В сърцето на зломислещите има коварство, у миротворците – радост“ (Притчи Соломонови 12:20). „По добре сух залък и с него мир, отколкото къща, пълна със заклан добитък, но в нея раздор“ (Притчи Соломонови 77:1). При това, както виждаме, мирът навсякъде се схваща не като отделна, изолирана проява, а като последица от цялостния морален живот. Милост, истина и правда го съпътстват и го създават. Той е призвание и дълг на човеците да го създават, но той е и блажено и благословено състояние и сам е радост, затова е и обещание за бъдещето. Праведникът го има, но воюва морално за него да го укрепи повече и тъй като изпросва помощта на Миротвореца, получава обещание да го има в пълнота в бъдното царство.

Казаното в законоположителните книги – като закон и посочено в Псалмите и Притчите – като правда на живота, се разкрива в пълната си сила в пророческите книги, като изобличение и огнен призив към неразкаялите се грешници. И навред основният принцип е: няма и не ще има мир без истина, правда и милост. Мирът е неделим от справедливостта. Него не ще имат и онези, които нечестиво искат да се откупват пред Бога с кадения, жертвоприношения и молитви, вместо да вършат правда. „За какво Ми са многото ваши жертви? – пита Господ. – Преситен съм от принасяния на овни, на тлъстини от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам. Когато идвате да се явите пред лицето Ми, кой ви иска да тъпчете дверите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове. Каденето е отвратително за Мен; новомесечия, съботни и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие и празнуване! Душата Ми мрази вашите новомесечия и вашите празници: те са бреме за Мен, тежко Ми е да ги нося. И когато простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и когато умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни”.

„Омийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур – като вълна ще избеля.“

„Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни: ако пък се отречете и упорствате, меч ще ви изтреби: защото устата Господни ни говорят“ (Исаия 1:11-20).

Неделими са религиозните задължения от моралните. Без морална личност и морални отношения религиозните прояви са фалш и лицемерие и затова са противни на Бога. Те са каиновско жертвоприношение, при което ръцете на приносителя са пълни с кръвта на брат му. Когато има правда и милост към угнетените, тогава и най-големите допуснати грехове могат да бъдат простени, защото ще идват от разкаяно сърце и ще се съпровождат от добротворство, а без правда, милост и мир, меч ще порази всички в кървави междуособици. Не Бог ще ги донесе, а непослушанието към Неговото отеческо предпазване. И мечът ще зависи от това: за какво човеците си служат с богодаруваните блага – за живот или за смърт.

Войните идват от неправдите, а неправдите произтичат от склонността към лукс и опиянение. Отдаденият на разкош не се труди да изработва потребното му, а се отдава на неправда и насилие, за да го отнеме от изработилите го. На разкош най-често се отдават жените и в тяхна угода вършат неправда мъжете: те завличат в къщите си оплячкосаното от сиромаха и притесняват и угнетяват бедняка. Тези, които са поставени съдници, управници и старейшини сред народите, за да раздават правда и милост, са грабители и насилници за угода на жените си. Затова Бог вика на съд подобни старейшини (Исаия 3:1-15). „И каза Господ: задето дъщерите сионски се гордеят и ходят с вирнати шии и прелъстяват с погледи, и ситно стъпват и с верижки на нозете дрънкат, – Господ ще оголи темето на дъщерите сионски, и ще открие Господ срамотата им; в онзи ден Господ ще отнеме хубавите верижки на нозете, всякакви звездички и лунички, обици, огърлици и ветрила, нанизи, гривни и пояси, съдове с миризми и магийски висулки, пръстени и брънки за нос, горна дреха и долна, кърпи и кесийки, светли тънки наметала, превръзки и покривала. И вместо благовоние ще бъде зловоние, и вместо пояс ще бъде въже, и вместо накъдрени коси – плешивина, и вместо широко наметало – тясно вретище, вместо хубост – жигосване. Мъжете ти ще паднат от меч, и юнаците ти – в битка. И портите на столицата ще въздишат и плачат, и тя ще седи опустошена на земята“ (Исаия 8:16-25).

Ние, които живеем хиляди години по-късно и сме свидетели на огромни кървави революции, когато по цялата земя се надига бунтът на милиони трудови хора, притеснявани, угнетявани и експлоатирани заради лукса и опиянението на малцина други, ние най-добре разбираме от собствения си живот неотразимата правда на пророческите думи. Разбираме и засвидетелстваното от историята, че пророчеството има предвид не само последния ден, когато Бог ще осъди всички неправедни, а сочи и съвсем конкретни исторически кървави междуособици, убийства и разрушения – сочи войни и революции като резултат от нарушаване на Божията правда.

Следва…(вж тук)

_________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, Том XI (XXXVII), 5, С., 1961-1962. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ян Амос Коменски, Велика дидактика, С., 1957, с. 45.

[2]. Св. Василий Велики, Творения, т. 1, Спб. 1914 г. с. 9.

Изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ.

Студията Учението на Библията за мира и войната е създадена в средата на двадесети век, когато авторът е преподавател в Духовната академия в София.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9fa

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s