Светилник на покаянието*

Дарин Алексиев

В сонма на светците от XIX-ти век като ярка звезда се откроява личността на великия Божи угодник св. Игнатий Брянчанинов. В една своя беседа иеромонах Серафим (Роуз), имайки предвид св. Игнатий и св. Теофан Затворник, пише следното: „Те говорят с езика на своето време – една епоха, твърде близка до нашия ХХ-ти век. Всички изкушения на нашето време са им били ясни. Познавайки своето съвремие и цялата западна „мъдрост“, те са изложили православното учение с оглед на съвременността, като дават отговор на всички противни нему аргументи. Така например, епископ Игнатий е написал цял труд за ада и състоянието на душата след смъртта, осветлявайки православното учение по един начин, който може да бъде разбран от западния човек. Тези отци, както и онези, които са ги чели и са ги последвали, ни предават Православието по един много достъпен за нас начин“[1].

Връзката между древните свети отци-аскети и съвременните православни християни е невъзможна без този своеобразен „мост“ между миналото и настоящето. В лицето на св. Игнатий откриваме не само велик молитвен застъпник, но и дивен пример за трезво и мъдро пренасяне във всекиедневието на най-трудно осъществимите правила на християнската нравственост – спазването на евангелските заповеди.

Св. Игнатий със светско име Дмитрий Александрович Брянчанинов, е роден на 5 февруари 1807 година и произхожда от древния дворянски род Брянчанинови.

„Родоначалникът на рода бил боляринът Михаил Бренко, оръженосец на великия Московски княз Дмитрий Иоанович Донски. Летописите съобщават, че Михаил Бренко бил онзи войн, който, преблечен в княжески дрехи, геройски загинал под княжеските знамена в битката с татарите на Куликово поле“[2].

Св. Игнатий Брянчанинов (1807-1867)

Бащата на св. Игнатий – Александър Семенович Брянчанинов – запазва жив спомена за славното потекло на своя род. Детството на бъдещия епископ преминава в имението на неговия баща в село Покровско, Волгоградска губерния. Майката – интелигентна и образована жена – посвещава целия си живот на семейството. София Атанасиевна изпитва силна любов към своя най-голям син – Дмитрий. Макар обграден от любов и внимание, но поради липсата на духовно удовлетворение, за този период от живота си св. Игнатий години по-късно ще напише: „Моето детство беше преизпълнено със скърби“[3]. Някак странно звучат тези думи, като се има предвид отличното светско образование, което получава, и не лошия откъм материална страна живот в многолюдното семейство – св. Игнатий има четирима братя и четири сестри. „Неговият баща бил много властен човек. От своето многочислено семейство изисквал безпрекословно подчинение, а майката на св. Игнатий във всичко се подчинявала на съпруга си и родителите въобще били не само далечни за своите деца, но и често много строги и дори жестоки към тях“[4]. Самият светител пише години по-късно: „Аз нямах на кого да открия сърцето си. Започнах да го изливам пред моя Бог, започнах да чета Евангелието и житията на Неговите светии. Мисълта, често възнасяйки се към Бога с молитви и четене, започна малко по малко да внася мир в душата ми. Когато бях 15-годишен юноша, неизказана тишина се възцари в ума и сърцето ми. Но аз не я разбрах, мислех, че това е обикновено състояние на всички хора“[5].

С такова духовно настроение младият юноша е заведен в Петербургското военно-инженерно училище, за да продължи образованието си. По пътя към Петербург младият Дмитрий за първи път споделя своето желание да стане монах, но думите му не предизвикват интерес у неговия баща. Подчинявайки се на волята на своя родител, Дмитрий кандидатства, представя се блестящо на приемните изпити и през 1822 година вече е ученик във военната школа. И именно тук той започва да изпитва онова неизказано влечение към Бога, което никога вече няма да го напусне. В любознателната му душа срещата на знанието и вярата се превръщат в източник за търсене на истинския смисъл на живота: „Човешките науки станаха предмет на моето внимание, към тях се устремих с всички сили на душата: ненужните занимания и религиозни усещания оставих настрани. Преминаха две години в земни занимания, роди се и израсна в душата ми някаква странна пустота, появи се глад, неописуема мъка по Бога. Започнах да оплаквам своето безгрижие, да оплаквам това забвение, на което предадох вярата, да оплаквам сладостната тишина, която загубих, да оплаквам тази пустота, която бях придобил, която ми тежеше, ужасяваше, изпълваше с усещането за сиротство и липса на живот“[6]. Тази духовна жажда, съчетана със стремежа към знания, отличава Дмитрий от неговите съученици и го прави неразбираем не само за тях, но и за наставниците му. Най-лошото е, както отбелязва свещеник П. Викторов[7] (един от изследователите на живота на св. Игнатий), че духовникът на училището също не разбира духовната жажда на своя възпитаник. Единствено неговият приятел Михаил Чихаев познавал добре този устрем на чистата душа. За този период от живота си св. Игнатий пише, че светските науки не удовлетворяват духа му. Може би поради това, протоиерей Георги Флоровски коментирайки възгледа на св. Игнатий за телесността на душата, пише: „Позоваването на химията и математиката едва ли звучат убедително в богословските разсъждения“[8]* „Науката стана предмет на моето внимание: към нея аз се устремих с всички сили на душата си“, пише св. Игнатий[9]. Позоваването на съвременната тогава наука не води до грешка, а по-скоро е частно богословско мнение на св. Игнатий, което с нищо не нарушава православността и ценността на неовите творения.

Професор Алексей Осипов (Московска духовна академия) задълбочено изяснява отношението на великия руски светител към науката, посочвайки, че това не е просто юношеско увлечение, а дълбоко осъзнато търсене и изграждане на светоглед. За това свидетелстват следващите думи: „Светът не представляваше за мене нищо примамливо: аз бях към него така хладен, сякаш светът беше без съблазни. Все едно, че те не съществуваха за мене. Моят ум беше винаги зает с науката и заедно с това гореше желанието да разбера къде се крие истинската вяра. Между другото, пред мене се представиха границите на човешкото знание във висшите науки. Достигайки до тези граници, аз попитах науката: „А какво вие давате на човека? Човекът е вечен и собствеността му трябва да е вечна. Покажете ми тази вечна собственост, това богатство, което аз бих могъл да взема със себе си в гроба!“[10]. Св. Игнатий (Брянчанинов)  получава два отговора. Първият е: значимостта на науката се ограничава до земните потребности на човека и завършва за индивида с неговата смърт. Вторият е: истината на вярата е единна с истината на науката и затова не могат да се самоизключват в живота на човека и обществото. В такова духовно състояние св. Игнатий се опира на онова изпитано средство за успокоение на търсещата душа, която още от най-ранна възраст изпитала сладостта на Божията благодат – молитвата и четенето на Свещеното Писание и светите отци. Поемайки този път, Дмитрий успява да се утвърди в желанието да следва евангелската вяра и единственият път за него става пътят на отричане от света. Най-тежкото изпитание обаче предстои, защото за своето решение той трябва да съобщи на родителите си. Те не само, че отказват каквато и да е материална помощ, но преустановяват и отношенията си със своя син. Той се оказва и под заплаха от царския гняв – император Николай I не разрешава младия кадет да напусне армията. На Дмитрий Брянчанинов се предлагат изкушенията на този свят: кариера в армията, материална обезпеченост и други, но Бог, имайки предвид желанията на сърцето, не оставя просбата на чистата му душа и само година по-късно Дмитрий Александрович е освободен от армията по здравословни причини. Мъжеството и настойчивостта на 20-годишния юноша преодоляват всички земни препятствия и на 6 ноември 1827 година той получава желаната оставка и възможност да съедини живота си с този на своя духовен старец – отец Леонид. Постъпването в манастира обаче се оказва не край, а начало на нови тежки изпитания за младия послушник. Самият старец Леонид трябва да претърпи много наказания, а неговите послушници, между които и младият Дмитрий, преживяват мъките на гоненията: от Александро-Севирския манастир, където постъпва и Дмитрий Брянчанинов, отец Леонид е преместен в Площанския манастир на Орловската епархия, а оттам – в прочутата по-късно Оптинска обител, където преживява до последните си дни. От всички ученици следващи стареца, за Дмитрий Брянчанинов, който се отличава с крехко здраве и дворянско възпитание, вероятно тези изпитания са по-тежки за понасяне. В Площанския манастир към малобройните ученици на отец Леонид се присъединява и Михаил Чихаев – приятел на Дмитрий, който единствен разбира зова на вярващата му душа.

Заболяване на майката на Дмитрий го принуждава да се прибере у дома, където се сблъсква с хладния прием на семейството си. В това неопределено положение – нито послушник, нито в света, Дмитрий живее повече от година. Честите му срещи с Волгоградския епископ Стефан убеждават епископа в духовните дарования на младия послушник и водят до решението за неговото пострижение. На 28 юли 1831 година, в нощта преди празника на св. св. апостоли Петър и Павел, пострижението е извършено и Дмитрий получава монашеското име Игнатий. С това пътят към света е отрязан и роднините трябва да прекратят своите увещания. Твърде скоро Игнатий е ръкоположен в иеродякон, а след това – за иеромонах. Епископ Стефан, пренебрегвайки младостта на новопостригания монах, го назначава за настоятел на Пелшемско-Лопотовския манастир където Игнатий прекарва две години и е назначен за игумен (1832 година).

За дарованията и дейността на Игнатий се разбира в столицата и той е назначен за настоятел на Петербургската Троицко-Сергиева лавра – едно почетно, но и отговорно служение. Макар и млад, иеромонах Игнатий е възведен като архимандрит в новата длъжност през 1834 година и остава там до 1857 година. Изискванията към архимандрит Игнатий са високи – той трябва да превърне Сергиевата пустиня в образцов манастир. За изкараните в тази обител години, в своята изповед „Моят плач“, св. Игнатий пише: „Негостоприемно ме посрещна обителта – Сергиевата пустиня. В първата година след пристигането си бях поразен от тежка болест, на другата година – от втора, а на третата – от трета; те отнесоха остатъците от оскъдното ми здраве и сили. Направиха ме немощен и непрекъснато страдащ. Тук се надигнаха и закипяха завист, злословие и клевети. Тук аз бях подложен на тежки продължителни наказания, без съд, без дори и най-малко разследване – като безсловесно животно. Тук аз видях моите врагове, живеещи с непримирима злоба и жажда за моята гибел; тук милосърдният Господ ме сподоби да позная неотразимата с думи радост и мир на душата; тук Той ме сподоби да вкуся духовна любов и сладост – в това време, когато срещах моя враг, желаещ главата ми и превърна в моите очи лицето на този враг в светъл ангел“. Скърбите и униженията, на които св. Игнатий е подложен са, по собствените му думи, външен израз на „епохата, по време на която неверието и наглото насилие, наричащи се Православие, отслабиха нашата древна иерархия, надсмивайки се и издевателствайки над всичко свещено“[11]. Борейки се за чисто Православие и истинско старчество, Игнатий осъзнава дълбокото несъответствие между външния монашески живот и вътрешния стремеж, довел го до монашеството. Оттук и смисълът на неговия живот, както казва професор Осипов в статията си „Наставник на духовния живот“, може да бъде изразен с една дума: търсене[12]. В младостта – търсене на истинския път, като монах – търсене на истински духовен живот, а в по-късна възраст, както ще посочим – търсене на уединение и сърдечна молитва. Пребиваването на отец Игнатий в Сергиевата обител съвпада с управлението на оберпрокурора граф Потаевски и конфликтите между тях са израз на един от най-тежките периоди за Руската православна църква[13]. Сред такива хора и обстоятелства архимандрит Игнатий не само живее години наред, но и благоустроява поверения му манастир. Всичко това влошава и без това крехкото му здраве и през 1847 година той подава молба за освобождаване, за да предприеме лечение. Вместо това му разрешават единадесет месеца отпуск, които младият архимандрит прекарва в Николо-Бабаевския манастир (Костромска епархия), където чувствайки се добре го избира за място на свой окончателен покой, след оставяне на архиерейската катедра. Вместо така желаната почивка, Светият Синод възлага своите надежди за обновление на Сергиевата пустиня на изключителния архимандрит и той оправдава това доверие. Петербургската Троицко-Сергиева пустиня е разположена между широката столица и блестящата лятна резиденция на императорския дворец – Петроград. Моралът и нравственото поведение на малочисленото братство преди архимандрит Игнатий да поеме ръководството му служи за съблазън на посетителите, богомолците и съседните манастири, а духовното запустение съответства и на външния вид на обителта, чиито здания са порутени. За времето като игумен, архимандрит Игнатий не само благоустроява манастира, но изгражда и прекрасни духовни отношения между братята. Манастирските напеви са предмет на особена грижа на архимандрит Игнатий, който се свързва с известния композитор отец Петър Тучанинов. В продължение на години, по молба на отец Игнатий, той провежда занимания с манастирския хор и написал за него някои от своите най-добри произведения. Композиторът Михаил Иванович Глинка, който в последните години от своя живот с увлечение изучава църковната музика, също твори за няколко песнопения за хора. Приятелят на отец Игнатий – Михаил Чихаев, вече монах, притежаващ изключителен музикален талант, значително допринася за благолепието на църковните служби в обителта. Показателен пример за грижата, която архимандрит Игнатий полага за братството и обителта е неговото отношение към килийника му – И. Малышев, който по-късно става игумен на манастира. Забелязвайки у него дарба на художник, архимандрит Игнатий го изпраща на обучение при известния художник Карл Павлович Брюлов. Впоследствие Малышев съдейства за благоукрасяване на обителта чрез собствените си иконописни работи и умелия избор на икони и свещени изображения. Така благодарение на неуморния труд, грижи и всеотдайност на своя настоятел, манастирското братство се превръща в истинско семейство.

Самият отец Игнатий е надарен от Бога с изключителния талант да приема и изповядва помисли – и именно тук се проявява всестранната му духовна опитност. Душата му е пропита не само със знаията, почерпени от Божието слово и от творенията на великите духовни наставници, но и от усвояването на практика на техния богат духовен опит.

Св. Игнатий Брянчанинов (1807-1867)

Отец Игнатий никога не губи самообладание и се опитва да научи на това своите духовни чеда. Плодовете на неговото многогодишно наблюдение са ценното му духовно богатство: той се научава да наблюдава, разпознава и анализира всички страстни движения на човешката природа и да ги лекува с изпросената от Бога благодат. В отношенията между него и духовните му чеда винаги цари дух на пълно доверие. Минават години. В писмо до своя духовен ученик К. Нечаев архимандрит Игнатий споделя: „Сергиевата пустиня разцъфтява от година на година, а аз от година на година слабея и всяка зима почти не излизам от стаята си“[14].

През 1856 година архимандритът посещава Оптинската пустиня, надявайки се да се отдели там на покой, но и този път опитът му не е увенчан с успех. Следващата година е назначен за епископ Кавказки и Черноморски, а хиротонията се провежда на 27 октомври 1857 година в Казанския събор в Петербург. Прощавайки се с братята в Троицко-Сергиевата пустиня, владика Игнатий се отправя на далечен път към Кавказ. На 4 януари 1858 година, в навечерието на празника Богоявление той пристига в град Ставропол и встъпва в управление на епархията, което продължава по-малко от четири години.

Епархията, на която бил поставен епископ Игнатий, изисква крайно напрежение на силите – той е третият поред Кавказки и Черноморски епископ. Външните условия и религиозният живот в тази наскоро учредена епархия съществено се отличават от онова, с което му се налага да работи до назначаването му. Все още не е приключила Кавказката война: въпросите от църковно-административен характер, многонационалният състав на населението и други проблеми, които възникват в управлението на епархията и които изискват разрешение – всичко това е свързано с огромно духовно напрежение. Скърбите, които епископ Игнатий нарича „неизбежен спътник“, не го оставят и тук – освен служебните неприятности се влошава и здравето му. Отново се разгорява предишното желание – за съсредоточен живот и уединение. През лятото на 1861 година той подава молба за освобождение и за покой, а мястото, което вече е избрал, е Николо-Бабаевския манастир в Костромска епархия. Молбата му скоро е удовлетворена и през октомври същата година той вече е в манастира, за да посвети (без да го напуска) на Бога и на ближните остатъка от живота си.

В Бабаевския манастир епископ Игнатий работи върху своите съчинения, подготвяйки ги за издаване. Близките му житиеписци съобщават, че той не пише за неща непроверени от духовния живот и същевремено препраща чрез написаното към Свещеното Писание и творенията на светите отци. Това е важно указание за единството на личния опит на автора с този на светите отци. Скърбите, безмълвието и съчиненията на епископ Игнатий са свързани в живота му. Неговият бивш килийник Малышев разказва, че, когато епископ Игнатий имал каквито и да е неприятности, се затварял в своята килия. Ето какво споделя епископ Игнатий за това: „Имаше в живота ми минути, в които в сърцето ми се появяваше слово, но това слово не беше от мен. То ме утешаваше, наставляваше, изпълваше ме с нетленен живот и радост, а след това ме напускаше… Случваше се да записвам тези мисли, които така ярко сияеха в тези минути. Чета след това, но чета не свои мисли, чета слова от някаква висша сфера, спускаща се и оставяща тези слова у наставляемия!“[15].

Св. Игнатий Брянчанинов (1807-1867)

В Бабаевския манастир епископ Игнатий се отдава на онзи живот, към който се стреми още от младини – най-сетне да се откъсне от всички външни дела и занимания. Животът му там е живот на затворник: той само веднъж (през 1862 година) излиза от обителта, за да навести свой съсед – архиерей – в Кострома. Цялото му свободно време е изпълнено с молитва и работа по подготовката за издаване на неговите произведения. Първите три години владиката приема посетители, сред които има много местни жители и духовници. Телесните му сили обаче намаляват все повече и той решително се готви за прехода във вечността, говорейки за това с околните. Нееднократно си спомня любимият светец Тихон Задонски, обстоятелствата около неговата блажена кончина и неговата молитва предварително да му бъде дадено да узнае деня на смъртта си. Последвалите събития свидетелстват, че тези спомени имат своето значение: владика Игнатий също се моли и получава просимото. Смъртта идва не след дълго – на шестата година от пребиваването в Бабаевския манастир. На 30 април 1867 година епископът се преставя пред Бога.

В житието на епископ Игнатий четем: „Дохождайки при Христовия светец, смъртта завари неговия ум изпълнен с молитва; започвайки това молитвословие на земята, светителят бе призван към безкрайно славословие на Бога, на небето. Отдавна епископ Игнатий се готвил и чакал идването на смъртта, въоръжен с непрестанна молитва, с името на Господ Иисус Христос, – и смъртта, победена от Христос, почете живота в Христа, дохождайки при този Христов раб според неговото желание, в тишината на уединението, в молитвен час, с внимание погълнато от молитвата и му бе открит денят на кончината и определен подобно на св. Тихон – неделен ден“[16].

Погребението на владика Игнатий е извършено от Кишиневския епископ Ионтан (викарий на Костромска епархия) на пети май по пасхален чин. За всички близки на епископа смъртта му е загуба на близък отец, ръководител и старец. Би било погрешно, ако мислим, че влиянието на св. Игнатий се ограничава само в неголемия кръг от негови ученици и духовни чеда.

В Николо-Бабаевския манастир св. Игнатий пише „Принос към съвременното монашество“ и „Отечник“. Своите съчинеия той разделя на три групи. Първите три тома – „Аскетически опит“ – включват статии, написани основно в Сергиева пустиня; четвърти том – „Аскетическа проповед“ – включва проповеди, произнесени от светителя в Кавказ; пети том – „Принос към съвременното монашество“ – представлява съвети към монашестващите за вътрешен живот, поведение и духовна трезвост. Шестият том – „Отечник“, е издаден след смъртта на епископа. В него се съдържат мненията на повече от осемдесет подвижника по въпроси на християнската аскетика, илюстрирани с примери от техния живот. Както беше посочено, изключителния принос на епископ Игнатий към богословската наука се изразява във факта, че неговите творения са не само плод на богословско-теоретически съждения – те са пропити с живия опит и духовната борба на подвижника, изградил духовния си живот върху Свещеното Писание и аскетическото предание на Православната църква. Именно богопомазаност лъха от неговите творения, защото той ги пише тогава, когато божественият глас се проявява в сърцето му като неиезказано послание от Господа.

Още приживе произведенията на епископ Игнатий са широко разпространени в манастирите на цяла Русия. Саровската пустиня приема „Аскетически опит“ с особена любов, а Киево-Печерската лавра, Оптинската обител, в манастирите в Москва, Петербург и други творенията на светителя са признати за душеспасителни книги, а един от известните руски архиереи, Петербургският митрополит Исидор му пише: „Получавайки днес 3-4 тома от съчиненията на Ваше Преосвещенство, бързам да Ви поднеса искрената си признателност за Вашите полезни трудове, свидетелстващи за дълбокото Ви познаване на душеспасителното учение на богомъдрите подвижници на благочестието и истински ръководители в монашеския живот“[17].

Св. Игнатий Брянчанинов (1807-1867)

Авторите, на които се опира св. Игнатий, и които оказват значително влияние върху неговия живот – св. Макарий Египетски, св. Серафим Саровски, св. Нил Сорски и св. Тихон Задонски, намират достоен продължител в лицето на епископ Игнатий. Неговите съвременници – отец Леонид и отец Макарий Оптински – особено почитат този дивен Божи угодник. И, може би затова, наскоро след неговата смърт една от духовните му дъщери, която дълбоко скърби за внезапната му кончина, го вижда сред неописуема светлина в храма (видението се повтаря три поредни нощи). Песнопението, което го съпровожда – многогласен хор от хиляда ангели – славослови дивния светител на Русия с думите: „Православия поборниче, /покаяния и молитвы делателю и учителю изрядный, /архиереев  боговдохновенное украшение, /монашествующих славо и похвало: /писании твоими вся ны уцеломудрил еси./ Целевнице духовная, Игнатие богомудре,/ моли Слова Христа Бога, /его же носил еси в сердце твоем, /даровати нам прежде конца покаяние“.

____________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2004, 1-4, с. 73-83. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Роуз, Серафим. Издигане на ума, съгряване на сърцето, списание „Православно слово“, 2002, кн. 3, с. 15.

[2]. Канонизация святых. Троице-Сергиева лавра, 1988, с. 110.

[3]. Брянчанинова, епископа Игнатия. Сочинения. Москва, 2002, т. 1, Плач мой, с. 793.

[4]. Викторов, П., Святитель-подвижник. Журнал Московской Патриархии (ЖМП), 1958, кн. 1, с. 57.

[5]. Сочинения, т. 1, с. 793.

[6]. Пак там, с. 794.

[7]. Викторов, П. Пос. съч., с. 59.

[8]. Флоровски, Георги. Пути русского богословия, Вильнюс, 1991, с. 395. (*Св. Игнатий се позовава на съвременните тогава научни постижения в двете области, за да развие учението си за относителна на ангелите и душите, прекрасно изяснено от св. Теофан Затворник в „Душа и ангел – не тяло, а дух“).

[9]. Сочинения, т. 1, с. 795.

[10]. Пак там, с. 800.

[11]. Пак там, с. 801.

[12]. Осипов, А. Наставник духовной жизни. ЖМП, 1982, кн. 12, с. 140.

[13]. Ставрополски, Архиепископ Михаил, Епископ Игнатий Брянчанинов, ЖМП, 1967, кн. 6, с. 62.

[14]. Лозинский, М. Собрание пиессем святителя Игнатия Брянчанинова. М.-Спб. 1995, с. 497.

[15]. Сочинения, т. 1, с. 794.

[16]. Ставрополски, Архиепископ Михаил. Пос. съч., с. 68.

[17]. Лозинский, М. Собрание пиессем святителя Игнатия Брянчанинова. М.-Спб. 1995, с. 36.

Изображения: авторът Дарин Алексиев (1974-2021) и св. Игнатий Брянчанинов (1807-1867). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9bk

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s