Архимандрит доц. Павел Стефанов

Сто двадесет и три ръкописа са гръцки, написани на пергамент, включително препис на Библията от 987 година[39]. Други сто пергамента са на грузински език[40]. В „Ивер“ се пазят и деветнадесет славянски ръкописа от XV-XVII-ти век, повече от които са от български произход[41]. Един ръкописен Псалтир в „Ивер“ е писан от трима души – монах Даниил в църквата „Св. Никола“ в София (1598),  който по-късно става известен преписвач в Етрополския манастир, брат му граматик Стоян и дяк Владко в църквата „Св. Богородица“ „в горе Боуковику“[42]. В Иверската обител се пази един от деветте преписа на Пространното житие на св. Климент Охридски, което датира от XV-ти век. Именно от Иверския фрагмент са направени останалите три преписа, които са, както изглежда, все от XVI-ти век – така наречените Атонски и останалите два от манастира „Св. Дионисий“ също в Света Гора[43].

Библиотеката притежава и 15,000 старопечатни книги. На историята на Иверския манастир е посветено едно литературно произведение, разпространено в руската литература. То носи различни заглавия – „Слово об Иверском Афонском монастыре“[44] или „Слово о Светогорском монастыре зовомый Иверский“[45]. В популярния цикъл на Богородичните чудеса е включено чудо № 20 със заглавие „О святой обители Иверской и о честней и святой икони Портаитиса глаголемой“[46].

В иверския скит „Св. Иоан Кръстител“  в края на XVIII-ти и началото на XIX-ти век  работи просветеният монах Партений от Закинтос. През 1793 година той поръчва изготвянето на щампа с патрона на скита във Венеция, а през периода 1804-1820 година сам гравира поне шестнадесет други произведения[47].

Иверският манастир поддържа тесни отношения с целия Балкански полуостров. В него се пази например епитрахил, подарен от Ирина, сестра на Агира, която е съпруга на Раду Михня – войвода на Влашко (1601-1602, 1611, 1611-1616, 1620-1623) и Молдова (1616-1619, 1623-1626)[48].

Съществуват много сведения за връзки на Иверската обител с България, които досега не са били обект на научен интерес. Най-ранният запазен документ, който свързва Иверския манастир с Българската църква, е удостоверение за имоти от 982 година, дадено от жителите на Иерисо на иверските монаси. То е подписано от няколко свидетели със славянски имена, включително и на глаголица от „Гиорги поп“[49]. Житието на св. Георги Иверски (1014-1066) разказва, че когато пътува от Атон за Цариград, той попада на изолирано българско село в Родопите. Оказва се, че в условията на византийското господство, далеч от църковен и административен контрол, те са се върнали към езичеството и се покланят на мраморен идол на богиня. В ревността си светецът разрушава с чук статуята и наставлява селяните в православната вяра[50].

Роженският манастир до българската граница с Гърция е основан през 1205-1207 година от владетеля на Мелник деспот Алекси Слав, племенник на цар Калоян. През 1761 година с патриаршеска грамота той е превърнат в метох на Иверския манастир в Атон. След тридесет и девет години  монахът зограф Яков Иверски създава копие от чудотворната икона „Св. Богородица Иверска“ (Портаитиса) с кивот, заплатени от кожарския еснаф в Мелник. В документи на цариградските патриарси Паисий I, Митрофан III и Иоаникий I са споменати редица църкви в Мелник и неговия район, които принадлежат на Роженската обител – „Св. Богородица Табачка“, Св. Апостоли“, „Св. пророк Илия“, „Св. Георги“[51].

Икона „Христос на трон“ от Несебър е дарена през 1603 година от грък с грузинско потекло и фамилно име Иверопулос[52]. В Елена се пази Требник от втората половина на XVII–ти век, в който на лист 2а и 28а е поставен печат на Иверския манастир с изображение на Успение Богородично и български надпис от 1622 година[53]. Сребърен напрестолен кръст, подарен от влашкия войвода Матей Басараб на Иверския манастир през 1642 година, по-късно попада в Свищов, където и сега се намира[54]. В Етнографския музей в София се съхранява дискос, който според надписа на него е бил собственост на иеромонах Акакий Иверски през 1697 година[55]. Параклисът „Св. Архангели“ в Иверския манастир е декориран през 1812 година с иждивението на проигумена Софроний от Ески Джумая (днес Търговище) и хаджи Георги от Котел. Хаджи Гено и синовете му от Казан (Котел) и Сава Хаджиилиев от Шумен заплащат за зографисването на друг параклис – „Св. Иоан Кръстител“ през 1815 година[56]. Руският поклонник иеромонах Аникита вижда през 1834 година в един от параклисите на Иверската обител мощи на българския мъченик св. Игнатий Старозагорски, „осквернен с мохамеданство в детството си не по своя воля“[57]. До средата на XIX–ти век манастирът има много метоси из българските земи – в Мелник, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Котел, Жеравна, Велико Търново, Горна Оряховица, Варна и други. Когато църковната борба навлиза в разгара си, метосите са затворени и разпродадени.

Един от пътищата, по който Иверският манастир става популярен в българските земи, е иконографията. Чудотворната Иверска икона на св. Богородица „Вратарка“ (Портаитиса) според легендата произхожда от епохата на византийския император и иконоборец Теофил (829-842). Тя е собственост на благочестиво семейство, което я пуска в морето, за да я спаси от унищожение. Синът става монах в Иверския манастир, където идва иконата. Оттогава тя извършва много чудеса[58]. Тази светиня е спомената в житията на светците, например на св. Иоан Кукузел и други,  и често се интерпретира в иконографията. На нея Младенецът обикновено държи  свитък – символ на евангелското учение[59]. В някои икони към св. Богородица с Младенеца се добавя цикъл с чудесата, извършени от нея, и пано с изглед на Иверския манастир[60]. Св. Богородица Иверска е любим сюжет и за руските зографи[61]. През XIX-ти век се произвеждат атонски и руски гравюри с Иверската икона. Едно копие от нея украсява едноименния руски храм в Харбин (Китай)[62]. Известността на тази икона води до недоразумения. Като „Богородица Портаитиса“ се окачествяват изображения, които изобщо не спадат към този тип.  Ранен пример за това са стенописите в кипърската църква „Св. Богородица Асинска“ от XIV-ти век, където в люнет на нартекса е представена Богородица Знамение (тя в поза оранта, а Христос в медалион), но придружаващият надпис е „Портаитиса“[63].

От многобройните копия на иконата „Св. Богородица Иверска“ световна известност придобива това, което започва да мироточи в Монреал през ХХ-ти век. Количеството миро, отделяно от нея, не е постоянно. През Страстната седмица иконата „пресъхва“, а в други дни от нея изтича до една чаша течност. Струите излизат от благославящата десница на Младенеца, от свитъка на лявата Му ръка и от звездата на рамото на св. Богородица, която символизира нейното вечно девство. Пазителят на тази чудотворна икона Иосиф Муньос-Кортес е убит при неизяснени обстоятелства в Атина, при което иконата изчезва[64].

В руската книжнина се размножава и чете едно произведение, озаглавено „Сказание о иконе Богоматери Иверской“[65]. Литургиката познава редица служби, параклиси и акатисти на същата икона, изпълнявани на трите празника в нейна чест – 12 февруари, 13 октомври (пренасяне на иконата в Москва през 1648 година) и вторник на Светлата седмица[66].

Иверската св. Богородица е пряко свързана с най-героичните моменти от нашата история. Нейно изображение е представено на едната страна на Самарското знаме, което води българските опълченци в победоносните сражения по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878). На другата страна на флага са изобразени славянските просветители св. Кирил и Методий[67].

Иверският манастир има подвория и в Русия. Едно от тях е Николо-Угрешкият манастир, който е основан през XIV-ти век. През 1556 година е предаден за подворие на „Хилендар“, а през 1651 година – на „Ивер“. Неговият 29-ти поред игумен е Кирил, споменат като „българин от Казанлък“ и по всяка вероятност е светогорски монах. Той идва в Русия през 1813 или 1814 година и донася църковни съсъди и евангелие от Атон[68].

Манастирът „Велюса“

Този средновековен манастир е една от главните забележителности на Струмишкия район в Македония. Посветен е на иконата „Св. Богородица Милостива“  – на гръцки език „Елеуса“, преосмислено от местното население като „Велюса“. Храмовият празник е на 8 септември – Рождество Богородично. Обителта е основана през 1080 година от монаха Мануил, който идва от манастира „Св. Авксентий“ във Витиния (Мала Азия). Явно за него обетът  за нестяжание  има доста разтегливо съдържание, защото той купува със свои средства 162 модия земя (около 13,6 декара), а по-късно става Тивериополски (Струмишки) епископ. За това свидетелства лапидарен надпис в манастирската църква, който днес е свален, но е публикуван от Пти[69]. Милетич погрешно смята, че плочата не произхожда от Велюса, а от близкия манастир „Водоча“[70]. В храма са запазени отчасти великолепни стенописи от XI-XII-ти век, които се отнасят към Комнинската школа.

„Велюса“ е подчинен на грузинския Иверски манастир в Света Гора, а не на местния владика или съседното село. „Ивер“ го дава под наем на един от своите монаси за срок от пет години, който е игумен и е подпомаган от един иеромонах. „Велюса“ разполага с големи недвижими имоти. В „Ивер“ се пази един сборник от края на XI-ти век с четири хрисовула на императорите Алексий, Иоан и Мануил Комнин. С първия от тях, който датира от 1085 година, император Алексий освобождава манастира от данъци и забранява на Цариградския патриарх, Охридския архиепископ и Тивериополския епископ да го включват в своята юрисдикция. Императорът подарява на Велюшкия манастир още 500 модия земя в землището на село Кръстовица. Когато отива на поход срещу Сърбия, Алексий посещава обителта и издава втора грамота от 1106 година, с която ѝ предоставя нови дарения, включително и петнадесет парика (зависими селяни)[71]. Другите два хрисовула потвърждават тези придобивки.

XIV-ти век

В библиотеката на Хилендарския манастир на Атон се пази едно Четвероевангелие, преписано през 1322 година за българския цар Георги II Тертер (1321-1323). След приписката на автора е нанесена втора тайнописна бележка със същия почерк. Използвани са глаголически и грузински букви. Александър Яцимирски и Йордан Иванов разчитат бележката по следния начин: “На благочестивия в Христа Георгия“[72]. Грузинското писмо може да се обясни с влиянието на Иверския манастир, но не по-малко впечатляваща е историческата памет за глаголицата сред книжовните българи през XIV-ти век.

През 1978 година Николай Панайотов от Историческия музей в Провадия попада на неизвестни дотогава надписи в Северната пещера на масива Саръ кая до града. Те се оказват грузински, написани на писмото асомтаврули с елементи от писмото нусхури.  С тях са запознати грузински учени, които ги разчитат. През XIV-ти век Северната пещера е превърната в един от многобройните исихастки манастири в България.

До надписите са изобразени дванадесет схематични фигурки на апостолите. Според Д. Овчаров това са кръстове[73], а П. Иванов вижда в тях „богомилски знаци“, защото не знае, че богомилите отхвърлят кръста[74].

Самите надписи са четири:

1. Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай ни, амин!

2. Това са светите апостоли.

3. Микаел [Михаил] грузинеца – мене грешния в молитвите си поменувай.

4. Свети Георги.

Провадийските надписи доказват, че грузински монаси посещават България през втората половина на XIV-ти век и общуват не само с големи манастири като Бачковския, пряко свързани с грузинската история, но и с по-малки, и то отшелнически обители[75]. Грузинските традиции в анахоретството са още от V-ти век, докато българските започват от IX-ти век. Грижливото издълбаване на тези надписи предполага по-продължителен период на пребиваване на (отец?) Михаил у нас. Неговото гостуване може би е свързано с факта, че в Провадия съществува стара арменска община.

XIX-XX-ти век

В края на XIX-ти и началото на XX-ти век Грузинската църква се стреми да постигне автокефалия, като се откъсне от Руската църква. Паралелът с българската църковна борба е естествен. В своята статия „Националният принцип в Църквата“ епископ Кирион заявява, че българите имат право на автокефалия, но стремежът им да поставят българскки владика във всеки граед със смесено гръцко-българско население, нарушава православните канони и представлява „филетизъм“ или „въвеждане в Църквата на етнически различия, двувластие и разкол“. Според него е заслужена схизмата, наложена от Цариградския събор на българите през септември 1872 година, защото те обявяват Църквата си за автокефална в противоречие с екзархийския ферман. От своя страна, епископ Леонид обвинява руския Свети Синод, че се придържа към „схизматичното гледище на българите“, като отхвърля териториалните претенции на Грузинската църква с Временните правила от юли 1917 година. Според него българите поставят национализма си над Църквата и нарушават каноните, за да постигнат целите си, а грузинците само искат да поправят нарушението на каноните[76].

Грузинската и Българската църква поддържат постоянни връзки след Втората световна война. След като участва във Всеправославната конференция в Москва срещу икуменизма и римокатоличеството през 1948 година, Пловдивският митрополит (по-късно патриарх) Кирил предприема пътуване из Грузия по покана на католикоса Калистрат (Цинцадзе).Той се запознава подробно с дейността на Грузинската църква, която се възражда след десетилетните гонения на болшевишкия режим, и остава възхитен от гостоприемството и религиозността на грузински народ[77].

Католикос-патриархът Ефрем II (Сидамонидзе), който възглавява Грузинската църква от 1960 до 1972 година, е награден и с български църковен орден.  Той му е даден от патриарх Кирил.

Грузинско-българските църковни връзки са продължени при ръководството на патриарх Максим (1971). Той възглавява делегация, която включва Старозагорския митрополит Панкратий, Макариополския епископ Николай и други, и посещава Грузия и Армения от 7 до 10 май 1974 година. В Тбилиси членовете на делегацията се срещат с католикос-патриарха Давид и министър-председателя Михаил Михайлович Лелашвили[78]. Визитата е върната след пет години, когато католикосът Илия гостува на патриарх Максим и Българската църква[79].

На 9 юни 2005 година по време на Международния фестивал за православната музика „Св. Богородица – Достойно есть“ в Поморие, е изнесен концерт от грузинския момчешки хор „Мдзлевари“. Хорът се състои от повече от петдесет момчета и петнадесет младежи, които пеят отделно. На открита сцена момчешкият хор се представя пред участници и гости на фестивала с избрани грузински народни песни. В края на концерта приятна изненада е изпълнението на български език на песента „Къде си, вярна ти любов народна“. Хорът е основан през 1994 година. Името на състава идва от старинна грузинска дума, означаваща пеене и се свързва с пеенето на птичките. Ръководители на хора са баща и син – Тариел и Кака Онашвили, едни от най-популярните изпълнители на грузински народни песни и носители на множество награди[80].

На 8 и 9 юли 2007 година вицепремиерът и министър на външните работи Ивайло Калфин е на официално посещение в Грузия по покана на министъра на външните работи на страната Гела Бежуашвили. В състава на делегацията е включен и ректорът на Софийската духовна семинария Велички епископ Сионий. Калфин е приет и от грузинския патриарх Илия II[81]. На посещение в Грузия от 12 до 15 октомври 2007 година е българска църковна делегация, която включва Видинския митрополит Дометиан, Варненския и Великопреславски митрополит Кирил и архимандрит Игнатий, предстоятел на българския храм в Москва. Те участват в честването на 30-годишнината от интронизацията на Грузинския патриарх Илия II и 1400-годишнината на манастира „Джвари“ (Св. Кръст)[82].

_________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2009, кн. 2, с. 41-53. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Бележки

[39]. Хаканов, А. Афонский список грузинской Библии 987 г. и значение его для исправления печатного текста. – Богословский вестник. Т. 3, 1903, 418-426.

[40]. Treasures of Mount Athos. Georgian Manuscripts. – http://www.culture.gr/2/21/218/218et/e218et00.html

[41]. Трифунович, Ч. Словенски рукописи у манастиру Ивирону на Светоj Гори. – Библиотекар (Београд), 1968, № 5, 425-431.

[42]. Иванов, Й. Цит. съч., с. 278.

[43]. Илиев, И. Пространно житие на Климент Охридски. –  В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. III. С., 2003, с. 383.  Виж и Житие на Климент Охридски. – В: Гръцки извори за българската история. Т. IX, ч. II. С., 1994, с. 10, бел. отдолу.

[44]. Протасьева, Т. Н. Описание рукописей Синодального собрания (не вошедших в описание А. В. Горского и К. И. Невоструева). Ч. 1. № 577-819. М., 1970, с. 157, № 767.

[45]. Същата. Описание рукописей Чудовского собрания, с. 208, № 355.

[46]. Джурова, А., В. Велинова. Опис на славянските ръкописи от Самоков. С., 2002, с. 72, № 1.

[47]. Treasures of Mount Athos. 4.9. St. John the Baptist and the Scete of Iviron. – http://www.culture.gr/2/21/218/218ad/e218ad9.html

[48]. Nasturel, P. S., C. Rezachevici. Un patrafir de la Manastirea Ivirilor si neamul doamnei lui Radu Mihnea. – Studii si Materiale de Istorie Medie, XIV, 2006, 111-120.

[49]. Иванов, Й. Цит. съч., 21-23.

[50]. Цинцадзе, Я. Българска езическа богиня от XI-ти век според един грузински извор. – Исторически преглед, 1960, № 2, 86-89.

[51]. Геров, Г., Б. Пенкова. Р. Божинов. Стенописите на Роженския манастир. С., 1993; Стоилов, Ст. Роженският манастир – основаване и история. – Македонски преглед, 29, 2006, № 3, 115-122; Стоилов, Ст., В. Георгиева. Роженският манастир – коренът, историята, чудесата. С., 2006.

[52]. Акрабова-Жандова, Ив. Икони в софийския Археологически музей. Датирани икони. С., 1965, 30-31, обр. IV.

[53]. Станев, Хр. Еленски летопис. Из миналото на град Елена и Еленския край. С., 2001, с. 218.

[54]. Стефанов, Ст. Кръст в църквата „Св. Димитър“ в Свищов. – Известия на Етнографския музей. Т. 10-11, 1932, 205-208, ил. 1-3.

[55]. Чилев, П. Надписи по съдове, накити и военни предмети в Народния етнографски музей. – Известия на Народния етнографски музей. Т. 2, 1922, № 3-4, с. 134, № 14.

[56]. Иванов, Й. Цит. съч., 278-279.

[57]. Жмакин, В. Путешествие иеромонаха Аникиты по святым местам Востока в 1834-1846 гг. – Християнское чтение, 1891, ч. 1, с. 448.

[58]. Чудесата на Пресвета Богородица. Превод от гръцки схимонах Паисий. 2 прер. и доп. изд. [б. м., б. д.], 47-53.

[59]. Николай, епископ Макариополски. Иконата „Иверска св. Богородица“. – Църковен вестник, № 16, 28 май, 1977; Николова, Д. Иверската икона на св. Богородица. – Църковен вестник, № 13, 28 март-3 април 1994.

[60]. Койнова-Арнаудова, Л. Икони от Мелнишкия край. С., 1980, № 45-47; Тревненска живописна школа. Съст. и ред. А. Божков. С., [1980], кат. № 115.

[61]. Маевский, В. А. Иверская Богоматерь на Афоне, в Москве и Белграде (историко-догматический ескиз). Белград, 1932; Иверская икона Божией Матери. М., 2006.

[62]. Иверский, Е. В Иверском приходе. – http://www.rusk.ru/st.php?idar=424189.

[63]. Papageorghiou, A. Masterprieces of Byzantine Art of Cyprus. Nicosia, 1965, pl. XI,2.

[64]. Знамение последних времен. Чудотворн ый мироточивый Образ Божией Матери Иверской-Монреальской и приснопамятный хранитель Его Иосиф (Хосе) Муньос-Кортес. Ред. Ю. Г. Милославский. СПб., 2000, 3-247.

[65]. Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вторая половина XIV-XVI вв. Ч. 2. Л.-Я. Л., 1989, 362-365.

[66]. Спасский, Ф. Г. Цит. съч., 238-240; Джурова, А. В. Велинова, Цит. съч., с. 95, № 3.

[67]. Нестор, архимандрит. Самарското знаме – светиня. – Църковен вестник, № 9, 21 март 1977; Ценов, Й. Самарското знаме – изработка, история и значение. – Исторически преглед, 1989, № 4, 64-78.

[68]. Булгаков, Св. Настольная книга священно-церковнослужителей. Т. II. М., 1993, с. 1486.

[69]. Petit, L. Le monastère de Notre Dame de Pitié. – Известия Русского археологического института в Константинополе. Т. VI. 1900, 1-153.

[70]. Милетич, Л. Струмишките манастирски черкви при село Водоча и село Велюса. – Македонски преглед, 2, 1926, № 2, 35-48.

[71]. Лосева, О. В., А. В. Крюков. Велюса. – В: Православная энциклопедия. Т. 7. М., 2004, 541-542.

[72]. Христова, Б., Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на български книжовници X-XVIII-ти век. Т. 1. X-XV-ти век С., 2003, 154-155, бел. 42, табл. XVI.

[73]. Овчаров, Д. Български средновековни рисунки-графити. С., 1982, 80-81.

[74]. Иванов, П. Относно символичните значи на богомилите (светлина върху тема, неизследвана от нашите учени). – Научни съобщения на Съюза на учените в България. Т. 9, 2007; http://geocities.com/usb_dobrich3/060.pdf

[75]. Шанидзе, А. Новооткрытые надписи в Болгарии. –  Известия Академии наук Грузинской ССР. Серия языка и литературы, 1978, № 3, 93-94; Панайотов, Н. Грузински епиграфски паметници. – Векове, 1979, № 5, 76-77.

[76]. Werth, P. Georgian Autocephaly and the Ethnic Fragmentation of Orthodoxy. – Acta Slavica Japonica. T. 23, 2006, 74-100; http://srch.slav.hokudai.ac.jp/publictn/acta/23/a23-contens.html

[77]. Кирил, митрополит Пловдивски. Гости на Руската църква. Пловдив, 1949, 112-131.

[78]. Нестор, архимандрит. Визит Святейшаго Патриарха Болгарского Максима Предстоятелям Грузинской и Армянской Церквей. – Журнал Московской Патриархии, 1974, № 8, 60-62; http://www.orthlib.ru/JMP/74_08/24.html

[79]. Никита, архимандрит. В братских объятиях любви и дружбы. –  Журнал Московской Патриархии, 1979, № 10, 47-51.

[80]. Грузинският момчешки хор Мдзлевари предизвика специален интерес на Православния музикален фестивал в Поморие. – http://www.religiabg.com/?p=news&id=5527&action=post, 10 юни 2005.

[81]. Ивайло Калфин на посещение в Грузия. – http://news.ibox.bg/news/id_1365393609, 8 юли 2007.

[82]. Спирова, Полина. Българска църковна делегация заминава за Грузия. – http://www.dveri.bg/content/view/5123/29/, 9 октомври 2007.

Изображения: авторът архимандрит доц. Павел Стефанов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9ar