Исторически връзки между Грузинската и Българската църква*

Архимандрит доц. Павел Стефанов

Прабългарски племена се заселват в Южен Кавказ още през II-ри век след Христа[1]. През III-ти век в иверски надписи се срещат персийски имена, носени от прабългари, като Аспарух, Заберган, Безмер и други[2].

Християнизацията на България през IX-ти век слага началото на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава „иберийците“ сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език[3]. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори, като Марен Таден (Париж), са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир[4]. Когато св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров стигат до извода, че глаголицата е мисионерска азбука, чиято структура и функция има преки успоредици в църковното грузинско писмо (хуцури) и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата и хуцури поразително си приличат, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38-40). Общата система на построяване на азбуките е еднаква, защото „корелативните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак“[5]. Буквите имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която такова значение имат само буквите, заимствани от гръцката азбука. Немският историк Готфрид Шрам също е на мнение, че св. Кирил и Методий са вдъхновени да създадат глаголицата от грузинската азбука, с която ги запознава св. Иларион[6].

В Зографската грамота на цар Иван-Александър (март 1342 година) се споменава, че различни народи, включително и „иверите“ (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон[7].

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен „Повест о иверех како приидоше в богоразумие“, се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи[8].

Българската преработка на апокрифното „Слово за Сивила“ от XIII-ти век поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство след българите и подчертава тяхната преданост към православието: „Вторият род са грузинците: кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи“[9].

Редица сходни елементи се откриват в българската и грузинската стенопис, но те се дължат не на преки влияния, а преди всичко на общата им византийска основа[10].

Авторът архимандрит доц. Павел Стефанов

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на XII-ти век, фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие – разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 година, въпреки че подобно чудо е свързано и със св. Николай Мирликийски (IV-ти век). Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи „кукумион“ (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси[11].

Бачковският манастир

По време на византийското господство над България някои грузинци, които се издигат в иерархията на Византия, са изпращани на ръководни постове в българските земи. Един от тях с фамилия Цурнавели е губернатор, за което се съди по намерения му личен печат, публикуван от Винсен Лоран[12]. През 1016 година стратег на Доростол (днес Силистра) е Цицикий, син на патриций Тевдат Ивериеца и сътрудник на император Василий II Българоубиец[13]. При управлението на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118) осъществяват кариера двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Според „Алексиада“ на Анна Комнина двамата са от арменски произход, но няма съмнение, че не са монофизити, а православни. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, има чин севаст и велик доместик на Запада (главнокомандващ на войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско. През декември 1083 година Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика – гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен[14]. За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в село Стенимахос (днес Асеновград) и една крепост, също там. Той построява и замък до село Горни Воден[15].

С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладяването на манастира от гръкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят може да бъде ромей (византиец). Този текст не можело да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от Иерусалимския патриарх Евтимий. Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 година, но волята му, манастирът да бъде само грузински, се спазва до края на XII-ти век. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Иоан Петрици (1050-1130)[16].

От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластична, разчленена с профилирани слепи аркади – едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява нов за Балканския полуостров тип, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния – параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на костохранилището, показват, че Костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Иоан Иверопулец, който рисува фигурите на св. Иоан, Евтимий и Георги Иверски. През 1199 година Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава[17]. Грузински влияния се установяват и в църквата „Св. Георги“ в Асеновград, която също е основана от Бакуриани[18].

Изглежда манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху сребърната обковка на известната чудотворна Богородична икона има дарителски надпис от 1311 година от двама грузинци, жители на Тао-Кларджети.  В него се казва: „Тази света икона на пресветата наша царица Богородица Петричка е обкована от двамата братя по плът от Тао, синове на Игнатий, наставника Атанасий и Окропир за 125 перпери и [нека се постави] свещник… до [нея]…“ По-нататък надписът отбелязва като хронологичен маркер царуването на византийските императори Андроник [II] и Михаил [IX] Палеолог, управлявали между 1234 и 1320 година, и на грузинските владетели Константин и Димитър Багратиди[19]. Грузинци подаряват и кръста върху купола  на главния храм на манастира, върху който има грузински надпис[20]. Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал[21]. Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Иоан Богослов на северната стена в притвора на костницата[22].

Авторът архимандрит доц. Павел Стефанов

В скриптория на Бачковския манастир през XV-ти век двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се  пази в Института за ръкописи „Корнелий Самсонович Кекелидзе“ в Тбилиси[23]. През XIV-XV-ти век в гръцки ръкописен Стихирар от XIV-ти век (сега в Централния историко-археологичен музей, № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на XIII-ти век в същата сбирка  (Централния историко-археологичен музей, № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 година ахалцихски свещеник Иован Маркозашвили[24]. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ има един грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 година.

Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковноисторическия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят двадесет и седем нотирани гръцки ръкописи от същия манастир, датирани от XI-ти до XIX-ти век[25]. Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от XIII-ти век[26]. Също е ценен един Стихирар от началото на XVI-ти век[27].

През 1706 година Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България[28].

Иверският манастир

Този светогорски манастир е друга сакрална територия, на която общуват българи и грузинци. Намира се на североизточната страна на Атонския полуостров в Северна Гърция. Основан е през последната четвърт на Х-ти век от св. Иоан Иверски и Иоан Торник, който е придворен на грузинския цар Давид и византийски велможа. Сотириос Кадас предполага, че тези две имена принадлежат всъщност на един и същи човек[29]. Торник се замонашва в македонски манастир и се подвизава в друг манастир на Олимп – две места, където несъмнено общува с българи. Храмът на „Ивер“ първоначално е построен през първата половина на XI-ти век от грузинския монах св. Георги Варасваци[30], но е възстановен през 1513 година. Иверският манастир е посветен на Успение Богородично и заема трето място в иерархическата подредба на двадесетте атонски манастири. До 1357 година е в грузински ръце, но тогава Цариградският патриарх Калист издава грамота, с която нарежда „Ивер“ да мине във владение на гръцките монаси.

През XIX-ти век в Иверския манастир се подвизават двама видни грузински монаси – Венедикт и Висарион. Отец Венедикт е от Шорапански уезд, Кутаиска губерния на Имеретия. Баща му е селски свещеник, а брат му е в свитата на последния имеретински цар Соломон II. Когато царят емигрира в Турция, двамата братя го придружават. След смъртта на царя Венедикт заминава за Иерусалим. През 1816 година той се заселва в атонския манастир „Св. Пантелеймон“, оттам отива в Дионисиу, а накрая в „Ивер“. Отец Венедикт се прочува като голям постник. Негов духовен син е грузинецът Иларион. Венедикт умира на 9 март 1862 година[31].

Старецът Висарион е роден в Гурийското княжество на Грузия. Баща му е протоиерей Максим Кикодзе. Тогава в Грузия има обичай да се изпращат на всеки три години по дванадесет юноши, за да следват в Атина. През 1835 година Висарион отива не там, а в Атон, където живее в една килия със стареца Венедикт в продължение на 58 години. Той умира на 9 октомври 1893 година [32].

Авторът архимандрит доц. Павел Стефанов

Грузинци и гърци продължават да водят борба за ръководството на обителта в началото на ХХ-ти век[33]. Макар и изтласкани от манастира, грузински монаси продължават да обитават неговия скит „Св. Иоан Кръстител“, основан през 1730 година. Църквата му е построена през 1779 година и е украсена със стенописи след двадесет години. В средата на ХХ-ти век тя остава без монаси, защото последният грузинец в Иверския манастир умира през 1955 година[34]. В житието на св. мъченик Яков Костурски (убит на 1 ноември 1520 година) се твърди, че се заселил в иверския скит „Св. Иоан Предтеча“ при стареца Игнатий. Това твърдение е анахронизъм, защото тогава скитът още не съществува[35].

Със същия скит е свързан подвигът на българския мъченик св. Прокопий. Той е роден в края на XVIII-ти век в околностите на Варна от благочестиви родители. Когато е на двадесет години, постъпва в иверския скит “Св. Иоан Предтеча“. Скоро приема монашество под духовните напътствия на стареца Дионисий, известен със строгостта си.  Младият Прокопий не успява да издържи на суровия монашески живот и решава да се върне към светския живот.  В големия малоазийски град Смирна, където отива, Прокопий лекомислено решава да се откаже от християнската религия. Отива при кадията и приема мюсюлманството. Много скоро обаче, младежът горчиво съжалява за стореното. Измъчван от угризения, той търси начин да изкупи греха си. По съвета на възрастен духовник, негов познат от Света Гора, той се отдава на пост и молитва, като пожелава и мъченическа смърт в името на Христа, за да изкупи греха си. Младият българин отива отново при кадията и хвърля демонстративно на земята знака на исляма – зелената чалма. Турците дълго го увещават с обещания за високи постове, но покаялият се младеж е непреклонен.  За „вероотстъпничество“ Прокопий е осъден смърт. Мъжеството на мъченика смущава турците и никой от тях не посмява да му отсече главата. Тогава един потурнак обезглавява младежа. Така мъченик Прокопий Варненски изкупва греха си и умира за Христос на 25 юни 1810 година в Смирна.

Стенописите в църквата на „Ивер“ датират от XVI-XIX-ти век. От иконите най-известна е „Св. Богородица – Портаитиса“ (Вратарка), която има много копия в православния свят. Тя се пази в едноименния параклис до статия вход на манастира, изграден през 1680 година. Иконата е покрита с позлатена обковка[36]. Според преданието тази икона ще напусне Света Гора преди нейното окончателно запустение. Пред нея денонощно гори кандило (лампада). Руският митрополит Питирим твърди, че когато започнат политически конфликти или природни бедствия, кандилото започва силно да се люлее, без да е докоснато от човешка ръка. Когато сам се е изправил пред иконата в хладния храм, той твърди, че е усетил как от нея го облъхва топла струя въздух[37].

Авторът архимандрит доц. Павел Стефанов

„Ивер“ притежава и много ценни утвари, одежди, библиотека с 2187 ръкописа, от които 654 са проучени от П.  Сотирудис. Кодекс № 1417 датира от XI-ти век и включва фрагменти от неизвестни слова на св. Григорий Назиански[38].

Следва… (виж тук)

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2009, кн. 2, с. 41-53. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Бележки

[1]. Голийски, П. Българите в Кавказ и Армения (II-X-ти век). С., 2006.

[2]. Чобанов, Т. Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав. С., 2006.

[3]. Сирадзе, Р. О староболгарско-грузинских литературных  связах. – Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1977, № 2, 63-64. Срв. Цамуишвили, А. И. Болгаро-грузинское содружество и историко-културные взаимоотношения. Тбилиси, Мецниереба, 1980.

[4]. Сирадзе, Р. Цит. съч., с. 64.

[5]. Привалова, М. И. Об источниках глаголицы. – Ученые записки Ленинградского Государственного университета. Серия филологических наук. Вып. 52, 1960, 22-32; Прохоров, Г. М. Глаголица среди миссионерских азбук. – Труды Отдела древнерусской литературы. Т. 45, 1992, с. 183.

[6]. Schramm, G. Slawisch im Gottesdienst. Kirchenwortschatz und neue Schriftsprachen auf dem Wege zu einem christlichen Südosteuropa. München, 2007 Südosteuropäische Arbeiten, 129).

[7]. Иванов, Й. Български старини из Македония. Фототипно издание С., 1970, с. 588; Даскалова, А., М. Райкова. Грамоти на бългаските царе. С., 2005, с. 37.

[8]. Текстът е публикуван по ръкопис № 56 на сбирката на Печката патриаршия, който е Стишен пролог от последната четвърт на XIV-ти век:Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. С., 1996, 262-263, бел. 42.

[9]. Пак там, с. 272.

[10]. Мавродинова, Л. Общие иконографические особенности в средновековой монументальной живописи в Грузии и Болгарии. Тбилиси, 1977, 1-14 (II международный симпозиум по грузинскому исскуству).

[11]. Привалова, Е. Л. Павниси. Тбилиси, 1977, 91-111. Срв. Raff, T. Der hl. Georg als Knabenretter. – Münchner Zeitschrift für Balkanstunde. T. 3, 1980, 111-126.

[12]. Laurent, V. Un nouveau gouverneur de la Bulgarie byzantine: le géorgien Tsournabélès. – Buletinul Societatii numismatice romane, 38-41, 1944-1947, 7-15.

[13]. Георги Скилица – Иоан Кедрин. Кратка история. – В: Гръцки извори за българската история. Т. 6. С., 1965, с. 289.

[14]. Издания: Типик на Григорий Бакуриани. – Извори за българската история. Т. 14. Гръцки извори за българската история. Т. 7. С., 1968; Шанидзе, А. Грузинский монастырь в Болгарии и его типик. Тбилиси, 1971; Типик Григория Пакуриани. Комм. В. А. Арутюнова-Фиданян. Ереван, 1978; Gautier, P. Le typicon du sébaste Grégoire Pakourianos. – Revue des études byzantines. T. 42, 1984, 5-146.

[15]. Цончев, Д. Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околността. – Известия на Археологическия институт. Т. 23, 1960, 99-110.

[16]. Станимиров, Ст. Бачковският манастир от 1086 до 1402 година – Духовна култура, 1939, № 7-8, 238-251; Ломоури, Н. Ю. К истории грузинского Петрицонского  монастыря (Бачковский монастырь в Болгарии). Тбилиси, 1981; Данков, Е. Средновековната философска школа в Петричкия (Бачковския) манастир. – Философска мисъл, 1984, № 3, 96-105.

[17]. Бакалова, Е. Изображения на грузински светци в Бачковската костница. – Известия на Института за изкуствознание. Т. 16, 1972, 87-108; Същата. Бачковската костница. С., 1977; Panayotova-Piquet, D. Les peintures de Backovo – oeuvre d’Ivan le Géorgien. – Bedi Kartlisa. T. 39, 1981, 182-215; The Ossuary of the Bachkovo Monastery. Ed. By E. Bakalova. Plovdiv, 2003.

[18]. Tolidjian, B. Inspirations from the Caucasus: An Examination of the External Wall Decoration of Some Gregorios Pakourianos Monastic Foundations Around Plovdiv, Bulgaria. – http://www.cl.bas.bg/magazines/bulgarica/2003-06/Preface%2003.htm.

[19]. Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Съст. М. Стоянов. С., 1973, с. 188, обр. 24. Срв. Станимиров, Ст. Чудотворната икона „Св. Богородица Петричка“ в Бачковския манастир. С., 1939; Ценева, И. Чудотворните икони на България. С., 2007.

[20]. Шанидзе, А. Грузинский монастырь в Болгарии и его типик. Тбилиси, 1971 (Памятники древнегрузинского языка, 13), 362-364.

[21]. Ласков, Д. Грузински надпис от Бачковския манастир. – Известия на археологическото дружество. Т. IV, 1915, 268-270.

[22]. Бакалова, Е., Р. Сирадзе, Новоткрит старогрузински надпис в Бачковската костница. – Музеи и паметници  на културата, 1975, № 3, 7-10.

[23]. Описание грузинских рукописей Государственного музея Грузии. Коллекция Н.IV. Сост. и подг. к печати Е. П. Метревели. Тбилиси, 1950, 189-195.

[24]. Шанидзе, А. Цит. съч., с. 48.

[25]. Тончева, Е. Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир  (Бачковска музикално-ръкописна сбирка – начални наблюдения). – Музикални хоризонти, 1987, № 6, 54-70; Джурова, А. За украсата на Бачковския ръкопис от XI-ти век, съдържащ Хомилии и Епистолии на Василий Велики ((EHAI) ЦИАИ 803 и НБКМ 95). – Труды Отдела древнерусской литературы, 58, 2008, 773-779.

[26]. Тончева, Е. Новооткрит паметник на средновековната музика от XIII-ти век в Бачковския манастир. – Българско музикознание, 1984, № 3, 3-46.

[27]. Атанасов, Ат. Стихирар ЦИАИ 817 – музикален ръкопис от Бачковския манастир. – Българско музикознание, 2003, № 1, 31-44.

[28]. Френски пътеписи за Балканите XV-XVIII-ти век Съст. и ред. Б. А. Цветкова. С., 1975, с. 271.

[29]. Kadas, S. Mount Athos: An Illustrated Guide to the Monasteries and Their History. Athens, 1980, p. 51. Срв. Ломоури, Н. Афонский Ивирон, 1000. Iviron on Mount Athos, 1000. Тбилиси, 1983.

[30]. Илия, епископ Шемокмеский. Св. Георгий Мтацминдэли (Святогорец) (к 900-летнему юбилею). – Журнал Московской Патриархии, 1966, № 6, 48-54.

[31]. Антоний Светогорец, иеромонах. Атонски подвижници на благочестието през XIX-ти век. Зографски манастир, 2002, 42-44.

[32]. Пак там, 45-53.

[33]. Иверският монастир в Света Гора и гръцко-грузинската разпря. – Църковен вестник, № 23, 28 септември, 1902.

[34]. Гавриил, архимандрит. Лавсаик на Света Гора. С., 1976, с. 75.

[35]. Павлов, Пл., Христо Темелски, Светци и духовни водачи от Македония. http://www.pravoslavieto.com/life/svetci_Makedonia/index.htm

[36]. Skhirtladze, Z. The Original Cladding of the Portaitissa Icon. – Oriens Christianus, 89, 2005, 148-219.

[37]. Питирим, митрополит. Воспоминания. Афон. – http://pravoslavie.ru/put/051228141719

[38]. Soteroudes, P. Fragments of Gregory the Theologian and Various Epigrams in the Manuscripts of the Iberon Holy Monastery. – In: Demetrio stephanos. Timetikos tomos gia ton kathegete Demetre Lupourle. Ed. A. Vasileiades, et al. Thessalonike, 2004.

Изображения: авторът архимандрит доц. Павел Стефанов (1948-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9a1

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s