Българската православна църква и борбата за спасяване на българските евреи по времето на нацизма – проява на действен хуманизъм и защита на свещения характер на човешкия живот*

Костадин Нушев

Номинирането на БПЦ за Нобелова награда заради нейните заслуги за спасяване на българските евреи е една достойна проява на благодарност и уважение от страна на еврейската общност.

Това е знак на почит и акт на възпоменание за достойната позиция и за смелите постъпки на духовните лидери на Църквата и българския народ по време на Втората световна война. Тази номинация показва заслужено уважение към водачите на Българската църква и е повод за припомняне на събитията от времето на Холокоста. Това припомняне е важно за нашето общество и за цялата европейска и световна общественост не само с оглед на историята, но и като пример и урок по хуманизъм в днешния ден. Престъпленията на нацизма и политиката на изтребление на евреите са едно колосално и безпрецедентно по своя характер престъпление в най-новата история на човечеството, а борбата срещу тази безчовечна и престъпна идеология е израз на истински хуманизъм и гражданска смелост в защита на общочовешките ценности. Примерът на достойна съпротива срещу злото и смела защита на правото на живот и човешко достойнство като свещени и неприкосновени чавешки права, е пример за хуманност и човещина в размирните, смутни, объркани и безчовечни времена на геноцид и масови престъпления. За да разберем в дълбочина позицията на Българската православна църква ни е необходимо да се опитаме да вникнем в мотивите и подбудите на нейните духовни водачи. На първо място това са позициите на Светия Синод и поведението на Софийския митрополит Стефан и Пловдивския митрополит Кирил, които са водещите фигури и авторитетни водачи по време на борбата срещу нацистката политика срещу евреите в България. Необходимо е да обърнем внимание на онези духовни ценности и общочовешки нравствени принципи на хуманизъм и човеколюбие, смелост, достойнство, отговорност, грижа за съдбата на ближния, състрадание и съпричастност, които са били движещи сили в борбата на българските архиереи срещу безчовечната и безбожна идеология и практика на нацизма.

Българската православна църква като религиозна институция на българския народ

Българската православна църква (БПЦ) е дълбоко свързана с историята на българския народ още от неговото християнизиране през ІХ век и до голяма степен е определяща за традициите на българската държава[1:17-224]. Мнозинството от българските граждани принадлежат към Православното християнско изповедание и затова ролята на Църквата в исторически моменти на криза се оказва ключова за взимането на определени съдбовни решения[2: 42-100].

По времето на Втората световна война Българската църква е официално държавно вероизповедание и по своя юридически статут е държавна църква. По силата на тогавашната Търновска конституция Църквата все още не е отделена от държавата и е религиозна институция на „господстващото вероизповедание“ в Царство България. В този исторически момент когато българската държава е съюзник на Третия райх и официалната политика на българското правителство е насочена към съдействие на нацистите за провеждане на антиеврейската политика на Балканите водачите на Българската църква застават срещу официалните политически решения по „еврейския въпрос“ и се обявяват срещу идеологията на нацизма, расизма и антисемитизма. Как да си обясним тази позиция и защо се получава така, че официалната религиозна институция в България не се придържа пасивно и раболепно към официалния политическия курс на държавата и правителството? Какви са духовните традиции и нравствени ценности на Българската църква, които са определящи за нейната идентичност и които я превръщат по-скоро в една авторитетна духовна институция и морална сила в българското общество, която се противопоставя на антихуманната политика срещу евреите?

Авторът Костадин Нушев

Българската църква, според нейните водачи, е по-скоро „народна църква“, която е носител на моралните устои на нацията. Екзарх Стефан в своите проповеди, речи и исторически изследвания много често нарича нашата църква „душата и съвестта на българския народ“. Това разбиране ни показва съзнанието за дълг и отговорност пред историята на българския народ и обяснява защо църковните водачи се превръщат в духовни лидери и авторитети на общественото внимание, които застават начело на гражданското общество, а не остават в ролята си на казионни църковни служители подвластно на държавната власт.

Отношението на Църквата към нацизма и антихуманната същност на антисемитската идеология и практика

Българската православна църква, в съгласие със своето християнско учение, духовни традиции и утвърдена практика на хуманност и толерантност, добросъседство и съпричастност отхвърля всички форми на антисемитизъм и расова омраза, насочени към представителите на еврейската общност. Една от основните характеристики и особености на Българската църква и на вярващите християни е свързана с духовните и културни традиции за християнско отношение към ближния. Това отношение е основано на истинското разбиране за универсалност на любовта към Бога и към ближния и не се ограничава само до етническата или политическа общност на собствения народ и собствената нация. Хуманното и човечно отношение към всеки човек включва съблюдаване на Божия закон и Божията справедливост към всеки и към всички. Към тази категория за ближен в условията на заплаха, гонение и опасност за живота се включват и друговерците, пришълците, онеправданите и гонените.

Българската църква и българският народ още преди Втората световна война има своя дълбок опит от гоненията срещу арменците, които идват като бежанци в България, от изгонените от болшевиките руски емигранти, които са приети гостоприемно и от собствените бежанци – българи, които са преследвани и онеправдавани в съседни държави. Софийският митрополит Стефан е именно човек, който познава много добре ситуацията с българските изгнаници от земите, останали извън пределите на България след Първата световна война, проблемите на руските емигранти като председател на комитета за руските бежанци и борбата за човешки права и мир между народите след Първата световна война. Ето защо пред лицето на крайно националистическата, безчовечна, расистка и антисемитска идеология на национал-социализма този български митрополит застава с ясни позиции на убеден хуманист и демократ, на духовен пастир и общественик и отхвърля категорично претенциите на нацизма да бъде някаква нова идеология и политическа платформа за българското общество. На базата на едно ясно отношение към германския национал-социализъм като към една арийска расистка идеология, която е антихристиянска, антихуманна и антиевропейска  по своя характер митрополит Стефан и другите български архиереи категорично отричат съвместимостта на тези убеждения и екстремистки възгледи, основаващи се върху расова и религиозна омраза, с християнските нравствени истини.

Авторът Костадин Нушев

Екзарх Стефан, тогава още Софийски митрополит, в своите проповеди и речи по въпроса за християнското отношение на Църквата към нацистката идеология и пропаганда, ясно и категорично показва своето отрицателно отношение към тази тоталитарна идеология като нарича това движение „днешното ново езичество“. Расизмът на арийската идеология, антисемитизмът, омразата и претенциите за „окончателно решаване на еврейския въпрос“ са за него проява на едно „ново езичество“ и се доближават до библейските образи на потисническата политика на египтяните, асирийците, вавилонците и другите имперски завоеватели спрямо евреите. Борбата на тези езически властници е борба срещу Божията правда и срещу Божия народ. На много места в своите проповеди и исторически изследвания този български архиерей говори, че времето на Втората световна война е време на световна криза, на „потрес и смут“, което много прилича на библейските времена на изпитания и Божий съд. И затова духовните водачи и пастири пред лицето на новото езическо зло на нацизма трябва да бъдат смели проповедници на Божието слово, твърди в изповеданието на вярата в Истинския Бог и защитници на Божията правда като библейските пророци, които се противопоставят в своето време на езичеството и тиранията на тогавашните земни господари и владетели, които онеправдават, поробват и угнетяват народа.

В резултат на това библейско разбиране митрополит Стефан достига до едно ясно убеждение за антихуманния и безбожнически характер на нацизма и до твърдото си решение да се противопостави открито и твърдо на това езическо мракобесие и тотално зло. Нацистите като носители на враждебната милитаристична идеология митрополит Стефан дори избягва да нарича германци, а ги назовава „тевтонци“, защото според него те проявяват това варварско и средновековно мракобесие на своята арийска езическа култура и враждебността на тевтонците, които се въоръжават срещу другите народи и искат да господстват върху тях в своя илюзорен езически „Трети райх“.

Християнството като библейска религия на любовта към Бога и ближния в своите религиозни истини и евангелски нравствени ценности е недопустимо да се смесва с езичеството на расизма и нацизма и да смесва и съвместява на любовта към ближния и човеколюбието с каквато и да е форма на расова омраза. Това са част от богословските, пастирски и идейно-философски позиции на Софийския митрополит Стефан, които са същинската духовна основа на неговите позиции и поведение на борба срещу нацизма и защита на еврейството.

Авторът Костадин Нушев

Църквата и нейното участие в борбата за спасяване на българските евреи

Като цяло българите се характеризират с толерантност и търпимост към изповядващите друга религия и вяра. Данните от историята и други изследвания сочат, че на ежедневно ниво православните християни общуват свободно и живеят мирно и спокойно с представители на други религиозни общности. Като съседи и приятели те намират общ език и общи човешки ценност, но наред с това при необходимост от отстояване и изповядване на своята вяра, са предизвикани да осмислят границите на толерантността и да действат активно в защита на истината, справедливостта и човешките права. Такъв е случаят и с активната позиция на Българската църква в защита на евреите в България. На първо място това са пълноправни граждани и съседи, които е недопустимо да бъдат лишавани от права по расистки или религиозни подбуди. За българите и за църковните водачи цялата антиеврейска идеология е абсурдна.

Това е въпрос на морални ценности, а не на някаква идеология и политика. Представителят на нацистите в България Адолф Бекерле в едно свое писмо твърди, че българите не разбират политическата същност на „еврейския въпрос“, защото го приемат само като морален въпрос, но не и като политически. Това свидетелство от страна на един нацист показва именно моралните критерии на българските духовни водачи при осмисляне и разбиране на „еврейския въпрос“. Българите в своята цялост и българските архиереи не приемат да се прави политика, и да се идеологизират, въпросите на човешкия живот, на човешката свобода и човешкото достойнство. Това са въпроси на вярата, религията и морала, които се отнасят до свещените и неприкосновени човешки права. Правото на живот е свещено и неприкосновено и затова борбата за правото на живот, свобода и човешко достойнство на евреите и тяхната защита от лагерите на смъртта е въпрос на човешкия морал и въпрос на човешките хуманни ценности.

Ето защо още с началото на антиеврейските мерки на нацистката политика, с приемането на антиеврейските закони българските архиереи се обявяват против тази политика на дискриминация и преследване. През 1943 година Българската православна църква участва активно в гражданските акции срещу официалната политика за депортиране на българските евреи, които са български граждани, в нацистките лагери на смъртта. В резултата на тази борба са спасени около 50 хиляди евреи и ние с основание се гордеем с това постижение в Европа. Тогава, когато целия европейски континент е под „нацистки ботуш“ българските духовни водачи намират сили и смелост да изпълнят своя човешки дълг и да се изправят срещу нацистката машина за масови убийства като защитават своите сънародници от еврейски произход.

През последните години тези исторически събития се осмислят в контекста на християнските ценности за гражданската активност на православните християни и като проява на истинско човеколюбие и милосърдие към потиснатите сънародници и към съседите-друговерци в защита на универсалното човешко право на живот и всеобщността на човешкото достойнство. Не бива да забравяме, че международните документи за защита на универсалните права на човека са една основа за правна защита на правото на живот и достойнството на всяка личност, които се появяват като ефективно средство за защита и международни правни стандарти едва след Втората световна война. Преди това господства едно разбиране за тоталната власт на държавата над отделния човек и над малцинствените групи от населението. Тоталитарната идеология на нацизма обезценява живота на отделния човек и го поставя под пълна зависимост от държавата. Тази тиранична и антидемократична идеология води до масовите убийства и престъпленията на геноцид, а като резултат от трагичния опит на преследването на евреите и престъпленията на нацизма се достига до приемане на международните конвенции и харти за основните човешки права.

Авторът Костадин Нушев

Църковните водачи на България имат съзнанието че е необходимо да участват активно и дейно да защитават общочовешките ценности на свободата и достойнството на човека и затова не остават в безразличие и пасивност пред лицето на вражеската идеология и нейните престъпни деяния. Ако не се противостои на злото и мълчаливо се пренебрегват неговите деструктивни прояви, значи се съдейства на престъпленията и този, който е бил длъжен да прояви активност се провинява пред Бога и човечеството за своето малодушие и безучастност. Това е било съзнанието на духовните водачи на Българската църква. Те са имали разбирането за граждански дълг и отговорност да се противостои злото и неправдата, на престъпната идеология и практика на нацизма, която систематично превръща в свои жертви беззащитните евреи и ги лишава от основните им човешки права – правото на живот, на собственост, на свобода и на граждански и човешки права.

Чисто хипотетично бихме ли могли да сe запитаме и да си представим, дали българските синодални архиереи са могли да не заемат своята категорична позиция срещу нацистката политика за изтребление на евреите? Могли са, така както представителите на други християнски църкви в други европейски срани, тези наши духовни водачи да останат безучастни към съдбата на евреите и да не заемат своята активна гражданска позиция срещу депортиране на българските евреи? Могли ли са да не предприемат тези обществени акции в защита на своите съграждани и тяхната позиция от историческа гледна точка да не изглежда по начина, по който ние днес я разглеждаме и оценяваме? Отказът от хуманизма и защитата на свещеното човешко право на живот, което е дадено на всеки човек от Бога, нямаше да доведе до смелата морална позиция на Българската църква, която остава историческа по своя характер и днес ни служи за пример. Това е примерът на смелостта и силата да се опълчиш срещу злото, да вдъхновяваш гражданската съвест и активност в защита на онеправданите и гонените, в защита на Божията правда и човешките права в един несигурен свят на безчовечност и безбожие.

_________________________________________

*Публикувано в https://dobrotoliubie.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Литература:

Bakalov, G. The Bulgarian Orthodox Church. Historical overview. – In: Chronicle of the Bulgarian Orthodox Church. Sofia, 2010.

Berov, Hristo. State and confessions of faith. Legal Codification on religion and religious communities in Bulgaria. Sofia, 2009.

Нушев, К. Християнското учение за справедливостта. С., 2008.

Нушев, К. Социалната мисия на Българската православна църква.С., 2007.

Нушев, К. Свободата на вероизповедание и Българската православна църква: перспективи в контекста на евроинтеграцията. – сп. “Свобода за всеки”, бр. 11, март, 2007; (IS: http://www.center-religiousfreedom.com).

Нушев, К. Дебатът за въвеждане на вероучение в българското училище. – сп. Стратегии на образователната и научната политика, Год. ХV, брой 2/ 2007, с.с. 120-127.

Изображения: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-99A

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s