Станимир Димов

До средата на XI-ти век (1054 година) християните на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След разрива между Източната и Западната Църква, настъпил след Великата схизма от 1054 година, в християнството се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот.

Бидейки последователи на Христовото учение, а освен това и приемащи като източник на вярата си едно и също Свещено Писание – Библията, православни и католици несъмнено имат много общо помежду си.

Като основна обща черта между католиците и православните трябва да се посочи това, че те се именуват християни, тоест всички те изповядват вярата в Иисуса Христа като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта. В тясна връзка с учението за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа е учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, тоест догматът за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между католици и православни.

Православни и католици приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интерпретирането на текста на този Символ невинаги са единни.

Освен отбелязаното по-горе сходство между двете направления има и други пунктове в областта на вярата, където е налице принципно сходство между православни и католици. Така например едните и другите са възприели седем тайнства: Кръщение, Миропомазване, Изповед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три йерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и молитви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се (наистина католиците се кръстят с пет пръста и отляво-надясно, а православните — с три пръста и отдясно-наляво); приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностойни източници на вярата ; учат, че за спасението на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

По отношение на учението за първородния грях, между католици и православни съществуват някои различия.

Според православното учение първият човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Тоест, у него имало заложби да достигне безсмъртие, като постави своята свободна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях внесъл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позволява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необходимо условие и предпоставка по пътя на нравственото му усъвършенстване.

Според учението на католиците Бог сътворил първия човек с тяло смъртно и душа безсмъртна, свободна и разумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени благодатни дарове. При все това той съгрешил. Първият грях отнел от човека свръхестествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толкова дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му нужни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

В своя самостоятелен исторически път на развитие Римокатолическата църква е допуснала съществени верови нововъведения, които не се възприемат от православните християни.

Едно такова нововъведение е учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Това учение е догматизирано от папа Пий IX (1846-1878) на 8 декември 1854 година с була „Инефабилис Деус“.

Католиците учат за два вида зачатие: на тялото и на човека. Като тяло св. Дева Мария е зачената от нейните родители праведните Иоаким и Анна. В момента на зачатието си като човек тя получила свръхестествените благодатни дарове, които Адам и Ева загубили при грехопадението. Тъй че тя при зачатието си като човек била в райското състояние на прародителите преди греха. В това се състои нейното непорочно зачатие.

От църковно гледище това учение е неприемливо. То противоречи на библейското учение за всеобщността на изкупителното дело на Иисуса Христа. Щом има плътско зачатие, има и грях и на него са подвластни всички хора. Изключение прави само Иисус Христос, Който не е заченат по естествен път, а по свръхестествен. От това, че Православната църква не приема учението на Римокатолическата за непорочно зачатие на св. Дева Мария, не следва, че тя я тачи по-малко. След Иисуса Христа най-голяма почит Православната църква отдава на св. Богородица. И тази почит тя е заслужила поради нравственото съвършенство и чистота, които е постигнала с лични усилия, а не защото е зачената непорочно.

Друга въведена от католицизма догма е учението за възнесението на св. Дева Мария на небето с тяло. Това учение е възведено в догмат, тоест в официално учение на Римокатолическата църква, от папа Пий XII (1939-1958) на 1 ноември 1950 година с була „Мунифицентиссимус Деус“.

Този последен засега католически догмат е естествена, логическа и неизбежна последица от догмата за непорочно зачатие на св. Дева Мария: щом Божията Майка е зачената без порок, без грях, смъртта не може да има власт над нея; а щом не е умряла, естествено е отминала от този свят и с тялото си се е възнесла при своя Син.

Както и предишната догма, така и тази не се възприема от Православната църква и не може да се възприеме. И тя, както и предишната, противоречи на Божественото откровение – на Свещеното Писание и Свещеното Предание. Вярно е, че завършекът на земния живот на Божията Майка е наречен успение, а не смърт. С това се подчертават два важни момента:

1. За св. Дева Мария с нейната нравствена чистота и съвършенство смъртта не поражда ужас, тя е естествено успение, тоест заспиване, преминаване от едно състояние в друго и

2. Всеки християнин, който в земния си живот подражава на св. Богородица, може да има завършек като нейния – да премине от този в отвъдния живот чрез заспиване.

Стремейки се да наложи върховенството си и по този начин да контролира целия християнски свят, Римокатолическата църква е въвела и едно интересно свое учение, наречено учение за главенство и незаблудимост на папата. Това католическо учение, което има продължителна и на моменти драматична история на развитие, е било догматизирано на 18 юли 1870 година в края на Първия Ватикански Събор в Рим. Вероопределението на събора съдържа 4 глави. Те гласят следното:

Глава 1. Св. апостол Петър е получил от Иисус Христос първенство (приматство) по власт над цялата Църква.

Глава 2. Това първенство е преминало от него на неговите приемници – римските епископи (папите).

Глава 3. Римският епископ като приемник на апостол Петър е видим глава на цялата Църква: на него са подчинени всички духовници, независимо от техния сан, и всички миряни. Разпорежданията му относно църковното благоустройство не подлежат на никакъв контрол от страна на светската власт.

Глава 4. Когато римският епископ (папата) се произнася по верови и нравствени въпроси, той е незаблудим, непогрешим. Погледнато съвсем обективно, дълбоката, същностната разлика между Източната и Западната църква е учението на последната за мястото, функциите и правата на римския епископ. На свой ред този въпрос показва нееднаквото разбиране на Изток и на Запад на същината на Църквата. За източния, съответно за православния християнин, Църквата по своята същина не е от този свят, но е за този свят. Тя е богочовешко единство, богочовешки организъм. Неин глава е сам Иисус Христос, в нея пребъдва Дух Свети, Който ѝ дава благодатните дарове. Иисус Христос е център на църковното единство и Той не може да бъде заместван от никого. Като пълнота (плирома) на духовно-благодатен живот Църквата е една, но нейното единство се изразява в множественост. Тя има две страни: обективна – божественият благодатен извор, който възражда вярващите, и субективна – членовете на Църквата.

За римокатолиците Църквата е солидна земна организация на християни; тя е общество от вярващи в Христа, обединени около папата, който е видим глава на Църквата и наместник Христов на земята. На папата са подчинени цялостно както духовните лица, така и миряните. Рим е заплатил твърде висока цена в борбата си за пълна власт – духовна и светска. И разривът от 1054 година е резултат главно на тези папски домогвания. Ето защо е понятно, че православните християни са против римокатолическото учение за главенство и незаблудимост на папата.

За да се разбере по-добре откъде идват всички тези различия в догматиката и като цяло в светогледа на православни и католици, необходимо е да се отбележат някои характерни моменти в културно-историческото развитие на Източната и Западната църква.

Християнската църква в Източната Римска империя (Византия) на практика от първия момент на своето съществуване попада под опеката на императора. И това няма как да бъде другояче, тъй като макар и християнски владетел, канонизиран от Църквата за светец и признат за равноапостол, Константин Велики си остава по дух римлянин. За него било недопустимо да постави наравно със своята власт тази на църковния глава. Мислейки се за пълновластен господар и в делата на Църквата, чрез честата си намеса в нейната канонична и догматична дейност създава традиция, която дълго време тежи на църковния живот във Византия.

От своя страна Църквата, която изживяла доскорошните жестоки гонения, не могла да остане безразлична към щедрата благотворителност на императора. Тя помнела и дадените ѝ високи привилегии, поради което приела без особено огорчение опекунството на Държавата. Самата тя заявявала, че властта на императора е връчена от Бога, докато нейният духовен предстоятел „получавал“ властта с одобрението на епископите и личната воля на императора. Естествено е, че тази практика по необходимост поставя императора над патриарха. Така още след официализацията на Църквата във Византия се полагат основите на цезаропапизма.

Западната църква поема по коренно различен път на развитие и за това съществено влияние оказват редица фактори от развитието на западното общество.

През IV-ти век Западната Римска империя е обедняваща и отслабваща държава с ограничени отбранителни възможности. И докато държавата отива към упадък, Църквата укрепва. За това съдейства и фактът, че Западната църква не познава такова обилие от мнения и толкова активно участие на вярващите в нейната дейност. Възприемайки много от организацията на римската държава, Църквата придобива по-аристократичен вид. В нея се отдава голямо значение на дисциплината, магистратската структура, а самото духовенство отрано се обособява като самостоятелна част на обществото. По-късно, с феодализацията на западното общество, този аристократизъм се засилва поради вливането на голяма част от останалите без доходи феодални сеньори.

Качествена е и разликата в устройството на манастирите. На запад те са предпочитани от заможните духовници, които ги превръщат, верни на светския си инстинкт, в едропоземлени владения. В Западната църква отрано се поставя въпросът за примата на папата – единственият първенствуващ на Запад епископ.

През V-ти век римските епископи започнали да ги наричат „папи“, с което се внушава превъзходството на духовната им власт. Изразявайки тези тежнения, Амвросий Медиолански изказва мисълта за самостоятелността на Църквата и дори подчинеността на светските власти. Думите му Императорът стои не над Църквата, а в Църквата, стават мерило за поведение спрямо държавните институции. По-нататък основните идеи и концепции на Западната църква са формулирани от Хипонския епископ Августин Блажени. В съчинението си „За Божия град“ („De civitate Dei“) той формулира няколко фундаментални идеи, които Западната църква възприема в отношението си към светските власти: недоверието във вечността на земния властелин Рим; Държавата, схващана като земен град, а Църквата като небесен град; управлението на света от Божественото предопределение; свободата на волята и най-същественият принцип – Църквата като път и място за спасение на вярващите. Накратко казано, още в тези ранни векове на своето развитие, Западната църква започва да налага доктрината на папоцезаризма.

Твърде по-различна е обстановката в Източната Римска империя. Системата на домината, създадена от Диоклециан и Константин Велики, на Изток намира истинската си среда. Създава се силно разклонен бюрократичен апарат, който обслужва интересите на абсолютната монархия. В Източната империя продължават да живеят римското право, гражданското самосъзнание, изборността на императора и култът към римската държавност. Наред с това се запазват античните традиции, отношението към религията, но смятана като частна грижа на самия вярващ. Спасението се определя като лично дело, което могло да се извърши чрез Църквата, но и вън от нея. Идеята за Изкуплението и Пречистването (катарзисът) са застъпени приоритетно в Източната църква. Поради тази причина един от най-сакраменталните обреди е причастието, което на Изток е пълно за всички миряни. В сравнение със Запада, Византийската църква изглежда като християнска империя, предназначена за спасение.

В този контекст се ражда и идеята за „богоизбраността“ на ромеите. За разлика от Рим, Константинопол става богохраним и богоспасен град. Често пъти столицата се характеризира като Нов Иерусалим с цялата символичност на това определение, а императорът се представя като нов Моисей. Формира се идеята за „симфонията“ на двете власти, която така и не става практика във взаимоотношенията.

На Запад една от особеностите на църковния живот е целибатът на духовенството. Както е известно, във Византия този ключов за канониката на Църквата въпрос се решава по друг начин. За византийското духовенство не съществува императивната забрана да не встъпва в брак, което доближава максимално „бялото“ духовенство до нуждите, бита и потребностите на обикновените хора – миряните.

Важна социална дейност на Византийската църква е благотворителността. Учрежденията, които се занимават с практикуването на тази обществено-полезна дейност – орфанотрофиите, получават широка обществена значимост. Друга характеристика на византийския църковен живот е активното участие на вярващите в канонично-догматичната дейност на Църквата. Това довежда до по-голяма демократичност в общуването и дава отговор на често поставяния въпрос за изключителната динамичност на духовния живот на Изток.

Факторите, влияещи върху отчуждаването и довели до последвалото обособяване на двете Църкви имат и други страни. Причините за схизмата са преди всичко политически и са свързани със съперничеството за главенство в християнския свят. Разбира се това е само един от аспектите на въпроса, който не игнорира догматичните различия.

През IX-ти век Западната църква притежава пълна икономическа самостоятелност, което я прави независима и в известен смисъл по-прогресивна в сравнение с Източноправославната църква.

Един от централните проблеми, по които източното и западното богословие се разминават, е съотношението между лицата на Света Троица, или това е известният спор за Filioque. Зад този проблем стоят важни въпроси, свързани с представите на двете християнски общности за божеството, света и обществените организации. Според Западната църква отношенията между Дух Свети и Сина не са основани на равенство. Дух Свети изхожда и от Сина и има в Него своето начало. По този начин в западното християнство се подчертава христологичността, докато източното се обосновава на пневматологичността. В първия случай целият акт на Спасението се концентрира около личността и същността на Иисус Христос, а съшествието на Дух Свети в деня на Петдесетница е второстепенно събитие. Поради това и в интериорната украса на западния храм доминира Христос чрез разпятието, докато в източния Петдесетницата заема едно от централните места.

Със Свети Дух се свързват индивидуалните отношения на човека с Бога, докато с Христа – дейността на църквата като институция. Въобще източният пневматизъм поощрява индивидуалния контакт с Бога.

Византийските богослови настоятелно подчертават монархичното начало на Света Троица. В диалога с католиците често се повтарят думите на св. Василий Велики, че Дух Свети е десница на Отца и че Бог Отец се разглежда като единен източник на двете останали лица от Света Троица. Известният евангелски израз Моят Отец е повече от мене постоянно вълнува византийската богословска мисъл.

Възприетата от Западната църква формула на Filioque подчертава иерархичния принцип в съотношението на Света Троица. В съответствие с добавките към Символа излиза, че само Бог Син е непосредствено роден от Отца, докато Дух Свети изхожда и от единия, и от другия. За мисленето на това общество иерархичната структура на Света Троица е в много по-голяма степен понятна, отколкото монархичната на византийското богословие, тъй като последната отразява обществените условия и нагласата на мислене в самата Византия.

Биха могли да се отбележат и други отлики в източното и западното богословие, които също съдействат за формирането на различно отношение по основни и второстепенни проблеми на вярата. Така по въпросите за смъртта на Запад доминира представата за съда, който отпраща хората към рая или ада, а тези, които в живота си не били нито праведници, нито грешници – в чистилището. Едва след очистването си те могли да отидат в рая. Византийците отричат съществуването на чистилището. Въпросът за крайната присъда на душите те отлагат за края на вековете, когато окончателно ще се реши съдбата на душите. Пребиваването им дотогава в рая или в ада е само временно състояние, защото душата преминава различни телонни (митарства) преди окончателно да попадне в едното или другото състояние.

В контекста на тези постановки западното богословие открива широки възможности за „откупуване от греха“. Самата Църква като корпорация раздава индулгенции за опрощаване на греховете, при това учи, че молитвите на земните люде съдействат за очистването на душите. Индулгенциите и така наречените свръхдлъжностни заслуги остават чужди на индивидуалистичното мислене на византийците.

Друго важно противоречие между двете Църкви, което става предмет на ожесточени спорове, е главенството на върховните духовни предстоятели. Съображенията на Западното духовенство за примата на римския епископ се мотивират с обстоятелството, че Рим е столица на империята и че създатели на римската християнска община са апостолите Петър и Павел.

След разпадането на Римската империя авторитетът на Църквата и Римския първосвещеник нарастват извънредно много. Западните императори също съдействат за издигане авторитета на римските епископи. В 445 година император Валентиниан издава декрет, с който постановява решенията на Римския папа да имат силата на закон. Така се създава практиката палиумът (символът на духовната власт) да се дава само по усмотрение на папата.

След като франкският крал Пипин Къси (741-768) дава на римските епископи така наречената Папска област в Централна Италия, папите стават и светски владетели.

За папския авторитет съдейства и обстоятелството, че докато Изтокът се раздира от ереси, Западът остава чужд за тях. Веднъж приели функцията на арбитри за „истинността на вярата“ папите повишават авторитета си чрез отделни случаи, които умело се използват за изграждането му.

Докато на Запад цялата църковна власт е само в ръцете на Римския папа, то на Изток патриархът е облечен само с юрисдикционна власт, а пълнотата на църковната власт принадлежи на Събора на епископите. Това е съществена отлика, свидетелстваща за демократизма на Източната църква.

Църковният монархизъм в неговия западен вариант не се възприема от източното духовенство. С решение на Халкидонския събор от 451 година Изтокът вече има четирима предстоятели, именувани „патриарси“, които се подреждат в следния ред: Александрийски, Антиохийски, Иерусалимски и Константинополски. Заедно с Римския папа, чийто титул канонично е равен на патриарх, предстоятелите стават петима, или така се създава популярната в Ранното средновековие църковна теория за пентархията.

Така, съществуващи и развиващи се в различни социално-икономически, политически и културни условия, християнската Църква в Западната и Източната част на Римската империя постепенно се отдалечават една от друга. Всяка една от тях, сама за себе си, е принудена да справя с различни предизвикателства и да решава различни проблеми, а освен това всяка от тях раполага с различни в етническо и културно отношение общности от миряни. Неминуемо това води до поява на различна догматика, обредност и въобще до различна визия за християнството като религия на Запад и на Изток. В резултат на всичко това Западната и Източната християнска църква все повече се отчуждават една от друга, а отношенията им охладняват и дори се изострят. Така се стига до Великия разкол, или Великата схизма, която разделя вече и фактически Римокатолическата и Източноправославната църква, и води формирането на две самостоятелни християнски общности – католици и православни.

Използвана литература

Бакалов, Георги П. Византия. Лекционен курс, С., 2006.

Коев, Тотю, Георги Бакалов. Въведение в християнството, С., 1992.

Коев, Тотю, Георги Бакалов. История на религиите. С., 2001.

_______________________________

*Публикувано в http://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на снимката Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-96N