Есеистично за откровението*

Ивелина Николова

Често богословският размисъл за Божието откровение се провежда като бегла и недостатъчно задълбочена рефлексия главно върху неговите характеристики и проявления: като естественото и свръхестествено. Остава незасегнат немаловажния въпрос за другото в откровението, различно от това, което сме свикнали да разбираме под „откровение”. Това е размисъл за неговата същност, а заедно с това за всичко, което би ни помогнало да се доближим досърцевината на самото откровение. Откровение етимологически е близо до откровен, искрен, честен. Изказва откровение някой, който е искрен и, който желае да сподели не само определено послание, но и нещо съкровено от себе си. Няма произнесено откровение, което не е предназначено за някого.

Откриването (огласяването) на определено послание е желание за споделяне. Човек е склонен да открие нещо за себе си пред друг човек не без причина. Той желае другия да почувства откровеността му, да отключи у него желание да я сподели. Това е желание да споделиш и самия него, чувството му за отдаденост, да отговориш на желанието му за близост. Всяко откровение е сърдечно откровение и сърдечно откриване, защото съкровеното послание произлиза от сърцето – духовният център, който говори винаги честно и, от който се отронва всяка съкровена истина. Човекът, който откровява думите на сърцето си откровява истини. Те се споделят не само с думи, но и с мисли, с жестове, с определен външен израз. Ако липсва такъв посланието му  може би няма да бъде разбрано правилно. Външният израз би могъл да бъде покана за приятелски разговор, оказване на помощ или подкрепа, подаване ръка за сътрудничество или дори подарък. Без значение на външния израз в него той е събрал нещо ценно за себе си и теб, което желае не само да сподели, но и да спои с теб, да преоткриете заедно неговото съкровено, защото вярва, че и ти си въвлечен по особен начин в него, защото без теб това съкровено е пусто и несподелено. Несподеленото съкровено чувство, каквото и да е то, навява тъга и прави нещастен този, който носи бремето му. Всяко чувство трябва да се споделя, защото всяко желание за топлина и близост е почувствана предварително възможност за сближаване с някого, който може да я сподели и, който по особен начин е въвлечен в нея. По различни причини. Защото никой не би посмял да сподели съкровеното си, ако не вярва, и ако не се надява, че ти ще можеш да станеш част от неговото споделено, да му се довериш и  да го споделиш със същата споделеност, с която той се разкрива пред теб. И колко наивно би било в момента на съкровеното откровение ти да обърнеш внимание на външната форма на жеста без да се опиташ да разбереш съкровеното, което той желае да сподели с теб. Това би наскърбило този, който споделя сърцето си и открива съкровените си мисли. Обидно е в този момент да не забележиш точно това и да го попиташ: какви са белезите на това, което казваш, какво да разбирам под „откровение”, как то се проявява у света, у мен, как биха го възприели моите познати? Въпроси, които на пръв поглед не са маловажни, но които не споделят и не свързват духовно тези, които споделят, които откровяват. Тези въпроси не могат да стоят в центъра на желанието за споделеност на съкровеното, и е неестествено да бъдат първата и последната причина на духовната ви среща и предмет на вашия размисъл.

Размисълът за откровението е различен от процеса на споделяне на самото откровение не само защото едното е теоретична рефлексия, а другото е продукт на практическото действие. И смея да твърдя, че никой не би разбрал какво означава откровение, ако не го почувства като намиращо се в неговата същност като съкровено послание, което трябва да се пази и съхранява, но и което първо трябва да разбира. Да разбереш съкровеното от-кровено, искреното чувство за споделяне и близост също не е лесно.

Разбираемо е, че този пример се привежда с оглед на отношението между Бога и човека. Поради голямата Си любов към него Бог му се открива чрез Своето естествено откровение – природата. Чрез нея Той споделя нещо много съкровено за Себе Си; Той споделя посредством сътвореното от ръцете Си. За човекът сякаш малко далечен изглежда  този начин – чрез външният израз – природата Той да откровява нещо за Себе Си. Ако Бог искаше да ни се открие нямаше нужда да го прави чрез сътвореното. Нима не може директно да го каже? Възможно ли е по този външен път човекът да достигне до съкровеното у Бога? Някой основателно би запитал: нали откровение означава нещо истинско и съкровено, което се разкрива от недрата на сърцето? А ако му придадем видим израз и го „опаковаме” в материя и форма честно ли ще бъде да очакваме отсрещния човек да разбере посредством него нашите добри намерения и желанието ни за близост и споделеност? Не е ли крайно неестествено, дори невъзможно чрез творението Творецът да се опита да ни покаже съкровеното от Себе Си? Ако Той наистина желае да ни сподели Себе Си Той не би го направил по този външен начин. Не може Бог да очаква от човека, че откривайки му се посредством природата той ще Го познае по-дълбоко и ще Го обикне заради това. Естествено е нещо друго – не вглеждайки се в природата човекът да познае Творецът, но да започне да изследва това, материалното, което му предлага, да го фрагментира, да търси вътрешните и външните му белези и причини, да го опознава, дори, без да е необходимо да стига до Първопричината – да го ипостазира и одухотворява. И човешката история свидетелства за обожествяване на сътвореното и дълбоко невиждане в него на Твореца. Та това творение е направено почти съвършено и кой не би се прехласнал по него? Кой не би потърсил нещо друго зад необикновения блясък на звездите и слънцето, зад опустошителната сила на природните явления, пред безсилието на човека да овладее природата?… Нейното величие подбужда към подобни действия. Следователно естественото откровение на Бога далеч не поражда естествено желанието у човека да открие Твореца. То поражда друго естествено желание – да го разгадава и изследва, да се опита да го покорява, да го подчинява и овластява. Това е естественото следствие от естественото откровение на Бога – естественото посягане към разгадаване на сътвореното, а не на Твореца. Следователно то не е естествено откровение, а естествено творение. Откровението означава и наличието на нещо друго.   

Нека да размислим: ако този, който ни дарява себе си и желае да ни сподели съкровеността си нима би я облякъл в материя и форма? Бихме могли да приведем следния пример: ако един баща, който никога не е виждал детето си, желае да се запознае с него и да се доближи до сърцето му, реши да му подари подарък. Нека този подарък бъде кукла – изящна, почти съвършена, която би привлякла вниманието на всяко дете. Давайки подаръка на своето дете той едва ли ще очаква детето да разгадае неговата духовна същност, мислите, намеренията на сърцето му, любовта, която изпитва към него. Много естествено е детето най-напред да се взре в куклата и да я оглежда, да я разгадава, да я  фрагментира, и както добре знаем, децата са любопитни и изследват… Някои от тях достигат дори по-далеч – замислят се върху отделните ѝ части – пластмасата, дрехите, принадлежностите, които са прикрепени към куклата. Нито едно от тях, обаче трябва да признаем, не се пита: наистина ли нещо твърде съкровено споделя с мен моя баща, подарявайки ми тази кукла? И какво му пречи да ми каже очи в очи мислите на сърцето си? Защо трябва да го прави с кукла и защо трябва да очаква да го разбера посредством предмета, който ми е дарил? Аз не бих разбрала баща си, аз бих разбрала куклата.

Авторът Ивелина Николова

Някой би възразил, че примерът е неуместен предвид разумността на човека, неговите духовни и рационални прозрения и неразбираемостта на детето, което не притежава всички тези качества. Напротив, примерът е доста уместен. Всички ние, дори взети заедно, представляваме едно твърде малко дете в сравнение с Твореца на всички деца. Друг може би ще възрази по други причини и в случая вероятно ще бъде прав: да, бащата далеч не очаква детето да прозре най-тънките кътчета на сърцето му, нито детето би сторило това при даряването на подаръка от бащата при първата среща. Но детето ще прозре отношението, което бащата демонстрира чрез този подарък – отношение на топлина, на загриженост, на желание да достави радост и оттук може би ще си направи заключения, които много биха се доближили до съкровените чувства, произтичащи от сърцето на бащата. Това означава, че детето няма да се досети за безграничната любов на бащата към него от един единствен поглед, от една среща или една кукла, но то ще усети благоразположението му и желанието му да бъде прието. Възможно е чрез творението да се досетим за благоразположеността на Твореца към нас, възможно е дори да си помислим за Неговата любов и желанието Му да ни привлече към Себе Си, за да почувстваме и споделим любовта Му. Но това не е непременното следствие от подобна случка. И две хилядолетия човешката история го доказва. Колко хора посредством творението достигат директно или индиректно до Твореца?

Кой от нас може да сподели честно пред себе си, че вглеждайки се в природата е обиквал все повече и повече своя Творец? И дори да е постигал това състояние успявал ли е да се доближи до Неговото същинско послание, което всекидневно отправя към нас? Разбираме ли какво всъщност прави Създателя, че Той ни предоставя възможност да съ-зрем, да про-зрем, да съ-зерцаваме, да раз-личаваме това, което Той сътворява от всичко останало, което по-късно ние ще сътворим. За да разбере обаче всичко това човекът трябва да има специално духовно сетиво, с което не просто да наблюдава и изследва сътвореното, но да го съзерцава, тоест да изследва вътрешността на това, което вижда, за да стигне по-далеч от видимото – до първопричината на сътвореното и до целта на неговото привеждане в битие. Дори още по-далеч, до мотивите на Създателя, до духовната основа, която Той е положил във всяко сътворено нещо в този свят. Това е вътрешната ентелехия и причина на съществуване на всяко нещо, защото нищо не е сътворено от само себе си, заради себе си, без конкретна причина и цел. В това е истинското духовно прозрение: да прозреш отвъд вещта към вещественото духовно битие на сътворената вещ. Това, което прозира отвъд не е сътворено, но то е, което сътворява. Цялото творение е естествено откровение, защото по естествен начин Бог откровява Себе Си – споделя Себе Си по този начин тъкмо защото ние, в нашата слабост и нищожност не сме способни да Го възприемем по друг начин. Представете си само ако Той ни се откриеше в цялата Си пълнота и блясък, в сиянието на славата Си, което означава преди всичко непоносимост за човешкото око да Го види. Сърцето на човека, обаче отново ще стои затворено, защото не може да прозре отвъд видимостта и видимото и да отправи духовния си взор към Него. Та ние сме неспособни да видим Твореца чрез естественото Му от-кровение – природата, едва ли бихме Го съзряли в блясъка на славата Му. Той споделя с нас това, което смята за нас и за Него като съкровено. Ние трябва да възприемаме този Негов жест като внимателно протегната длан за диалог, за споделяне, за любов. Нито ние, а най-малко Той се нуждае от това някой да изследва белезите и характеристиките на Неговото от-кровяване, на споделянето Му с нищожното в битийно отношение човек. Божествената откровеност обаче все още остава неразбрана, несподелена от същото това същество, за което е предназначена, за което е принесена в жертва, за която умира.

Замисляме ли се, че най-естественото естествено откровение е жертвата на Иисус Христос, на същия Този Бог, Който по всякакъв начин се опитва да ни отвори духовния взор, за да сподели, за да Му отговорим, за да се доближим до Него. Ние, обаче оставаме същите. Има ли по-естествено „средство” за човека да продължи съществуването си „в друго битие” от това да роди дете, чрез което да остане все пак в този свят като жива реалност. Някой, който да може да продължи започнатото от него, чрез който да продължи да живее и разбира се най-важното – да остави нещо след себе си. Няма по-велика тайна от зачеването и раждането на нов живот, с нови надежди. Това не просто е нов човек, но е нова възможност светът да бъде по-добър, а в очите на Бога всеки нов човек е новата надежда някой все пак да се опита да види Този, който е направил възможно неговото съществуване и съществуването на тези, които обича. Ето това наричам естествено откровение – естествен начин – чрез раждане да се каже нещо толкова естествено – обичам те. Защото раждането не е замислено от съвършения Божи промисъл като нищо друго, освен като знак за любов, доказателство за любов и призвание към любов. Защо раждането е естествено, видяхме, но защо е откровение? Защото само от съкровената дълбочина и искрена привързаност на две душù е възможно да се роди дете. Дете не може да се ражда по друг начин. По друг начин се ражда просто физическо същество – човек. Детето не може да бъде плод на друго, освен на любовта. Това, че човекът и тук е изкривил правият замисъл на Бога да се ражда детето само от любов, е тъгата, която продължава да го гризе и днес. И ако днес ние просто раждаме деца, без преди това да сме създали семейства, или ги изоставяме, не означава, че създаваме детето, което в първоначалния Божи замисъл е съществувало като естествено откровение – естественото следствие от искрената съкровена привързаност на мъжа и жената. Ето затова раждането е откровение и затова ние не го разбираме. И помислете, ние не разбираме вече какво означава да родим дете от обич, а се опитваме да разберем Родения от Божията безгранична любов Син. За мнозина поради тази причина Той е просто съвършен човек, за други е разумно доказан Божи Син, за трети въпросът не е интересен. Как тогава да прозрем, че тъкмо Той е най-висшето и съкровено Божие откровение? Как да прозрем с духовните си очи съкровената Божия любов, която е излята в раждането на Неговия Син? Та за нас раждането е естествено сливане на мъжката и женската полови клетки. Ние го изследвахме, подложихме под микроскоп всички и разбрахме тайната на раждането… разбрахме какво се крие зад Божия замисъл: да се размножаваме. И дотук всичко привършва. Това е проблемът, че изследвахме най-съвършеното Божие творение – човекът, фрагментирахме го, откривахме, и продължаваме да откриваме неговите белези – естествени и свръхестествени, вместо да се опитаме чрез него да достигнем до Твореца. Дори дръзнахме да достигнем по-далеч – вече се опитваме да сътворяваме хора, защото знаем тайната – сливането на мъжките и женските хромозоми. Толкова било просто! А чак сега достигнахме до него. Защо достигаме чак сега, след милиони години живот? Отговорът е само един – защото все повече се отдалечаваме от истината за човека. Защото все повече вярваме, че раждането е естествено сливане на мъжа и жената, защото не приеме съществуването на човека като откровение на някого за нещо. Нали вярваме, че вече няма случайни самозараждащи се същества, тогава какво има? Трудно ми е да повярвам, че човекът е толкова далеч от своя Създател? Детето, което прие куклата от своя баща вече знае сам да прави кукли, та то самото расте и се квалифицира в производството на кукли все повече и повече. Днес е малко, утре ще порасне, ще разбира повече, ще търси нови начини да произвежда кукли и ще открива непознатите „планети” в куклите, които прави. Ето това е постигнало човечеството от годините на своето „детство” досега – израстване на повърхността – на ниво „изследвам” това, което ми е дадено и не питам за нищо повече. А баща му очаква то да разбере за намеренията на сърцето му и дори повече от това –  да обикне. Колко наивно очакване. И пак запитваме: а защо този баща му подарява кукли, вместо да го прегърне и да му каже колко много го обича, как желае да отдаде всичко за него и да го привлече към себе си, за да му подари не само куклите, но и целия свят, който може да създаде отново за него. Бащата вече го стори. Той отдаде Себе Си тъкмо посредством това най-естествено нещо – раждането. Това е Неговото естествено откровение – роди „Себе Си” наново. Чрез най-естественото от всички естествени откровения – раждането Той сподели с нас Себе Си. И ако Иисус Христос е най-естественото от всички най-естествени откровения, то ние по човешки, също толкова естествено не можем да прозрем откровението, чрез Което Самият Бог откровява Себе Си. До такава степен човекът не разбира Какво е това Откровение, че дръзва и Него да изследва. Две хиляди години човекът се пита не само живял ли е Иисус Христос, но дали е бил съвършен човек? Наистина ли е правил чудеса и как го е постигал? И отново изследва подареното му, вместо да се опита да прозре отвъд Откровението и да види откровяваното чрез Него. Ето това е човекът и това разбира от естествено откровение.

Авторът Ивелина Николова

Какво е свръхестественото откровение? Тук мнозина биха поставили чудесата и пророчествата, не само на старозаветните пророци, но и на Самия Иисус Христос. Той вършеше много чудеса и знамения. Откриваше властта си не само върху видимото, но и над невидимото – над бурите, вълните, над бесовете и метеорологичните условия. Тези чудеса ние, хората сме нарекли свръхестествено откровение. Но запитват ли се какво Бог иска да им открие чрез тези свръхестествени откровения: чудесата? Бог откровява Себе Си и по друг начин – свръхестествен. Той се надява, че не чрез видимото – Неговото творение, нито само чрез раждането можем да прозрем съкровеното, което иска да сподели с нас. Та нали човекът разбра, че посредством творението достига най-много до самото творение – изследва го, фрагментира го, дори се опитва да създава същото творение. Ако човекът се бунтуваше и казваше: ако си Бог открий ни се, покажи се (?), то той очаква не чрез материални форми Бог да му показва Себе Си. Детето посредством играчката не може да прозре съкровените мисли и чувства на баща си, неговата от-кровеност, искреност и любов. И това е истина. Любовта, искреността, изобщо всяко чувство не се показва чрез материалното; то може да има и такива измерения и изражения, но е нещо повече от него, нещо, което има духовни измерения, дори свръхестествени. Любовта е свръхестествена проява, защото не произтича от тялото, ако и да се изразява чрез него, но идва от душата на човека. Душата, духът, мисълта, всяко чувство изобщо са духовни „неща”, които все още не сме разгадали какво представляват. Никой не може разумно да ги обясни и да ги изведе в материални форми и да ги покаже на останалите. Това са неща, за които не можем еднозначно да възкликнем: разбрахме, ето това са, вижте ги!. В това се състои тяхната свръхестественост. Те са свръх естеството ни, но го обладават. Всеки е разтърсван от чувството любов поне веднъж в живота си към човек, към животно, към събитие… към нещо. Всеки от нас преживява ежедневно различни чувства и не може понякога да ги обясни, камо ли да ги създаде. Ето това човекът не може. Тогава запитваме ли се не е ли това единият от начините, посредством който Бог може да ни открие за пореден път Себе Си? И този начин ние наричаме свръхестествено откровение. Това е същото послание на Бога, което ни дава чрез естественото откровение, но представено по друг начин – чрез чудесата. Защо Бог избра чудесата, когато можеше да избере всяко друго свръх-усещане? Та чудесата за пореден път хвърлят човека в заблуда! Помислете само, Бог се опитва да ни разкрие Себе Си, Своята любов, добри намерения, желанието Си да го споделяме в себе си като съкровен и в интимните дълбини на сърцето си, а ние дръзваме да се запитаме: съществуват ли чудеса? Не са ли плод на въображението на човека, и търсим отново да ги изследваме. Даваме редица разумни отговори. Чудесата върху природата вече в съзнанието на мнозина имат разумно обяснение, резултат от което е снемане на определението „чудо” от това събитие и обличането му отново във формата на обикновено явление. Какво всъщност прави човекът? Отново не разпознава Божието от-кровение, откровяваното от сърцето Му послание, което иска да ни придаде, но го разбулва. Дори има дързостта да пита: съществуват ли чудеса? Ще приведем отново примера с бащата. Той разбира, че подаръкът привлича повече вниманието на детето му, отколкото любовта му. Какво трябва да направи бащата, за да повярва детето, че го обича и, за да го накара някакси да го обича и то. Ако не се получава с материални предмети възможно е да се случи с топлина и взаимност. Какво би привлякло не само вниманието на неговото дете към сърцето на бащата, но и сърцето на детето и какво би породило чувства, такива, които имат надсетивно битие, които не се изразяват с предмети, но които са свръхестествена проява на нещо незримо от неговите очи? И бащата му казва директно: подарявам ти тази кукла, но искам да ти подаря целия свят, който мога да създам за теб, за да живееш, за да бъдеш щастлив, за да споделяш радостта си от живота с хора, които обичаш и всичко това правя поради една причина – поради чувството, наречено любов. Това е същината на чудото, същината на свръхестественото откровение и няма нужда човекът да търси друг смисъл зад него, да го разгадава, да го подлага на съмнение. Всяко чудо, което Бог извършва, го извършва от любов. Ето това е същността на Неговото свръхестествено откровение. Нито едно от чудесата, които извърши Спасителят не бяха с друга цел, освен любов. И ако някой може да обясни това чудо, ако някой може да го копира, да направи подобно на него, да го раздроби на съставните му части, за да разбере как е „направено”. То е необяснимо. И може би поради тази причина и ние, хората, не разбираме достатъчно ясно свръхестественото откровение на Бога – любовта. И това от-кровение е неясно за нас. И тук се провалихме. Представете си очите на детето, което не разбира какво му каза току-що неговият баща: гледа го с празни очи и не разбира. Не разбира, защото не чувства. И вие вероятно бихте възразили и бихте попитали: а къде беше бащата, когато това дете се раждаше, когато растеше, когато се опитваше да разбира света и да произнася думата „татко”? Защо сега се сеща за него неговият баща? И идва, за да му даде подарък, за да му каже колко го обича. Не е ли това комична ситуация, която при всички положения няма добър изход? Ако това дете беше отраснало със своя баща то никога нямаше да пита кой е той и защо му дава тези подаръци. Никога нямаше да се налага да се търсят безумни пътища, за да се доказва любовта на баща му към него. Идва и друг въпрос: наистина ли го обича толкова много неговият баща, щом едва сега се досеща, че има дете? Какво всъщност иска да направи? И детето ще го гледа с безсмислените си очи и ще се старае да излезе от неудобното положение, в което е изпаднало, защото не чувства нищо. И тук вие сте отново прави. Знаете ли, обаче кое е най-дълбокият белег на свръхестественото от-кровение, наречено чудо и на чудото, наречено любов? Тази любов, това чудо се съобщава не на клоните на дърветата, не на звездите и луната, не на слънцето и на птиците, но на човекът – на този, който е сътворен по образа и подобието на своя Баща. Това означава не само отпечатък на Бога върху човека, не само влагане на душа и свръхестествени сили, които да задвижат иначе бездушната фигура човек. Това означава много повече: ако Бог е сътворил човека от любов и за любов, то Той е вложил любовта Си у него, което означава, че тя е най-естественото свръхестествено чудо-окровение, което е толкова близо до сърцето на човека, че не може да не остане неразгадано. Тя първоначално може да не бъде разбрана, но впоследствие непременно ще бъде почувствана и разгадана. Защото помислете, възможно ли е някой да е вложил у някого другиго нещо от себе си и това общото помежду им да не ги свързва, да не ги обединява така, че да не споделят съкровеността на това, което ги свързва? Част от бащата се „съдържа” у детето, което ако и да не е виждало своя баща, непременно „ще го разпознае” по удара на сърцето си, по повика на кръвта, която тече у вените му. Дори десетилетия да не са се виждали той ще го разпознае като баща, защото част от съкровеното от сърцето му се помещава у неговото сърце. И вие вероятно бихте възразили, че не е със стопроцентова вероятност, защото по света има много деца, които въпреки повика на кръвта не желаят да познават своите бащи, защото са разочаровани от това, че не са ги виждали, от това, че не са израснали с бащината им подкрепа, от това, че са се чувствали самотни дълго време. И тук отново сте прави. Но разликата е там, че в нашия случай не Бащата изоставя своето дете, но детето не желае да расте близо до своя Баща. И ако тук приведете притчата на Иисус Христос за блудния син отново ще бъдете прави. Синът си тръгва от своя баща, взимайки обаче своето наследство – приготвеното от баща му, половината му имот. И си тръгва. Отново бащата е този, който прави първата крачка и посреща сина си. Не синът първи се завръща към своя баща. Бащата се „завръща” към своя син, защото той винаги е бил обърнат към него и го е очаквал, въпреки всичко, което е мотивирало неговото отдалечаване от дома. Бащата постоянно се е „завръщал” към тяхното общо минало с надежда не само да го види отново, но и да се завърне завинаги. Бащата съзнава, че един ден детето му ще създаде свое семейство и не може винаги да бъде близо физически до него, но желае да затвори очите си с ясното съзнание, че неговото дете никога духовно няма да го изостави. Това е, което и Бог очаква да прозрем чрез свръхестественото Му от-кровение – силата на вечната Му любов, с която ни очаква да се завърнем от странните си странствания и бълнувания в дебрите на сътвореното от Него. И ние тогава задаваме въпроса: наистина ли съществуват чудесата и мнозина от нас дръзват да ги отричат. Не самото чудо трябва да „гледаме”, защото то не се вижда, нито трябва да се опитваме да го разгадаваме, защото това действие е непосилно за нашите естествени сетива, но да се опитаме да разберем защо изобщо Бог ни спохожда с чудеса и знамения? Блажени онези, които без да видят са повярвали (?) на бащината любов и обичат без да се е случило чудо с тях.  Това е свръхестественото откровение, което не разгадаваме. Толкова достъпно и лесно постижимо за нас би било, ако се опитваме да го схванем чрез прозрението в себе си. ако у нас открием същото съкровено, от-кровено, което желаем да споделим с някого, лесно бихме разбрали, че в този свят е невъзможно да бъдем разбрани от някой, който не носи същия този заряд.

_____________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-96s

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s