Към въпроса за православната диаспора – продължение 1 и край*

(историко-каноничен поглед)

Протопрезвитер професор д-р Радко Поптодоров

VI.

1.Най-ясно е формулирана същината на теорията за властта на Цариградската патриаршия над цялата диаспора от Цариградския патриарх Фотий II в едно негово послание до Сръбския патриарх Варнава през 1931 година с думите: „Известен е общият възглед на нашия Патриаршески престол по въпроса за каноничното положение на православните църковни общини и колонии, намиращи се в диаспората и извън границите на православните автокефални църкви, че всички църковни общини, от каквато и да било народност… въз основа на каноничния ред… трябва в църковно отношение да бъдат подчинени на нашия Светейши патриаршески престол“.

Тази теория, една по същество, но в няколко варианта, може да се намери в много актове на Цариградската патриаршия от 1922 година насам, отнасящи се до православната диаспора в Средна и Западна Европа, в Северна Америка и Канада, в Австралия и така нататък[15]. Въпросният „каноничен ред“, с който се обосновават тези актове, е следният:

2.Правило 2 на Втория вселенски събор.

„Областните епископи да не простират властта си над църкви извън пределите на областите си и да не се смесват църквите, а съгласно правилата Александрийският епископ да управлява само църквите в Египет, и източните епископи да началстват само на Изток със запазване предимствата, признати от никейските правила на Антиохийската църква; също така епископите на асийската област да началстват само в Асия; понтийските епископи – само в Понтийската област, и тракийските – само в Тракия… Работите на всяка област ще се ръководят от събора на същата област, както е определено в Никея. Църквите обаче, които се намират между другоплеменни народи, трябва да се управляват според спазвания досега обичай на отците“.

„На основание това правило“ патриарх Фотий II прави извод в Посланието си до бившия Киевски митрополит Антоний в Сремски Карловци: „Вие, като епископи на Руската църква, нямате право да се вмесвате в епископската юрисдикция извън границите на вашите църкви“[16].

а)това правило забранява да се подчинява на един епископ територия, която не му принадлежи, която се намира под чужда юрисдикция. Тази забрана се отнася еднакво за всички епископи, включително и за Константинополския. С други думи, това правило забранява да се посяга на чужди църкви и разпорежда с голяма строгост да се пазят границите на автокефалните църкви. То не дава никакви преимущества на Цариградския патриарх и дори не го споменава.

б)нещо повече: от правилото се вижда, че асийският, понтийският и тракийският диоцез, които след Четвъртия вселенски събор влезли в състава на Константинополската патриаршия, през времето на Втория вселенски събор били напълно самостоятелни, автокефални църкви и че Константинополският патриарх тогава не е имал даже и своя митрополия, поради което 3-то правило на този събор постановява той, като епископ на столицата, да има чест след Римския.

в)но ако правилото има този смисъл, който му придава патриарх Фотий II, това би значело, че нито една църква, следователно и Константинополската, не може да има мисия извън своите граници, а това би противоречало на Господнята заповед: „Идете и научете всички народи…“ Но правилото не забранява на епископа мисионерска дейност, към която е призван всеки християнин!

Между това цариградските канонисти пропускат края на правилото, което гласи, че „църквите обаче, които се намират у другоплеменните народи, трябва да се управляват според спазвания досега обичай на отците“, тоест по установения дотогава у тях ред. „Обичаят на отците“, „отеческият обичай“ означава ред в тези църкви (у другоплеменните народи, тоест у диаспората), установен от първите проповедници и основатели на общини там. Оттук следва, че забраната да се простира юрисдикция извън границите на църквите не се отнася за мисионерските области, където трябва да се съхранява старият установен порядък. Що се отнася до този порядък, авторитетните тълкуватели на каноните Зонара и Валсамон обясняват, че тук не съществували граници на автокефални църкви и епископите на една църква, надарени с дар на красноречие, могли често да посещават областите на други църкви, за да наставляват обърнатите във вярата и да ги утвърждават в нея[17].

Авторът протопрезвитер проф. д-р Радко Поптодоров (1924-2021)

Да се допусне, че юрисдикция над диаспората имала една-единствена църква, би означавало не само да застанем в пряко противоречие с църковната история, но и с евангелското учение за задължението на всяка църква да проповядва и да разпространява християнството в целия свят.

Не може да се види в това правило (виж и данни у големите канонисти на Православната църква – Зонара, Аристин, Валсамон, Никодим Милаш и други) дори и най-далечен намек за някакви си особени права на Константинополската църква по отношение на диаспората. Напротив, правилото свидетелства за противоположното на онова, което иска да докаже патриарх Фотий II. В заключение, това правило не забранява на църквите да имат мисии извън своите граници и с нищо не препятства последните да имат своя юрисдикция над своята диаспора.

3. Канон 8-ми на Третия вселенски събор

В този канон, който е доста голям, се защитава Кипърската църква от посегателствата върху нейната независимост от страна на Антиохийската патриаршия. Патриарх Фотий II и други гръцки канонисти обаче обръщат внимание само на следното място от него: „… та никой от боголюбезните епископи да не простира властта си над друга епархия, която по-преди и от самото начало не е била в негови или на предшествениците му ръце; ако ли някой я простре и насилствено си подчини някоя епархия, нека я върне, за да не се нарушават правилата на светите отци…“

От изтъкнатия пасаж на правилото патриарх Фотий II прави извод, че автокефалните църкви, освен Константинополската, нямат право да изпращат епископи извън границите на държавата, в която се намират (и следователно особено Руската църква не може да има свои епархии в Средна, в Западна Европа и другаде).

Но нито правилото има такъв смисъл, нито в такъв дух го тълкуват древните големи църковни канонисти Зонара, Аристин и Валсамон, нито така го разбират и по-съвременните канонисти като например Никодим Милаш, Сергей Троицки, Ливиу Стан и други. Зонара казва в тълкуването си на това правило: „Досточтимите отци на този събор определили… никой от епископите да не си присвоява епархия, която по-рано или от отдавна и отначало не е била под неговата власт или под властта на предшествениците му. А ако някой е присвоил непринадлежаща нему епархия, длъжен е да я повърне на оногова, който е претърпял насилия и от когото е отнета, та да не се нарушават правилата“[18]. Същото казват Аристин и Валсамон[19].

Правилото установява ред, общ и задължителен за всички църкви, и не прави изключение за никоя, включително и за Константинополската църква. Нещо повече: правилото като че ли специално е насочено против съвременните претенции на някои ръководители на Цариградската църква.

4. Канон 28-ми на Четвъртия вселенски събор

Главното доказателство за своята теория константинополските теоретици намират в посоченото 28-мо правило на Четвъртия вселенски събор, което действително говори за права на Константинополската църква.

Въпросното правило отначало се позовава на 3-то правило на Втория вселенски събор, което дало на Константинополската църква право на чест като на Римската, а след това определя и границите на властта на Константинополския патриарх така: „…на тия именно основания митрополитите на областите Понтийска, Асийска и Тракийска, а също и епископите на другоплеменници в поменатите диоцези, да се поставят от гореспоменатия свети престол на светата Константинополска църква“.

Авторът протопрезвитер проф. д-р Радко Поптодоров (1924-2021)

В това правило се говори наистина за привилегии на Константинополския патриарх и те са две: право на чест, дадено още с 2-ро и 3-то правила на Втория вселенски събор, и привилегията да ръкополага митрополитите на трите диоцеза: Понт, Асия и Тракия, а също и епископите на християните в иноплеменниците или „варварите“ в същите местности.

Каноническото положение на Константинополския предстоятел във времето преди Халкидонския събор не го обличало с право на власт, по-голяма, отколкото властта на обикновен епископ. Третото правило на Втория вселенски събор дало висока привилегия по чест – първо място след Римския епископ, но не му дало власт, и канонически, според своя ранг, той е бил обикновен епископ, подчинен на Ираклийския митрополит.

Повтаряйки 2-ро и 3-то правила на Втория вселенски събор, 28-мо правило на Четвъртия вселенски събор разпространява властта на Константинополския епископ върху по-обширна територия: той получава правото да поставя митрополити на три диоцеза: Асия, Понт и Тракия. Но само митрополити, а не епископи! Епископите се избират и поставят от местния епископат и в това отношение тези три диоцеза са устроени и се ползват с автономия, с вътрешно самоуправление. На второ място, Константинополският епископ получава правото да поставя и епископите на иноплеменниците (варварите) вътре в тези три диоцеза. Правилото е постановило това, защото тези иноплеменници или варвари, поради малобройността на епископата у тях, не са имали в това време развито митрополитско устройство, не са имали свои митрополити, поради което се наложило непосредствената власт над епископите им да премине направо в ръцете на Константинополския патриарх.

„По този начин – казва руският канонист Сергей Троицки – обемът на властта на Константинополския архиепископ е бил определен с граници, също така, както и в останалата територия, бил е определен с границите на ония диоцези, които са влезли в състава на Константинополската патриаршия, само с тази разлика, че той е получил над мисионерските местности на тези диоцези непосредствено власт над епископите у тях… Никакви права, които не са принадлежали по-рано на диоцезалните митрополити на Асия, Понт и Тракия, не е получил Константинополският архиепископ, и в това число той не е придобил никакви нови права и по отношение на мисионерските области извън споменатите диоцези, защото 28-мо правило изрично казва: „Епископите на варварските народи (по българския превод – иноплеменници) в речените диоцези“[20].

А румънският канонист Ливиу Стан пише: „Когато в тези канони се говори за варвари и за местности, населени от тях, по никакъв начин не трябва да се разбират територии извън Византийската империя“[21].

Но не само ясният текст на правилото ни говори това, а и знаменитите тълкуватели на каноните, пък и цялата църковна история.

Зонара пише:

„…Като издал такава постановка за реда и честта на този велик град, свещеният събор говори по-нататък и за областите, които трябва да бъдат подчинени на този престол, и казва, че това са областите понтийска, асийска и тракийска… А на Константинополския епископ правилото възлага ръкоположението на епископи за другоплеменни народи, живущи в посочените области“[22].

Авторът протопрезвитер проф. д-р Радко Поптодоров (1924-2021) и негова съседка

Аристин пише:

„Константинополският епископ е равночестен с Римския. Нему трябва да бъдат подчинени и от него трябва да приемат ръкоположение само митрополитите на Понт, Асия и Тракия, а също и епископите на другоплеменните народи, каквито се намират в тези окръзи“[23].

Валсамон пише същото, като обяснява по-подробно кои са Понтийската, Асийската и Тракийската области[24].

Думите на Зонара, Аристин и Валсамон повтаря и друг авторитетен средновековен византийски канонист от малко по-късно време (1335 година) – Матей Властар[25].

Същите мисли (а понякога и изрази) намираме и у Пидалион[26].

Никодим Милаш в тълкуванието си на правилата повтаря тримата средновековни канонисти, най-вече Валсамон[27].

Погрешността на новата Цариградска теория за юрисдикция над диаспората се доказва и от цялата църковна история. Защото, ако Халкидонският събор бе дал власт на Константинополския патриарх над цялата диаспора, то това би имало огромни последици за цялата Църква. Преди всичко Римската църква, която е протестирала срещу подчинението на трите източни диоцеза на Константинополската катедра, е трябвало да протестира още по-енергично срещу такава голяма и изключителна привилегия, като подчинението на цялата диаспора на Константинополската църква. В действителност обаче в папските протести (срещу 28-мо Халкидонско правило) не се споменава нито дума за правата на Константинополския епископ по отношение на диаспората!

Тази необикновена привилегия би засегнала правата и на другите автокефални църкви, поради което би трябвало да очакваме протест и от тяхна страна. Но и тук срещаме пълно мълчание, което показва, че 28-ми Халкидонски канон се е отнасял само до диаспората в трите източни диоцеза, а не за някаква друга диаспора!

Най-после и 36-ти канон на Трулския събор, който цели да потвърди правата на Константинополския епископ, се позовава на 3-ти канон на Втория вселенски и на 28-ми канон на Халкидонския събор, но нищо не споменава за неговите права по отношение на диаспората – естествено, защото тези права са били ограничени и не са предизвиквали спорове.

В края на краищата ако този канон бе подчинил на Константинопол цялата диаспора, това щеше да се отрази в една основна промяна в цялата история на християнската мисия. Всички останали автокефални църкви трябваше да прекратят своята мисия и да я предадат в ръцете на Константинополския патриарх, който би трябвало да вземе върху себе си ръководството на християнската мисия в цял свят: не само на Изток, но и на Запад, и в Африка! В историческите документи няма нито следа, нито намек за подобна промяна! Напротив, всички автокефални църкви и след Халкидонския събор са запазили своята предишна мисия, а що се отнася до Константинополската църква, тя я продължила в границите на споменатите три диоцеза, като след 731 година, когато към диоцеза ѝ бил присъединен (по заповед на императора) и Западен Илирик, тя се разширила малко и на Запад – в Моравия. Иначе тя се е ограничавала между славянските страни, тоест в Тракийския диоцез, към който спадали и русите, съгласно обясненията на Зонара, Аристин и Валсамон.

Изложението показва, че 28-ми Халкидонски канон не съдържа даже и сянка от мисълта за някакво изключително право на Константинополската патриаршия на юрисдикция над цялата диаспора, а доколкото такава мисъл не намираме и в другите канони, на които се позовават цариградските канонисти, може да се направи общото заключение, че теорията за такова изключително право на Цариградската църква няма под себе си изобщо никаква каноническа основа!

VII.

Напоследък защитниците на теорията за изключителното право на Цариградския патриарх над цялата диаспора се стремят да я подкрепят със своето особено тълкуване на думите в 28-ми канон на Халкидонския събор „у иноплеменниците“ (буквално -„έν ταϊς βαρβαρικαϊς“). Според тях тези думи имат политико-географски смисъл, в смисъл, че те означават подчинение на диаспората у „иноплеменниците“, у „варварите“, които се намират извън границите на държавите, в които има православни автокефални църкви. Те много разсъждават по въпроса, дали изразът „έν ταϊς βαρβαρικαϊς“ означава географски или етнически величини! Това виждаме и в книгата на митрополит Максим Сардийски[28].

a)несъмнено е обаче, че думата „в иноплеменните“ – на гръцки „έν ταϊς βαρβαρικαϊς“  е употребена в 28-ми канон в етнически, а не в политико-географски смисъл. Това се вижда и от контекста на 28-ми канон с 2-ри канон на Втория вселенски събор, където накрая е употребен изразът „другоплеменни (буквално „варварски“) народи“ („έν ταϊς βαρβαρικαϊς“).

б)Халкидонският канон не говори за народи въобще, а за определени народи – за варварските народи, за иноплеменниците „от споменатите диоцези“, тоест само от Понтийския, Асийския и Тракийския диоцез, а не за иноплеменниците, варварските народи от целия свят.

Протопрезвитер проф. д-р Радко Поптодоров (1924-2021), Съорното начало в Църквата, С., 1995.

в)Зонара, Аристин, Валсамон, Властар също разбират под израза „έν ταϊς βαρβαρικαϊς“ – варварски, иноплеменни народи само от съседните три диоцеза.

г)че юрисдикцията на Константинополския патриарх над диаспората тогава не надхвърляла споменатите три диоцеза, или пък че се е простирала и в някои граничещи непосредствено с тях места, се вижда и от древните списъци на епархиите на Константинополския патриархат – списъците на Епифаний, публикувани от Де-Боор, списъците на епархиите от император Лъв Философ, Нил Доксапатър. Впрочем в списъците на Лъв Философ към територията на Константинополската църква е причислена и Руската църква, но е установено, че това е по-късна интерполация!

VIII.

В заключение, претенцията на Цариградската църква да има право на юрисдикция над цялата православна диаспора се опровергава както от фактите на историята, така и от каноническите постановления на Вселенските събори. Тъкмо каноните, които се привеждат от защитниците на тази теория, я опровергават из основи. Ако задължението за мисионерстване спада към дълга на всяка църква и ако юрисдикцията над припечелената от същата мисия диаспора канонически спада под юрисдикцията на съответната автокефална Църква-майка, то Цариградската църква няма право самоволно да лишава тази Църква-майка от нейния дълг, а също и от юрисдикцията ѝ над дъщерята Църква, тоест над съответната диаспора, даже това да е и в общ църковен интерес. Това би могъл да извърши само събор от представители на всички православни автокефални църкви[29].

Във връзка с въпроса за юрисдикцията над диаспората, която принадлежи на съответната Църква-майка, следва да се напомни за рамките, в които майката Църква осъществява тази юрисдикция.

Ако няма никакви препятствия от физическо или друго естество, тази юрисдикция се осъществява в пълнота. Но когато има препятствия, създавани например от държавата или поради някакви други причини, то майката Църква трябва да ги вземе предвид! В такива случаи майката Църква дава известна автономия на дъщерята Църква. Обикновено каноническото състояние на автономия възниква, когато териториалната или националната църковна единица е утвърдила своята самобитност, но още не е достигнала до пълно съвършенолетие във всички отношения, тоест до автокефалия.

Автономия се присъжда обикновено на комплексна църковна организация, която се състои от много епархии. По този път са преминали всички древни и нови автокефални или автономни църкви. Но освен комплексните църковни единици, с автономия са се ползвали, както се посочи по-горе, и могат да се ползват и отделни епископии. Въобще всяка епископия има своя вътрешна автономия. Поради това естествено е, когато съответната църковна единица се намира извън територията на автокефалната църква, тоест в диаспората, на нея да се дава автономия, еднаква с автономията на обикновените автономни църкви. Това е нужно и необходимо за църквите в диаспората поради това, че на пълното осъществяване на юрисдикцията на Църквата-майка често съдейства, но и често се съпротивлява държавният суверенитет.

В случай на съществуване на подобни автономни епископии в диаспората на която и да било автокефална майка Църква, каноническият надзор, утвърждаването и хиротонията на епископите на тези единици трябва да се извършва от съответните синоди на Църквата-майка.

IX.

Между другото, изложеното показва, че размерите на юрисдикцията на Цариградския патриарх ту са се разширявали, ту са се стеснявали в зависимост преди всичко от политически  причини. Отначало той има власт, каквато и всеки друг епископ в своята епископия. С пренасянето на столицата на Изток неговото значение се увеличава и той бива издигнат по чест на второ място след Римския епископ поради това, че е епископ на „новия Рим“! По-после той получава юрисдикция над три диоцеза: Понтийски, Асийски, Тракийски и така нататък, и му се признават „равни права“ с правата на престола на стария Рим само поради това, че той е епископ на „града, който е удостоен с честта да бъде град на царя и на правителството“. Това е причината, поради която този град „и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него“ – тоест като стария Рим и епископът му да бъде наравно и втори след епископа на първия Рим. И правилото казва, че „на тия именно основания митрополитите на областите Понтийска, Асийска и Тракийска… да се поставят“ от него.

Протопрезвитер проф. д-р Радко Поптодоров (1924-2021), Мястото и ролята на миряните в устройството на Църквата през първите три века, С., 1969.

След „отпадането“ на Рим през 1054 година Константинопол – „вторият Рим“ , остава единственият Рим и поради това, че императорът пребивава в него. Ето защо и епископът му получава фактически значението на папа за Православния Изток!

Може ли обаче да се твърди, че Константинопол, след падането на Византия, е още втори Рим? Той беше втори Рим, докато в него пребиваваше християнският владетел самодържец, а след 1453 година Константинопол не е вече нито втори Рим, нито Константинопол, а „Стамбул“ – град не на християнския император, а на мохамеданския султан!

Днес обаче вторият Рим, погледнато в християнски аспект, е жалка останка, и диоцезът на вселенския патриарх се състои само от няколко оредели откъм християни епархии в турската държава, в някои острови и континенти.

След като са отпаднали политическите причини, които са обосновавали неговата широка юрисдикция някога, следва ли, че той още има право да претендира за притежание на онази широка юрисдикция? Не отпада ли, заедно с политическата основа на неговата юрисдикция, и самата тази юрисдикция? И не е ли малко даже смехотворно той не само да поддържа правото си на тази юрисдикция, но да обосновава правото си на юрисдикция над православните християни извън автокефалните църкви, в целия свят?

___________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2002, бр. 2, с. 41-60. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[15]. Вж. тези актове у Stan, L. Пос. съч., с 24 сл.; Троицкий, Сергей Викторович. О границах разпространении права власти Константинопольский патриархии на „диаспору“. – ЖМП, 11/1847, с. 35.

[16]. Цитирано по Троицкий, Сергей Викторович. Пак там.

[17]. Атинската синтагма, Т. II, с. 171 и сл.; Правилата на светата Православна църква с тълкуванията им, Т. I, с. 379-386.

[18]. Правилата на светата Православна църква с тълкуванията им, Т. I, с. 471.

[19]. Пак там, с. 471.

[20]. Цариградската църква като фактор автокеф., с. 9.

[21]. Стан, Ливиу. Пос. съч., с. 25 и сл.

[22]. Правилата на светата Православна църква с тълкуванията им, Т. I, с. 635-636.

[23]. Пак там, с. 636.

[24]. Пак там, с. 637.

[25]. Властар, Матей. Алфавитная синтагма. Изд. II, Симферополь, 1901, с. 191-192.

[26]. Издание V, Атина, 1908, с. 161, 207-209.

[27]. Пак там, с. 646 и сл.

[28]. Le patriarchate oecumenique dans l’Ecclesie Orthodoxe, Paris, 1975, s. 264-288.

[29]. Цисарж, Бр. Пос. съч., с. 101.

Изображения: авторът протопрезвитер проф. д-р Радко Поптодоров (1924-2021) и две негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-95I

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s