(историко-каноничен поглед)

Протопрезвитер професор д-р Радко Поптодоров

I.

1.Господ Иисус Христос е Основател, Учредител и краеъгълен камък на Църквата. Той е и Глава на Църквата, която е Негово тяло. Той е и Собственикът, Субектът на църковната власт. С нея Той облякъл Своите ученици, като им заповядал: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал…“ (Матей 28:19-20).

Господ облякъл Своите апостоли с еднаква и равна власт, и всички апостоли имали еднакви и равни права и пълномощия в изпълнението на посочената Господня заповед, тоест в строителството на Църквата. И когато се явил спор между тях кой е по-голям, Господ ги осъдил. На събранието, на събора на всички апостоли като равностойни, равноправни, равномерни носители и упражнители на божествените пълномощия, с които били облечени от Основателя и невидимия Глава на Църквата, принадлежала върховната видима власт в нея. Действайки като една неразделна колегия (при съдействието на своите помощници и на обикновените миряни), всички те поотделно могли в съответните им сфери на действие да упражняват властта, с която били облечени, както намирали за най-подходящо и целесъобразно (пак при съдействието на своите помощници и на вярващите). Всеки от тях е бил самостоятелен и независим от всеки друг в своята църковно-строителна дейност, и е отговарял пред събора на всички апостоли и пред истинския Глава на Църквата за дейността си. В този смисъл всеки от тях е бил, изразено със съвременен църковно-правен термин, „автокефален“ в някаква степен в своята църковно-устройствена и мисионерска дейност[1].

2.Епископите са приемници на апостолското служение и те са облечени с апостолската власт да ръководят своите църкви-епископии, да ги устрояват и да мисионерстват, отговаряйки за своята дейност само пред събора, пред събранието на своите колеги-епископи на дадена област, и пред Христа – Главата на Църквата, съгласно 34-ти и 37-ми апостолски, 9-ти Антиохийски канони и други. В този смисъл всеки от епископите на древната Църква е бил (казано отново със съвременния църковно-правен термин) в някаква степен автокефален ръководител на своята църква, независим, самостоятелен неин ръководител и устроител, неподчинен никому, освен на събора на събратята епископи и на Бога. Особено ярко изтъква това положение един от колосите на древноцърковното устройство – св. Киприан Картагенски, в многобройните си писма.

3.Още в апостолско, но много по-бързо в близкото следапостолско време между многото все равновластни и равноправни епископи на дадена област започнал да изпъква на преден план онзи епископ, чиято епархия обхващала някой централен град на тази област, в който пребивавал. Много са причините, поради които епископите на тези по-централни градове в различните области на Римската империя започнали да изпъкват на преден план между другите: например разпространението на християнството от по-централните градове към по-маловажните и към селата; или това, че в дадения по-централен град проповядвал някой от апостолите или от апостолските мъже; или че в този град епископът, намирайки се по-близо до централната власт, научавал за предстоящите гонения, съобщавал на епископите от близките по-малки градове да вземат своевременни мерки; или че църквата в този централен град, бидейки материално по-силна, оказвала помощ – не само морална, но и материална, на по-слабите съседни църкви-дъщери, и така нататък. Епископите на тези по-централни градове поради изтъкнатите причини били много по-почитани и уважавани от останалите епископи, чиито епископии гравитирали към епископията на централния в административно отношение град на дадена област. Епископите на тези централни градове или църкви били наречени протоси или примаси. Те имали морално влияние над другите епископи, ползвали се с първенство пред тях, разбира се, първенство по чест, но в никакъв случай по власт. Юрисдикционно и подчинително отношение в този смисъл липсвало: никоя църква тук не е „под властта“ на някоя друга и никой епископ не е „под властта“ на който и да било друг. Първенството в този пункт не е юрисдикционен принцип, неговата функция е да изрази единството и първият да бъде орган и говорител на това единство. Тъкмо такъв е смисълът на споменатия основен в устройството и управлението на Църквата 34-ти апостолски канон. Според него „епископите на всеки народ (тоест на една страна, на една област) трябва да познават първия изпомежду си… и да не вършат без негово разсъждаване нещо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само онова, което се отнася до епархията му и подведомствените ѝ места, но и първият да не върши нищо без разсъждаването на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие…“ Това правило говори за главенство (“… когото да признават като глава“, на славянски „яко главу“, на гръцки„ώς κεφαλήν“), но главенство в морален, а не в юрисдикционен смисъл, тоест в смисъл на първенство по чест, а не по власт. Поради това и 9-ти Антиохийски канон, повтаряйки почти дословно 34-ти апостолски, не казва: „…като глава“ („яко главу“, „ώς κεφαλήν“), а си служи с термина „προεστότα“, тоест предстоятел – много по-точен израз! Предстоятелят на епископиите в една област (или народ) срещу това първенство по чест, което другите епископи от същата област му признавали, се натоварвал със задължението да свиква два пъти през годината епископите на тази област на събор, на който „да разсъждават помежду си за догмите на благочестието и да разрешават явяващи се църковни спорове…“ (1-ви апостолски канон), тоест да разглеждат догматически или канонически въпроси.

С течение на времето между протосите или примасите на многото църковни окръзи – толкова много, колкото били и окръзите в обширната Римска империя, започнали да излизат на преден план протосите или примасите на централните градове на цели провинции. Например между протосите на окръзите в провинция Асия, които били няколко, започнал да изпъква протосът на централния град на цялата провинция, именно епископът на град Ефес. Между протосите на провинция Галатия започнал да изпъква онзи в главния град на цяла Галатия – епископът на град Анкира Галатийска. Между тези в провинция Сирия (протосите на Антиохия, Самосат и Тир) започнал да изпъква епископът протос на град Антиохия. Може да се каже, че това е второ ниво на главенство, но все в същия морален и доктринален смисъл, а не в юрисдикционен, не в смисъл на главенство по власт. Това главенство или „автокефалност“ е всъщност уважение от многото църкви-епископии към централната Църква епископия, от която те са получили преданието си, а във времена на несигурност и кризи – защита от нея; в същото време то е било ръководство от тази централна църква на всички останали, при едновременното съдействие на последните в разрешението на общите жизнено-църковни проблеми.

Имало е и опити от страна на някои протоси и в това ранно време да превърнат признавания им от другите епископи протоси нравствен авторитет в правов, в юридически такъв, но тези опити са били отблъсквани и осъждани. Между тези протоси на първо място стои Римският епископ – протос или примас на епископите в Италия. При споровете във връзка с празнуването например на Пасхата през втората половина на втори век, той се опитал да превърне своя морален авторитет поради това, че е и епископ на най-централния град в империята, в юридически авторитет, във власт над другите източни епископи, но бил осъден за тези си опити от цялата Църква и изпаднал в самоизолация. Втори такъв опит той направил по средата на III-ти век във връзка със споровете за еретическото кръщение с Картагенската и някои други източни църкви, но пак не успял. Защото епископите на цялата Христова Църква пазели завещания им от апостолите принцип на епископското равенство по власт и пълномощия и поддържали здраво съборното начало като незаменима основа на църковното устройство и управление[2].

Още по-нататък между протосите на цели провинции или митрополиите започнали да изпъкват няколко митрополити на най-централните градове в цялата империя. А към края на III-ти и началото на IV-ти век между митрополитите, съобразно трите най-крупни административни центрове на цялата Римска империя – трите ѝ столици – Рим, Александрия и Антиохия, се откроили трите фигури на епископите-митрополити на Рим, Антиохия и Александрия[3]. И докато от началото на разпространението на християнството съществува един всеобщ „център на единство“, едно всеобщо „главенство“ – това на Църквата майка в Иерусалим, в края на този период този център е вече отдавна загаснал и Първият вселенски събор (325 година) със своя 6-ти канон затвърждава високия морален авторитет на Римския, на Александрийския и на Антиохийския митрополити. Те с течение на времето започват да носят имената папа (за Римския) и патриарси (за Александрийския и Антиохийския). Римският патриарх – папата, обаче, главно поради това, че бил епископ на столицата на империята, в която пребивавал императорът, и епископ на най-централния град в цялата империя, най-важното в административно отношение средище в цялата Римска държава, обхващаща тогава целия известен културен свят, бил почетен с първенство по чест пред другите двама патриарси и, както дори и съвременните римски богослови определят, съдържанието на това първенство по чест било „попечението“, което той трябвало да има за цялата Църква, а съвсем не и някаква форма на „власт“ или „юрисдикция“[4].

Когато по-късно през 330 година Константин Велики преместил столицата на империята на изток, епископът на новата столица – Константинопол, започнал бързо да се издига пак по силата главно на това, че бил епископ на новия административен център на цялата империя. Защото дотогава той бил подчинен на Ираклийския митрополит, но след това време неговият „авторитет постоянно нараства“, докато към времето на Втория вселенски събор при него се образувал „σύνοδος ενδημούσα“, тоест съкратен домашен събор от случайно присъстващите в царския град епископи от различни области на империята, които идвали да уреждат в столицата свои работи. А Вторият вселенски събор (381 година), по силата на това, че Константинопол бил новата столица на империята, „втори Рим“, издигнал епископа на втората столица, на „втория Рим“, по чест на второ място след епископа на първия Рим. Третото правило на Втория вселенски събор гласи: „Константинополският епископ да има преимущество на чест подир Римския епископ, понеже този град е новият Рим“[5].

Следователно издигането на Константинополския епископ в течение на около пет десетилетия до степента на втори по чест след Римския епископ се дължи само на политически причини – на това, че той е епископ на „новия Рим“, на втората и истинската в момента столица на държавата! И това предимство по чест е само морално негово преимущество пред другите епископи в империята, а съвсем не някаква формална „власт“ или „юрисдикция“!

II.

1.През целия период от 313 до 1054 година Римският епископ многократно се е опитвал да превърне своето първенство по чест в преимущество по власт и да наложи тази своя власт над цялата Църква, тоест над другите патриарси и най-вече над Константинополския патриарх. И понеже неговият престол не бил вече в централния административен град в държавата – в столицата, той започнал да изтъква, че неговият авторитет почива не само на това, че той е епископ на първия Рим, но преди всичко на това, че Рим бил мястото, където са загинали мъченически и погребани двамата св. апостоли Петър и Павел, и той е наследник на някакво приматство на св. апостол Петър в Църквата.

Константинополският патриарх, заедно с другите източни патриарси, ревниво пазел съборното начало в Църквата, равенството на патриарсите и давал достоен отпор на опитите на папата да наложи своята власт над цялата Църква. Източната църква винаги отхвърляла папизма като доктрина и практика през течение на този период от време. Наистина, някои по-амбициозни Константинополски патриарси, давайки отпор на претенциите на папата, понякога сами изпадали в папизъм, но това не било принципното становище на Източната църква. В това отношение би могло да се посочи например 28-мо правило на Четвъртия вселенски събор, което подчинило на епископа на Константинопол, тоест на Константинополския патриарх, митрополитите на три съседни диоцези – Понтийския, Асийския и Тракийския, а също и епископите на иноплеменните, на „варварските“ народи в тези диоцези. Това силно обезпокоило папата и срещу него той остро реагирал. По-късно някои Константинополски патриарси, възползвайки се от благоприятните обстоятелства в Близкия изток (нашествията на перси, араби, турци и други), фактически подчинили източните патриарси, започнали да се борят с Римския папа, ако не за господство над него, то поне за пълно равенство с него! Така например Шестият вселенски събор постановил: „Престолът на Константинопол да се ползва с равни преимущества с престола на древния Рим и като този, и в църковните работи да бъде въздигнат наред с тоя като втори подир него“ (канон 36-ти)[6]. Но все пак това правило въздига Константинополския патриарх наравно с Римския папа или на второ място по време след него само по чест, а не и по власт. И за да се запази съборното управление на Църквата при равенството между всички патриарси, това правило узаконило така наречената пентархия, като издигнало и Иерусалимския епископ като такъв на майката Църква в степен патриарх. Вероучителната истина може да се посочва само във взаимното общение на петимата патриарси, и нито един от тях не може да говори от името на цялата Църква[7].

До края на този период все пак папските претенции за юридическа власт над цялата Църква, за предимство не само по чест, а и по власт пред всички други патриарси, за юридическо господство над тях, намирали най-силен отпор и опровержение от страна на Константинополския патриарх.

III.

През 1054 година станало „разделението“ в Църквата[8]. Счело се от източните християни, че епископът на първия Рим – папата, изпаднал в ерес и отпаднал от Църквата. Тогава епископът на „втория Рим“ – Константинополският патриарх, заел фактически мястото на Римския епископ – място, първо по чест в Източната църква, ръководно място. И докато Римската църква се намирала в състава на Вселенската Църква през предишния период, и константинополските патриарси и канонисти доказвали с всички средства, че Римският епископ е само пръв между равните патриарси и че той има юрисдикция само в неговия, в Западния патриархат, сега, след отпадането на Римската църква същите тези константинополски патриарси и канонисти започнали да доказват, че папите имали много широки права в Църквата и че те, тоест константинополските епископи, са наследници на тези права сега; внушавали, че папите имали юридическа власт над другите църкви и патриарси, и че тази власт сега, след отпадането на Рим, преминала върху Константинополския патриарх[9]. Особено ярко са изразени тези папистки претенции за „главенство“ на цариградските[10] патриарси в томоса от 1663 година, издаден със съгласието на другите източни патриарси в отговор на двадесет и пет въпроса на Руската църква[11]. Разбира се, че никой канон не дава на Константинополския патриарх юридическа власт над другите патриарси и над цялата Православна църква. Но той получил фактически такава власт след падането на Константинопол под господството на османците от султана, пак по силата на това, че резидирал в административния център на цялата Османска империя, която се разпростряла в пределите на бившата Византийска империя и даже по-далече, тоест пак по силата на политически обстоятелства, които обаче нямат никакво каноническо значение! Плод на това папистическо самочувствие на Цариградския патриарх през разглеждания период от време са големите усложнения при сдобиването с автокефалия на някои от новите поместни църкви – Сръбска, Руска и други, а също неправомерното унищожение на Ипекската Сръбска и на Охридската Българска архиепископия. Тенденциите на Цариградския патриарх да превърне своето първенство по чест в юридическо главенство над Източната църква е срещало твърд отпор у много от автокефалните църкви на Православния Изток. В каноническата литература тези тенденции се наричат „източен папизъм“. Споменатият руски канонист професор Алексей Степанович Павлов подхвърли на критика този „източен папизъм“, поддържан не само от цариградските патриарси и канонисти, но и от някои автори от други църкви, и написа посочения по-горе труд: „Теория восточнаго папизма…“

IV.

1.Една от проявите на „източния папизъм“ на Цариградския патриарх в най-ново време е провъзгласяването от негова страна за „автокефални“ църкви на части или области на други църкви. В последните десетилетия се направи опит за теоретическо обосноваване и оправдаване на тази неканонична проява на „Вселенския патриарх“. Патриарх Мелетий Метаксакис поставя основите на тази теория след Първата световна война. По-късно тя намери горещи защитници в лицето на Емануил Фотидиадис (в органа на Цариградската патриаршия „Ортодоксия“, 1947, № 11, с. 210-240) и на митрополит Максим Сардикийски в книгата му “Le patriarchate oecumenique dans l’Ecclesie Orthodoxe” (първо издание в Солун, 1973 и второ издание – в Париж, 1975).

2.Теорията, че Цариградската църква има право като майка-църква да провъзгласява автокефалия не само на своите части или области, но и на частите и областите на други автокефални църкви, е тясно свързана с теорията за държавната власт като фактор на автокефалията. Според тази теория църковната власт на една автокефална църква се простира само в границите на съответната държава, и частите (дяловете, областите) на тази църква, които се намират извън границите на тази държава, имат съвсем друго правно положение. На тези части или дялове, които понякога могат да бъдат цели епархии и даже няколко епархии, не може да се гледа като на органични части на съответната автокефална църква, нито като диаспора на тази църква. Над тази диаспора, както въобще и над цялата диаспора, власт има само Цариградската църква. Цариградската патриаршия може впрочем само временно да търпи съответната част от диаспората да се управлява от някаква друга църква, но тя има изначалното право да отнеме от всякаква друга автокефална църква тази диаспора и по друг начин да уреди нейното правно положение. Основание на това право се търси в каноничните текстове на 2-ро правило на Втория вселенски събор, 8-мо правило на Третия вселенски събор и 28-мо правило на Четвъртия вселенски събор[12].

V.

1.Гръцкият термин διασπορά (разпръснатост, разсеяние) в Свещеното Писание означава състоянието на евреите, разсеяни между езичниците. В православното църковно право същият термин обозначава положението на православните християни, които живеят между неправославни християни или между друговерци, или с други думи, диаспора определя статуквото на православните там, където те са изповедни малцинства[13]. Този термин няма географски или политически смисъл, а конфесионален, и означава вероизповедно малцинство, което живее във или извън границите на дадена държава, безразлично къде, сред езичници или сред неправославни християни.

2.Исторически погледнато, християнската диаспора е плод на мисионерската дейност, било на частни християни по тяхна собствена инициатива (защото всеки вярващ е длъжен да проповядва и да мисионерства сред невярващите), било на цели църкви, които организират мисии за проповед за обръщане на нехристияните към Христос.

В първите дни на християнството мисионерското движение и дейност били много силни и с това се обяснява бързото разпространение на Църквата, както и появата на голяма диаспора сред невярващите. В първите 3-4 века на християнството, когато още се развивала митрополитската и патриаршеската система на организация на Църквата, всяка единица християнска диаспора поддържала общение с онази епископия или църква, от която тя изхождала и се подчинявала на онзи епископ, под юрисдикцията на когото се намирала съответната църква. Когато развитието на митрополитската, екзархийската и патриаршеската система завършило, юрисдикцията над отделните части на диаспората преминала от отделните епархии-майки и от техните епископи в ръцете на митрополитите, после – на екзарсите, и накрая – на патриарсите. Тази юрисдикция била тежка задача за съответните престоли и им налагала големи грижи и тежки задължения, материални разходи и тежък труд. Затова в миналото не съществувала или рядко се появявала вражда и неразбирателство между църквите, предизвикани от спорове по повод юрисдикцията над християнската диаспора[14]. Конфликтите между Константинопол и Рим за Илирика, за българите и славяните, са по-скоро конфликти за сфери на влияние, а не за юрисдикция над диаспората.

Търканията и разправиите по този повод възникват едва в последно време и се отнасят не до християнската диаспора въобще, а до православната. Те са предизвикани от едностранните действия на Цариградската патриаршия след Първата световна война и социалистическата революция в СССР.

Известно е, че до получаване на автокефалия под юрисдикцията на Цариградската църква са се намирали всички славянски църкви, а също и църквите на Гърция, Румъния и Албания. Това положение продължавало частично и през време на Византийската империя, защото Българската и Сръбската църкви през това време имали за продължителен период патриаршеска автокефалия. Това положение отчасти продължило и в епохата на турското владичество и така нататък.

В цялото това време Цариградската патриаршия се грижела за православната диаспора извън Византийската и Турската империи – в Италия, Сицилия и други. Тази грижа на Цариградската патриаршия оказала добра услуга на Православието. При тогавашното положение на нещата Цариградската патриаршия била единствената, която могла да се грижи за православната диаспора, тъй като и другите източни патриаршии били в много тежко състояние. Но това било и дълг на Цариградската патриаршия тогава. Действията на християнската любов и грижа не могат да служат сега като основание тя да се стреми да постави под своя юрисдикция общините на диаспората – на цялата диаспора, тоест и общините на диаспората, излязла от други автокефални църкви. Не трябва да се забравя и юридическата аксиома: „Protectio non involvit subiectionem” („Защитата не включва в себе си подчинение“). Затова не може от факта на оказване на помощ някога на другите църкви да се вади заключение за право на владичество над тези църкви или над излезли от тях по-късно техни части или области.

3.Изтъкна се по-горе, в точка IV, че в сравнително по-ново време, едва след Първата световна война, се поставиха основите на теорията за това, че Цариградската църква има право да провъзгласява части или области на други автокефални църкви за „автокефални“, когато се намират извън границите на тези църкви, и че над цялата православна диаспора извън границите на отделните независими православни църкви власт има само Цариградския патриарх. Преди да подхвърлим на канонически разбор трите главни канона, на които тази теория почива, необходимо е да направим една обща бележка за каноническата ѝ аргументация.

Каноните, на които се позовава въпросната теория, са постановени на Вселенските събори през 381 година (Втори вселенски събор), 431 година (Трети вселенски събор) и 451 година (Четвърти вселенски събор), тоест преди повече от 1500 години. Пита се, ако тези канони в действителност имат смисъла, който им влага Цариградският патриарх Мелетий Метаксакис, канонистът Фотидиадис и други, не би ли било съвсем непонятно защо тази теория се е появила едва в наше време и защо е допусната да съществува до появата на тези теории юрисдикция над православната диаспора и от страна на много други църкви; и защо Цариградската патриаршия в продължение на векове не е издигала никакъв протест срещу това състояние на нещата? Този въпрос става още по-смущаващ, ако си спомним, че въпросните три правила са постановени преди 1054 година, тоест през време на неразделната Църква, когато първо място измежду православните църкви (а тогава всички църкви били православни) не принадлежало на Константинополския, а на Римския патриарх, поради което би било съвсем невъзможно привилегията на власт над цялата диаспора да се даде именно на Константинополския патриарх.

Следва…(виж тук)

_________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2002, бр. 2, с. 41-60. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Поптодоров, Радко. Съборното начало в устройството и управлението на Църквата през първите три века. С., 1995, с. 14-18.

[2]. Вж. Покровскiй, Александр Иванович. Соборы древней церкви эпохи первыхъ трехъ вековъ. Сергиев Посад, 1914, с. 169-252, 567-648; Поптодоров, Радко. Пос. съч., с. 198-212.

[3]. Вж. Поснов, Михаил. История на Християнската Църква, Т. I, С., 1933, с. 292-293.

[4]. Вж. Шмеман. Автокефалия (Непубликуван превод от английски език, машинопис, с. 4).

[5]. Правилата на светата Православна църква с тълкуванията им, Т. I, с. 386.

[6]. Правилата на светата Православна църква с тълкуванията им, Т. II, С., 1913, с. 188.

[7]. Вж. Поснов, Михаил. Пос. съч., с. 307.

[8]. За истината на това „разделение“ виж Поснов, Михаил. Пос. съч., т. II, С., 1993, с. 410-462.

[9]. Павлов, Алексей Степанович. Теория восточнаго папизма… – В: Православное обозрение, 1879, ч. III, с. 476-499; с. 734-765.

[10]. В статията е възприето Вселенската патриаршия до падането на Константинопол под османска власт (1453 година) да се нарича Константинополска, а след това – Цариградска. Същото се отнася и за титула на Вселенския патриарх.

[11]. Вж.Троицкий, Сергей Викторович. По поводу неудачной защиты ложной теории – ЖМП, 12/1947, с. 39.

[12]. Цисарж, Бр. Црквено право. Београд, 1970, с. 100.

[13]. Пак там, с. 100.

[14]. Вж. Stan, L. Diaspora Ortodoxa. – Biserica Ortodoxa Romana, 1950, № 11, с. 25 сл.

Изображения: Авторът протопрезвитер проф. д-р Радко Поптодоров (1924-2021) и две негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-950