Здравко Кънев

„Със словата си поучи езичниците на Божията вяра,

а с делата си се възвиси до божествения безпечален живот“

(из тропара на светителя)

Настоящата статия е посветена на личността и делото на една знакова църковна личност, която умело съчетава у себе си монаха и епископа, учителя, пастира и богослова. Имаме предвид личността и делото на великия архиепископ на Охрид и пръв проповедник на Словото на разбираем български език – св. Климент (около 830-916), който е „ученик и сътрудник на великите славянски просветители светите братя Кирил и Методий“[1].

За неговата свята личност, която украсява небосвода на нашата българска святост, знаем от пространното му житие, което е съставено от „византийския книжовник Теофилакт Охридски“[2], както и от „Климентовото кратко житие написано от Димитрий Хоматиан, охридски архиепископ“[3]. От млада възраст, по примера на небесния си покровител от Рим, той започнал да напредва в четмо и писмо, а след покръстването на българския народ през 865 година и създаването на глаголицата[4], и последващата я кирилица[5], начева усърдна преводаческа дейност на Свещеното Писание и богослужебните християнски текстове на разбираем за времето си език.

Останал в историята като пръв епископ, който е проповядвал на български език и със славната титла на Велички епископ[6], св. Климент до сетния си дъх се бори да разпространи Словото Божие на достъпен език, стремейки се да даде на сънародниците си истинското знание и Словото, от което се нуждаели. С огромната си преводаческа дейност на свещените книги –  „евангелието, апостола, псалтира и Стария завет, които се четели на службата в празнувания ден“[7], както и на лични писания, проявени в слова, проповеди и „панегирици“[8], св. Климент достига до нас с изключително богато творчество[9]. Като писател работи главно в Охрид, където създава разнообразни в жанрово отношение творби. Автор е на „редица химнографски творби (общи служби, канони и други), като повечето от тях са в акростих; на поучителни и похвални слова, както и превежда Цветния триод; на пространните жития на Св. Кирил и св. Методий, както и служба за св. Кирил“[10].

Св. Климент Охридски и остатъците от езичеството  сред новопокръстения български народ

По отношение на езичеството и остатъчните вярвания у съвременниците си, св. Климент Охридски подхожда с търпение, отческа и учителска любов и загриженост към всеки един, който приемал истината на Христовата вяра.

Изборът на темата за св. Климент и неговите слова срещу езичеството, е поради голямата значимост на делото, което той е успял да извърши, като „неуморно поучавал и винаги разпореждал, като поправил незнанието и безредието докарал в ред…“[11]. Делото му се оказва естествено продължение на всичко, което светите братя Кирил и Методий поставили като начало, защото чрез продължаването на това богоугодно деяние се доказва и„техният духовен, литургически и мисионерски принос, който….е постигнал целта си“[12].

Проблемът за остатъчното езичество у новопокръстения, но все още непросветен със знанието за Христовата вяра български народ, дълбоко е вълнувал св. Климент. Примери за това се откриват в някои от неговите наставлeния по случай празници на велики светци на Христовата Църква. Така например, когато поучава за празниците, светителят остро заклеймява хедонизма, който се среща както при езичниците, така и сред християните. В словата си той поставя върху същината на празниците, а именно „преди всичко да подражаваме на чистотата на светиите, на добрия им живот и на угаждането им на Бога“[13], което проличава в похвалните слова за св. Димитър Солунски и св. Николай Мирликийски[14]. В словото си в деня на св. Димитър[15] намираме безспорни доказателства – например, че св. Климент постоянно сравнява времето на великомъченика с времето, в което  той самият живее и проповядва. Оказва се, че общото в двете сравнения е резултат на отчуждението от единия истински Бог: „от Него те се отвърнаха и се прелъстиха, и се поробиха като обикновените човеци, и си направиха идоли. Вижте – имат уста, но не говорят; имат очи, но не виждат; имат уши, но не чуват; нозе имат, но не ходят[16]“, както и от труднопреодолимото упорство на народа, продължаващ да слави „идолите, дело на човешки ръце“[17]. Другата прилика, която откриваме, е гонението на християните и опитите за връщане към езическите обичаи. Ако по времето на св. Димитрий се наблюдава целенасочено упорство за връщане към езическите римски божества и култ към тях, то през ΙΧ-ти век стремежът е тези езически практики и обичаи, които нямат общо с християнството, да бъдат  изкоренени. Св. Климент в пълнота отдава своето сърце, за да катехизира българския народ в Христовата вяра и да премахне наличните остатъчни езически вярвани у него.

В похвалното си слово за св. Николай Мирликийски, св. Климент наред с прославяне живота и делото на този велик колос на Църквата, отправя поучения към новопокръстения народ, сред който все още се срещат остатъци от езическите обичаи. Светителят ги съветва да оставят всичко онова, което е било преди, напомня им за онези човеци, които в старо време са отвърнали глава от Божия закон и са ходели по своите прищевки, кланяйки се на лъжливи божества. Св. Климент е истински Божий служител, той е пример на истински пастир,  и затова неговата ревност по Бога не може да остави народа да тъне в непросветеност и незнание. С търпение и истинска любов той посочва „тесния път към Царството Божие“ (Матей 7:13; Лука 13:24), а не широкия път, който са избрали новопокръстените, защото той води към погибел.

Както отбелязва професор Иван Снегаров, „основно положение на неговите[18] проповеди било: за вярата и добрите дела“[19], но също така светителят разкрива дълбокото си убеждение, че българите трябва да живеят според християнските нравствени принципи, мислите им трябва да са пропити с кротост и човечност: „… да се въздържат от всяко зло, да отбягват всяка нечистота, да се уподобяват на светите Божии угодници и четейки житията им, с вяра да се стремят да узнаят: чрез коя добродетел и с какви добри качества са получили небесното царство“[20].

Покръстването като процес е продължил няколко години (863-865) и „не означава само замяна на една религия с друга, а в същността си се състои в промяна на бита, морала и правото, на цялата структура на личния, семейния и обществения живот под влияние на евангелското благовестие“[21]. И ако през 681 година се „постави началото на българската държава, то второто по важност събитие – на покръстването я утвърди, като създаде нейната народност, единност и постигна нейното…..признание сред християнския свят“[22].

Имаме ли нужда от християнизиране днес?

Със съжаление бихме казали, че времето, в което днес живеем, не е по-различно от това на св. Климент. Време, в което има свобода на вероизповеданията и религиите, време на множество вярвания и вери, но и на пълно отчуждение на човеците един от друг. Светът се превърна в място на пълно противоречие с онова, което ни призовава и учи Сам Спасителят. Обществото в България не разпознава Църквата като Тяло Христово, чиито духовни и социални ценности следва да прегърне. Днес тя в голяма степен е свързвана с външна ритуалност, но не и с осъзната потребност. За много българи църковният им живот е на равнището на фолклорно-историческото осмислие, а празниците се възприемат като време за светски тържества и веселие, без необходимост от дълбоко разбиране за техния съкровен религиозен смисъл и значение[23]. Огромен процент българи се самоопределят като източноправославни[24], но същевременно демонстрират невежество, суеверия, богословска непросветност и с готовност приемат нови и чужди на христовата вяра религиозни учения и практики. Дали ние християните, не сме просто като другите хора, които имат свои си представи по отношение на обществения морал. В света е пълно с „християнска“ мистика, философия, духовност, движения, медии, изкуство и масова култура. Нещо повече – непрекъснато се говори за толерантност и права на човека, но рядко се говори, че толерантността например има своите граници и своите подводни камъни[25]. Ето защо делото на Охридския светител не е било напразно и безполезно. Нима основаните домове на вярата и просветата, на българския дух и независимост са напълно безсмислени? Всичко онова, което някога са съградили нашите деди, днес с лека ръка бива отхвърлено от нас. Сякаш сме безпаметни и онова, което помним, е вярата на празнодумците и измислените божества, но не и предадената и открита вяра в истинното Слово – Иисус Христос. Охридският светилник е този, който с много труд и молитва е успял да завърши делото на своите учители – солунските братя св. св. Кирил и Методий. С ревност по Божието дело той всекидневно се е трудил да прибавя към Църквата Христова нови и нови човеци.

Изложеното по-горе ни дава основание да твърдим, че „името и делото на св. Климент са неотделими“[26]. Златният век на нашата българска история нямаше да има в пълнотата, ако не беше делото на св. Климент Охридски, особено, когато се „полагат основите на християнската култура в България“[27]. Чрез неговото епохално дело на преводаческа, богослужебна, учителска и изцяло църковна дейност, старобългарският език става официален език на българите, както и „свещен, равнопоставен на гръцкия, еврейския и латинския“[28]. Св. Климент, епископът на Българите в Охрид, е извършил знаменателно и епохално дело: издигането на нова архиепископия на България, установяването на новобългарския език[29] и преводът на богослужебните книги. Всичко това свидетелства за силата и живата дейност на св. Климент, който като добрия пастир от светото евангелие, всекидневно е полагал душата си за своите, а и за всички човеци, които макар и приели Христовата вяра, все още не са осъзнали в пълнота истината за нея. Този велик син на родната ни българска земя се явява като нов Павел за новите християни – българите.

Делото и гласът на св. Климент са твърде необходими на обществото ни днес. 1155 години след покръстването и приемането на богооткровената християнска вяра, ние все още живеем и пребиваваме в езичество и суеверия. Старите езически практики и вярвания не са изкоренени от сърцата на мнозина и още – онези, които са християни по име, нерядко постъпват като езичници.

Защо днес, след изкупителното дело Христово, след делото и служението на свети Климент Охридски – този надисторически благовестител на православната вяра – има такова езичество и суеверия. Както пояснява професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев) развитието и прогресът не са едно и също нещо – извод, основополагащ за правилното осмисляне на въпроса: как се е развил религиозният опит на човечеството[30]. А по думите на професор Борис Маринов „….в историята регресът е имал място също често,  както и прогресът“[31].

Днешното безверие се дължи и на липсата на ценене на словото, като Божи инструмент в ръцете на творението – човека. Все по-често злоупотребяваме с него и не го ценим в пълнота. Разбирането за силата и вечността на словото се съдържа в цялото Свещено Писание. Първият съзнателен акт на човека, който е венецът на Божието творение, е създаването на словото: на нас, хората е възложено да дадем название на всичко живо. Словото е плод на нашето свободно творчество, а оттук и сериозната ни отговорност – всяко слово, което изричаме, трябва да се съотнася със Словото, което е Христос, тоест Истината. Следователно в Православието свободата на словото се осмисля като право на истина, а не като право на свободно говорене[32].

Поради липса на преподаване на словото – Словото на истината, православният ни народ все повече тъне в изолация на вярата, която води до множество отклонения в нея. Категорично отклонение на съвременния християнин е и язвата на вярата – суеверието, което се корени в слаба или липсваща проповед за Богочовека Христос, както и в отсъствието на силен духовен елит – епископи и свещеници, които с пламтяща вяра и с ревност да проповядват Христовата вяра. Има проблеми с учителството – малцина са учители, които по примера на св. Климент да отдават всичките си сили, знания и умения, за да преподадат на учащите се полезните знания, защото както ни съветва светителят „безделието е учител на всяко зло“[33].

Да се стараем да имаме пред очите си свършека на живота на свети Климент, да подражаваме на вярата му  (Евреи 13:7) и да спазваме заветите му към нас, които синтезирано гласят: „Нека бъдем истински християни, а не само по име!“[34]. Това е възможно да стане единствено, ако пребиваваме постоянно в Божиите заповеди.

Днес все повече се нуждаем от духовници, книжовници и учители, които да са като св. Климент – родоначалникът на българското училище, на българската просвета, покровителят на нашия Богословски факултет, а и патрон на целия Софийски университет. По примера на Охридския светител, ние младите богослови трябва да познаваме добре теоретичното богословие, а чрез живота си да преподаваме Словото на истината (2 Тимотей 2:15) – Христос Господ.

____________________________________

*Публикувано в Сборник „Св. Климент Охридски – пръв епископ на български език“, редактор/и: професор д-р Мария Йовчева, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2020, с. 103-111. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Архимандрит д-р Бончев, Ат. Св. Климент Охридски. Слова и поучения. София, 1970, с. 13.

[2]. Велинова, В. Климент Охридски – учителят и творецът. София, 1995, с. 6.

[3]. Пак там, с. 10.

[4]. Глаголицата е дело на св. Константин-Кирил Философ. Вж. повече у Петканова, Д. Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Велико Търново, 2003, с. 20.

[5]. Кирилицата е дело на преславските книжници в края на IX-ти век.

[6]. Станчев, К., Попов, Г. Климент Охридски. Живот и творчество. София, 1988, с. 42.

[7]. Иванова-Мирчева, Д. Климент Охридски и Йоан Екзарх като създатели на слова. -В:  Сборник от статии по случай 1050 години от смъртта му. София, 1966 г., с. 243.

[8]. Велинова, В. Св. Климент Охридски – опит за портрет. София, 2018, с. 103.

[9]. Например в началото на XXI-ви век, проф. Мария Йовчева открива служба, написана в чест на св. Аполинарий Равенски. Вж. Йовчева, Мария. Старобългарската служба за св. Аполинарий Равенски от Климент Охридски. – В: Paleobulgarica, бр. 1, 2002, с. 17-32.

[10]. Петканова, Д.Пос. съч., 2003, с. 252.

[11]. Панчовски, Ив. Езичеството на прабългарите и неговото превъзмогване чрез покръстването им. Сп. „Духовна култура“, 7-8, 1965 г., с. 36.

[12]. Иванов, Иван. Дипломатическо и литургическо служение на светите братя Кирил и Методий. Мисията в Рим и Моравия – свидетелства и доказателства за богослужебен и дипломатически синкретизъм. – В: Благовестие и Мисия. Мисионерско и просветителско дело на светите братя Кирил и Методий и свети Климент Охридски. София, 2018 г., с. 83.

[13]. Вж: Св. Климент Охридски. Слова и служби. УИ, София, 2008, с. 209.

[14]. Вж: Архимандрит д-р Бончев, Ат. Пос. съч., с. 145-149.

[15]. Вж: Св. Климент Охридски. Слова и служби,с. 273-277.

[16]. Пак там, с. 273.

[17]. Иванова, К., Николова, С. Тържество на Словото. Златният век на българската книжнина. София, 1995, с. 58.

[18]. Климентовите проповеди (бележка на автора).

[19]. Снегаров, Иван. Българският първоучител Св. Климент Охридски. ГСУ, БФ, т. 6, София, 1927, с. 283.

[20]. Свети Климент Охридски, Пос. съч., с, 47.

[21]. Панчовски, Ив. Пос. съч., с. 36.

[22]. Пак там.

[23]. Относно въпроса – как да се затвърди убедеността в светостта на Църквата – вж. у Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. София, 2008, с. 185-194.

[24]. За религиозността в българското общество вж. у Серафимова, М. Многоцветната картина на религиозността в българското общество. – В: Библия, култура, диалог. Сборник изследвания и студии. Том I, София, 2009, с. 267-280.

[25]. Тонева, Клара. Подводните камъни на толерантността. – В: Съвременни предизвикателства прес сигурността и отбраната. София, 2017, с. 78-83; Стаматова, Клара. Библейски основания на междурелигиозния диалог. – В: Библия, култура, диалог (изследвания и студии), София, 2009, с. 209-222.

[26]. Велинова, В. Климент Охридски. Учителят…, с. 5.

[27]. Пак там.

[28]. Пак там, с. 40.

[29]. Старобългарският (бележка на автора)

[30]. Вж. у Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемите за религия. ГСУ, БФ, VIII Р, София, 1931.

[31]. Маринов, Борис. Беседи за ученически православно-християнски дружества при средни учебни заведения. София, 1934, с. 127.

[32]. Вж. у Тонева, Клара. Свободата на словото – право на истина. – В: Свобода за всеки (електронно издание), бр. 41.

[33]. Киров, Димитър. Добро и зло в богословието на св. Климент Охридски. ГСУ, БФ, т. 2, 1995, с. 218.

[34]. Св. Климент Охридски. Слова и поучения, София, 1970, с. 310.

Изображения: авторът Здравко Кънев и св. Климент Охридски (около 830-916). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-93d