Иван Снегаров – жизнен път и историописно творчество*

Димитър Христов

Интересен въпрос, който възниква при споменаване името на Иван Снегаров, е откъде идва неговата фамилия. В днешния български език дума „снегар” не съществува. Отваряме речника на Найден Геров и четем: „Снегар – Птица някаква”[1]. Добре, но все пак, каква по-точно птица?

По парадоксален начин този неопределен отговор илюстрира добре степента, в която са познати жизненият път и делото на Иван Снегаров (1882-1971). Мнозина знаят, че той е някакъв учен – обикновено се споменава, че е църковен историк, че е писал за Охридската архиепископия. По-възрастните историци и богослови го помнят добре, неговото име се появява в спомени за времето преди 1971 година, годината на неговата смърт. В отделни справочни издания Снегаров е представен с кратка статия и понякога библиография. По повод различни годишнини, приживе и посмъртно, за учения излизат няколко статии, които уплътняват представата за него.

Ако се вземе за критерий количеството публикувани произведения, определено ще трябва да поставим Снегаров сред най-плодовитите автори в българската историческа наука. Разбира се, това все – при толкова обемно творчество, каква е неговата значимост в родната историопис? Настоящата статия е опит да се отговори на този въпрос, като се очертае пътят на човека и учения Иван Снегаров. Разбира се, при ограниченото място тук е възможно да се засегнат, и то бегло, само първостепенните трудове на историка. По тази причина направеният разбор на Снегаровото творчество е избирателен, а не изчерпателен.

І. Жизнен път

Иван Иванов Снегаров е роден в Охрид на 30 септември 1882 година. След календарната промяна от 1916 година той отбелязва рождената си дата на 13 октомври по нов стил[2]. Докато за деня и месеца на раждането му няма разногласие, по-трудно е да се определи годината. Кръщелното свидетелство на Снегаров не е запазено в личния му архив, но в една по-късна автобиография, от 1961 година, се говори за него. Документът е издаден от Охридската митрополия през 1895 година (тоест доста след самото раждане) и за рождена година там е посочена 1882 година „по устно сведение”[3]. Това „устно сведение” най-вероятно е дадено от майка му. Най-ранният запазен документ – свидетелство от 1898 година за завършено Охридско трикласно училище -сочи година на раждане 1882 година[4]. В запазените документи, които сам Снегаров е писал по различни поводи, за година на раждане са посочвани 1882 (най-много пъти), 1883 и 1884[5]. Вероятно по данни от самия Снегаров в двата Алманаха на Софийския университет – от 1928 година и от 1939 година, е посочена година на раждане 1883 година[6].

Иван Снегаров (1882-1971)

Най-сигурното известие за рождената дата на Снегаров се открива в едно писмо на майка му – Диаманда Иванова-Снегарова, до него от 13 февруари 1911 година, когато тя разсъждава защо синът ѝ е така угрижен и затормозен (запазени правопис и пунктуация на оригинала, с отвесна черта са разделени слетите в оригинала думи): „и ти синко си|роден на 30 септемврия рано во четворток и 1982 яс имам писано уще тога ко[га] се|роди и яс не|знам що|си ваков що ми пишиш[7]”. В посочената 1982 година цифрата „9” е очевидно погрешна, но грешката е неволна и освен нея няма основания за повече съмнения. По Юлианския календар, който тогава се използва повсеместно от православното население, датата 30 септември се пада в четвъртък именно през 1882 година. В добавка става ясно, че сведението за раждането на Снегаров не е само устно, а „има писано още тогава, кога се роди”.

Появата на версията „1883 година” вероятно трябва да бъде отнесена към 20-те години на ХХ-ти век, когато за Снегаров започват по-сериозните обществени и научни изяви. Обективно погледнато, той вече не е съвсем млад и това прави по-обяснимо неговото желание да се „подмлади”. Благодарение на Алманаха на Софийския университет, издание, меродавно за цитиране, датата 30 септември/13 октомври 1883 година започва да се тиражира и на много други места[8].

По силата на Закона за висшето образование от 1947 година пределната възраст за освобождаване на професори от щатна длъжност се намалява от 68 на 65 години, като отпада правото на пенсионираните да работят в Университета[9]. За да избегне пенсиониране, поне за момента, Снегаров, който тогава е декан на Богословския факултет на Софийски университет, се „подмладява” с още 1 година. През юни 1948 година комисия, назначена от Факултетния съвет, установява 1884 година за годината на раждане на застрашения професор[10].

Изследването на жизнения път разкрива един малко неочакван Снегаров, различен от застиналия образ на вече възрастен професор, какъвто го помнят днес. Перипетиите, през които минава младостта на неговата търсеща натура, са многобройни. Баща му – Йонче Снегар, беден занаятчия и самобитен книжовник, умира преди раждането на сина си[11]. Майка му – Диаманда, простосърдечна и дълбоко вярваща жена, православна албанка, отглежда своята рожба в многолюдното си бедно семейство в Охрид[12]. Израснал в смесена среда на българско, албанско и гръцко влияние, Снегаров още като дете (1895) извършва акт на национално самоопределяне, като пожелава да се махне от гръцкото начално училище и се записва в българско[13]. Изборът му означава да преживее лично, със закъснение, съответно после с особено желание да наваксва, характерните процеси на Българското възраждане. Детството и юношеските години, прекарани в историческия крайезерен град, както и приповдигнатият патриотичен дух в Охридската българска прогимназия „Св. Климент”, където учи в периода 1895-1898 имат силно отражение върху по-късното творчество на Снегаров. Те формират една по същината си романтична „ядка” в разбирането му за историята. Следват месеци на гурбет в Тулча, Румъния и чиракуване в Охрид (1899-1900), съпътствани от желание да се доизучи на всяка цена[14].

Иван Снегаров, Културни и политически връзки между България и Русия през XVI-XVIII век

Годините на учение в Цариградската семинария (1900-1906) са преломна точка в пътя му. През 1902 година идва мистичното „посвещение в революционната тайна”, с което е приет за член на училищния кръжок на Вътрешната македоно-одринска революционна организация[15]. Пак тогава започват и поетичните опити в духа на възрожденската героика, патетични, но малко несръчни наистина[16]. Творческият път на бъдещия учен тръгва от поезията, за да се пренасочи скоро към публицистиката. И като семинарист, и после, като чиновник на Българската екзархия в Цариград (1906-1908) Снегаров е под силното духовно влияние на екзарх Йосиф (1877-1915), чиято подкрепа и идейни наставления остават трайна следа в целия му по-нататъшен живот. Благодарение на Екзархията, от 1907 година започва и работата му като публицист[17], която ще бъде практически негово основно поприще чак до 1933 година, постепенно остъпвайки на научната кариера. Пише развълнувано по важни обществени теми и използва различни псевдоними – Галичичански, Милин, Езеров.

Годините на образование в Киевската духовна академия (1908-1912) завършват изграждането на идейните начала у Снегаров. Там той възприема едно богословие, православно по име, но на практика силно повлияно от протестантски по своя корен идеи, една от които е християнският социализъм. В Киев той се насочва по-категорично към историята, там усвоява в пълнота методите и принципите на изследване, присъщи на позитивизма. В резултат, като дипломна работа (1912), се появява зародишът на капиталния му труд за Охридската архиепископия[18].

Снегаров се завръща в Цариград в навечерието на Балканската война и постъпва като учител в Семинарията. Оттук за него започва лъкатушещият път на военните години (1912-1918). Бежанец в София, след това изпратен за учител в Серес, после – в Солун, отново бежанец, учител в Ямбол, публицист в София – настоящата статия би изгубила много място, за да разкаже всички перипетии[19]. От 1914 година постъпва в редакцията на „Църковен вестник”, издание на което ще сътрудничи в продължение на дълги години. Най-благоприятна за научното му израстване е военната му служба като журналист в Скопие (1916-1918). Благодарение на нея той целенасоченно опознава географията и историята на македонските земи.

Охридчанинът, поел пътя на публицист, преживява идеалистичните пориви на младостта си през бурна епоха – за него, както и за българското общество, през двете десетилетия в началото на ХХ-ти век неведнъж се редуват крайностите на силен подем и дълбоко униние. Реалност и национален идеал се сблъскват силно у Снегаров, и в резултат се появява един своеобразен „прагматичен идеализъм”. Принципът за „народослужение чрез саможертва”, избран от него като съвсем млад[20], скоро се превръща в „народослужение чрез перото”. Приел писането за своя мисия, перото му все по-често посяга към историческата тематика, за да защитава интересите на своя народ.

Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви (Българска, Руска и Сръбска)

Точно както за цялото общество, така и за Снегаров особено сложни стават лутанията между 1918 и 1923 година „Можем ли да пресъздадем себе си”, пита Снегаров през 1919 година, без да поставя въпросителен знак. Въпросът е отправен повече към пресъздаването на обществото, а не толкова към пресъздаването на питащия. В бурните следвоенни години той не приема нито левицата, нито десницата, и предлага „трети път”, основан на моралното обновление на България. В опит да постигне социална промяна Снегаров се хвърля активно в обществените страсти. От началото на 1919 година той е главен редактор на новосъздаденото религиозно списание „Народен страж”, което му дава възможност да разгърне свободно своите идеи. През пролетта на същата година прави несполучлив опит да създаде, заедно с Евтим Спространов, християнско-социална партия. По-късно идеята се трансформира в Християнска обществена организация (1919-1921), която безуспешно обмисля как да „християнизира народната душа”. На Втория църковно-народен събор (1921-1922) публицистът-богослов се хвърля в злополучен опит да реформира църковното устройство, навличайки си основателни упреци за отклонения от православния дух.

Не по-щастливи се оказват стремежите му да заиграе роля в легалното македонско движение. Амбициите му го вкарват в редовете на опозицията – така наречената Временна комисия (1920-1921), скоро преименувала се на Македонска федеративна емигрантска организация (1921-1923). Федералистите, на чийто орган „Автономна Македония” Снегаров е редактор, се стремят да докажат себе си като идейна алтернатива. Аргументацията им обаче е неубедителна, а и отсрещната страна е по-силна. Под натиск от страна на нелегалната Вътрешна македонска революционна организация, включително с цената на убийства, легалното федералистко движение е прекратено в началото на 1923 година, а публицистът от Охрид окончателно се оттегля от активна политическа дейност. В крайна сметка лутанията свършват, и поетът, публицистът, общественикът отстъпват място на доцента, професора, академика. След дълга борба за намиране на средства, през 1924 година излиза първият том на „История на Охридската архиепископия” и веднага предизвиква огромно внимание. Снегаров се превръща в учен бавно – от първите опити през 1907 година до първия всепризнат научен успех през 1924 година минава много време. Не след дълго, през април 1926 година, той е назначен за извънреден доцент по църковна история в младия все още Богословски факултет (открит през 1923 година) на Софийския университет. Снегаров напуска работата си като гимназиален учител, която съвместява с другите си ангажименти от 1919 до 1926 година и постъпва в Университета. Академичната му кариера започва по обичайните критерии късно, но пък има щастието да е продължителна – до 1956 година. Лекционните курсове, които води през тези тридесет години, са три: История на Християнската църква (древна и средновековна); История на Българската църква; История на съвременните православни и славянски църкви[21]. За този период четирикратно заема деканския пост. През 1933 година става професор и дописен член на Българската академия на науките (БАН). От 1943 година вече е академик. През тези години излизат най-значимите му произведения: студията за св. Климент Охридски (1927), историческият очерк за град Охрид (1928), изследванията върху междуцърковните отношения след схизмата от 1872 година (1929)[22], вторият том на „История на Охридската архиепископия” (1932), публикацията на поредицата търновски църковни кондики (1933-1943), монографиите за Солун (1937) и Скопие (1938-1939), учебникът „Кратка история на съвременните православни църкви” (в 3 тома, 1944-1948).

Историята, която младият Снегаров-Милин иска да учи, за да се изяви на общественото поприще, се оказва често пъти нещо противоположно – убежище от вихъра на обществените борби. Убежище, но не задълго – до следващия обществен ангажимент, който историкът ще поеме. Жизненият и научният му път откриват своята пътека по средата между тихия кабинет и широката трибуна. През 1935 година ученият става един от ръководителите на Македонския научен институт, впоследствие е и редактор на неговия орган – „Македонски преглед” (1939-1943). Активната му позиция по македонския въпрос ще бъде най-голямото изпитание за него след 9 септември 1944 година.

Когато през лятото на 1944 година Снегаров констатира, че е навлязъл вече в беловласата възраст, той не може да знае, че това ще се окаже най-дългата част от неговия живот. Всичко онова, което е градил, ще бъде поставено на изпитание, и то неведнъж. Човекът, който през 1919 година, е писал статии като „Безсилието на социализма да преустрои света”, на свой собствен гръб ще трябва да провери дали е вярно написаното. В периода 1945-1948 година той се опитва да се нагоди към новите реалности по македонския въпрос, като пише в компромисен дух и се надява да остане верен на себе си. Отстъпките и очакванията му са напразни – „Нова Македония” не задържа приятелско отношение към България. Все пак професорът избягва особено тежката съдба на някои свои колеги от поколението на „старите учени”. Взел урок от младостта и задълбочен в академична работа, Снегаров става „достатъчно предпазлив, за да избягва политическите разговори”, както констатира Министерство на вътрешните работи през 1946 година. През тези години ученият се включва активно в реформирането на БАН. Под негово ръководство Комисията за издаване на изворите за българската история се превръща в Институт за българска история. Снегаров става неговият пръв ръководител от създаването му през май 1947 година. Големият партийнополитически интерес към работата на Института довежда до замяната на безпартийния академик с комуниста Димитър Косев в началото на 1950 година, но Снегаров продължава да заема там отговорна позиция. В периода 1948–1955 година участва в поредица дискусии, целящи преосмислянето на задачите на българската историческа наука и поставянето ѝ на марксистка основа. Старият академик не става марксист, но неизбежно прави отделни компромиси в своята научна позиция. От 1951 година е назначен за директор на друг новосъздаден орган в сферата на БАН – Архивният институт, където работи до пенсионирането си в края на 1959 година.

Иван Снегаров, История на Охридската архиепископия (от основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците)

Властващата атеистична идеология довежда и до други промени и в науката – богословието е отстранено от университетските специалности. От 1950 година Богословският факултет е преобразуван в Духовна академия, подчинена на Светия Синод, като преподавателите запазват своите постове. Краят на 40-те и началото на 50-те години на ХХ-ти век са време на преориентация на Снегаров от църковно-историческа проблематика към светска история, по-удобна в момента. Работата в БАН също го привлича все повече спрямо преподаването в Духовната академия. От 1956 година е пенсиониран от Катедрата по църковна история. От същата година здравето му забележимо започва се влошава. Доколкото състоянието му позволява, продължава да посещава научни форуми и през следващите години. Пише и публикува свои работи до самата си смърт.

През 60-те години на ХХ-ти век Снегаров все по-често получава почетното внимание на своите по-млади колеги. Отправените към него благодарности са най-вече за личния му пример като учен и патриот. Случаите на внимание сигурно са доставяли радост за стария човек, но едва ли са могли да уравновесят мъчителното чувство в очакване на края, с което се отличават някои от последните му писма. Тревогите, болестите и изнемощяването на организма в крайна сметка си казват думата. След дълго и мъчително заболяване Иван Снегаров умира на 1 март 1971 година на 88-годишна възраст.

II. Периодите на българската история в творчеството на Иван Снегаров

§ 1. Проблеми на античната и късноантична история

Историята, която вълнува истински Иван Снегаров, започва със славянското заселване на Балканите, тогава, когато се оформя първообразът на днешната етническа картина. Античността – време с по-различен етнически състав на полуострова, се разглежда като епоха-прелюдия на същинската история. Народи и държави в тази прелюдия са поставени приблизително в същите взаимни отношения, в които са народите и държавите в Средновековието и в Новото време. Верен на интереса към миналото на своя роден край, Снегаров обръща, макар и спорадично, внимание на древните илири[23]. Дардани, дасарети и други, съгласно дадения модел, са обрисувани като храбри и упорити борци срещу чужди завоеватели, срещу могъщи империи. Дори когато са покорени, те демонстрират своята самобитност и жизненост, например: илирийците се съпротивляват срещу „поримчването” и не желаят да приемат латинския език; илирийците овладяват ключовите позиции в римската армия, а оттам често добиват и императорска титла. Има забележителен паралел между този начин на разказване на историята и начина, по който Снегаров говори за храбрата и упорита борба на балканските славянски народи, особено на българите срещу Византийската и Османската империя, неотстъпното опазване на българския бит и съзнание срещу заплахата от погърчване, потурчване, сърбизиране.

По проблема за приемствеността между Античност и Средновековие ученият стои на страната на скептиците. В неговите работи, главно тези, които се отнасят до македонските земи, историята между средата на VІ-ти и средата на ІХ-ти век наподобява антракт, в който актьорите от прелюдията слизат от сцената и на тяхно място се качват участниците в същинската пиеса. Старото местно население, според Снегаров, има три възможни участи – едни бягат към непристъпните планини на Албания, други загиват, трети се претопяват в славянското море. Историкът обаче не къса всички нишки на приемственост между двете епохи. Основното, което ги свързва, е Християнската църква. Важен момент от неговите изследвания е, че при целия обрат на историческата сцена Църквата оцелява, и след известен период на криза, отново се връща по старите си средища за да проповядва. В научните си публикации Снегаров отделя относително малко място на ранната история на Църквата на Балканите (І-ІV-ти век). Като преподавател и автор на учебници покрива този период с въпроси около фактите – имена на мъченици и епископи, сведения за епископски средища в балканските провинции на Римската империя[24].

Иван Снегаров, Турското владичество пречка за културното развитие на българския народ и дугите балкански народи

Малко повече внимание Снегаров отделя на следващия период – времето на откритото развитие на църквата след първата четвърт на ІV-ти век, белязано най-силно от триадологичните и христологичните спорове. Погледът му се движи върху същите фактологични въпроси, които определят интереса му и към предишния период – имена на епископи, седалища на епископи, рангът на отделните епископии, разпространението на християнството сред нови групи от хора. Фактор за това разпространение е, както и преди, успешната проповед, насочена едновременно към привличане на нови вярващи и към неутрализиране на еретическите учения. Като нов активен елемент се явява държавната власт, която способства за увеличаването на християните в не по-малка степен от църковното слово. В представата на Снегаров за този период сякаш изчезва примерът на предишните високонравствени християнски общини. Тази оценка не държи сметка за възхода на монашеството по същото време и се дължи на един светски начин на възприемане на Църквата, в който на монасите се гледа със скрито пренебрежение. Това, което интересува Снегаров, е развитието на Църквата във външен план – като институция със съответната иерархия и строеж, и нейните, политически по характера си, отношения с държавните власти.

Проблемът „Първа Юстиниана” заема важно място в трудовете на Иван Снегаров. Още отначало охридчанинът подема темата по начин, който си остава характерен за творчеството му – той пише повече за това, което Първа Юстиниана не е, и по-малко за това, което е. На въпроса за местонахождението на града изследователят отначало отговаря, че Първа Юстиниана не е Охрид, а по-късно доказва, че не е и Скопие. Под съмнение са поставени и останалите локализации. С критика на приемствеността между Първа Юстиниана и Охрид Снегаров се заема още през 1911-1912 година в дипломната си работа в Киевската духовна академия. По-нататък допълва работата си и в началото на 1919 година публикува резултата в първата си монография „Охридската патриаршия[25]”.

Следва…(виж тук)

____________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Исторически факултет, Т.101, София, 2008 (2013), с. 243-268. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Геров, Н. Речник на българския език. Т. 5. Р-Я. Фототипно изд. С., 1978, с. 215.

[2]. Научен архив на Българска академия на науките (по-надолу НА-БАН), ф. 84, „Иван Снегаров”, а.е. 1, л. 1, 3, 4, 6, 11, 18.

[3]. Пак там, а.е. 1, л. 18.

[4]. Пак там, а.е. 3, л. 1.

[5]. Пак там, а.е. 1, л. 3, 4, 6, 11,18; а.е. 3, л. 1; а.е. 16, л. 1; а.е. 17, л. 1.

[6]. Алманах на Софийския университет. С., 1928, с. 68; 2. изд. С., 1939, с. 548.

[7]. НА-БАН, ф.84, а.е. 356, л. 4.

[8]. Енциклопедия България. Т. 6. С., 1988, с. 279; Чолов, П. Български историци, биографично-библиографски справочник. 1. изд. С., 1981, с. 353; 2. изд. С., 1999, с. 258.

[9]. Живкова, Н. Усмиряване на разума. С., 2006, с. 153.

[10]. НА-БАН, ф. 84, а.е. 1, л. 3.

[11]. Снегаров, Ив. Книжовни опити на охридско наречие с гръцко писмо – Македонски преглед, I, 1925, № 4, 67–84. Жития на народни светии, писани на охридско наречие с гръцко писмо – Македонски преглед, I,1925, № 5–6, 23–34.

[12]. НА-БАН, ф. 84, а.е. 1, л. 1; а.е. 356.

[13]. Пак там, а.е. 2, л. 3.

[14]. Пак там, а.е. 2, л. 2.

[15]. Пак там, а.е. 2, л. 5.

[16]. Галичичански. Охридски герой (поема). – Реформи, № 20, 8 юни 1902, 2-3.

[17]. И. С. Рождество Христово. – Вести (Цариград), XVII, № 18, 25 дек. 1907, с. 1.

[18]. НА-БАН, ф. 84, а.е. 1, л. 17.

[19]. Пак там, а.е. 1, л. 1.

[20]. Пак там, а.е. 2, л. 4.

[21]. Алманах на Софийския университет (1888-1938). С., 1939, с. 548.

[22]. Снегаров, Ив. Руски опити за предотвратяване и вдигане на схизмата – Македонски преглед, V, № 1, 1-44; № 2, 1-32. Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяване на схизмата. – Църковен архив (приложение на „Църковен вестник”), № 3–5 (1926-28 г.). С., 1929, 172+2 с.

[23]. Снегаров, Ив., Град Охрид. Исторически очерк. Отделен отпечатък от Македонски преглед, IV, С., 1928; Снегаров, Ив., Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на професор Р. Груич „Скопска митрополија” (Скопие 1935), Ч. I – ГСУ, Богословски факултет, 15, 1938, 1–132. Ч. II – ГСУ, Богословски факултет, 16, 1939, 1–184.

[24]. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия-патриаршия. Т. 2. От падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394–1767 г.). С., 1932, XI+ 615 с.

[25]. Снегаров, Ив., Охридската патриаршия (Нейният произход, граници и епархии). С., 1919, 78 с. Библиотека “Балкански въпроси” № 11.

Изображения: авторът Димитър Христов, Иван Снегаров (1882-1971) и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-913

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s