Мирела Кючукова

I. Въведение

Светът непрекъснато се променя и преминава през различни епохи,  залезът на една култура е изгрева на нова. Всяка нова епоха е носител на ново и различно, характеризиращо се със своите позитиви, но и негативи. Отделния човек, а и обществото, вследствие на промените преразглежда и преоценява своите ценности, наблягайки на тези, които позволяват по-добрата му адаптация. Според много автори днес ние живеем във време на промяна, в епоха на преход и в този преходен процес виждаме паралелното съществуване на елементи от три различни епохи – предмодерна (традиционна), модерна и постмодерна. Всяка от тях е носител на различна ценностна система и светоглед. През последното столетие хората преживяха различни обществени катаклизми и промените определиха появата на начин на мислене и поведение известен като постмодернизъм. Новото време е израз на бунта на съвременния човек срещу всеки авторитет и стремеж за равнопоставеност на ценностните системи, култури и религии. Хилядолетното първенство на християнската църква днес е атакувано от всички останали религии, с претенцията за равенство и право на избор. В съвременното плуралистично общество Църквата губи своята позиция на основен авторитет, но не губи своя глас и не е възможно изключването ѝ от обществения живот. Тя търси своето място, както в живота на отделния човек, така и в живота на обществото. Църквата е изправена пред нуждата да защитава своите фундаменти, но и да осъществява служение в новия свят, не само за душеспасението на отделния вярващ човек, но и в защита на изконните моралните норми и ценности.

Сръбския социолог и богослов протоиерей Зоран Кръстич разглежда мястото и ролята на Православната църква в различните епохи. Според него в традиционните християнски общества, мястото и ролята на Църквата е продължение на ролята на античните общества. Постепенно тя става важна за самата държава, която я припознава, като своя религия и християнството се превръща във венец, сърце на обществото. Религията прониква във всички пори на традиционното общество и определя целия индивидуален и колективен живот (Кръстич, 2016:27). С настъпването на големите обществени промени, засягащи отначало Америка, след това Европа и целия свят, се наблюдава появата на модерността, която е с толкова силен интензитет, че засяга всички обществени области. Една от основните причини за възникване на тези мащабни промени е индустриализацията. Прогресът се превръща в доктрина, науката, техниката и успеха в култ, а вярата се концентрира върху способността на хората да формират по-добър свят. Основна обществено-политическа цел на Европейските народи става икономическия растеж. Обществените явления, особено тези след Втората световна война, дават право на тогавашните мислители, като Маркс, Ницше, Фройд и други радикални критици да считат, че прогреса, човешкото ratio ще направят излишно всяко религиозно вярване (Кръстич, 2016:12) и предричат скорошния край на религията, като обществен феномен. Това съчетано с растящото обществено благосъстояние на западното общество е подходящата атмосфера за отмяна на религиозните вярвания. Така процеса на секуларизация достига своят апогей през шестдесетте години на миналия век и на Изток, и на Запад. Социолозите недвусмислено показват, че секуларизацията е засегнала всички области на традиционното християнство (Кръстич, 2016:13).

1. Възникване на постмодернизма

В края на 60-те години навлиза и термина „постмодернизъм“. През 80-те години терминът получава широка употреба след книгите на Жан-Франсоа Лиотар – „Постмодерното състояние“ и на Ричард Рорти „Философия и образ на природата“. Терминът има латински корен „modo“- сега, буквално след сега, след модерността. Той възниква във философията и естетиката, но се разпространява и в архитектурата, изобразителното изкуство, литературата и науката. Постмодернизмът възниква като движение на артисти, философи, музиканти, което желае да скъса с предходното, с миналото, да унищожи модернистките постулати. Той се свързва с промяната и разпада на социалните форми на ценностните ориентации, които се свързват с модерността (Иванов, 2004:281).

В епохата на постмодернизма умират големите идеи и идеологии на миналите два века. Угасват големите социални утопии, които донеотдавна толкова привличат масите (Бигович, 2003:304-305). Според Едуард Докс, постмодернизмът е атака срещу доминиращия социален дискурс,  политиката на различността се опитва да компенсира мизерните социални несправедливости. Постмодернизмът се стреми да разобличи лъжата на управляващата буржоазия в съвременните западни страни. Той се бори с всички видове национално, социално и културно неравенство, обявявайки се срещу Европоцентризма и всички видове неравенство. В унисон с основната обществено-политическа цел на Европейските народи за икономически растеж и постмодерния човек жадува да задоволи първо своите нужди, да бъде равен на другите, воден от хедонизма. Оттук и огромното желание за разрушение, засягащо тялото на политиката, тялото на мисълта, еротичното тяло, отделната душа – цялата сфера на дискурса на Запад (Хасан, 2000).

Характерните му черти са не само противоречиви, но и многобройни, постмодернизмът е  уподобяване и оразличаване, единство и разрив, синовно отношение и бунт. Едуард Докс пише, че постмодернизмът е бунт, с огромна енергия, атака, стратегия за разрушаване, разполагащ с набор от критически и реторически практики (Бигович, 2003:304-305). Той е анархичен и рушителен, но носи и необходимостта да открива една „единна чувствителност“, (Зонтаг) „да прекрачва границата и да запълва празнината“ (Фидлър) и да постига иманентност на дискурса, разширено духовно присъствие, „неогностическа непосредственост на съзнанието“ (Хасан, 2000).

За разлика от Просвещението или Романтизма, постмодернизмът (дори и като дума), се позовава на движението, което възнамерява да отхвърли, този смисъл постмодернизмът може да се разглежда като закъснялото покълване на една по-стара сеитба (Докс, 2011). Според думите на Ихаб Хасан, понятието постмодернизъм съдържа в себе си и своя враг.  

Специфичната социално-политическа обстановка в Източна Европа прехода от комунистическа диктатура към капиталистическо общество и традиционната православна култура значително забавят проникването на постмодернизма в България. Българското общество премина през комунистичската и капиталистическата утопия, а техния крах доведе до проникване на постмодернизма, като бунт срещу порядъка и авторитета. Човекът, оставен сам на себе си, издига единствено и само себе си в авторитет. Хората около него са сенки, привидения, които нямат друга функция, освен да му служат под някаква форма. Другият човек се превръща във вещ, в обект за използване и задоволяване на похоти и страсти (Попмаринов, 2016).

II. Характеристики на постмодернизма и Църквата

1.1 Индивидуализъм

Индивидуализмът е една от най-висшите ценности на постмодерната епоха. Той възниква върху стремежа на човека за еднаквост между хората и премахването на всяка дискриминация по какъвто и да е принцип. Желанието за равенство е насочено и срещу иерархичните структури и признаването на авторитетите. Човекът днес се стреми към индивидуална свобода, право на избор и задоволяване на личните потребности и то тези свързани с материалните придобивки и изискването на плътта. Изостават в приоритетите на човека развитието на духа и взаимоотношенията с останалите хора, общуването се премества в индивидуалистичната плоскост на съвременните технологии. Според Пенков индивидуализмът е самоутвърждаване извън връзката с другото битие (Бог и хората). То е универсално, трагично самоотчуждаване от истинското битие (Пенков, 2008).

Американския учен Аравин Тофлър казва, че днес човекът живее в непрекъснато променяща се среда, промяна на местоживеенето, наемателската революция, еднократната употреба на вещи, скъсяването на дълготрайните връзки водят до умирането на старите ценности и възникването на нови. Това довежда до преумора, изтощение, затваряне в себе си, отчаяние, тревожност, враждебност и депресия (Иванов, 2004:296).

В средата на проспериращ индивидуализъм се оформя и култът към „мултикултурния“ и „мултирелигиозния“ индивид, където всеки има своя религия и ценности. Човекът е нечувствителен към останалия свят и наблюдаваме криза в проявата на жертвоготовност и любов към другия.

В контекста на индивидуализма е важно да се обърне внимание на правата на човека, които се основават именно на него. Правата на човека се приемат в период от човешката история, когато „малкия човек не може да се защитава от разрушителните сили на колектива…“ (Кръстич, 2014:112). Декларацията за правата на човека се опитва да гарантира основните човешки права, минимумът, който не трябва да бъде отнеман. Напълно в духа на постмодернизма, идеята за защита правата на човека, се радикализира и в обществото се налагат идеи до скоро неприемливи в обществото, като узаконяването на еднополовите бракове, осиновяването на деца от тях, евтаназията и други.

Православната църква има своя отговор на проблема с индивидуализма. От една страна Христовия дух изисква да бъде ценен всеки един човек, независимо от социалното му положение (притчата за Лазар и богаташа) религия (притчата за милостивия самарянин) и други, ценен за Бога е дори „изгубения“ човек (притчата за загубената овца). В тази си част правата на човека не са в противоречие с учението на Църквата, като уважаване на минимума на човешкото съществуване. Но, както пише и Кръстич „правата на човека са оголения минимум човечност, в който могат да се вкоренят различни идеи за човешкия напредък“. Тук е много важна ролята на Църквата в способността си да гради човешката личност и да я води към идеала за съвършенство – Самия Бог. От друга страна тревожния съвременен човек намира в Църквата утеха и прибежище, възлага големия товар, който самотното съществуване му носи на Бога. В тази посока Църквата приема ролята на лечител, на съвременни болести, като депресия и зависимости.

Трябва обаче да се обърне внимание и на още един аспект на сблъсък между постмодернизма и църковното разбиране за свободата на човека. В православното разбиране свободата е най-висшия дар даден на човека от Създателя, но тя е свързана с отговорност. Всичко е разрешено, но не всичко е позволено е основна християнска парадигма. Използвайки свободата си човек трябва да разсъждава трезво за последиците, защото избора може да води до добро, но и до зло. Православния възглед гласи, че истинската свобода е свободата от греха (Омарчевски, 2014). Така Църквата поставя в постмодерното общество въпроса за избора между доброто и злото, между полезното и вредното за човека, за греха и неговата победа. Това е много важно при вземането на важни за обществото решения. Църквата днес си запазва правото да не се съгласява с всичко, което новия свят дефинира и налага. Поставяйки в основата спасението на човека, Църквата свидетелства за спасителните за човека фундаменти и го призовава към отсяване на зърното от плевелите и различаване на истината от лъжата.

1.2 Плурализъм

След многото трагични преживявания, модерния човек вижда, че всички добронамерени обществени фактори могат да допринесат за стабилността и напредъка, без да изключват никого (Кръстич, 2014:36). За това постмодерното общество се определя като плуралистично.  За плурализъм се приема не само голямо множество от хора с различен цвят, религия, език, обичаи, поведение, култура, но преди всичко променено съзнание, което без трудност приема противоположни идеи, ценности и цели (Бигович, 2003:183). Плурализмът е равноценност на множество частни мнения при липсата на по-висш и всепризнат авторитет. Вместо единната абсолютна Истина, тук се появява някаква множественост на относителните, частни „истини“, които са призвани към мирно съвместно съществуване и взаимно приспособяване в рамките на плуралистичното пространство (Николаева, 2016). Идеята за равнопоставеност на хората, не е чужда за християнското учение. Напротив, едно от основните послания на Църквата е именно „не съденето на другия“, еднаквото оценяване на всеки работник, призивът за проява на любов не само към този който те обича, но и към твоя враг. Самото разпространение на християнското учение е свързано с неговата универсалност, то излиза от границите на еврейска религия и обхваща всички хора, независимо от техния пол, народност или обществен статус.

Днес принципът на плурализма е призван да насажда в обществото търпимост по отношение на всяко различно мислене и към всички религиозни, расови, национални и така нататък различия, той постепенно се превръща в нещо като социален ритуал и сам става средство за репресии, дискриминирайки макар и само онези които не искат или нямат възможност да го спазват (Николаева, 2016). Тоталното приемане на културния плурализъм води до отричане на общото между всички човеци, радикален индивидуализъм и отказ от социални проекти. Плурализмът във всички планове не търпи общността и духа на общността, разбиват се религиозните и национално-хомогенните територии и светове. Наблюдава се „разпад на общността“, преминаване от общност към общество. В общността членовете общуват лице в лице, докато в обществените отношения се наблюдава друг тип общуване – „маска в маска“(Стоядинов, 2010:227). Социалната организация реално преминава от живот в общност към живот в общество, което затруднява пълноценния живот на човека и неговата реализация в пълнота. Обществения живот е безличен и манипулируем, липсва личната ангажираност към другия човек и взаимопомощ при нужда. Обществената формулировка затруднява разбирането за Църква, като общност от вярващи хора.

През първите деветнадесет века от своето съществуване Църквата се утвърждава и живее, като общност в общност (Стоядинов, 2010:230). Още от рождението на Църквата, учениците на Христос са в общение със Сина Божи, за това общността е автентичния начин на съществуване на Църквата. Днес Църквата продължава да живее, като общност в обществото, въпреки предизвикателствата на протичащите процеси, които засягат и самата нея. Наблюдава се разпад на локалната енорийска общност на териториален принцип и формирането на нов тип енорийска общност, наречена конгрегация. Тя е съставена от хора от различни квартали, населени места привлечени от самата енория, личността на свещеника и други. Хората в църковната общност се обединяват от своята вяра в Спасителя Христос и живеят в уважение на църковната иерархия, ред и послушание. Особено място в църковната общност е личността на енорийския свещеник, будейки у хората почит и уважение. В контраст с посланията на постмодернизма в църковната общност хората са призвани за намиране на другия човек и откриване на Самия Бог в другия, в приемането на неговите недостатъци и подпомагането му по пътя на спасението.

Въпреки плуралистичното общество днес сме свидетели на увеличаващи се църковни общности и сформирането на нови. Общността, като изконно човешко обединение се избира от човека, поради неговото уморяване от самотата и стремеж към общуване и взаимно разбирателство. Църковните общности предлагат на егоистичния човек да укроти своите страсти и вечно неудовлетворение, чрез служба на ближния. Енориите организират доброволчески кухни, благотворителни акции, помощ на приюти и домове за възрастни хора.

Основен механизъм за проповядване на плурализма е чрез посланията на медиите, които днес са във всеки дом и лесно достигат до човека. Някои от съвременните философи, като Маклун и Шери Търкъл, Бодрилар, Бинджамин говорят за влиянието на постмодерното информационно поле върху човека. “Ние живеем в свят на изображения (образи), но те са само имитация и илюзия. Според Търкъл, телевизията и останалите медии, учат хората да възприемат определени модели. Бинджамин допълва, че технологията променя начина, по който хората възприемат действителността и поради механичното възпроизводство, изкуството губи своята идентичност и става продукт за широка употреба“ (Иванов, 2004:286-287).

В плуралистичното общество обаче гласът на Църквата е също така равнопоставен фактор, както и останалите в сферата на публичното говорене. Църквата днес има своите медии – радиа, телевизии и печатни издания. Тя не е привилегирована, нито пък потискана, тъй като християните са равноправни членове на обществото. От самото начало силата на Църквата е Истината и това са самите християни, членовете на Църквата, като свидетели на Истината (Кръстич 2014:38). Църквата е трайна величина – тяло Христово, което в своята привидна динамика остава неизменно (защото Христос е същия – вчера, днес и вовеки) и има своето обяснение не само в историческите предпоставки, не само в миналото и историческия Иерусалим, но и в есхатологичното в Небесния Иерусалим.

Църквата съществува заради света и неговото спасение, а това означава приемане на света, несъгласие с него, а приемане заради спасението. За да осъществи това, тя трябва да приеме  плуралистичното общество, като различни разбирания за човека и живота, от които нито едно не трябва да изключва другите. Нито една историческа епоха не е лишена от греха, но и от Божията благодат (Пак там).

2. Секуларизация

Постмодерния човек не признава авторитети и институции, включително и църковните. Той се ръководи от принципите на индивидуалната свобода без граници, на независимост от религиозни догмати и канони. Постмодерното общество не допуска Бог да бъде субект в историята на човека и за това в нашите времена влиянието на Църквата върху поведението на хората и обществения живот е отслабено или изтласкано извън приоритетите на обществените процеси. Това „спадане на общественото значение за религията“ е многозначно понятие известно като секуларизъм. Терминът идва от новолатинската дума saecularistatio, което означава осветскостяване, превръщане на свещеното в светско, привързване към времето и неговите условия (Бигович 2003:183).

Секуларизмът, като универсална религия на новото време създава свои нравствени ценности, етика, ритуали, мистика и последователи. Той има и своя вяра – вярата в прогреса, в „социалното чудо“, в бъдещото земно царство – вяра, която не се различава от религиозния месиански оптимизъм (Бигович, 2003:188). Новите ценности пропиват във всеки човек и независимо доколко всеки един осъзнава, те моделират неговото поведение и отношение към другите и света. Той възниква като реакция – първо политическа, а после латентна – срещу западната представа за Църквата и присъства като неизменно знаме на всяка буржоазна или социална революция (Стоядинов, 2010:228). Секуларизацията се появява в битието на християнската вяра и за това редица мислители и богослови на XX-ти век я определят като основна тема на съвремието, а коментарите им по въпроса са разнопосочни и многостранни. Според Фридрих Гогартен е необходимо многопластово разбиране на спойката на християнската вяра и секуларизацията, защото секуларизацията е основана в битието на християнската вяра и е нейна естествена последица. Подобно е мнението на гръцкия богослов Мандзаридис, който посочва като една от формите на секуларизация онтологичното различие на света и на Бога или отричането на трансцедентността на света. Интересно е мнението на Александър Шмеман, според който секуларизацията е свързана с отричане от богослужението, „Подчертавам, отричане на съществуването на Бога, не на някакъв вид трансцедентност…“ Не по-малко впечатлително е и мнението на американския богослов Кокс, който свързва секуларизацията с урбанизацията и завършва с думите „Изглежда става дума не за период на внезапна секуларизация и на залез на религията, а за период на религиозно пробуждане и на връщане към свещеното…“(Кръстич, 2016:46-49).

До голяма степен секуларизацията се обяснява и с разпада на общностите и сливането на хората в голямото море на обществото. Трябва да се прави разлика между секуларизъм и атеизъм, който отрича съществуването на Бог. Постмодерността не е антирелигиозна, напротив, това е религията на Ню ейдж, „религията без принадлежност“ (Кръстич, 2016:49) без догмати, канони и институции, в същността си езотерично-окултна и синкретична. Секуларизмът изгонва Бога от света, но на негово място поставя нови божества. Според Радован Бигович модерния човек, обожествява историята, нацията, парите, стандарта, техниката, науката, дори чистотата на религията. „Модерният човек обожава историята и ѝ приписва всички божествени свойства; тя става за него свръхестествена сила, по-силна и от самия него. Човешката съдба е в нейните ръце и цялото човечество трябва да отговаря пред нея“ (Бигович, 2003:189).

Индивидуалистичния човек сам избира своята религия, свои вярвания и ритуали. В този плурализъм на религиозни вярвания, Христовото учение е на „пазара“ на религиозни идеи, отхвърляно и приемано, и то не докрай. Предоставената възможност за равенство често отхвърля проверката, доколко свободата на всеки в духовната сфера води до полза за човешката личност. Различните учения предлагат на човека вярвания и убеждения, водещи до действия, застрашаващи физическото и психическо здраве на човека. На държавно и наддържавно ниво се провеждат редица проучвания на дейността на религиозни и парарелигиозни организации, които имат гибелни въздействия върху човешката личност, въвеждат се различни закони, които целят тяхното ограничаване. В тази посока засилваща е ролята на Църквата, в превенцията, проучването и сътрудничеството с институциите за ограничаване влиянието на подобни структури върху човешката психика и здраве.

III. Постмодернизъм и образование

1. Предизвикателства пред образованието

В доиндустриалното общество ценностите са предавани на децата от техните родители в семейството. Впоследствие се появява училището, както пише Тофлър като „огледален образ на индустриалното общество“. Децата имат работни места – стаи и чинове, смените се регулират от междучасия.  

В постиндустриалното общество се наблюдават бързи темпове на живот и човекът трябва да бъде гъвкав и да притежава висока степен на адаптивност. Същевременно многообразието на ценности и различните интереси водят до появата на различни парадигми за обучението и възпитаването на децата. Една от основните идеи на постмодернизма в тази посока е да няма централна традиция в образованието, то да е индивидуално и персонално, а всеки индивид да е центъра за собственото си образование. Това води до нужда от промяна на организацията и начина на обучение. Традиционното училище в цялото си битие-курикулум, екстра и паракурикулум е насочено към възприемане на света от учениците като съвкупност от неутрални, непроблематични и неизменни ценности (Иванов, 2004:291).

Днес се разработват програми в които се насърчава човек да се образова през целия си живот. Учителя губи своята позиция на авторитет, на този, който налага норми и представи. От него се очаква да е новатор, да не потиска и унижава. Говорим за диалогичен и демократичен учебен процес, в който отношението учител-ученик се основава на партньорство, личностен контакт, подкрепа и други. Насърчават се учениците за индивидуална работа, за участие в различни курсове, за избор на предметите.

Налага се термина интердисциплинарност, свързан с идеите на Лиотар. Постмодерната педагогика трябва да създава нови форми на знанията, чрез разрушаване на дисциплинарните граници. Френския философ Мишел Фуко говори за дисциплинарно пространство (териториални и социални обединения) и дискурс (определени нагласи, ценности, представи). Освен традиционната лекция се предпочитат информационни технологии, разиграване на роли и ситуации. 

Много автори: Хегел, Дилтай, Шпенглер говорят за релацията педагогика-култура. Образование основано на една култура наричано монокултурно образование, а това на повече култури, мултикултурно.

2. Религиозно образование в постмодерното общество

Религиозно обучение в България, а и в другите православни страни се провежда в две форми – религиозно обучение в училище и „вероучение“ в прицърковните школи. В прицърковните школи се провежда така наречения катехизис, или още оглашение. Учениците се запознават с основните истини на православната вяра, богослужението, църковния живот и се подготвят за участие в тайнствата на Православната църква. Прицърковните школи обучават децата по утвърдени програми. В българското училище законовата уредба определя два вида религиозно образование – конфесионално, съответно Религия-Православие и Религия-Ислям и неконфесионално, съгласно промените в закона за образованието от август 2018 година. Двата типа религиозно обучение са под формата на свободноизбираем от родителите предмет и неговите цели са синхронизирани с целите на образованието, Църквата, очакването на родителите и обществото. 

Религиозното образование в постмодерното общество, е изправено пред редица проблеми и търси вариантите за тяхното разрешаване. Засилващия се индивидуализъм изправя човека пред голямото море от информация, в което той все по-трудно се ориентира в това кое е добро и кое – зло. Новите ценности се различават от традиционните и сериозната дилема, според Зоран Кръстич е „дали образователния процес да се стреми към общество на знанието или общество на ценностите“ (Кръстич 2014:70).  Ценностите на постмодернизма са нови и за религиозното образование също стоят сериозни предизвикателства при допира с постмодерните деца, които желаят да получат всичко сега на момента, които се интересуват от своите чувства и мисли, които са обхванати от духа на новите технологии и са заменили реалното общуване с такова в интернет пространството. Състезателния дух и материализма са сериозни предизвикателства пред обучението по религия, където в основата си е стремежа към Бог, към духовното. Каква да бъде реакцията на религиозното образование към чуждите ценности, дали да се приспособи към изискванията на постмодерното дете или да устоява своите автентични християнски постулати?  Според Божидар Андонов, в часовете по религиозно обучение, не трябва да става въпрос само за вярата, възникнала преди много време и в друга култура, а преди всичко да се покаже, как днес човек може да живее с вярата си в едно променящо се общество (Андонов, 2002:21). Този принцип е заложен в учебните цели и програми на религиозното обучение в съвременното училище.

IV. Заключение

Емануил Клапсис в своето изследване за ролята на Православната църква в плуралистичния свят говори за две възможности, като подходящ отговор на Църквата в съвремието – наблягане върху функцията ѝ, като аспекти на благочестие, богослужение, лично просвещение и нейното действие, като под действие той разбира влиянието на Църквата върху неразрешими обществени въпроси, като икономическата бедност, политическото подтисничество, отчуждаване от семейството и други. „Отхвърлянето на двете възможности ни довежда до трети възможен отговор, който според мен е най-обещаващия. Църквата трябва да се опитва да намери множество различни и ефективни начини за възстановяване на връзката между нейните функция и действие“ (Клапсис 2006:389). Това мнение е широко застъпено в трудовете на съвременните богослови, те са категорични, че Църквата трябва да запази своята сакралност, своите канони и догмати, и най-вече истинността на своето Свидетелство, като богочовешки организъм. Православната вяра, потвърждава изконното си разбиране за спасението на падналата човешка природа, касаеща всеки човек. Същевременно Църквата има за задача да проповядва възвестената и от Самия Бог спасителна вест, да говори за Божието царство и вечния живот. Това служение не е лесно, но трябва да е „основаващо се на вяра, свобода и отговорност“ (Шиваров, 2006:65).  В мисията си към света, особено важни са темите за обучението на децата, тяхната социална и морална подкрепа в развитието им, отношението към жената и нейното подпомагане в случаите на трудности, душегрижата за лишените от свобода, работата с наркозависими и алкохолозависими, както и с хората попаднали под влиянието на деструктивни култове и организации, бедните и страдащи членове на обществото.

Както и в останалите епохи от живота на човека, и в днешната постмодерна епоха, Църквата предлага обмисляне на проблемите пред съвременния човек и търсене на решения в светлината на неизменните християнски ценности и изграждането на ясен житейски светоглед, който позволява развитие и усъвършенстване на личността и възстановяване на общението ѝ с Бога.

Безспорно над Църквата стоят многото отговорности. Нейното желание винаги е било само едно: нравствените закони на Богочовека Христос да бъдат реалност в нашия ден. Небесния град да влезе в земния. Един от светите отци на Църквата, преподобни Максим Изповедник, в своето мистическо богословие казва, че човек е призван в този свят да примирява противоположностите, като най-голямата е тази, която трябва да примири този свят с рая (Ангелов, 2014:42).

Използвана литература:

1. Ангелов, А. (2014). Както на небето, така и на земята – за отговорността на Църквата в света – В: Църква и политика (с. 38-43). София: Мартенс Център & Фондация „Конрад Аденауер“.

2. Андонов, Б. (2002). Предизвикателствата пред обучението по религия в училище, Коев & Димитров & Темелски, сп. Духовна култура, 10, (с. 17-23). София: Синодално издателство.

3. Бигович, Р. (2003). Църква и общество. София: Омофор.

4. Иванов, И. (2004). Теории за образованието. Шумен: УИ „Константин Преславски“.

5. Клапсис, Е. (2006). Православните църкви в плуралистичен свят. В: Православието и светът днес, София: Омофор & УИ “Св. Климент Охридски“.

6. Кръстич, З. (2016). Църквата и духът на времето. Велико Търново & Синтагма.

7. Омарчевски Ал. (2014). Предизвикателствата на постмодернизма към Православието, сп. Християнство и философия, (1). София: Парадигма.

8. Попмаринов, Д. (2016). Между вярата и разума, София: Омофор.

9. Шиваров, Николай, Православието и светът днес. Проблеми и задачи -В: Православието и светът днес, С., 2006 г.

10. Докс, Е., 2011, Постмодернизмът е мъртъв, http://www.librev.com/index.php, електронен ресурс към ноември 2018 г. 

11. Николаева, О., Диктатура на плурализма, https://zadrugata.com, електронен ресурс към ноември 2018 г. 

12. Пенков, Димо, 2008, Духовно-ценностния смисъл на Православието в епохата на постмодернизма, https://www.pravoslavie.bg, електронен ресурс към ноември 2018.

13. Попмаринов, Димитър, Постмодернизмът или за хаосът, като естествено състояние, http://www.pravoslavie.bg, електронен ресурс към ноември 2018 г. 

14. Стоядинов, М. (2008). Разпадът на общността като еклисиологичен проблем. Електронен ресурс към февруари 2019, https://www.pravoslavie.bg/разпадът на общността. 

15. Хасан, Ихаб, 2000, Към понятието за постмодернизъм, https://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm, електронен ресурс към ноември 2018 г.

____________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Яндекс РУ. Източник на изображението на автора Мирела Кючукова, Гугъл БГ.

Кратка връзка за  тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8ZW