Георги Николов

Историята на “гръцкия” огън е сравнително добре позната от историческите изследвания, посветени на византийското въоръжение през Ранното средновековие[1]. В гръкоезичните исторически извори се срещат различни названия на това “тайно” византийско оръжие: течен огън (υγρόν πΰρ), мидийски огън (Мηδικόν πΰρ), изкуствен огън (εσκευασμένον πΰρ), ромейски, тоест римски огън (πΰρ ρωμαίκον), морски огън (πΰρ θαλάσσιον), боен огън (πολεμικόν πΰρ) и други. По-късно европейските кръстоносци му дали названието “гръцки” огън[2]. Ценни описания на „гръцкия” огън през Х-ти век се съдържат в Тактиката на император Лъв VІ Мъдри (886-912)[3] и в произведението на византийския император Константин VІІ Багренородни (912-959) „За управлението на империята”[4].

Както е добре известно, изобратетел на течния огън бил сириецът Калиник, родом от Хелиополис (днес Баалбек, в Ливан), който в средата на VІІ-ми  век „прибегнал” при ромеите[5]. Този факт станал известен и на българите посредством старобългарския превод на някои византийски исторически съчинения. Така например в превода на Хрониката на Симеон Логотет се казва: Калиникь бо некто древодель от Сличнаго града Сирискаго, приъбегь кь Гръко, огнь коднъи тъ пръкъе устрои[6].

Научните изследвания показват, че „гръцкият” огън бил смес от суров петрол и селитра (като в различни случаи се прибавяли още сяра, негасена вар, смола и други). Той се изстрелвал посредством специално направени тръби (сифони), чрез подгряване и възпламеняване. За пръв път[7] византийците използвали новото си оръжие през 70-те години на VІІ-ми век. Особено ефикасно то се оказало при спасяването на Цариград от арабите през 678 година и от русите през 941 година. През вековете неговата употреба била спорадична, но то останало в арсенала на византийското въоръжение чак до края на империята през 1453 година.

Малко известен факт е, че през първите векове след установяването си на Балканския полуостров българите не само видели битките с употребата на „гръцкия” огън, но дори се сдобили с известно количество от него. В историческите извори нееднократно се споменава за решаващата роля, която те имали за отблъскването на втората голяма арабска обсада над византийската столица през 717-718-та година[8]. Тогава византийците отново използвали „гръцки” огън срещу арабската флота[9] и намиращите се край Цариград българи станали свидетели на неговата ефикасна сила.

Първото сигурно сведение за това, че българите се сдобили с известно количество от “гръцкия” огън, датира от началото на ІХ-ти век. През 812 година българският хан Крум (796-814) изпратил за преговори в Цариград своя пратеник, славянина Драгомир. Крум искал да се възобнови българо-византийския договор от 716 година. В противен случай той заплашвал да завладее черноморската крепост Месемврия (днес Несебър). Отрицателният отговор на управляващите в Цариград ускорил събитията. Византийският хронист Теофан Изповедник (около 760-817) съобщава, че след обсада, на 4 ноември 812 година българите завладели Месемврия. Освен голямата плячка, която взели от града, те отнесли и 36 медни сифона (σίφωνας χαλκοΰς εΰρον λς) заедно с немалко количество от изхвърляния чрез тях “течен” огън (υγροΰ πΰρός οϋκ ολίγον)[10]. Това показва, че ромеите държали в крепостта Месемврия както устройствата (сифони), така и значително количество суровина за приготвяне на „гръцкия” огън. А известно е, че тази крепост била една от изходните точки за византийски нападения срещу България. По този начин българите узнали една от големите тайни на византийското оръжие от Ранното средновековие. Възможностите за снабдяване със съставките за направа на “гръцкия” огън в България били ограничени, но не и съвсем прекъснати. Българската войска не само познавала това оръжие, но дори го използвала по-късно.

Самите византийци използвали нееднократно „гръцки” огън и с така наречените огненосни кораби по време на българо-византийската война от края на Х-ти и началото на ХІ-ти век. Както съобщава Лъв Дякон (роден около 950-след 992) през лятото на 971 година, армията на византийският император Иоан Цимисхи (969-976) обсаждала българската крепост Дръстър (днес Силистра), където с войската си се намирал князът на Киевска Русия, Светослав (около 945-972). За подсилване на обсадата императорът заповядал да пристигнат така наречените огненосни триери (πΰρφόροι οι τριήρεις[11]; πΰρφόρων νεών), които всявали страх сред русите със своя мидийски огън[12]. Така българите, живеещи в крайдунавските крепости, станали още веднъж свидетели на огнестрелящото византийско оръжие.

През лятото на 986 година, десет години след възкачването си на трона в Цариград византийският император Василий ІІ Българоубиец (976-1025) предприел първия си поход срещу българите. Византийските историци Лъв Дякон и Иоан Скилица (втората половина на ХІ-ти век) подробно (макар и с известни различия[13]) осведомяват за движението на ромейската армия. С армията си Василий ІІ нахлул в България по долината на река Еврос (тоест Марица) и преминал през прохода Българска клисура (тоест Траянови врата). Оттук, през тесни и стръмни пътеки (εστενωμένας καί κρημνώδεις άτραποϋς)[14], (а не по Диагоналия път, контролиран от българите), ромеите достигнали околностите на Сердика (днес София). В тила на византийската армия бил оставен пълководецът дук и магистър Лъв Мелисин, със заповед да пази проходите в тила на ромейската армия[15]. Очевидно съгледвачите на василевса знаели за присъствието на българска войска в близките околности. Изглежда, тя се намирала под командването на комитопулите Самуил и Ааарон. Ето защо напредвайки към Сердика, Василий ІІ оставил част от своята армия да обсажда някои от твърдините на българите в тила на византийската армия. Между тях била и крепостта Мория. Основната част от византийската армия продължила похода си към Сердика. Тук в края на юли 986 година по нареждане на императора бил изграден военен лагер и крепостта била обсадена. В продължение на двадесет дни ромейските войници обсаждали Сердика, без да постигнат нищо. Един български отряд организирал засада и атакувал разпръсналите се ромеи, които събирали сено и фураж. Много ромеи били посечени, а голям брой впрегнати животни и коне били отвлечени от българите. „След това – продължава разказа си Лъв Дякон, който бил очевидец на станалото – стенобойните и другите машини не свършиха никаква работа поради неопитността на онези, които ги бяха доближили до стените, и неприятелите ги изгориха (πυρποληθέντων παρά τών δυσμενών)[16]”. Сведението е твърде общо и остава място само за предположението, че българската войска в Сердика е използвала „гръцки” огън. Употребата на запалителни средства по това време не било изолиран случай и показва, че огънят присъствал като важен елемент в арсенала на българското въоръжение.

По същото време[17], докато император Василий ІІ се намирал пред стените на Сердика, друга част от армията му, която останала да пази проходите в близост до Българската клисура, атакувала българската крепост Мория. Това е единствената крепост в Тракия, спомената като българско владение по време на българо-византийската война от 971-1018 година. Нейната локализация и името ѝ[18] са предизвикали дълги спорове в научните изследвания, без да се стигне до окончателно решение по тях. Крепостта Мория е спомената за пръв и единствен път от византийския автор Кекавмен във връзка с опита на император Василий II да я завладее. Кекавмен посочва нейното име (εστι κάστρον όνομαζόμενον Μόρεια) и казва, че тя се намирала между Филипопол (днес Пловдив) и Триадица (днес София) – μέσον Φιλιϖϖουπόλεως καί Τριαδίτζης. Крепостта се владеела от българите (ϋπό τών Βουλγάρων). Според Кекавмен византийският император, добре въоръжен, пристигнал при Мория. Тук отрядите му разгърнали бойните машини, които носели със себе си и започнали да обстрелват крепостта. Всъщност императорът оставил част от армията си да обсажда Мория, а сам той продължил към Сердика. Византийците издигнали насип (χωματισμόν), чиято външна част била изградена от дърво. През нощта обаче български младежи от крепостта се промъкнали до този насип и преминали през външната дървена част. Те носели със себе си факли, смола и огнехвъргачки (δάδας καί ρητίνην καί πυρεκβόλους), с които запалили вътрешността на насипа и се завърнали обратно. Пламъкът не се виждал навън, понеже бил дълбоко вътре в насипа и дървената част. Цяла нощ огънят горял във вътрешността на насипа, а на сутринта лумнал внезапно нависоко и построеното обсадно съоръжение рухнало. Това принудило византийската армия да вдигне лагера си и да се оттегли, а българите, жители на крепостта, останали „неподчинени и непокорени” (αχείρωτοι καί αήττητοι)[19].

Кекавмен пише, че за отблъскването на византийците младежите от Мория използвали огнехвъргачки, което се приема от някои автори като доказателство, че те са разполагали със сифони за изстрелване на “гръцки” огън[20]. Така или иначе, и в Сердика, и в Мория огънят е бил силното оръжие на обсадените българи, тоест то е било сред предпочитаните средства за отбрана в района. Вероятно по тази причина и един съвременник на споменатите събития, византийският поет Иоан Геометър (втора половина на Х-ти век) в своите стихове не само метафорично на два пъти определя заплахата от българите като „скитски огън” (Σκυθικόν πΰρ)[21]. „Много скити – продължава Иоан Геометър в друго свое стихотворение – кръстосват и обикалят западните области, като че ли са тяхна родина… Области и селища така се опожаряват (πυρπολούνται)…”[22] В стихотоворение, посветено на комитопула (тоест българския цар) Самуил, същият автор пише: „Горе комета озаряваше небето, долу комитът опожаряваше (πυρπολεί) Запада (тоест балканските земи)… Този страшен Тифон измежду злодеите всичко изгаря (τά ϖάντα πιμπρά)”[23]. Както е известно от античната митология, победеният от Зевс Тифон олицетворявал разрушителните сили на природата и преди всичко вулканичната дейност[24]. Сравнението на българския владетел с митичното същество, което изригвало огън от устата си, издава стремежа на поета да представи възможно най-реалистично действията на българите срещу ромейската армия.

Според сведенията от историческите извори със сигурност византийската армия поне още веднъж през Ранното средновековие използвала “гръцки” огън срещу българите. В началото на ХІ-ти век император Василий ІІ Българоубиец предприел масиран натиск на няколко фронта срещу Българското царство. Самият той стоял начело на ромейската армия, която в продължение на осем месеца, от лятото на 1002-ра до пролетта на 1003-та година, безуспешно обсаждала българската крепост Бдин (днес Видин). Градът бил обстрелван и с прочутия “гръцки” огън. В този случай се включила и имперската флота по река Дунав, откъдето течният огън бил изхвърлян към крепостта. По думите на епископ Михаил Деволски (автор на добавки към “Исторически свод” на Иоан Скилица от 1118 година) тогава българските бранители на Бдин показали голяма опитност, като събирали “мидийския” огън в едно голямо гърне и по този начин го гасяли (ένθα καί τών Βουλγαρικών αρχόντων διεδείχθη η πολυπειρία. είς εν γάρ αγγείον παμπληθές ομιλοΰνθες τό Μηδικόν πυρ διά τοΰτου εσβέννυον)[25].

Останалите извори, които разказват за византийската обсада на Бдин, не споменават нищо за “гръцки” огън, като премълчават конкретните обстоятелства, довели до преминаването на града във византийски ръце. Иоан Скилица завършва разказа за обсадата на Бдин с думите, че императорът се укрепил много добре в града, а подир това си заминал за Цариград[26]. Иоан Зонара (ХІ-ти век-след 1159) пък пише, че Василий II, тръгнал на поход срещу Бдин и го превзел (τήν πόλιν αιρεί), като добавя, че “императорът подчинил Бдин” (τήν Βιδίνην δέ υφ εαυτόν ο Βασιλεΰς ποιησάμενος)[27]. В среднобългарския превод на хрониките на Иоан Зонара и Симеон Логотет се отбелязва превземането на Бдин, но за “гръцкия” огън не се споменава нищо[28]. Огънят и опожаряването обаче присъствали и по-нататък в двубоя между Българското царство и Византийската империя в края на Х-ти и първите две десетилетия на ХІ-ти век. Има сведения, че византийците при нападенията си опожарили редица български крепости: Битоля през 1014 година (πυρπολήσας [29]), Мъглен през 1015 година (πΰρ εμβαλών[30]), Лонгон през 1017 година (φρούριον εμπρήσας[31]), Вишеград през 1017 година (ενέπρησε[32]), Сетина през 1017 година (πάντα κατέφλεζεν[33]) и други.

Прегледът на историческите извори показва, че българите твърде рано узнали за съществуването на „гръцкия” огън (VІІІ-ми век), сдобили се с негови съставки и средства за изстрелване (началото на ІХ-ти век) и успешно му противодействали [34] (началото на ХІ-ти век). По всяка вероятност сифоните за изстрелване на „гръцки” огън, използвани от византийската флота, през Х-ХІ-ти век вече били пригодени и за битки по суша. Продължителното и твърде близко по територия съседство на среднововековната българска държава с Византийската империя и особено с нейната столица Цариград, както и честите българо-византийски военни сблъсъци през Ранното средновековие са основните фактори, които довели до разкриването на тайното византийско оръжие от страна българите.

__________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За “гръцкия” огън вж. C. Zenghelis. Le feu grégeois et les armes à feu des byzantins. Byzantion, 7 (1932), p. 265-286 ; M. Mercier. Le feu grégeois. Paris. 1952; J. R. Partington. A History of Greek Fire and Gunpowder. Cambridge. 1960; H. R. Ellis Davidson. The Secret Weapon of Byzantium. Byzantinische Zeitschrift 66, (1973), p. 61-74; J. Haldon, M. Byrne. A possible solution to the problem of Greek fire. Byzantinische Zeitschrift 70, 1977, p. 91-99; Θ. Κορρες, Υγρόν πΰρ. Ένα όπλο τής Βυζαντινής ναυτικής τακτικής. Θεσσαλονίκη, 1989 (с библиография, σελ. 11-19 и с цитати на подбрани извори за „течния” огън, σελ. 153-187); Константин Багрянородный. Об управлении империей, Текст, перевод, коментарий. Под редакцией Г. Г. Литаврина и А. П. Новосельцева. Москва 1989, с. 342-343, бел. 33; J. Haldon, A. Lacey, C. Hewes. “Greek fire” revisted: recent and current research. In: Byzantine Style, Religion and Civilization. In Honour of Sir Steven Runciman, ed. E. Jeffreys. Cambridge University press 2006, p. 290-325. Сред публикациите в българската медиевистика може да се посочи студентското съчинение на Хр. Матанов. Гръцкият огън.- Студентски проучвания 4, София (1976), с. 65-78.

[2]. A. Dain. Appellations grecques du feu grégeois. In: Mélanges de philology, de literature et d’histoire anciennes offerts à Alfred Ernout. Paris 1940, p. 121-127, където има изброяване на различните названия на „гръцкия” огън във византийските извори.

[3]. Leonis imperatoris Taktika, J. P. Migne. Patrologiae cursus completes. Series graeca, 107, col. 1008 C-D.

[4]. Constantinus Porphyrogenitus. De administrando imperio, Edidit Gy. Moravcsik, anglice vertit R. J. H. Jenkins (CFHB, Vol. I). Washington, D.C. 1967, p. 6873-70103.

[5]. Theophanes. Chronographia, Recensuit Carolus de Boor. Vol. I. Textum graecum continens. Lipsiae 1883, p. 35413-17; Constantinus Porphyrogenitus. De administrando imperio, p. 22628-32; Symeon Magister et Logotheta. Chronicon, Recensuit St. Wahlgren, (CFHB, Vol. XLIV/1). Berolini et Novi Eboraci 2006, p. 16719-16822.

[6]. Симеона Метафраста и Логофета. Списание мира от бытия и Летовник, собран от различных летописец. Санкт Петербург 1905, с. 70. Старобългарският преводач е превел термина υγρόν πΰρ с думите огнь коднъи.

[7]. Относно годината, в която за пръв път бил използван „гръцки” огън, вж. The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History AD 284-813. Translated with Introduction and Commentary by Cyril Mango and Roger Scott with the assistance of Geoffrey Greatrex. Oxford, 1997, p. 494, n. 5.

[8]. Васил Гюзелев. Средновековна България в светлината на нови извори. София 1981, с. 129-155. Прецизен преглед на изворите за арабската обсада вж. у I. Rochow. Byzanz im 8. Jahrhundert in der Sicht des Theophanes. Quellenkritisch-historischer Kommentar zu den Jahren 715-813 (Berliner byzantinistische Arbeiten Bd. 57). Berlin 1991, S. 86-97.

[9]. Theophanes. Chronographia, Vol. I., p. 3968-12, 3979-12; Symeon Magister et Logotheta. Chronicon, p. 184.

[10]. Theophanes. Chronographia,. Vol. I. p. 49913-14. Вж. и разсъжденията на Θ. Κορρες, Υγρόν πΰρ…, σελ. 64, 116-117, 146; Иван Божилов, Васил Гюзелев. История на средновековна България VІІ-ХІV век. София 2006, с. 133, 135.

[11]. Всъщност това били кораби, известни с названието „дромон” – буквално „бегач”. Дромоните били дълги, гребни кораби, които побирали 230 души екипаж. Именно те били снабдени с така наречените сифони за изхвърляне на гръцки огън. Лъв Дякон архаизира и затова използва названието триери. Вж. Лъв Диакон. История. Москва 1989, с. 168, бел. 25.

[12]. Leo Diaconus. Historia libri decem, p. 144_1-13, 155₂₅-156₃.

[13]. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. І, ч. 2, София 1927, с. 669-673.

[14]. Leo Diaconus. Historia libri decem. E recensione Caroli Benedicti Hasii (CSHB). Bonnae 1828, p. 1718-11. Иоан Скилица пък пише, че след като преминал между теснините и горите преди, Триадица (тоест София) императорът стигнал до едно място наричано Стопонион. Тук византийският историк пропуска текста на своя първоизточник за обсадата на Сердика. Вж. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum, Recensuit Ioannes Thurn (CFHB, Vol. V). Berolini et Novi Eboraci 1973, p. 330_17-22.

[15]. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum, p. 33015-17. Васил Николов Златарски, История на българската държава през средните векове. Т. І, ч. 2, с. 669 предполага, че Лъв Мелисин бил оставен да пази планинските проходи откъм Стара планина.

[16]. Leo Diaconus. Historia libri decem, p. 17111-19.

[17]. Хронологията на похода срещу Мория е неясна и в историографията са изказани различни мнения по този въпрос. Кекавмен е единственият извор за похода срещу Мория. Неговият издател, руският византинист Генадий Литаврин (1925-2009) е на мнение, че обсадата на тази крепост може да бъде датирана към 986, 1004 или 1015-1016 година, като отдава предпочитание на двете по-ранни дати – вж. Кекавмен. Советы и рассказы. Поучение византийского полководца ХІ века, Подготовка текста, введение, перевод с греческого и коментарий Г. Г. Литаврина. Санкт-Петербург 2003, с. 431-432, бел. 368. Според Г. Цанкова-Петкова. За похода на Василий ІІ срещу крепостта Мория. Известия на Института за българска история, 3-4 (1951), с. 284-285 най-приемливата датировка е 986 година.

[18]. Различни мнения за местоположението на Мория са изложени в Tabula Imperii Byzantini. Hrsg. H. Hunger. Bd. 6. Thrakien (Thrakē, Rodopē und Haimimontos) von P. Soustal. Wien, 1991, S. 368 и у Г. Н. Николов. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VІІ-ми-началото на ХІ-ти век). София 2005, с. 196 където е посочена и по-стара литература с мнения за етимологията на името Мория.

[19]. Кекавмен. Советы и рассказы, с. 196₃₂-198₁₂.

[20]. Генадий Литаврин смята, че и при Сердика, и при Мория българите са използвали „гръцки” огън. Вж. Кекавмен. Советы и рассказы, с. 432-433, бел. 372.

[21]. Ioannes Geometer. Carmina, J. P. Migne. Patrologiae cursus completes. Series graeca, 106, 1863, col. 919 A, 958 А.

[22]. Ioannes Geometer. Carmina, col. 908 А-В.

[23]. Ioannes Geometer. Carmina, col. 920 А.

[24]. Словарь античности. Москва 1989, с. 580.

[25]. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum, p. 34644-48. Скилица на няколко пъти споменава това оръжие, но само в този случай го нарича “мидийски” огън, а в останалите предпочита названието “изкуствен” (Ibidem, p. 37₆₀, 229₉₅, 323₁₁, 431₇₇) и “течен” (Ibidem, p. 151₄₃, 152₇₀). Новобългарски превод на добавките на епископ Михаил Деволски вж. у Васил Гюзелев. Извори за средновековната история на България (VII-ХV век) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Първи том. Български, други славянски и византийски извори. София 1994, с. 52. Вж. и Θ. Κορρες, Υγρόν πΰρ…, σελ. 123.

[26]. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum. p. 346_53-55. Вж. и Васил Николов Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. І, ч. 2, с. 721-722.

[27]. Ioannes Zonaras. Epitomae historiarum libri XIII-XVIII, Edidit Theodorus Büttner-Wobst (CSHB). Bonnae 1897, p. 5603, 7-8; Ефрем, автор на стихотворна хроника от ХІV-ти век, също не споменава нищо за “гръцкия” огън – Ephraem Aeniota. Historia cronica. Recensuit Odysseus Lampsides (СFHB, Vol. XXVII). Athenis 1990, р. 109_2923.

[28]. A. Jacobs. ΖΟΝΑΡΑΣ – ЗОНАРА. Die byzantinische Geschichte bei Joannes Zonaras in slavischer Übersetzung. München 1970. (=Slavische Propyläen, Bd. 98), S. 263_{14-15; 17-18;} Симеона Метафраста и Логофета. Списание мира от бытия и Летовник, с. 159.

[29]. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum, p. 351_3-4.

[30]. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum, p. 352_26-31.

[31]. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum, p. 355_18-22.

[32]. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum, p. 356_31-32.

[33]. Ioannes Scylitzes. Synopsis historiarum, p. 356_36-38.

[34]. За страха от „гръцкия” огън и пожарите през Късното средновековие, както и за противодействието срещу него вж. Р. Радић. Страх у позноj Византиjи 1180-1453. ІІ. Београд 2000, с. 62-70.

Източник на изображенията Яндекс РУ. Източник на изображението на автора Георги Николов – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация –https://wp.me/p18wxv-8W6