Здравко Кънев

Разработването на настоящата статия е свързано с темата на дисертационния ми труд: „Мюсюлманската общност в България: между традицията и секуларизацията (православно-богословско изследване)“. В началото ще изложа основни познания за онзи термин, който в зародиша си не е имал претенции за всеобхватност, но впоследствие се превръща в  признак на нетърпимост между религиозните институции и техните членове.

Понятието фундаментализъм: опит за определяне

В буквалния смисъл на думата „фундаментализъм”, или латинското fundamentum (основа), е по-скоро неутрално понятие, което обаче придобива специфично съдържание поради честата му употреба като епитет, както и при неговото използване в определен исторически контекст[1].

Най-базисното определение, което може да се даде на понятието фундаментализъм, е войнстващо благочестие, религиозна традиция в състояние на война: „Той е идеология с авторитет божествено писание, радикална в прилагането си, екстремистка е в методите, отхвърля несъвместими идеологии“[2]. Разбира се, това определение е общо и е плод на многобройни изследвания върху тази петнайсетбуквена дума, в която през различните епохи и посоки на света се влага различен смисъл от отделните религии. Когато размисляме за фундаментализма, веднага се поражда противопоставянето му с модернизма, национализма, радикализма, тероризма, зилотизма и в най-голяма степен – с традиционализма. Точно при съотнасянето или противопоставянето с традиционализма се провокират сериозните диспути и разнопосочни тези, които пораждат както множество проблеми в отделните религии, така и напрежение между тях.

Религиозният фундаментализъм може да се прояви във всяка религия, сред всеки вярващ, който допусне, че религията му е застрашена. Тогава се отключват чувство на усещане за страх и несигурност, които подтикват към стриктно прилагане на буквата на закона и го карат да разпознава като враг всеки, който не мисли и не разсъждава като него.

Кратък исторически преглед на понятието

Зараждането на понятието „фундаментализъм” се свързва с протестантизма, и по-конкретно за обозначаване на ортодоксалното течение в съвременния протестантизъм[3]. Оригиналното значение на думата „фундаментализъм” е различно разбираната „ориентация към света, която е антиинтелектуална, арогантна и нетолерантна…, терминът се отнася за онези, които се опитват да наложат собствения си мироглед върху останалите“[4].

Целта е не просто търсенето, но и завръщането към основата на дадената религия – към текстовете, които се определят като свещени за нея и които имат богоустановен характер. Тук е мястото да се подчертаят спецификите в разглеждането и разбирането на свещените текстове в две основни религии, които засягат пряко дисертацията ми. 

Фундаментализмът и новите прояви се осмислят различно в отделните религии, като водещи са: от една страна, традицията в разбирането на самия вярващ, а от втора – разбирането, отстоявано според дадената религия. При фундаментализма най-ярко се проявява религиозният консерватизъм, връщането към корените на вярата.

Първата религия, чийто текст накратко ще разгледаме, е християнството и свещената книга за всеки християнин – Библията, независимо от конфесията, към която принадлежи – Православие, Римокатолицизъм или Протестантство. Според общото разбиране Библията е Словото Божие, което в първата си част – така наречения Стар Завет, има ясната цел и задача да ни открие Създателя на света, библейската история за сътворението му, историята за грехопадението на първите хора и настъпилите последици, както и обещанията за изпращане на Изкупител и Спасител на човешкия род. Втората част на Библията – Новия Завет, започва с Боговъплъщението и рождението на Второто лице на Божествената Троица – Господ Иисус Христос, Живото Божие слово, „чрез което всичко е станало“. В Новия Завет се съдържат проповедта, делата и най-вече изкупителната мисия на Иисус Христос, Който е „началника и извършителя на вярата“(Евреи 12:2).

Другата религия, на която накратко ще се спра, е тази на „пророка“ от пустинята – Мохамед, и основаната от него религия – ислям, която подобно на християните и на иудеите, има свой свещен текст – Коран, но с различно разбиране за него. Според традиционното ислямско разбиране Коранът е съвечен на Аллах и като изпратен от него текст е неповторим (Коран 2:23).

Съдържа 114 сури – всяка от тях има свое название според основния сюжет, описано характерно явление, събитие или действащо лице. „От една страна, неповторимостта на Корана заема централно място в доказателствата на средновековните ислямски екзегети за чудото на пророчеството и неговата безспорна правдивост, а от друга се явява главно свидетелство за пророческия статут на Мохамед[5]“. По този начин постулатът за чудото на Корана и представата за човешката природа на Мохамед, който е бил неграмотен, образуват функционална двойка: двете представи взаимно се допълват, а разделянето им застрашава доктриналното ядро на исляма[6].

Когато обръщат поглед към своето писание, мюсюлманите имат предвид именно Корана, книгата, която за тях е чистото божие слово, предадено чрез Мохамед, верния пророк на Аллах и основател на ислямската религия. За мюсюлманите Коранът е създаден от Аллах и това е постулат в исляма. Всяко религиозно действие и предписание се основава на принципа на божественото начало и свещения характер на Корана[7].

Накратко маркирахме основните разлики относно свещените текстове на християнството и исляма, както и техните разбирания за произхода и значенията им. В контекста на поставената тема за фундаментализма и прибягването към него ни интересува класическото, първоначално разбиране на думата фундамент.

Митрополит Дамаскинос Папандреу определя фундаментализма като строго придържане към буквалното възприемане на принципите според религиозната вяра, които се отъждествяват с традиционната ортодоксалност на дадената религия и конфесия[8].

Във връзка с религията фундаментализмът се осмисля като специфична традиция на дадената религия в духовния живот на вярващите. В много случаи и по различни начини точно духовното отношение се изразява в поведението на затвореност, самоизолация или агресия,  насочена към другите.

Щрихи към социалния портрет на фундаменталиста

Социалният портрет на фундаменталиста, от една страна, е изключително интересен, а от друга – объркващ. Фундаменталистът е човек, който абсолютизира свещения текст и не допуска нито йота от неговото изменение. Разбирането на фундаменталистите е, че се обединяват и мобилизират “против някого или против нещо, а не за някого и за нещо[9]“.

В духовно отношение фундаменталистът се превръща в безропотен роб на вярата си, като често изпада в затвореност и самоизолация или в насочена към другите агресивност. Строгото спазване на буквалното разбиране на свещените текстове се възприема и отъждествява с ортодоксалността на дадената религия, докато всяка промяна или опит за легитимно тълкуване на тези принципи се определя като ерес[10]. Твърдението на фундаментализма е, че всеки, който има различен поглед, осмисляне, тълкуване и възприятие на веровите истини, се проявява акт на бунт срещу традицията и изменя същността на дадената вяра. Нерядко фундаменталистът не разбира напълно, както и в същина, своята вяра. Той се основава на нея, повърхностно приемайки лековерно за истина онова, което е прочел като тълкувание или е разбрал чрез слушане.

Днес религиозният фундаментализъм се свързва предимно с исляма, който е определян като войнстваща религия, а мюсюлманите – като такива, които се изживяват като „войнстващи“ срещу християните[11].

Мюсюлманите най-общо биват определяни като традиционалисти, фундаменталисти, неофундаменталисти (ислямисти) и джихадисти, като зад всяко едно направление, изповед и определение се крие същностна предпоставка и добре аргументирана позиция относно изповядването на вярата[12]. Така например последователите на салафизма могат да бъдат наречени традиционалисти, защото в същността си целят да се придържат към ранния кораничен ислям. Фундаменталистите отхвърлят нововъведенията, стремейки се да се върнат към вярата в първоначално завещаната ѝ чистота и следват най-стриктните правила на исляма. Ислямистите (неофундаменталистите)  приемат политиката и имат за цел да я приведат в съответствие с ислямския закон. Проявители на тази крайност във вярата се явяват джихадистите, които, водещи от призива за „свещена война“, правят опити за обръщане на неверниците към исляма.

Един от основните мотиви за проява на фундаментализъм от страна на мюсюлманите към останалите религии е модерността, схващана като „непрекъснато и постоянно разширяваща се рационализация на света“[13]. За тях религиозната модерност се разбира като „резервоар на символи, достъпът до който обаче не е регламентиран и регулиран от големите религиозни традиции и техните институции“[14].

Има ли паралел между християнския и ислямския фундаментализъм?

Паралел между християнския и ислямския фундаментализъм може да се направи и той се открива в различните гледни точки, начин на действие от страна на изпълняващия буквално писанието, както и обединяващата среда на разбиране за понятието фундаментализъм.

Фундаментализмът отрича диалога с останалите и най-вече с различно мислещите. Заплаха е не само за мирното съсъществуване на народите, но и основа за изявяване различни радикални прояви на отделни вярващи[15]. При двете религии се наблюдава абсолютизиране на сакралния текст от крайно вярващи, задължително завръщане към свещените писания и необходимост от съвременна интерпретация. Това води до радикални прояви чрез използването на екстремизъм и различните му способи за налагане.

Една от приликите е по отношение на свещеното писание и неговото „сакрализиране, необходимост от писанието, авторитет, пълнота, запазване и пребъдване, вдъхновение, непогрешимост, съществуване извън времето“[16]. И християните, и мюсюлманите са призвани да се борят със страданията и несгодите в света, както и срещу своите немощи, като прилагането на способите за борба са според разбирането на вярата им.

Основната разлика между християнския и ислямския фундаментализъм е в прилагането на крайности във вярата. Ислямският фундаментализъм е пример за вмешателство на политиката в религията и използването ѝ за налагане на определени доктрини. Представителите на това течение се наричат ислямисти, а учението политически ислям – ислямизъм. Изповядващият го, за разлика от обикновения вярващ мюсюлманин, поддържа тезата за здрава връзка между религията (исляма) и политиката, отстоява идеята за налагане на Божия закон – шариат, по целия свят.

Ислямизмът се оказва по-жесток от онзи, който се е проявявал през Средновековието по време на кръстоносните походи от страна на християните. Разбирането на ислямския фундаменталист е, че вярата му е застрашена и нещо повече, че останалите, които не я изповядват, оскверняват Аллах. Така крайно вярващият мюсюлманин бива мотивиран да приложи на дело радикалността на своето разбиране чрез съвременни екстремистки[17] средства. За съжаление те имат за последица не промяна на ума и укрепване във вярата, а друго – до огромно отчуждение и дори неприязън към исляма, както и настройването на света срещу мирния и традиционно вярващ мюсюлманин.

В заключение бих казал, че опасността от религиозен фундаментализъм е не просто потенциална, но и реална, ако политиката се заиграва с религията и ако бъде инструментализирана в полза на някое политическо направление. Фундаментализмът е противоположен на традиционализма, а нарастването на броя на фундаменталистки движения в света е резултат от острата реакция срещу глобализацията и позападняването.

Настоящото глобализиране на обществения и личния живот, което е характерно и за България, налага преосмисляне на въпроса за служението на религиите[18]. Усилията за изграждане на справедливи социални отношения са насочени към формиране на гражданска култура, към възпитаване и прояви на добродетели, към мирно съжителство. Макар с различно вероизповедание, цели и потребности, християните и мюсюлманите в родната ни страна постепенно утвърждават в обществото ни отношения на взаимност в свободата, толерантност и справедливост[19].

Използвана литература:

1. Библия. Синодално издателство, С., 1982 г.

2. Босаков, В. Интеграция на мюсюлманите в България. С., 2010.

3. Босаков, В. Идентичност и многообразие на исляма в България. С., 2018.

4. Дюлгеров, И. Коранът за религията. С., 2018.

5. Евстатиев, С. и Макариев, П. Християнство и ислям: основи на религиозната толерантност. С., 2007.

6. Йорданова, Х. Настъплението на радикалния ислям. Златната саудитска верига срещу Европа. В. Т., 2018.

7. Йотов, С. Религиозният фундаментализъм като фактор за верско, етническо и държавно противопоставяне. В: Рискове за България от ислямски фундаментализъм и тероризъм. Институт за философски изследвания, БАН, С., 2005.

8. Кръстевич, З. Църквата и духът на съвремието. ВТ., 2016.

9. Коран, прев. проф. Цветан Теофанов, изд. Труд, С., 2014.

10. Люис, Б.  и Чърчиил, Б. Ислямът. Религията и хората. С., 2009.

11. Митрополит Дамаскинос Папандреу. Религиозна толерантност или фундаментализъм. В: – Библия, Култура, Диалог. Православие – диалог-Европейско единство. Сборник, том четвърти. Изследвания и студии. С., 2001.

12. Проданов, В. Основни тенденции и предпоставки, които да бъдат следени и регулирани в дългосрочен план. – В: Рискове за България от ислямски фундаментализъм и тероризъм. Институт за философски изследвания, БАН, С., 2005.

13. Русев, Р. Ислямският екстремизъм. Анатомии. С., 2015.

14. Рутвен, М. Фундаментализмът. С., 2006.

15. Стаматова, Клара. Християнско-ислямският диалог в България като отговор на световните предизвикателства. Списание „Духовна култура“, 2/2006.

16. Стаматова, Клара. Мюсюлманката между традицията и модерността. С., 2004.

17. Стаматова., Клара. Ислямската представа за Иисус Христос (православно-богословско изследване). С., 2011.

18. Стаматова, Клара. „Етиката“ на Мохамед. ГСУ, БФ, т.6, С., 2008.

19. Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност. С., 2018.

____________________________

*Публикувано в Православие – традиция  и съвременност, том VI, редактор/и: доц. Ст. Чиликов, доц. д-р Е. Арнаудова, издателство: Пловдивски университет „Св. Паисий Хилендарски“, 2020, стр. 91-101. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Митрополит Дамаскинос Папандреу. Религиозна толерантност или фундаментализъм. В: – Библия, Култура, Диалог. Православие – диалог-Европейско единство. Сборник, том четвърти. Изследвания и студии. С., 2001, с. 90.

[2]. Тонева, К. Секуларизираната религиозност. С., 2018.

[3]. Йотов, С. Религиозният фундаментализъм като фактор за верско, етническо и държавно противопоставяне. В: Рискове за България от ислямски фундаментализъм и тероризъм. Институт за философски изследвания, БАН, С., 2005, с. 70.

[4]. Рутвен, М. Фундаментализмът. С., 2006, с. 16.

[5]. Стаматова, Кл. Мюсюлманката между традицията и модерността. С., 2004, с. 15.

[6]. Вж. Повече у Стаматова., Кл. Ислямската представа за Иисус Христос (православно-богословско изследване). С., 2011, с. 65-89.

[7]. Босаков, В. Идентичност и многообразие на исляма в България. С., 2006, с. 280.

[8]. Митрополит Дамаскинос Папандреу. Религиозна толерантност… с.92.

[9]. Пак там, с.101.

[10]. Митрополит Дамаскинос Папандреу. Религиозна толерантност… с.92.

[11]. Кръстевич, З. Църквата и духът на съвремието. ВТ., 2016, с. 99.

[12]. Йорданова, Х. Настъплението на радикалния ислям. Златната саудитска верига срещу Европа. В.Т., 2018, с. 49.

[13]. Босаков, В. Идентичност и многообразие на исляма в България. С., 2006, с. 281.

[14]. Пак там, с. 281.

[15]. По своя характер въпросът за публичността като място за среща на християнството и исляма в България е не само богословски. Това е и въпрос за самоопределянето на всяка от двете религии пред лицето на модерните предизвикателства. Вж. у Стаматова, Клара. Публичността – място за среща на християнството и исляма в България. – В: Библия – Култура – Диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива. Сборник, том втори. Доклади, изследвания, студии. С., 2010, с. 86-97.

[16]. Тонева, Клара. Секуларизираната…, с.114.

[17]. Екстремистките действия са плод на съвременното разбиране на ислямския екстремизъм, който най-общо се свежда до утвърждаването, че съвременните мюсюлмански общества са загубили своя ислямски характер и на практика се явяват в „джахилия“, тоест период на невежество във вярата и идолопоклонство. Вж. у Русев, Р. Ислямският екстремизъм. Анатомии. С., 2015, с. 106.

[18]. Стаматова, Клара. „Етиката“ на Мохамед. ГСУ, БФ, т.6, С., 2008, с. 250.

[19]. Стаматова, Клара. Християнско-ислямският диалог в България като отговор на световните предизвикателства. Списание „Духовна култура“, 2/2006, с. 12.

Изображения: авторът Здравко Кънев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8Rx