(богословски анализ)

Любомир Трайков

Настоящият опит за анализ има за цел да разгледа проблема за употребата на словото в публичното пространство. Въпросът е много важен, защото словото е най-същностната характеристика на човека. Човешкият живот е немислим без комуникация. Той целият е комуникация. Колкото по-развито е общуването чрез словото, толкова по-съвършени са носителите на словото, тоест, хората. Когато обаче комуникацията се наруши, означава, че и с човека нещо се случва. Връзката между тях е взаимозависима. Именно затова проблемът е от изключително значение.

Словото има свещен произход. Евангелието на св. апостол Иоан Богослов започва с думите: В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото (Иоан 1:1). Следователно речта, мислима като дар от Бога, има свой особен, сакрален смисъл.

Сведена обаче до средство за ежедневната човешка комуникация, тя губи от висшия си смисъл и се профанизира. Особено, когато с нея се спекулира, изказват се неистини, лъжесвидетелства се, изговарят се неправди.

В съвременността, във време на девалвация на ценностите, словото е в много трудна, да не кажем, окаяна позиция. Налице е парадокс – с най-святото нещо се извършва дезинформация, манипулира се общественото мнение, нерядко се стига до словоблудство. Нарушен е не само изказът, но и смисълът. Загубена е дори профанната функция на словото – да бъде средство за нормална комуникация, да служи за доброто общуване между хората…

Обезценяването на стойностите расте главоломно и обхваща цялото общество. Стига до висшите прослойки – институции, парламент, правителство, президентство, съд, прокуратура. Стана като че ли нормално депутат да говори с апломб арогантно от трибуната на Народното събрание; партийни лидери да се надговарят с неприемливи, да не кажем, нецензурни изрази; министри от предишни и настоящи правителства грубо да си прехвърлят вина, като намесват съдии и прокурори. Последните, от своя страна, също не остават длъжни. Една непрекъсната словесна баталия без победители. И тук не става въпрос за свобода на словото – най-важната характеристика на демокрацията, а за откровена липса на човешки ценности като възпитание, етика, култура.

Жалкото обаче е, че в епохата на медиите всичко това се чете, слуша, наблюдава от всички. Репродуцира се един модел на говорене и поведение, който обхваща всички останали прослойки.

За самите медии като носители на словото, като че ли най-важно е да са първи в скандала, да са първи с новината преди останалите. Но дали са проверили добре информацията, не е толкова важно. Така лесно се стига до информационно затъмнение и словото се използва за откровена манипулация.

Огромна е отговорността на журналистите, чиято работа се гради на словото. Като пазачи на демокрацията, те не бива да я използват за параван, а трябва да я защитават. Не са редки случаите на информационна война чрез медиите, когато се прави компромис с истината, със словото. Медиите винаги трябва да са в опозиция на официозното слово, ако то е неистинно; да са на достатъчна дистанция от него.

В областта на медийното говорене не трябва да има теми – табу, особено ако засягат основни национални, политически и икономически интереси. Недопустимо е журналистите да бъдат страна в конфликтите, да подпомагат предизборни кампании, да бъдат уличавани в незаконни обвързаности с хора на властта. При съмнения за конфликт на интереси, те първи трябва да сигнализират обществото и прокуратурата. Дори под страх от уволнение, от смяна на медията, хората на словото трябва да са израз на гражданския натиск. Прагът между истина и неистина за всеки служител на словото е неговата съвест. Със словото не бива да се прави компромис, то трябва да назовава истината.

Следователно проблемът за публичното говорене е изключително сериозен и отговорен. За да се противостои на опасната тенденция, най-напред трябва да се анализират причините, да се открие коренът на този процес. Човешката мисъл трябва сериозно и откровено да потърси отговорите, защото проблемът е универсален, валиден за целия свят.

Съвременната цивилизация осъществи небивал възход в научно-техническо отношение. Изумителни са откритията на човешката мисъл във всички сфери на знанието. Но отново е налице парадокс – знаещо и можещо човечество, но безнравствено, духовно незряло и изостанало.

Знанието също е потребност не само в материалния, но и в културния и духовен живот на човека. И словото, и знанието имат една и съща основа – личността на човека. Те взаимно се допълват, защото се основават на истината. Знанието обаче трябва да се обвърже с целия пълнокръвен живот на духа, защото проблемите на съвременността са човешки проблеми и човекът е големият въпрос. Връзката между човек и слово е взаимозаместима. Едното е носител на другото.

Колкото повече човек напредва в научно и техническо отношение, толкова повече се откроява тревожният проблем за обезчовечаването на неговия дух. Научните достижения и съвременните идеологии, уж насочени към доброто за човека, всъщност доведоха до неговото външно и вътрешно подивяване: одухотвореният живот на човека се заменя с озверяване на неговия дух[1]. Осакатявайки човешката си природа, човек се отрича от Бога Творец, провъзгласява себе си за творец, не вижда граници, не зачита другите, няма мяра в думите и делата си. Човечеството, което наблюдаваме и което сме самите ние, е сломено човечество, то е сломено преди всичко във всеки от нас… Ние сме с „краката нагоре”, без център, който да ни умиротвори. Разделени вътре, ние сме разделени и помежду си[2] – признава френският философ Оливие Клеман. Сегашното състояние на света често се сравнява с езическия, атеистичен свят: Не е ли този атеистичен, невярващ свят от днешния ден в известен смисъл също като онзи предхристиянски свят..[3]? – пита отец Георги Флоровски.

Ако през първите векове християнството е било изправено пред един езически свят, то днес стои пред един дехристиянизиран свят. Целият духовен живот обаче в основата си е христоцентричен – той се крепи и направлява от Христовата светлина. Знанието от познание извън Христа, трябва да стане познание в Христа[4].

Самият Алберт Айнщайн в края на жизнения си път стига до мисълта: Без вяра в Бога теорията за относителността увисва във въздуха. Значи най-големите умове са стигнали до извода, че човек вярва, за да разбере това, в което вярва. А за да обедини всичко това, трябва да вярва в Бога, Който обединява всички науки – и мислимите, и немислимите. Той е Творецът на всички вери – в природата, в историята, в културата, в знанието. В основата им стои вярата в Бога. Цялата човешка дейност става възможна само тогава, когато в основата ѝ е истинската вяра в Бога. Вярата е фундамент на разума, на мисълта, следователно и на словото като материален израз на мисълта.  

Човешката душа има три способности: разум, чувства и свободна воля. Човек може да направлява мислите и волята си. Може да изпитва чувства: обич или омраза, желание или нежелание, симпатия или антипатия. Душата обаче е единна и цялостна и задачата на човека е да съедини в Бога посредством вярата в Господ Иисус Христос своята душа в единно цяло, което е обладавала до грехопадението, тоест да добие състояние на целомъдрие. Целомъдрието се разбира като дух на цялостно помъдряване, като дух на цялостната душа. Душата в своята цялост не изпитва противоречие между разум, чувства и свободна воля. Тази способност на цялостната душа се нарича – Вяра. Вярата не може да противоречи на разума, тоест на словото като израз на човешката мисъл.

Следователно словото е в изконна, неразривна връзка с вярата. Нашата вяра е дело на всесъвършения, всезнаещ Божествен разум. Иисус Христос казва: Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за Истината; всякой, който е от Истината, слуша гласа Ми (Иоан 18:37).

В тази светлина проблемът за употребата на словото в публичното пространство се откроява със своята важност и значимост. Проблем, следствие от натрупаната бездуховност, безбожие, от отдалечаването от истинските ценности.

Богоборството обаче предизвиква ответната реакция на вярата. Човекът започва да търси единството, истината, смисъла на нещата. Той ще дорасне до идеята за друг начин на живот, за друго отношение спрямо своя Създател, спрямо себе си и света.

В този момент на духовна криза спасението е в противопоставянето на истинното християнско учение за човека, на бездуховността и дехристиянизацията. С особена важност се откроява въпросът за отговорността към децата, защото Бог не само ни подарява децата, но Неговата воля е те да дойдат при Него: Вложете тия Мои думи в сърцето си и душата си, вържете ги за знак на ръката си, и нека бъдат като надчелия между очите ви. Да учите на тях чадата си, като говорите за тях, когато седиш в къщата си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш (Второзаконие 11:18-19). Ако следваме тези Божии съвети, резултатът няма да закъснее: Възпитавай детето отрано в подходящия за него път, и не ще се отклони от него дори когато остарее (Притчи Соломонови 22:6). При такова възпитание децата приемат вярата и се спасяват. Има и една Божия благословия: Аз любя ония, които Ме любят, и ония които ме търсят ревностно, ще Ме намерят (Притчи Соломонови 8:17).

Ако човек заживее с ценностите, завещани ни от Нашия Господ Иисус Христос: Да възлюбиш ближния си както себе си (Матей 22:39); Аз пък Ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят (Матей 6:44) и те станат основа на неговия духовен живот, то той ще мисли по християнски, ще говори по християнски, ще върши всичко по християнски. В пълна сила важат словата на св. апостол и евангелист Иоан: Който е от Бога, той слуша Божиите думи (Иоан 8:47). Човешкото сърце – дори да притежава цялото щастие на този свят – би било безутешно, празно и неудовлетворено, ако не намери мир в Бога. Така отдалеченият от Бога човек, загубил целостта на Своята природа, ще преодолее разпада, ще възстанови духовната си пълнота. Това е дълъг и мъчителен процес на духовно пробуждане, на преоткриване на езика и на смисъла на словото. Загубило своята сила, словото ще проговори на същия език, на който е говорило в началото.

Необходимо е преосмисляне на ценностите, реабилитация на смисъла на словото. Сътворен по образ Божи, в своята дейност човекът е ценен единствено като носител и изпълнител на Божествения замисъл. Човек може да надмогне своята природа, да стане отговорен за думите и деянията си. Да бъде истински свободен.

_____________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu/. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Успенски, Л. Богословие на иконата. С., 2001, с. 371.

[2]. Пак там, с. 371.

[3]. Там, с. 390.

[4]. Зенковски, отец Василий. Основи на християнската философия. Християнското учение за познанието Т. 1, М., 1992, с. 93.

Изображения: Оливие Клеман (1921-2009) и протоиерей Георги Флоровски (1893-1979). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8Rb