Екатерина Дамянова

Пътуването понякога трае с месеци – през неудобни приста­нищни портове, трудни и свързани с изпитания пътища и често не­благоприятни климатични условия. Поради страх от разбойници се пътува по групи предимно през деня[36]. На известно разстояние има гостилници (mannsiones), в които често храната и водата са с лошо качество.

В провинция Сирия и съседните области са познати няколко добре обозначени маршрута на по-главни пътища: споменатият вече Via Maris (известен още като Военен път) – от Египет през Газа по протежение на крайбрежието, за Мегидо и Сирия, и Финикия; Севе­рен път: от финикийските градове през Ездрелонската долина към Дамаск и пустинните кервански пътища през Месопотамия; Източен път, известен още като „Царският път“ (Via Regis): от Дамаск по за­падната ивица на Сирийско-Арабската пустиня до Ейлат на Червено море; Южен път: от Египет до Газа[37].

Пристигнали в Тир, арианите успяват да организират мнозин­ство на събора, като не допускат привържениците на св. Атанасий, който довежда със себе си петдесет от своите египетски епископи. Откъм православните представители могат да се посочат и Макарий Иерусалимски, и Александър Тесалоникски. В събора от около шестдесет епископи не участват представители на цялата Църква, нито на всички Източни провинции. Изглежда са присъствали епис­копи от Галия или Африка и няколко от Илирия, но по-голямата част от тях са подбрани от Палестина, Сирия, Азия и Витиния. В почти всички документи, предложени от събранието, присъстват имената на Теогнис, Наркис, Марий, Теофил, Патрофил, Георгий от Лаодикия, Валент и Урсакий от Панония и Мизия – всички принадлежащи към Евсевиевата партия[38]. До този момент съборът не изглежда да е свързан с доктринални различия, а само като обикновен конфликт на Александрийския епископ с мелитианите.

Съборът заседава в голямата църква на средиземноморския град, председателстван от Флакил или Плакил Антиохийски. Според обичая епископите заемат местата си в зависимост от своите провин­ции и своя ранг, но когато св. Атанасий се насочва към мястото си, противниците му го призовават да застане в средата като обвиняем. Единият от придружаващите светителя – епископ Потамон, се об­ръща възмутен към Евсевий Кесарийски с думите: „Какво! Евсевий, смееш ли да останеш седнал като негов съдия, докато Атанасий стои пред теб? Ти и аз бяхме заедно в затвора през време на гонението. Аз загубих едното си око за истината, а как ти се измъкна невредим?“ Евсевий отвръща: „Очевидно не без основание, че те ви обвиняват, че играете тиранин. Ако по този начин вие се отнасяте с нас тук, то лесно е да се види как се отнасяте към хората във вашата собствена страна“[39]. Следват взаимни обвинения, но развитието на обстановка­та е изцяло в полза на Евсевианската партия.

Друг епископ от свитата на св. Атанасий – Пафнутий, се при­ближил до Максим Иерусалимски, който също е претърпял осакатя­ване по време на гонението, и му казва: „Тъй като ние носим същите белези върху телата си, и всеки загуби едното си око за истината, то аз не мога да те оставя да седиш сред нечестивците и да участваш на­ред с извършителите на беззаконие“. Като го хваща за ръката, той го извел от средата на евсевианите, и го поставя да седне до него[40].

Императорът не взема лично участие в събора, но изпраща свой представител в лицето на Дионисий, който прочита император­ско обръщение към епископите: „Виктор Константин, Максимус, Август, до светия събор в Тир“.

Със сигурност би било най-съвместимо, а и най-добре ще подо­бава на благоденствието на тези наши времена, че Съборната църква трябва да бъде неделима и служителите на Христос да бъдат в този настоящ момент невинни по всяко обвинение. Тъй като обаче има и такива, които увлечени от омраза и яростния дух на раздора (защото аз няма да ги обвинявам в умишлено водене на живот недостоен за тяхната професия), се стремят да създадат общо объркване, което по моя преценка е най-пагубната от всички злини. Увещавам ви (готови, каквито вие вече сте) да се срещнете заедно и образувате събор без забавяне, да защитите тези, които се нуждаят от защита, да предпи­шете лековете на вашите братя, които са в опасност, да призовете отделилите се членове към единство във възгледите, да поправите грешките, докато възможността все още позволява, че по този начин вие можете да възстановите на толкова много противници тази за­служена мярка на съгласие, която – странна и тъжна аномалия! – аро­гантността на няколко души е унищожила. И аз вярвам, че всички са еднакво убедени, че този начин на действие е едновременно приятен на Всемогъщия Бог (както и най-високият обект на моите желания) и ще донесе немалка чест на вас, ако вие бъдете успешни във възстано­вяването на мира. Не се бавете тогава, а бързайте с удвоена ревност да прекратите сегашните несъгласия по начин, подходящ за случая, чрез събиране заедно в този дух на истинска искреност и вяра, които Създателят, на Когото ние служим, изисква от нас, мога да кажа с почти доловим глас, за всички случаи. Никакво доказателство за бла­гочестива ревност не трябва да се иска от моя страна. Вече съм на­правил всичко, към което моето внимание беше насочено от вашите писма. Аз изпратих до тези епископи, чието присъствие вие желаете, че те могат да споделят вашите съвети. Аз изпратих Дионисий, човек с консулски ранг, който едновременно ще напомня за задълженията им на тези архиереи, които са длъжни да присъстват на събора с вас и самият той ще бъде там, за да надзирава заседанията, но най-вече да поддържа добрия ред. Междувременно, ако някой (макар да смя­там това за най-невероятно) дръзне по този повод да наруши моята заповед и откаже присъствието си, пратеник ще бъде изпратен неза­бавно да заточи това лице по силата на императорския едикт и да го научи, че не му подобава да се противопоставя на постановленията на императора, когато са издадени в защита на истината. За остана­лото ще бъде за ваши светейшества безпристрастно или чрез вражда или пристрастие, но в съгласие с църковния и апостолски ред да се изнамери подходящо средство, дали то да е за положителни престъ­пления, или за непредумишлени грешки, за да можете вие незабавно да освободите Църквата от всеки укор, да успокоите моето безпо­койство и чрез възстановяване на благословиите на мира на онези, които сега са разделени, да си осигурите най-високата чест за себе си. Бог да ви пази, възлюбени братя[41]“.

В Тир св. Атанасий протестира срещу състава на събора и не­говата предварителна нагласа и опровергава всички отправени към него обвинения. Наред с обвинението за убийството на епископ Арсений, на светителя било повдигнато обвинение в неморалност. Една блудница, изповядваща, че била църковна девственица, от чието до­верие и наивност Атанасий уж се бил възползвал, сега е представена като свидетел срещу него. Когато обаче по искане на Атанасий е до­ведена пред събора, тя не успява да го разпознае, а взима някого другиго за него[42]… Исхирас, сам представящ се като свещеник от пред­градие на Александрия, свидетелства под клетва, че Макарий, един от свещениците на св. Атанасий, бил влязъл в църквата му, когато той служел божествена литургия, грабнал потира от ръцете му и го счупил, хвърлил светите дарове на пода, преобърнал олтара и изго­рил свещените книги…“[43]. Св. Атанасий показва, че Исхирас не бил свещеник и че денят, посочен в обвинението, не е бил неделя, поради което не е била отслужвана св. Литургия. Светителят със сарказъм представил и Арсений на събора – жив и здрав и без телесни повреди.

За да не допуснат издаването на оправдателна присъда учас­тниците в събора, които били против св. Атанасий, искат неговото прекъсване и съставяне на нарочна комисия, която да потърси до­пълнителни доказателства в Александрия. В състава на споменатата комисия влизат най-ожесточените врагове на св. Атанасий – Теогнис Никейски и Марий Халкидонски.

Св. Атанасий тайно се отправя за Константинопол, за да изло­жи случая пред императора, вследствие на което Константин пише писмо до участниците на събора да изложат решенията си лично пред него, но последните успяват да завършат събора, издават задоч­на присъда срещу светителя и се готвят за тържествата в Иерусалим.

Сто епископи, със своите свити, се отправят от Тир към Ие­русалим, където с дошли от други места епископи участват в осве­щаването на храма по случай 30-годишнината от управлението на Константин.

„По този начин, споделя Евсевий Кесарийски, Иерусалим стана сборен пункт на изтъкнати архиереи от всяка провинция и целият град беше изпълнен от огромното струпване на Божии служители. Провинция Македония беше изпратила епископа на своята мит­рополия [тоест Александър, епископ Солунски]; Панония и Мизия най-справедливите от Божието паство сред тях [тоест Урсакий и Валент, водачи на арианската партия]. Архиерей от Персия, също беше там, дълбоко компетентен в свещените истини; епископите от Витиния и Тракия [тоест Теогнис Никейски и Теодор Перинтски] украсяваха съ­бора с присъствието си; не липсваше най-видният от Киликия, нито водачът на кападокийците, отличаван преди всичко заради еруди­цията и красноречието си. С една дума, цяла Сирия и Месопотамия, Финикия и Арабия, Палестина, Египет и Либия, с обитателите на Тиваида, всички допринесоха да се разрасне мощното струпване на Бо­жии служители, последвани от множество народ, тъй като те бяха ог­ромен брой от всяка област и всеки свързан с императорския ескорт. Един доверен офицер също беше изпратен от самия дворец, за да повиши великолепието на празника за сметка на императора… Той във вярно подчинение на заповедите на императора прие събрание­то с учтиво гостоприемство и ги забавляваше с празници и банкети, великолепни по размерите си. … Накрая обогати и украси църквата с дарения от императорска величина. Някои предлагаха интелектуа­лен празник на всички присъстващи на разговорите. Други предста­вяха безкръвна жертва и мистична служба на Бога в молитвите, кои­то те предлагаха за общ мир, за Божията църква, и за императора“[44].

Храмът на Възкресение

Център на описаните събития е Храмът на гроба Господен, кой­то обединява местата на Разпятието, погребението и Възкресение­то и стои почти в средата на стария Иерусалим. Едно обстоятелство, което понякога буди недоумение, като се вземе предвид, че според строгите предписания, които се откриват в Мишна, се забранява вся­какво погребение в очертанията на града. Един гроб следва да бъде отдалечен най-малко около 50 лакти (около 25 метра) от градската стена (ВВ 2, 9).

Съществуват редица отправни точки в новозаветните текстове, както и в архитектурната история на града, които изясняват пробле­ма. Според сходното свидетелство на Евангелистите, Спасителят е погребан в нов гроб, предоставен от Иосиф от Ариматея (Матей 27:60, Марк 15:46), а не в общ гроб, каквато е практиката при разпъване на престъпници. Св. евангелист Иоан допълва: „На онова място, дето беше разпнат, имаше градина и в градината – нов гроб, в който още никой не бе полаган” (Иоан 19:41).

Може да се говори за научен консенс, който подкрепя христи­янското предание, възникнало непосредствено след смъртта и Въз­кресението на Богочовека, според което, Христос е бил погребан под днешната Църква на Божи гроб[45]. Във времето на земния живот на Спасителя мястото се намира на северозапад от Иерусалим, „вън от градските порти“ (Евреи 13:12)[46]. Скалистата местност северно от вто­рата градска стена е разположена на западния хълм, върху който е построен така нареченият Горен град. Строежът на трета стена, която включва споменатата градина и описаните места в очертанията на града, за­почва във времето на Ирод Агрипа (41-44) и завършва към годините на Първото антиримско въстание на юдеите в 67-ма година. Това археологи­ческо разположение на стената дава обяснение защо днес, а и към времето на император Константин, мястото на Голгота и Светия гроб са в рамките на Горния град.

Църквата „Възкресение Господне”, или както е известна още Божигробската църква, е на самото място или в непосредствена бли­зост до мястото, където е погребан Иисус Христос, независимо че Голгота и Божи гроб са загубили автентичния си вид от времето на Христос.

Евсевий Кесарийски пише за това как император Константин разрушава езическите капища и издава свещени едикти, осигурява­щи в изобилие всичко необходимо за изграждането на молитвен дом, достоен за Господа, и то с императорско великолепие, без да пести държавни и лични средства[47]. Това, което църковната власт се опитва да постигне с решенията на събора в Никея, императорът постига по политически път. Устройването на храма и архитектурните му осо­бености оказват впоследствие влияние върху развитието на христи­янската архитектура и иконография.

Първоначалният проект на царица Елена е да издигне двойна базилика над Гроба Господен, но след смъртта ѝ на 13 септември 335-та година архитектурните планове са доразвити от нейния син.

Ориентираният в западна посока (с малко отклонение на юг) храмов комплекс на „Божи гроб“ (с обща площ от около 1.4 хектара), бър­зо се превръща в център на християнския Иерусалим. Входът му се намира на източната страна на Cardo maximus, където е разположен и пазарният площад[48]. Широки и официални стъпала (изобразени върху картата от Мадаба) отвеждат към един главен двор (Atrium), откъдето през три входа – един централен и два странични, се влиза в голяма църква, наречена Мартириум (ecclesia Maior)[49]. Тя предста­влява петкорабна базилика в памет на страданията на Богочовека.

Изграждането на дългия 58,5 метра и широк 40,5 метра Мартириум на­лага още при строителните дейности на Константин да се изравни скалистият терен на мястото. Богато украсеният среден кораб об­хваща в една крипта скалната пещера, в която според преданието св. Елена намира Христовия кръст. Съвременният храм на Божи гроб заема само една част от тогавашния Мартириум. Неговите основи се откриват в църквата „Св. Елена“ (арменския Параклис на св. Вартан), на изток от Голгота, в олтарната част на днешната гръцка църква[50].

На базиликата понякога се пренасят атрибути от старозаветния храм. Така поклонничката Етерия пише, че тук се съхранява „пръс­тенът на Соломон“, който му е помогнал в изграждането на Първия храм[51]. Като цяло, от VI-ти век се появяват и първите християнски пред­мети, свързани с култа. Най-често цитираните от тях през VI-VII-ми век са лети оловни и керамични ампули за миро, пръстени и така нататък.

В западна посока Мартириумът се съединява с още един открит вътрешен двор c квадратна форма, заобиколен от три страни (север, изток и юг) с колонада. В неговия югоизточен ъгъл е разположен Голготският хълм, към който отвежда един южен страничен кораб на споменатата базилика. При преустройствата и скалата, върху която е стоял кръстът, е откъсната от околността и оформена чрез изсичане на части от нея. Този квадратен блок, който е стоял свободно под небето в украсения с колони вътрешен Атриум, се е издигал около 5 метра над нивото на околността. Непокритата платформа на Голготската скала е била оградена от една решетка; подът е бил украсен с мозайка, а по средата е бил поставен златен кръст, украсен с благо­родни камъни.

Вторият двор отвежда и към ротонда, която се намира над Бо­жия гроб. Откритото пространство е било оградено от стена, която е имала осем врати (докъм 381-ва година). Вероятно това са „вратите на Анастасиса“, отваряни ежедневно при първи петли[52]. От двора три стъпала отвеждат към Анастасиса, тъй като подът на базиликата е бил малко по-висок от каменната настилка на двора. Тук някъде според свиде­телството на Етерия, е разположен баптистерий. За него споменават още поклонникът от Бордо и св. Кирил Иерусалимски. Знатната дама описва как след кръщението им водели децата направо в ротондата. Картата от Мадаба изобразява квадратна сграда с фронтонен покрив и две врати, водещи към откритото пространство в източна посока.

Анастасисът („Възкресение“) е разположен на мястото на Гроба Господен, заобиколен от колони и стълбове и ротонда с диаметър около 35 метра. Последната се намира в най-западната част на храмовия ком­плекс. Етерия описва голяма кръгла и куполовидна базилика, докато към времето на поклонника от Бордо (333-та година) на мястото на Гроба Гос­поден има устроено само малко светилище на открито. За ротонда не споменава и св. Кирил Иерусалимски. Възможно е тя да се е появила при строителните дейности на император Констанций II (337-361).

При преустройването на района за богослужебна употреба още по времето на Константин Велики по-ранните структури и сгради от времето на Адриан са унищожени. Скалата, която обкръжава гроб­ното преддверие, също е откъсната от околността и оформена. Подът е нивелиран. Някои от основните части на храмовия комплекс са за­вършени по-рано, тъй като се споменават в Бурдигалския итинерарий (Пътеписът от Бордо), но цялостно строежът на Константин е осветен на 13 септември 335-та година.

Императорът организира грандиозна церемония по повод ос­вещаването на храма на Божи гроб, което съвпада с 30-годишнината (tricennalia) от неговото управление[53]. В памет на този ден се устано­вява осемдневен годишен празник, който заема мястото си в рели­гиозния и търговски живот на Иерусалим. Созомен ни връща към деня на освещаването: „Храмът, наречен „Велик Мартириум“ [бази­ликата], построен на лобното място в Иерусалим, бил завършен през тридесетата година от царуването на Константин [335-та година]; и служи­телят Мариан, който бил личен писар на императора, пристигнал в Тир и връчил на съвета (събран там) със заповед бързо да се явят в Иерусалим, за да осветят храма. Макар че това било предварително решено, императорът все пак смятал за необходимо най-напред да се решат противоречията между епископите, събрани в Тир, и те да се пречистят от всякакъв раздор и скръб, преди да отидат за осве­щаването на храма… Когато епископите пристигнали в Иерусалим, храмът бил надлежно осветен, както и множество украшения и да­рове, които били изпратени на императора и все още се съхраняват в свещеното здание; разкошът и великолепието им са такива, че човек не може да ги погледне без изумление. Оттогава годишнината на ос­вещаването се празнува най-тържествено от Иерусалимската църк­ва; празникът трае осем дни, извършва се покръстване с вода и хора от всички страни под слънцето се стичат към Иерусалим по време на този празник да посещават светите места“ (Созомен, Църковна история, II, I[54]).

Сред най-ранните свидетелства за честването на този празник и неговото протичане около 380-та година е и описанието на Етерия[55]. Тър­жествата по случай освещаването на тези две църкви, пише тя, се отбелязват с особено великолепие, тъй като на същата тази дата е бил открит кръстът Господен. През първия и втория ден от празника се отива в Мартириума. През третия ден се изкачва Елеонският хълм и се отива в църквата върху него, „където е пещерата, в която Господ поучавал апостолите[56]“.

Богослужението се извършва на местата, където са се случили описаните в библейските текстове събития. Така например, на Петдесетница, денят на Съшествието на Светия Дух и последен ден от Пасхалния цикъл, богослужението продължава от зори до полунощ. След ранна литургия в Мартириума се отива до Сион за втора пълна литургия, а в следобедните часове се отива до Елеон, след което с литийно шествие се отива в Мартириума и Анастасиса за вечерни служби, за да се отправят отново до Сион, където оставали до полу­нощ.

Обичайно (с изключение на празниците) богослужението се про­вежда в три храма в Иерусалим, построени на мястото на разпяти­ето и погребението на Иисус Христос. В тези три църкви се извърш­ва всекидневното и неделно богослужение, при което се преминава от една сграда в друга. Празничните богослужения се провеждат с тържествени литии в други църкви или места в Иерусалим и неговите околности, като църквата на Сион[57], в църквата на Елеон, на мястото на Възнесение, наречено Имбомон[58], църква­та в Гетсимания, Лазариума във Витания. Служи се и в Голяма­та базилика на мястото на Рождество Христово във Витлеем. Повечето от тези места се свързват със строителните дей­ности на Константин I Велики и неговата майка Елена. Около 20 споменати в литературни източници църкви са археологи­чески обследвани, а над 30 църкви, манастири или параклиси, които се споменават само в поклонническите описания, оста­ват неидентифицирани[59].

Постепенно библейските места, които и по-късните поклонни­ци продължават да посещават, стават известни чрез библейските четива, омилии, и библейски инспирираните молитви и химни. Чрез интерпретацията тези места започват да играят ролята на лите­ратурни топоси.

Православното разбиране за библейските места, свързани със спасението на света, намира израз в богословието, Литургия­та, архитектурата, изкуството, иконографията, химнографията. В богослужебният живот на Църквата спасителните събития от човешката история не само се възпоменават, а се преживяват. Светата Литургия, в чиито рамки се проследяват раждането, смъртта и възкресението на Спасителя, е една „рекапитулация на цялата икономѝя на спасителната история[60]”, покана за единение с Христос, едно духовно изминаване на пътя на Лука и Клеопа към Емаус.

За съжаление, на фона на празничните събития в Светия град, раздорите сред духовенството се възобновяват. Изпратената в Алек­сандрия делегация събира своите доказателства и изготвя таен до­клад, докато поддръжниците на св. Атанасий подготвят защита и изложение, което изпращат до комисарите, до префекта на Алексан­дрия, Филаргий, и до участниците в Тирския събор. Последните са призовани да се съберат в столицата и да преразгледат делото. Част от събора отново се свиква, но враговете на Александрийския епис­коп се налагат, като представят св. Атанасий пред императора като виновник и причина за смутовете. Събралите се одобряват доклада на делегацията в отсъствието на св. Атанасий, официално го свалят от епископство и приемат мелитианите в общение. Светителят е от­странен от архиепископската катедра и през февруари 336-та година е изпра­тен на заточение в Трир – Галия.

_______________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, бр. 1, с. 75-97. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[36]. Иван Димитров, Разпространението на Христовото благовестие. Дейността на св. апостол Павел в нейния исторически контекст. (Тълкувателен обзор на Деян. 9, 11 и 13-28 гл.), (= Библейска библиотека, 1), София, 2003, с. 96.

[37]. S. Mittmann, „Romerstrafien in Nordwestjordanien und ihr Nachleben in der Kreuzfahrzeit.“ ZDPV 115, 1999, 1, 24-44, S. 26.

[38]. Александър Омарчевски, Свети император Константин I Велики, с. 193.

[39]. Пак там.

[40]. Цит. съч. 194.

[41]. Eusebius,Vita Constantini. VC. 42; Срв. Александър Омарчевски, Свети император Кон­стантин I Велики, 292-293.

[42]. Philost. Hist. eccl. II, 11.

[43]. Цит. съч. с. 194.

[44]. Eusebius, Vita Constantini. IV.43-44; Александър Омарчевски, Свети император Констан­тин I Велики, 196-197.

[45]. Противно на утвърденото мнение, основаващо се на древната традиция, протетантската традиция смята, че гробът на Христос се намира в близост до Дамаската порта на Иерусалим. Тази хипотеза и свързаната с нея гробница отдавна обаче е отхвърлена. Посочената като Иисусов гроб чак през XIX-ти век така наречена „Градинска гроб­ница” не е от новозаветния период, вероятно датира от II-ри век, но все пак дава пред­става на посетителите за това как са изглеждали ранните гробници.

[46]. У древните римляни западната страна на града, обърната към тъмнината, която поглъща слънцето [= залеза], се смята за страната на нещастията. Подобно значе­ние получава и западната стена на Иерусалим в периода на римското владичество, в района на която се намира мястото за публични екзекуции.

[47]. Eusebius, Vita Constantini, III, 33-40; В писмо до епископ Макарий, който по това време ръководи църквата в Йерусалим, се вижда, че императорът лично участ­ва в изясняването на детайли по проекта на храмовия комплекс (Eusebius, Vita Constantini, III, 29-32).

[48]. Последните промени на мястото са от времето на кръстоносците през 1149 година, при които Константиновите сгради са обединени. Ротондата над Гроба Господен е пре­устроена. Голгота е заградена чрез заменяне на открития двор с куполен трансепт (пресичащ наоса), а главният вход е преместен откъм южната страна, където той остава и до днес.

[49]. Eth. XV. 1; Цитирането на Дневника на Етерия (Eth.) е по изданието: Дневникът на Етерия „Peregrinatio ad Loca Sancta“ Поклонение до Светите земи. Литургичен извор текст, коментар, интерпретация, София, 2019.

[50]. Повече за археологическите проучвания на храмовия комплекс виж: М. Küchler, Jerusalem. Ein Handbuch und Studienreisefiihrer zur Heiligen Stadt, Jerusalem, 2007, 409-483.

[51]. Eth. XXXVII. 3.

[52]. Eth. XXVII. 2

[53]. Eusebius, Vita Constantini, IV, 40.

[54]. Вж. Sozomenus, Historia ecclesiastica, II. 1: Kirchengeschichte. Ed. by Gunther C. Hans­en. Fontes Christiani, Bd. 73, Turnhaut, 2004; вж. Ф. Питърс, Иерусалим, София, 2007, с. 157.

[55]. Etn. XLVIII. 1

[56]. Eth. XLVIII. 3. Евсевий Кесарийски отдава значимо място на тази пещера и по­строения при нея храм (Eusebius, Demonstratio Evangelica, VI. 8).

[57]. През IV-ти век храмът на хълма Сион вече не се е използвал за ежедневни богослужеб­ни цели. Вярващите го посещават всяка сряда и петък от Великия пост, както и в дните на Пасха и Петдесетница, а служби се извършват само на големи празници.

[58]. Елеонската планина (около 815 метра) заема особено място в топографията на евангел­ската история. Към времето на Етерия на разположения на изток от Иерусалим и Кидронската долина хълм е имало две църкви. По-голямата и стара от тях е по­строена от император Константин и майка му Елена (330-та година) и носи името „Елеона“ или „Маслинова църква“. Тя отбелязва мястото, на което Иисус Христос разкрива пред учениците Си тайните на Царството. Другата, разположена в североизточна посока църква е на самия връх и отбелязва мястото на Възнесение Господне (Марк 16:19-20; Лука 24:50-53). С времето тя става известна с името Имбомон (от гръцки ev βουνώ)= на хълма).

[59]. К. Biberstein, Н. Bloedhorn, Jerusalem. Grundziige der Baugeschichte vom Chalkolitikum, S. 154.

[60]. Theodorus Studites, Antirreticus I (PG 99, 339).

Изображения: авторът Екатерина Дамянова, Евсевий Кесарийски (260-339), св. Константин Велики (272-337) и св. Атанасий Александрийски (296-373). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8PT