Екатерина Дамянова

В началото на IV-ти век император Константин I Велики (306-337) изгражда една нова империя върху фундамента на християнството, а последното заживява в нови исторически условия. След издаването на Медиоланския едикт на императора през 313-та година, с който то става позволена религия (religio licita), и свикания в Никея събор през 325-та година, погледът на вярващите все по-често се насочва към местата, където се случват спасителните за човечеството събития.

Свeта Елена, майка на император Константин, предприема пъту­ване до Светите земи, в хода на което, подпомогната от епископа на Иерусалим – Макарий (314-333), обследва местата, свързани с Хрис­товите страдания и погребение. След откриване на кръста Господен през 326-та година градът започва да придобива все по-голямо значение[1]. С подкрепата на императорски средства и чрез палестинския епископат под водачеството на Евсевий Кесарийски (260-340) се издигат големи базилики във Витлеем, Иерусалим и Хеврон[2]. Като епископ на столица на провинция Евсевий изпълнява задълженията на мит­рополит на Втора Палестина, която от провинция на Римската импе­рия постепенно се превръща в Света земя.

Начало на интереса към Светите земи

До времето на император Константин ранните християни не показват подчертан интерес към забележителности в Светите земи. Предполага се, че Голготският хълм и гробната пещера, в която е по­ложено тялото на Спасителя, са били обект на почитане от страна на вярващите, тъй като те стават част от промените, които римският император Адриан (117-138) провежда в района след 135-та година. Първите съобщения за някои географски места се появяват във връзка с дос­тигнали до нас мъченически разкази[3]. С едно съобщение от средата на II-ри век за мъченичеството на Поликарп, епископ на Смирна (167/8 година), се наблюдава и началният интерес към Палестина[4].

До IV-ти век няма писмени сведения за почитане на свещени места, свързани със земното служение на Иисус Христос освен едно споме­наване от Ориген (+около 254 година), който говори за това, че „във Витлеем показват пещерата, където се е родил [Иисус]“[5].

Първо библейско-географско наблюдение над светите места в Палестина извършва споменатият Кесарийски епископ Евсевий, кой­то през 311-та година съставя съчинението си Ономастикон (Ovoμαστικòν[6]). В него той описва топографски известните през римско-византий­ския период места, свързани с библейската традиция, като изяснява наименованията им и ги локализира с помощта на римската пътна система. Възможно е ранните поклонници да са използвали това съ­чинение или латинската преработка на текста му, която дава блажeни Иероним (390-та година[7]). Като биограф на император Константин I Велики, Евсевий съставя и съчинението си Животът на Константин (Vita Constantini), в което описва важни исторически моменти от живота на Църквата, възхода на Християнството и дейностите на импера­тора по издигането на големи храмове в Светите земи[8]. Историкът представя Константин като император, когото Бог е избрал, за да разкрие пред света могъществото на Кръста, но според план за бо­жествена икономѝя, в който империята вече е чудесен инструмент на спасението[9].

Като начало на интереса към материалната култура на Па­лестина и местата, свързани с историята на човешкото спасение от старозаветно и новозаветно време, могат да се поставят и първите християнски поклоннически пътувания от IV-ти век насам, които също дават сведения за географското положение на библейски местности, описват запазени сгради и крепости от римския период и знакови за християните места. Важни извори за съвременните изследвания представляват поклонническите описания на поклонника от Бордо (333-та година[10]), дамата Етерия (381-ва година), пътника от Пиаченца (570-та година), монаха Аркулф (680-та  година) и други. Отправилите се на дълго пътуване към Светата земя християни споделят, че посещението на места в нея, в съчета­ние с аскетически живот, укрепва, обновява и изяснява вярата. Па­лестина започва да се разглежда като география на небоземната био­графия на Иисус Христос, както отбелязва св. Кирил Иерусалимски (315-387[11]).

Ранните писмени свидетелства, които поклонниците оставят за своите пътувания, дават ценни сведения и за топонимията и бого­служението в Светите земи, както и за употребата на текстовете от Свещеното Писание. Бележките за флората и фауната, доброто по­знаване на пътищата и значението на селищата правят подобни опи­сания добър античен справочник за Светите земи, ценен източник за изучаване на Палестина и за изследване на нейните паметници.

Липсата на достатъчно сведения по отношение на библейската иеротопия в някаква степен става причина за разминаване понякога на някои от представите на читателите на Свещеното Писание от­носно споменати в него селища, бит и култ. Хората през различни­те епохи, в това число и днес, в много от случаите имат установени представи за светите земи, добити най-често от непосредствено че­тене на библейските текстове[12]. Поради отдалечеността във времето и пространството понякога тези представи в голяма степен са обу­словени от средата, в която живее читателят. Именно поради тази причина пътеписите представляват определена ценност в опита си да предадат описание на местата чрез наблюденията си на терен. Те се оказват ценен извор и за библейската археология дълги столетия преди началото на системни археологически проучвания в Палести­на през XVIII-ти век. Поради античността на традицията, отразена в тези четива, в някои случаи археолозите са улеснени в процеса на иденти­фициране на отделни селища и места, а на някои от тях впоследствие е извършена и теренна работа.

Светият град Иерусалим

Благодарение на увеличаващия се поток от поклонници все по­вече нараства и значението на Иерусалимския епископ, в това число и правата му, спрямо тези на Кесарийския епископ[13]. Още на събора в Никея се препотвърждават обичаят и древната традиция да се оказва почит към епископа на Елия със запазване на митрополията и при­знатите ѝ права (Вж. Правило 7), в момент, когато Иерусалим не е метрополис дори в собствения си регион.

Християните приемат Месия в личността на Богочовека Иисус Христос, поради което в евангелията се отделя голямо внимание на Иерусалим като място на страданията на Спасителя. Тук Той прие­ма кръстна смърт и погребение (Матей 27:31-66; Марк 15:20-47; Лука 23:26-56), възкръсва от мъртвите (Матей 28:1-8; Марк 16:1-8; Лука 24:1-12) и Се възнася на небесата (Марк 16:19-20; Лука 24:50-53), като със Своята смърт, както се изразява епископ Атанасий Иевтич, „разширява географско-историческите граници на Светата земя и Светия град, превръщайки историята в есхатология”[14]. В Иерусалим се осъществява и слизането на Светия Дух над вярващите (Деяния на светите апостоли 2:1-4).

В Иерусалим е опредметена многовековна библейска история, с което той става важна тема в старозаветното богословие, наред с те­мите за призоваването на Авраам, сключването на Завета на Синай, излизането от Египет. Чрез Иерусалим Бог изпълнява Своя промислителен план спрямо целия свят. Градът се ползва с голяма популяр­ност и неслучайно св. пророк Иезекиил го определя като център на света (Иезекиил 5:5; 38:12[15]).

Давидовият град е разположен върху централния планински гребен на Юдейската планинска верига между 700 и 800 метра надморска височина, на границата между средиземноморската вегетация на за­пад и пустинния климат на изток (на 52 км източно от Средиземно море и на 25 км западно от Мъртво море). Градът е встрани от двата големи древни пътя, свързващи Египет със Сирия и Месопотамия – Via Maris и Търговския (Via Regis, минаващ през източните иордан­ски възвишения, но който все пак е близо до кръстовището на два малки търговски пътя, които не са били без значение за жителите на западно-иорданските възвишения[16]).

Византийският Иерусалим

Иерусалим от византийския период в голяма степен остава във вида, който придобива след потушаване на Второто юдейско антиримско въстание под водачеството на Симон Бар-Кохба през 135-та година. След справяне с бунтовниците император Адриан променя градския план на града, като му дава и ново име – Колония Елия Капитолина, по личното име на императора (Publius Aelius Hadrianus) и в чест на закрилника на града – Юпитер Капитолийски[17]. Римският владе­тел депортира всички юдеи от града, като им забранява под страх от смъртно наказание да стъпват в него[18]. С юдеите са прогонени и християните, тъй като римската власт не ги отличава от юдеите, и много от тях се установяват в град Пела, на изток от река Иордан. След описаните събития епископската катедра на Иерусалимската църква губи своето особено значение и епископът на Елия става подчинен на митрополита на Кесария Палестинска.

Адриановият град е устроен с два форума. Един в източната част на града, северно от Храмовия хълм, и един, който организира около себе си търговската част на юдейската столица. Реконструк­цията на града от този период се улеснява от археологическите на­блюдения над други градове. Един добър ориентир дава откритата през 1884 година карта от град Мадаба (Иордания, VI-ти век), която изобразява територии, селища и пътища, свързани със светите места[19]. Разполо­жената на пода на ранновизантийска църква мозайка дава картина за цяла Палестина от Библос и Дамаск на север до Синай и делтата на Нил на юг. Особено детайлно е изображението на Иерусалим, кой­то се намира в центъра на мозайката. Местата, свързани с Божието домостроителство, стоят в центъра на света. Неслучайно църквата на Гроба Господен, която обединява местата на разпятието, погре­бението и Възкресението Господне, стои в центъра на градския план на Иерусалим върху мозайката като духовен корен на света. Куполът, който се издига над него, стои като небе над случващото се на земята. На север от града се чете текст от книга Второзаконие:„Вениамин, когото Господ обича, той живее у Него безопасно, (Бог) го закриля винаги, и той почива на плещите Му“ (Второзаконие 33:12).

На мозайката най-старият градоустройствен план на Давидовия град, известен досега, е в съвсем стилизиран вид под формата на овал, който в посока север-юг е пресечен от двата форума (Cardo и Decumanus) с колонади. Градът е изрисуван като град със стени, укрепен с 21 кули и шест врати. На влизане в него от северната му страна през Дамаската порта, вляво на нея, се намира голям площад. Ако се тръгне на юг, през центъра на града минава Cardo maximus, която стига до Сион[20]. В центъра на града, отдясно на главната улица, се намира Гробът Господен, както и мястото, където Иисус Христос е бил разпънат на кръст. В така представения план могат да бъдат разпознати още други важни обекти като Портата на св. Стефан, Да­маската порта, Яфската порта, Цитаделата, Църквата на планината Сион, Храмовият хълм, Златната порта, Антониевата кула.

Много от детайлите на топографията от римския и византий­ския период са потвърдени от разкопките на Nahaman Avigad в юдейския квартал на стария град[21]. Археологът открива 200 мeтра от главната улица[22], като се оказва, че в по-голямата си част улиците възхождат към византийския период и само една част от двете вероятно е от римско време.

Константиновата базилика на Гроба Господен

След откриването на Гроба Господен през IV-ти век, в свое писмо до Макарий, епископ на Иерусалим, император Константин изразява възторга си от това, че свещеният паметник на страданията на Спа­сителя е трябвало да остане скрит толкова много години и да излезе наяве, когато врагът на човечеството е победен и е възстановена сво­бодата на служителите на Кръста. Св. Константин възлага на духов­ника да предприеме стъпки за изграждане на храм около гроба Гос­поден, който да се отличава от всички останали църкви по красота[23].

Преди тези действия се извършва прочистване на мястото на Иисусовото погребение. Евсевий се спира подробно на тези мер­ки: „Някои безбожни и нечестиви люде бяха решили да скрият от човешки очи тази пещера на спасението [в Иерусалим]… След като хвърлиха много труд да донесат пръст от околностите, те покриха цялото място. Сетне, когато издигнаха този [насип] до значителна височина и го облицоваха с камъни, те изцяло укриха божествената пещера под голяма могила. След това, тъй като нямаше какво друго да сторят, те издигнаха над земята нещо ужасно, истинска гробница за душите, като построиха на един нечестив демон, наречен Афроди­та, мрачен храм с безжизнени идоли и поднасяха скверните си приношения върху безбожни и прокълнати жертвеници[24]“.

На устроената платформа, която обхваща и Голготското възви­шение, Адриан издига храм или няколко светилища. В цитирания по-горе текст Евсевий говори за светилище на Афродита, докато блажени Иероним споменава за светилище на Юпитер и Венера[25]. При издигането на капитолийския храм Адриан не изравнява със земята хълма с гробницата, а само засипва ямите. Този земен насип спасява гробницата от разрушение и така мястото на храма отбелязва мяс­тото на гроба[26]. По-късно, благодарение на запазилото се предание, той е открит в близост до Голготското възвишение, над което царица Елена извършва оглед през 326-та година.

Евсевий пише: „Той [Константин] заповяда мястото да бъде пречистено, като сметна за най-уместно местата, осквернени от вра­говете, да получат благословията на Всемогъщия Бог от собствените му ръце. И щом излезе заповедта, коварните измами веднага рухнаха и онова обиталище на заблуди, идоли, демони и тъй нататък бе сру­тено и напълно унищожено.

Това беше сторено незабавно. И като се оголваха слой подир слой, появи се мястото, скрито под земята; и когато това стана, въ­преки всички очаквания се появи достолепният и свещен паметник за възкръсването на нашия Спасител, и пресветата пещера прие сим­вола на Неговото възкресение[27]“.

Но усърдието му не спря дотук. Императорът нареди матери­алите от срутената сграда, както дърво, тъй и камък, да бъдат отнесе­ни колкото се може по-надалече, и всичко бе сторено според волята му… И отново, вдъхновен от свято усърдие, той заповяда, след като пръстта бъде изровена до значителна дълбочина, да я пренесат на далечно място, защото е била осквернена от гнусотиите на демонопоклонниците.

Евсевий продължава с предприетите по-нататъшни действия на императора: „След това императорът издаде свещени едикти и когато осигури в изобилие всичко необходимо за начинанието, за­повяда около Пещерата на Спасението да се изгради молитвен дом, достоен за Господа, и то с императорско великолепие… На губерна­торите на източните провинции (заръча) да осигурят великодушни и щедри заеми, та делото да бъде невиждано, впечатляващо, велико и пищно; а на епископа, който по онова време ръководеше църквата в Иерусалим (Макарий), изпрати следното писмо… Воистина чудо­дейно събитие е, че символът на най-свещената саможертва, който дълго време беше скрит под земята и толкова много години остава­ше неизвестен, сега ще засияе пред слугите си, вече освободени чрез премахването на онзи човек, който бе всеобщ враг… (най-вероятно става дума за Лициний) …Затуй моята воля е ти да си най-силно убе­ден в онова, което навярно стана ясно за всички, че най-голямата ми грижа е да украсим с великолепни сгради това място, което с Божи­ята помощ аз освободих от тежкия му товар, та дори и от позорно добавения идол – място, осветено от самото начало по Божия воля, но което стана още по-свято, тъй като ни даде спасение чрез мъките на Спасителя.

Прочее, подобаващо е в своята мъдрост да поръчаш и осигуриш всичко необходимо, не само тази базилика да е най-хубавата в це­лия свят, но и подробностите да са такива, та да надхвърлят най-кра­сивите здания във всеки друг град. Относно сградата и украсата на стените знай, че намеренията ми са възложени върху моя приятел Драклиан, пратеник на преторианските префекти, и върху губерна­тора на провинцията. Защото моето благочестие им повели да осигу­рят майстори, работници и всичко останали, което в своята мъдрост сметнеш необходимо за строежа. Колкото до колоните и мрамора, след като се запознаеш с плановете, имай грижата да ни съобщиш писмено кое смяташ за най-скъпоценно и подходящо, та тези мате­риали, от какъвто и да било вид и каквото и да било количество да се осигурят от всички краища на страната…

Колкото до свода, искам да узная от теб дали смяташ, че трябва да бъде облицован, или да се обработи по някакъв друг начин. Ако ще е облицован, може и да се инкрустира със злато. Оставям на твоя святост час по-скоро да уведомиш горе упоменатите магистрати кол­ко майстори, колко работници и колко пари ще са потребни. Не про­пускай веднага да ми съобщиш не само за мрамора и колоните, но и за облицования таван, ако прецениш, че той ще е по-красив[28]“.

Съборът в Тир (335 г.)

Описаните събития се случват на фона на неспокойни за Църк­вата времена, съвременник на които е и св. Атанасий Велики (296/8-373) – противник на арианската ерес, в борбата с която са свикани събори в Александрия (323-та година), Антиохия (324-та година) и Първият вселен­ски събор в Никея (325-та година).

Като дякон на архиепископ Александър св. Атанасий присъст­ва и взема дейно участие в заседанията в Никея. По думите на св. Григорий Богослов, младият дякон „бил удостоен с първенство меж­ду събралите се“ епископи (Слово 21,9). Светителят решително спо­мага за осъждането на Арий на събора в Никея, което му спечелва непримиримата омраза на арианската партия начело с епископ Евсевий Никомидийски – главен съветник на императора.

Въпреки, че е осъден и отлъчен от Църквата, Арий запазва мно­го последователи, които свикват свои събори, а под влиянието на Евсевий Никомидийски Константин скоро реабилитира еретика. След смъртта на архиепископ Александър, макар и дякон, св. Атанасий единодушно е избран от клира и народа за Александрийски епископ (8 юни 328-ма година) и заема катедрата на св. евангелист Марк, но арианите и мелитианите[29] посрещат това назначение с вражда. Арий обвинява светителя в користолюбие и неуважение към императорските разпо­редби, както и в грубо отношение към клириците. На св. Атанасий дори е приписано и убийството на мелетианския епископ Арсений от Хипселополис, един от най-схизматичните епископи. Обвинителите, които издирват епископа, не успяват да го открият и като не знаят какво се случва с него, решават, че е убит. Те дори откриват някаква отрязана ръка, която смятат за негова и решават, че е взета от Ата­насий и хората му за да правят с нея магии. Именно ръката е пред­ставена като веществено доказателство пред събора, който импера­торът свиква по случая. Междувременно запознатият с обвинението св. Атанасий провежда собствено разследване, но по-късно цялото служение на светия отец преминава сред гонения и преследвания. До голяма степен те се дължат на отказа му да приеме обратно в своята църква Арий, което ясно се заявява в отговор до императора, който от своя страна настоятелно поддържа връщането на Арий в обще­ние: „Църквата Божия не би могла да има никакво общение с ереста, която воювала срещу Иисус Христос[30]“. Невъзможността да бъде за­ставен да влезе в общение с Арий предизвиква противниците на св. Атанасий да го атакуват откъм областта на църковната дисциплина.

В очите на Константин св. Атанасий постепенно става централ­на фигура в раздорите, които държат Църквата в напрежение, и глав­на пречка за общото спокойствие, което императорът силно желае[31].

Владетелят решава да проведе разследване и издава заповед за свикването на събор в Кесария Палестинска през 334-та година, на който св. Атанасий отказва да присъства. Следващата година, с безпрекослов­на заповед за св. Атанасий да присъства, Константин свиква помес­тен събор в разположения на Средиземно море град Тир.

Пътуването на участниците в събора до голяма степен става възможно благодарение на римската пътна система[32]. Властите в раз­личните провинции обезпечават безопасността и поддръжката на имперските пътища, систематата от които е завършена изцяло към средата на II-ри век. Римската пътна система, части от която са запазени в добро състояние и до днес, позволява чрез езда или използването на впрегнати коне разстоянията да се преодоляват за кратки срокове (срв. Деяния на светите апостоли 21:15). С коли, магарета или пеша е могло да се достигне до най-отдалечените места на империята. Средно пътниците изми­нават между 28 и 30 римски мили[33] на ден.

По протежение на всички големи главни пътища, които свърз­ват главните градове на империята с Рим и помежду им, се поддър­жат субсидирана от държавата пощенска служба. На равни разсто­яния от около 20 римски мили (около 30 км) има пощенски станции, като на всяка от тях са държани определен брой карети, носилки и коне за смяна (mutations)[34].

Първокласните пътища са покрити с разположени под ъгъл и в страни по посока на пътя квадратни блокове от базалт (saxum Silex). Всички артерии са оборудвани с обозначителни знаци-милиарни камъни (miliarium), които имат формата на изгладена колона, поста­вена върху четириъгълна основа. Освен наименованието на съот­ветните обществени пътища, милиарните камъни дават инфор­мация за разстоянието до други точки на страната в MP=m(ilia) p(assuum [35]).

Следва…(виж тук).

_______________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, бр. 1, с. 75-97. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Епископ Евсевий не се спира на откриването на Светия кръст и не споменава за царица Елена като главно действащо лице по провеждането на оглед и разкопки на Голготския хълм. Подробности за това важно събитие се откриват у историци като Созомен (около 400-450) и Руфин (около 345-410). Възможно е Евсевий умишлено да пропуска описанието му и това да се дължи на съперничеството, което възниква между Кесария и Иерусалим.

[2]. Eusebius, Vita Constantini, III, 26-36; Цитирането на съчинението е по: Eusebius, Life of Constantine, transl. by A. Cameron & S, G. Half. Oxford, 1999.

[3]. Виж повече у: H. Musurillo, The Acts of the Christian Martyrs, Oxford, 2000.

[4]. A. Ritter, Alte Kirche, Kirchen- und Theologiegeschichte in Quellen, Neukirchen-Vluyn, 1977, S. 40.

[5]. Origen, Contra Celsum, I, 51.

[6]. Eusebius, Onomasticon: The Place Names of Divine Scripture (Jewish and Christian Per­spectives) (English, Latin and Ancient Greek Edition) (Latin) Triglott ed. by R. Steven Notley (Autor), Ze’ev Safrai (Autor), Brill, 2004.

[7]. Hieronymus, Liber de situ et nominibus locorum Hebraicorum (PL 23, 859-928).

[8]. За дейностите на император Константин вж. още Александър Омарчевски, Свети импера­тор Константин I Велики (306-337), София, 2016.

[9]. Ж. Драгон, Императорът и свещеникът, София, 2006, с. 156.

[10]. Първото поклонническо описание достига до нас чрез пътеписа на поклонника от Бордо. Вж. Itinerarium Burdigalense, – in Н. Donner, Pilgerfahrt ins I Iciligr Land. Dir altesten Berichte christlicher Palastinapilger (4.-7 Jh.). Stuttgart, 2002², S. 26, 35-67.

[11]. Цит. по: А. Jевтиh, Света Земтъа (ucmopuja u есхатологujа).Христос Алфа и Омега, Врьначка Баньа, 2000, c. 80.

[12]. Виж още: Иван Марковски, Върху някои неверни представи и схващания за Палес­тина и светите места в нея, ГСУ БФ, т. 11, 1933-34, 1-67, с. 4.

[13]. По повод съперничеството между Кесария и Иерусалим, в Талмуда се съдържа един текст, който красноречиво говори за положението на двата града. В един от трактатите му се казва, че, ако някой чуе, че Кесария и Иерусалим процъфтяват или западат, не трябва да вярва. Но ако чуе, че Кесария процъфтява, а Иерусалим запада, или обратното, да вярва (срв. Megilia 6а).

[14]. А. Jевтиh, Света Земтъа (ucmopuja u есхатологujа), с. 79.

[15]. Блажени Иероним намира христологично и сотирологично изяснение на изказа­ното от старозаветния пророк определение за града (Иезекиил 5:5). Срв. Hieronymus, Commentariorum in Ezechielem Prophetam Libri Quatuordecim (PL 25, 52).

[16]. Вж. K. Bieberstein, Jerusalem. Grundziige der Baugeschichte vom Chalkolitikum bis zur Friihzeit der osmanischen Herrschafi, BTAVO 100, 1, Wiesbaden, 1994, S. 17.

[17]. Cassius Dio, Historia Romana, LXIX 12, 1-3.

[18]. По-късно император Константин частично вдига забраната, като разрешава на юдеите да посещават Иерусалим на всеки девети ден от еврейския месец ав (юли-август), ден, който става траурен в памет на разрушаването на Иерусалимския храм от вавилонския цар Навуходоносор през 586-та година преди Христа и от римския пълководец Тит през 70-та година.

[19]. Вж. Екатерина Дамянова, „Иерусалим като топографски и духовен център на мозайката от Мадаба“, – в: Богословски размисли. Сборник материали, София, 2005, 29-33.

[20]. Към Иродовия период Сион започва да се идентифицира не с района на Хра­мовия хълм, а с гроба на Давид, разположен на югозападния хълм на Иерусалим (Иосиф Флавий, За юдейската война, 5, 4, 1-2). Срв. Josephus. 9 vols. The Loeb clas­sical Library (LCL). With English translation by H. Thackeray, R. Marcus and L. Feldman. London, 1926-65.

[21]. Днешните стени на стария град на Иерусалим са изградени от Сюлейман Велики през 1542 година.

[22[. N. Avigad, Discovering Jerusalem, Jerusalem, 1983, 205-207.

[23]. Александър Омарчевски, Свети император Константин I Велики, с. 180; Eusebius, Vita Constantini, III. 29-32.

[24]. Eusebius, Vita Constantini. Ill, 26-28.

[25]. Hieronymus, Epist. ad Paulinum, 58, 3. Срв. Jerome, Select Letters. Loeb Classical Li­brary № 262 (Translate! by E A. Wright) Cambridge, 1980.

[26]. Вж. Екатерина Дамянова, „Гробът на Христос” – предизвикателство за постмодерния чо­век,“ – : Сборник с доклади от научна конференция с международно участие (СУБ Стара Загора 7-8 юни 2007), т. 6, Стара Загора, 2007, 247-251.

[27]. Eusebius, Vita Constantini, III, 26-28.

[28]. Eusebius, Vita Constantini, III, 29-32.

[29]. По името на Мелетий от Ликополис, воден впоследствие от наследника му Йоан Аркаф.

[30]. Александър Омарчевски, цит. съч., с. 190.

[31]. Пак там, с. 192.

[32]. За римската пътна система в Палестина виж: I. Roll, „The Roman Road System in Judaea“. The Jerusalem Cathedra 3 (1983), 136-161.

[33]. Една римска миля се равнява на 1480 м.

[34]. Срв. Александър Омарчевски, Свети император Константин I Велики, с. 71.

[35]. 1 МР = ок. „1000 двойни крачки“.

Изображения: авторът Екатерина Дамянова, Евсевий Кесарийски (260-339), св. Константин Велики (272-337) и св. Атанасий Александрийски (296-373). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8Pf