Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 3*

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

5. Теоретико-познавателни възражения против етическия иманентизъм

С изложеното дотук ние само наполовина изпълнихме нашата задача, тоест установихме, че тезата от антиномията религиозен трансцендентизъм-етически иманентизъм не изобразява вярно религиозната действителност, защото християнската религия именно чрез своята устременост към отвъдното придава неимоверно висока ценност на тукашното и импулсира към работа за неговото всестранно развиване, издигане. Но как стои работата с антитезата на антиномията религиозен трансцендентизъм-етически иманентизъм? Вярно ли е, че етическият иманентизъм отразява правилно нравствената действителност? Или изразявайки се по-конкретно, дали излизайки от обективно разглеждане на етичната действителност, може да се установи, че нравственият човек, оставайки верен на изискванията на нравственото си съзнание, се вижда принуден да се затваря само в границите на тукашната действителност и да счита за нравственоосъдителни и неприемливи вярата в отвъдното и устремеността към него чрез религията? Чрез научното осветляване на етическия иманентизъм ние същевременно се надяваме да приведем по отрицателен път основания в подкрепа на отвъдсветовната тенденция на християнската религия и на нейната нравствена оправданост.

За осъществяване на тази така набелязана втора половина от нашата задача тук ще е необходимо на първо място, да подложим на теоретико-познавателна оценка етическия иманентизъм. По този начин ние ще установим дали етическият иманентизъм може да бъде обоснован от гледище на обективното и безпристрастно етическо изследване.

Действително, на пръв поглед изглежда, като че ли етиката като научна дисциплина в строгия смисъл на думата е насочена само към този свят и не допуска никакво отправяне погледа към някаква трансцендентна действителност. Всяка емпирическа научна дисциплина има за предмет един дял от иманентната действителност, при чието изследване прибягва само до естествени причини, сили и фактори за обясняване на ставащите промени и на владеещите закономерности в него. Излизането извън границите на иманентната действителност е естествената причинност и прибягването до трансцендентни фактори като например средновековните facultates occultae за обясняване на явленията и промените в нея компрометират науката и я лишават от всякаква научна стойност.

Съгласявайки се с правотата на тези изводи от понятието за науката в строгия смисъл на думата, същевременно обаче трябва да отбележим, че това понятие има в себе си и други страни, чието изясняване ще постави разглежданата проблема в по-друга светлина.

Според теоретиците на познанието всяка научна дисциплина има за обект на изследване един дял от даденото, като се стреми да достигне до безвъпросна яснота при неговото изясняване[112]. Обаче както в своята изходна точка, така и в процеса и най-главно в края на своето изследване всяка научна дисциплина се сблъсква с тайни, с неразрешени и неразрешими за ограничения човешки разум проблеми. Самото откъсване на обекта на всяка научна дисциплина от целокупната действителност вече ѝ поставя граници, защото тя чрез това не може да изследва неговата онтологична основа и неговите стигащи до безкрайност и следователно неустановими в пълнота за ограничения човешки разум връзки на зависимост. Но и така откъснатият и изолиран от неговата потопеност във и обвързаност с целокупната действителност обект на научно изследване не се поддава на пълно и всестранно проучване, защото той се намира в постоянно движение и изменение, при което нещо умира и изчезва и нещо ново се заражда и появява. Този именно съществен момент не се поддава на рационално обхващане и на научно определяне, защото във всяка специална наука предметът на изследването е обхванат в един негов момент, следователно в покой, но не и в неговото движение и изменение, в неговото развитие и във възникването на новото и неповторимото в него. По-нататък, за да се изясни безвъпросно един предмет и да се достигне до абсолютната истина за него, значи да се установят всички негови връзки на зависимост, които отиват до безкрайност по отношение на неговата измеримост както във времето, така и в пространството, което е непостижима задача. Още по-малко могат да бъдат разкрити последните тенденции, към които е устремен предметът на научното изследване, защото неговите причинни връзки се простират до безкрайност в бъдещето и следователно винаги ще бъдат забулени в непрогледен мрак за ограничения духовен поглед на човека.

Николай Хартман (1882-1950)

От извънредна важност е да изтъкнем тук, че истината за ограничеността на научното познание и следователно за научната непозволеност да говорим категорично за противорелигиозния характер на последните тенденции на нравственото, напълно се потвърждава от теоретико-познавателните изследвания и постижения на самия Николай Хартман в неговия капитален гносеологичен труд “Grundzuge einer Metaphysik der Erkenntnis” претърпял вече няколко издания. Съвсем правилно отбелязва Николай Хартман, че веригите от проблеми в науките отиват до безграничното. При повърхностно наблюдаване непознатото в предмета изглежда да е само незначителен остатък, който при по-широк поглед дори би следвало да не се взема под внимание. Вгледаме ли се обаче в положението на проблемата, спрем ли се на отделни мисловни нишки, които насочват извън границата на познатото, ние ще се убедим, че този непознат остатък е твърде значителен. Сполучим ли да разрешим частичен проблем от него, веднага зад него се открива нов проблем, който е по-голям и по-труден от първия. Разреши ли се този, зад него се появява пак нов, съответно по-голям и така нататък. Накратко казано, открива се цяла перспектива на закачени един за друг проблеми, които в първия изходен въпрос съвсем не се виждат. По този начин се добива напълно определеното впечатление, че съзнанието за проблемата винаги докосва само най-близко лежащия до познатото пласт на непознатото и че лежащата зад него действителна сфера на проблемата е безгранична, понеже всеки новооткриващ се пласт на проблемата е по-дълбок, по-комплициран и по-чужд на познанието отколкото предшестващия. Следователно при вникване в проблемата и при нейното разрешаване проблематичното не се намалява, но решително се увеличава. Комплексът от проблеми върху предмета на изследването се увеличава все повече заедно с проникването в него. От това увеличаване на проблемата съвсем естествено следва непознаваемостта на предмета като цяло. Тоталността на предмета се показва като актуална безкрайност, която не може да бъде проследена от ограничения разсъдък. Чрез това познаваемото в предмета представлява ограничен изрязък от него, случайно обърната към нас негова външна страна, докато неговата вътрешна същност остава закрита за нас. Непознатият остатък сега вече загубва характера на величина, която е за пренебрегване. Той е безкраен остатък, по отношение на който познатото става незначителна отломка. Безкрайността на непознатия остатък в изследвания предмет свидетелства, че непознатото крие в себе си нещо непознаваемо. Центърът на тежестта на предмета е изместен; той сега не лежи вече отсам, а отвъд границата на познаваемостта[113].

Тази така проникновено съгледана и философски обоснована гносеологическа истина е валидна за всички предмети на познанието, като се тръгне от най-екзактните и лесно установимите из областта на естествените науки и се стигне до най-отвлечените и мъчно установимите в областта на така наречените Духовни науки. За да не се остане с впечатлението, че тук се изтъкват съображения почти изключително от спекулативния разум, ще се позова на изказването на такъв корифей от областта на най-точните науки, какъвто е Алберт Айнщайн. Той заявява по занимаващия ни проблем: “Колкото повече напредваме в науката, толкова по-страшни стават загадките, които вселената поставя пред нас[114].”

Алберт Айнщайн (1879-1955)

Във всяка област на познанието ние се изправяме пред толкова неразрешени и може би неразрешими задачи, че познатото с право е сравнено от Емануил Кант с незначителен остров, обкръжен от безбрежния океан на непознатото[115]. Дори нещо повече, този малък изрязък на познатото, поставен върху простиращия се до безграничност фон на непознатото, ни представя действителността в съвсем едностранчив и субективен аспект. Вследствие на това ние ще заключим заедно с Вилхелм Винделбанд, че нашето теоретическо познание не ни дава – ще прибавя въз основа на изтъкнатото вече – и не може да ни даде адекватен образ на действителността[116]. Тези граници на познанието, на които се натъква по необходимост всяко научно изследване, се отнасят до етиката, може би много повече отколкото до другите научни дисциплини, защото тя борави с една от най-трудните и най-проблематични материи. Вследствие на това етиката е една от онези области на човешкото познание, в коeто не е установено единство между различните изследователи на миналото и настоящето дори по най-елементарни и основни проблеми от нейната система. И етиката, както и всяка друга научна дисциплина, трябва да се ограничи само върху един “изрязък” от духовната действителност – етичното – без да може да установи и изчерпи не само неговите онтологични основи и последни тенденции, но и най-елементарни факти от неговата феноменология. Ето защо всяко обективно и безпристрастно етическо изследване трябва да признае, че тръгва от тайни, движи се сред тайни и е устремено към тайни. Научното изследване върху който и да е предмет от етическа феноменология необходимо отвежда в безграничната сфера на проблеми и никога не може да постигне пълната истина. Нещо повече, по-задълбоченото и по-изчерпателно изследване, на което и да е явление от етичната действителност го прави като че ли по-проблематично, по-непонятно, по-ирационално, по-непознаваемо. Предвид на това нравственото в неговите онтологични основи, в неговата вътрешна същност и в неговите последни тенденции, тоест в неговата цялост, като актуална безкрайност ще остане завинаги не само непознато, но и непознаваемо; разбира се, тази непознаваемост не е от онтологически, а от гносеологически характер: тя лежи не в обекта, а в субекта на познанието, тя е непознаваемост προvς ηJµας, за нашия ограничен разум, но не и за един intellectus infinitus. Ето защо най-обективното, безпристрастно и задълбочено изследване на феноменологията на нравственото изпълва неговия изследовател с благоговение пред вечно неизчерпаемата и непостижима същност на доброто и съвсем естествено насочва погледа му към метафизичната и религиозната сфери и той, ако не иска да остане в непрогледен мрак, трябва да търси проумяването на метафизичните основи и последния смисъл на нравственото във философията на етиката и в богословската етика. Последните, разбира се, не довеждат до емпирическо познание и не могат да рационализират тайната на нравственото, а само дават възможност да се почувства величието на тази тайна и смирено да се приеме от ограничения разум. За тях нравственото не може да бъде разбрано в неговите съкровени дълбочини и в неговите последни тенденции, без да бъде поставено в отношение с непостижимата божествена Първооснова на всичко съществуващо, с тайнствената природа на Бог[117]. Така Емануил Кант, който в своята етика искаше да се движи само в границите на чистия практически разум и да не приема нищо, което не може да бъде обосновано чрез него, се изправил пред тайната на свободата, на радикалното зло и най-главно на висшето благо, чрез което с логическа необходимост дошъл до постулатите за Божието битие и за безсмъртието на човешката душа. Вилхелм Винделбанд, който стои на антиметафизическа философска позиция и се стреми да изгради своята “културна етика” върху чисто иманентна основа, без да прибягва до каквато и да е метафизическа обосновка, се видял заставен да признае, че всеобщата валидност в областта на нравствеността е възможна само при предпоставянето на абсолютни ценности, които пък от своя страна предполагат възвишено над всички исторически форми на съзнанието “Normelbewubtsein“, Светото, към което тя трябва да бъде отнесена. Божията действителност се явява постулат, който се съдържа в същината на цененето, в самия ценностен живот като негова неминуема последна предпоставка[118]. Съвестта в своя стремеж към абсолютни и последни принципи на оценка се издига от временно валидното към божествения и вечен закон, от временните форми на съзнанието към неговата трансцендентна и метафизична същност[119]. “Ценностният живот изисква метафизическо закотвяне” и може да се каже, че реалността на Бога е дадена със самата съвест[120]. В съдържанието на съвестта е дадено нейното отношение към “свръхсетивна реалност” и “това отношение е напълно несъмнено, то е, както е казал Кант, факт на чистия разум[121]”. И Вилхелм Винделбанд заключава: “Както е реална съвестта, така е реален и Бог[122].” Това ни занимание с предмета на етиката и с границите на етическото изследване в никой случай не позволява да се намери задоволително научно оправдание на становището, че основната насоченост на етиката към тукашния свят се противопоставяла на отвъдсветовната тенденция на региията. Действително, етиката като научна дисциплина се движи и трябва да се движи в границите на иманентната действителност, но това с нищо не я заставя да се противопоставя на религията, която излиза извън тези граници и се насочва към трансцендентната действителност. Нещо повече, самата етика се вижда принудена да тръгва от дадеността на иманентната етична действителност, без да знае дали нейните онтологични основи не са закотвени в трансцендентна действителност и дали нейните последни тенденции не прескачат границите на тукашното и могат да намерят своето оправдание и осъществяване само в отвъдното.

Следва...(виж тук)

____________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том IV (ХХХ), 2, 1954-1955. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[112]. Срв. проф. Д. Михалчев, Философията като наука 2. София 1946, с. 24 и сл.

[113]. Prof. N. Hartmann, Grundzuge einer Metaphysik der Erkennthis3. Berlin 1941, S. 234 и сл.

[114]. Цит. по Гордон, пос. съч., с. 213.

[115]. Цит по. Б. Вышеславцев, Этика преображеннаго эроса (I). Париж 1931, с. 231. 4 W. Windelband, Praludien

[116]. Bd. II, S. 121 f. Цит. по T. Bohlin, Das Grundproblem der Ethik. Uppsala 1923, S. 219.

[117]. Срв. Римляни 14:24; 1 Коринтяни 2:7; 4:1; Ефесяни 3:9.

[118]. W. Windelband, Einleitung in die Philosophie. Tübingen 1914, S. 254 f.

[119]. Пак там, с. 290-291.

[120]. Пак там, с. 292.

[121]. Пак там, с. 293.

[122]. Пак там, с. 292.

Първо изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8M9

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s