Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 2*

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

4. Християнският възглед за вечния живот и за отношението на последния към земния

След като установихме, че между тукашния и отвъдния свят, между иманентната и трансцендентната действителност няма основна противоречивост за християнското съзнание, следва да се спрем върху християнската вяра в задгробния живот и да изследваме да не би тя да се намира в антиномично отношение към земния живот, към неговите нравствени ценности и да отклонява човека от неговите практически нравствени задачи. Според Николай Хартман религията изисквала пожертвувание на този призрачен живот с неговите измамни ценности в полза на отвъдния действителен живот с неговите истински ценности. Това схващане на Николай Хартман за религиозната вяра в отвъдния живот и за нейното отношение към земния живот и неговите нравствени ценности е съвсем невярно и почива на непознаване същината на религията, респективно на християнството.

Фьодор Михайлович Достоевски (1821-1881)

Вярата в задгробния живот не обезценява земния живот, не го изпразва от неговото съдържание и не подтиква вярващия към бягство от света, не отслабва нравствената му воля и енергия и не го прави празен мечтател по отвъдното. Тъкмо обратното, тя като никоя друга сила издига ценността на земния живот и импулсира нравствената борба на земята, защото според нея вечното състояние на човека зад гроба се определя почти изключително от нравственото съдържание и нравствената стойност на земния живот. Вярата в задгробния живот на първо място се явява огромен стимул за запазване на живота и човек никога не намира в нея “подтик за самоубийство[89]”. Но да се живее, само за да се живее, заради самия живот – ето какво е непоносимо за човека, осъзнал своето особено положение в света, своето човешко достойнство и предназначение. За него важат думите на Шилер от драмата му “Die Braut von Messina”: “Животът не е най-висшето благо от благата[90]”. Животът е достоен за живеене, само ако е смислен, ако е поставен в служба на висша идея. “Без висша идея – пише Фьодор Михайлович Достоевски – не може да съществува нито човекът, нито науката. А висшата идея на земята е само една – идеята за безсмъртието на човешката душа, понеже всички останали “висши” идеи на живота, с които човек може да бъде жив, произтичат само от нея едната[91]”. За да бъде истински жив и да живее истински живот, човек трябва да вярва в живота, във вечния и пълноценен живот на личността. Щом сянката на смъртта като преход в небитие падне върху живота, той започва да губи своята привлекателност и се превръща в отвратителна и кошмарна действителност, която е непоносима за разсъждаващия човек. Видният руски литературен критик Висарион Белински казва: “Нито вярата, нито знанието, нито животът, нито талантът, нито геният са безсмъртни! Безсмъртна е само смъртта: нейният колосален и победоносен образ гордо се издига на престола от човешки кости и се смее над надеждите, стремежите”. Това убеждение убило у Белински всяко желание за живот и всяка вяра в смисъла на живота. “Аз – казва той – не разбирам за какво е всичко това и защо: нали всички ще умрем и изгнием, – защо да любиш, да вярваш, да се надяваш, да страдаш, да се стремиш, да се страхуваш? Умират хората, умират народите, – ще умре и нашата планета, Шекспир и Гогол ще бъдат нищо…” Мисълта за смъртта като край на всяко съществуване и на всяко нравствено усъвършенстване превърнала живота за него в мъртва пустиня, в безрадостно царство на страдания и смърт. “Смъртта! – възкликва той – ето истинският Бог на света[92]”.

Висарион Григориевич Белински (1811-1848)

В противоположност на това вярата в безсмъртието на човешката душа и във вечния живот зад гроба води към вяра в смисъла на живота, към пълноценно съществуване и превъзмогва смъртта – този враг на всеки живот и на всяка ценност. Тя предпазва от самоубийство, защото животът не е дар случаен, дар напразен, който можем да приемем или да отхвърлим, а е дар Божий, който трябва смирено и със страхопочитание да приемем, като се стараем да го заслужим и да го изпълним с пълноценно религиозно-нравствено съдържание, с дела на братолюбие и миролюбие, на истина и правда.

В светлината на вечността времето на земния живот придобива извънредно висока ценност. Всеки миг от него трябва да бъде скъп, защото той е миг, от който зависи съдържанието на вечността, на вечния живот на човека. “Безсмъртието – пише Фьодор  Михайлович Достоевски, – обещавайки вечен живот, толкова по-здраво свързва човека със земята. Тук като че ли има противоречие: ако животът е толкова много, тоест освен земния има и безсмъртен, то защо пък тогава да скъпим земния живот? А излиза именно обратното, понеже само с вяра в своето безсмъртие човек постига цялата своя разумна цел на земята. Без убеждение в своето безсмъртие връзките на човека със земята се скъсват, стават по-тънки, по-гнили, а загубата на висшия смисъл на живота (усещана макар и само във вида на най-безсъзнателна тъга) несъмнено води след себе си самоубийството[93]”.

Sub specie aeternitatis земният живот не само се запазва, но и се изпълва с безусловно нравствено съдържание. Чрез вярата в отвъдния живот земното съществуване придобива такава тежест, каквато то, откъснато от вечността, никога не би могло да притежава. Ценността, смислеността и значението на земния живот се издигат за вярващия във вечния живот до безмерна висота, защото от неговата религиозно-нравствена динамичност и качественост зависи вечната съдба на човека. Задгробният живот на човека не е някакво просто съществуване, което не се намира в никаква връзка и зависимост от положителното или отрицателното религиозно-нравствено съдържание на земния живот. Без земен живот няма задгробен живот за човека и без пълноценен в религиозно и нравствено отношение земен живот няма пълноценен, тоест блажен задгробен живот.

В тази светлина всеки миг от земния живот придобива вечно и непреходно значение, защото чрез него човек изковава съдържанието на своята вечна участ. Всеки пропуснат миг за творчески труд в удовлетворяване истината, правдата и любовта е безвъзвратно загубен и ще се отрази върху вечната съдба на човека. За никой човек временният живот няма такава висока цена както за религиозния. Проповедта на Иисус Христос за него е настойчиво напомняне и предупреждение да работи, “докле е ден”, защото “настъпя нощ, когато никой не може да работи”[94]. Земният живот е време, което трябва да се скъпи и да се използва най-мъдро, като се изпълва с богато религиозно-нравствено съдържание, за да не би часът на смъртта да намери човека неподготвен за вечността като неразумните девици за посрещането на жениха[95].

Никой не е така настойчиво напомнял за вечното значение на земния живот и за използването му за активна нравствена дейност, както Иисус Христос. “Бъдете будни – казва Той, – защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески[96]”. Тази “будност”, която се изисква от вярващите и от други места на Свещеното Писание[97], не се състои само във вяра в Бога и в любов към Него, но предимно в добри дела, в активна нравствена дейност в полза на ближните, защото никой не може да вярва в Бога и да Го обича истински, ако не обича дейно ближните[98].

Притчата за десетте девици

Земният живот представлява онова скъпоценно време, което е определено на човека от Създателя на живота, за да може през него да разработи дадените му таланти и чрез това да покаже за каква вечна участ е достоен – дали да влезе “в радостта на Господаря си” или да бъде хвърлен във “външната тъмница”, кьдето “ще бъде плач и скърцане със зъби[99]”  според Христовата притча за талантите. Същата идея за безмерната ценност на земния живот и за необходимостта той да бъде изпълван с богато нравствено съдържание, с дела на правда и любов е изтъкната и развита в Христовите притчи за верния и благоразумен домакин, поставен от господаря си за надзорник на дома и на слугите му[100] и за неплодородната смоковница[101].  И чрез тях се говори ясно и недвусмислено: ценете всеки миг от земния си живот и го използвайте за добри дела, защото “секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън[102]”. И този огън не ще бъде огън на унищожение, на превръщане на човешката душа в нищо след смъртта на тялото, а ще бъде главно огън, в който съвестта ще изобличава човека, ще го терзае без удовлетворение, защото не е постъпвал нравствено, праведно.

Верни на духа на Христовото учение, и св. апостоли напомнят на вярващите: “Скъпете времето” и постъпвайте “внимателно”: “не като неразумни, а като мъдри[103]”, защото “денят Господен ще дойде тъй, както крадецът нощем[104]”. И тогава ще се определя вечната участ на людете, като за мерило не ще служи нито словесната вяра, нито пророкуването, нито изгонването на бесове, нито извършването на чудеса в името Господне[105], а изпълняването на волята на Бога Отца[106], която се състои в избягване на беззаконието[107] и в дейна, самоотвержена, самопожертвувателна любов към людете[108]: нахранване на гладни, напояване на жадни, прибиране на странници, обличане на голи, посещаване на болни, спохождане на затворници[109]. 

Второто Пришествие на Господ Иисус Христос

От това се вижда, че отвъд световната тенденция на християнската религия, по-специално на християнската вяра в задгробното съществуване на човека нито изисква пожертвуване на този живот, нито го омаловажава, нито обезценява неговите ценности, нито парализира волята за културна и нравствена работа. В противоположност на възгледа на Николай Хартман и на много други етически критици и отрицатели на религията нашето разглеждане посочи неоценимото значение на християнската вяра във вечния живот за запазване и осмисляне на земния живот, за активизиране на нравствената воля и за вграждане на човека в творческа, строителна и културна работа.

Това положително отношение на християнството към този свят, към този живот и към работата за нравственото издигане на личността и общността и за напредъка и разцвета на културата, чрез което човек изпълнява Божията воля не само за своето предназначение през земния живот, но и за своето вечно съществуване, предпазва християнина от крайните аскетически тенденции на някои езически религии и философски движения, които водят към бягство от света, към отвръщане от културната работа и към по-бързо или по-бавно умъртвяване на тялото. Например браманистите и будаистите схващат света като въплътено зло, поради което не желаят да имат общение с него, бягат от него и се отдават на унищожаващи живота аскетически подвози. Стоиците считали света за твърде лош, но не се залавяли да го изменят и подобрят, а понасяли търпеливо неговите злини. Песимизмът в най-различните си разклонения счита света за лош и вижда предназначението на човека час по-скоро да се изтръгне от него и да се спаси от безсмислените и безцелни страдания, на които се подхвърля, участвайки в световния процес. Християнството в противоположност на тези религиозни и философски движения и тъкмо противно на схващането на Николай Хартман изисква от своите последователи да ценят земния живот като Божий дар и да използват най-разумно всяка минута от него за нравствено усъвършенстване, за стопанско и социално строителство и за издигане на материалната и духовната култура. Бягството от света и от работата за преуспяване на ближните е осъдително от християнско гледище също така, както и съзнателното умъртвяване на тялото и съкратяване дните на земния живот.

Що се отнася до християнските аскети и отшелници, оставяйки настрана крайните и чужди на Христовия дух прояви на някои инославни, те не считат света за зло, но го презират и не мислят, че общението с него и културната работа в него оскверняват. Те се отдалечават от света и се отказват от участие в културния процес в духа на Христовото уединяване, за да могат да намерят по-благоприятна среда за духовна концентрация и за по-усърдно възпитаване в религиознонравствен живот. По този начин чрез уединението те не се стремят само към личното си спасение, но същевременно се подготвят да станат годни за поползотворна дейност за спасението на ближните си. В уединението си православните подвижници не култивират у себе си “свят егоизъм”, загрижен само за личното съвършенство и спасение: по примера на св. апостол Павел[110] те поставят любовта към ближните и спасението на ближните по-горе от любовта към себе си и от собственото си спасение. В отшелничеството православните подвижници се превръщат в кондензатори на религиозна и нравствена светлина, която не се поставя и не може да се постави под крина, а на светилник, за да свети на всички[111]. Те се превръщат в живи факли, които чрез светлината на своите добродетели, чрез силата на своето слово, чрез властта на своя пример и най-главното чрез небесното сияние на своята святост прогонват духовния мрак, сломяват мощта на греха, спасяват човешки души от греховна смърт и възпламеняват за добродетелен и благочестив живот.

***

И така, религията чрез вярата в отвъдния свят и живот не обезценява този свят и живот, а придава вечна валидност и безусловно значение на неговите витални, социални, културни и нравствени ценности. Християнската религия съдържа в себе си чудна диалектика, в която може да проникне и която може да разбере само вярващият. На външния наблюдател и изследовател на християнската религия се струва, че тя насочва само към отвъдното и има за цел само блаженството в задгробния живот, а пък именно чрез своята отвъд световна тенденция тя най-вярно насочва християнина към тукашния живот и чрез своята грижа за задгробното блаженство създава истинско щастие през земния живот. Поради това можем да считаме, че съдържанието и основният дух на религията не са правилно схванати и изтълкувани от Николай Хартман в тезата на неговата първа антиномия между религия и етика и следователно от гледище на религията не може да се говори смислено за противоречие между нея и етиката относно основната тенденция и цялостната практическа насока, които те дават на човешкия живот.

Следва…(виж тук)

__________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том IV (ХХХ), 2, 1954-1955. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[89]. Проф. Д. Михалчев, Може ли вярата в задгробния живот да ни подтикне към самоубийство? (Сп. “Философски преглед”, год. IV. София 1932, с. 88).

[90]. “Das Leden ist der Guter hochstes nicht”. (Schiller, Samtliche Werke. Max Hesse’s Verlag. Leipzig. Bd. VI, S. 84).

[91]. Фьодор Михайлович Достоевски, Дневник на писателя. Прев. Цв. Минков. Изд. Ив. Игнатов. София, с. 216.

[92]. Белинский, его жизнь и переписка. Соч. Пыпина. т. II, ст. 51-53. Цит. по Е. Тихомиров, Задгромная жизнь. Спб. 1894, с. 50 и сл.

[93]. Фьодор  Михайлович Достоевски, пос. съч., с. 218.

[94]. Иоан 9:4.

[95]. Матей 25:8-12.

[96]. Матей 25:13.

[97]. Матей 24:42; Марк 13:33; Лука 21:36;1 Коринтяни 16:13.

[98]. 1 Иоан 4:20.

[99]. Матей 25:21, 23, 30.

[100]. Лука 12:42-48.

[101]. Лука 13:6-9.

[102]. Матей 3:10.

[103]. Ефесяни 5:15-16,

[104]. 1 Солуняни 5:2; 2 Петра 3:10; Откровение 3:3; 16:15.

[105]. Матей 7:22.

[106]. Матей 7:21.

[107]. Матей 7:23.

[108]. Иоан 15:12-13.

[109]. Матей 25:35-36.

[110]. Срв. Римляни 9:3.

[111]. Матей 5:14-16.

Първо изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8LG

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s