Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 1*

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

3. Християнският възглед за света и за културната работа

Излизайки от християнството, както следва да правим, когато говорим за религията въобще, защото то не е една от религиите, стояща наред с другите, а е религия на религиите и в него се осъществяват упованията на всички религии[27], ние установяваме, че то със своя възглед за тукашния и отвъдния свят не дава никакво основание да оправдаем заетата от Николай Хартман позиция в тезата на неговата първа антиномия, а именно, че религията е акосмична, че обезценява този свят и живот, че отвръща погледа на човека от тукашното и го насочва изключително към отвъдното като единствено самоценно и достойно за нашите желания, стремежи, копнежи, усилия и борби. Но нека се спрем конкретно върху възгледа на християнството, за този свят с неговите ценности, за отношението му към отвъдното и за следващата оттук нравствена позиция на християнина.

Тукашната действителност, взета в нейната целокупност като неорганично и органично царство, като животински и човешки свят, като материална и духовна култура, според християнската религия не е противоположна на отвъдното, тоест на Бога и на духовния свят, за да бъде отричана и презирана от християнина като зло битие. Тъкмо обратното, тази действителност в цялата ѝ съвкупност, във всичките ѝ битийни пластове е прекрасно Божие творение, създадено от единия премъдър и всеблаг Бог, ръководен в Своята творческа дейност единствено от най-чиста и безкористна любов. “Ти – казва на Бога премъдрият Соломон – обичаш всичко съществуващо и не се гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил”[28]. Този свят според християнството нито е сатанинска, дяволска действителност, защото не е творение на Ариман или на някой зъл дух, който се намира в непримирима противоположност и във вечна борба с добрия Бог, нито е произлязъл от съществуваща от вечност безкачествена и безформена материя чрез посредническата роля на някакъв добър или зъл демиург (Филон, Маркион) или на божествен Логос или nou`V (стотици), нито е отражение на вечния свят на идеите в небитието (Платон), а е Божие творение, което според Божията преценка е “твърде добро”. Според Свeщеното Писание “у Господ са основите на земята и Той върху тях утвърди вселената[29]”. Бог – пише Псалмопевецът – “сътвори небето и земята, морето и всичко, що е в тях[30]”. Бог – казал св. апостол Павел в атинския ареопаг – “сътвори света и всичко, що е в него”; Той е “Господ на небето и земята[31]”. В разказа за сътворяването на земята Битиеписателят казва за създаденото през всеки творчески ден: “И видя Бог, че това е добро”. Такъв бил резултатът не само от всеки отделен творчески акт в очите на Бога, но и от цялото творение. Разказът за сътворяването се завършва със следната знаменателна заключителна преценка: “И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро[32]”.

Създаденият свят е добър, той е добробитиен, защото е сътворен от премъдър и всеблаг, всемогъщ и вселюбящ Бог. Според премъдрия Соломон “Господ с премъдрост основа земята, с разум утвърди небесата[33]”. Премъдростта е била “художница” при сътворяването на света[34]. Бог – според пророк Иеремия – “сътвори земята със силата Си, утвърди вселената с мъдростта Си и с разума Си разпростре небесата[35]”. Светът вътрешно е проникнат от светлина, която излиза от Бога, и сиянието на Бога почива върху него. В света всичко е наредено с “мярка, брой и тегло[36]”. Божието дело е “слава и красота[37]”. Ветхозаветният мъдрец свидетелства: Бог е направил всичко да бъде хубаво в своето време[38], всичко видимо е прекрасно[39] и “всички дела на Господа са твърде благотворни[40]”. Св. апостол Павел казва: “Всяко творение Божие е добро и нищо не е за отхвърляне[41]”. Най-възторжен израз на тази идея е дал премъдрият Иисус, син Сирахов, който казва: Бог нищо не е сътворил несъвършено… “Всички дела на Господа са прекрасни, и Той дарува всички потребно в своето време; и не може да се каже: “това е по-лошо от онова”, защото всичко в свое време ще бъде признато за добро. И тъй от все сърце и с уста възпявайте и благославяйте името Господне”[42]. Ето защо “небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта”[43]. Пророк Давид, познавайки добре прекрасното Божие творение, за което свидетелстват неговите възторжени псалми, е имал пълно право да възкликне: “Всичко си направил премъдро”[44]. Другояче не може да се очаква да бъде, защото всесъвършеният, премъдър и всеблаг Бог може да твори само добри неща. Още Платон с богоозарена проникновеност беше прозрял, че от добрия Бог могат да бъдат създавани само добри неща, както свидетелства за това блажени Августин[45].

Премъдро създаденият и устроен свят е даден на човека за опознаване, овладяване и използване. В него нищо не е дребно и незначително, маловажно и не заслужаващо внимание и изследване. Всичко е Божие премъдро творение и изисква от човека да признава неговото битие, неговата законосъобразност и целесъобразност и неговото място в иерархията на ценностите. Веднага след сътворяването на първата човешка двойка Бог им поръчал: “Пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), и над всякакви животни, които пълзят по земята[46]”. Бог според думите на премъдрия Иисус, син Сирахов, сътворил хората по Свой образ, облякъл ги в сила, дал им власт над всичко, което е на земята, и вложил във всяка плът страх към тях, за да владеят над зверове и птици[47]. Следователно от гледище на християнската религия не само тукашната действителност не е зло битие, но и работата за нейното опознаване, овладяване и използване не е зло дело. То е благословено от Бога призвание и дълг на човека. Светът е определен за поле на творческото проявяване и осъществяване на човека. Макар и природната действителност, взета само по себе си, без отношение към човека, да е нравствено безразлична сфера, в светлината на нейното предназначение да служи като необходима естествена основа за появяване и процъфтяване на човешкия живот и за осъществяване на човека като духовнонравствена личност тя, придобива висше нравствено значение. Особеното положение и творческото призвание на човека в космоса пък изискват от него да познава законите на тукашния свят, за да може да твори иманентни – материални и културни – блага и ценности. Така че религията не само високо цени материалната действителност, но и задължава към творческа работа, към културна дейност в нея.

Ясно е, че този възглед за произхода, същината и предназначението на тукашната действителност не позволява тя да бъде поставяна в битийна и ценностна противоположност към отвъдната действителност. Дуализмът на някои езически религии и философски течения е чужд на християнската религия. В нея тукашно и отвъдно, иманентно и трансцендентно, земя и небе, творение и Творец, човек и Бог, земен и задгробен живот са свързани и не могат да бъдат разкъсвани и противопоставяни едни на други. Последната основа и цел на всичко съществуващо е единият Бог: От Него и чрез Него е всичко, към Него всичко е устремено[48] и чрез Него всичко може да намери своето осъществяване, “за да бъде Бог всичко у всички[49]”.

За по-голяма обективност и за задълбочаване в проблема следва да посочим някои места от Свeщеното Писание, които като че ли опровергават изложеното тук гледище за отношението на християнството към този свят и оправдават тезата от първата антиномия между религия и етика на Николай Хартман. На много места в Свещеното Писание този свят бива противопоставян на Бога и сочен като зло, от което човек трябва да се пази. Светът със своята мъдрост не познава Бога[50]. Въплътеният Бог Слово дойде в света, но светът не Го позна[51] и не Го прие[52] , защото Го мрази[53]. Светът не може да приема Духа на истината, защото Го не вижда, нито Го познава[54]. Поради това светът не признава и ненавижда истинските Христови благовестници[55]. Царството Христово не е от този свят]56]. Христовите ученици и последователи също не са от този свят[57]. Християните не са приели духа на този свят, а Духа, Който иде от Бог[58]. Оттук се определя и тяхното отношение към света и неговите блага. Св. Иоан Богослов казва: “Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца[59]. Приятелството със света е вражда против Бога според св. апостол Яков[60].

Густав Доре (1832-1883), Бог твори света.

Във всички тези изрази от Свещеното Писание обаче под понятието “свят” не се разбира светът сам по себе си като поле за стопанска и културна дейност на човека, а попадналият под господството на греха и поради това богоотчуждаващ и богоненавиждащ свят. Поради специалния религиозно-нравствен смисъл на понятието “свят” то най-често се обозначава “този” свят за разлика от света въобще. Това понятие следователно не носи битиен, а религиозен и нравственооценъчен характер. Чрез него се означава религиозно-нравственото състояние на отчуждили се от Бога и правдата и покорил се на сатаната и неправдата човек. Ето защо “бог” и “княз” на “този” свят е Сатаната[61]”; деца на “този” свят са нечестивците[62] и неговите дела са лоши[63]. Християнинът не трябва да се привързва към “този” свят; той трябва да се пази от неговия дух и да избягва да извършва неговите дела, защото това би го довело до духовна смърт, до религиозно и нравствено умиране. Действително, между духа на “този” свят на греха и духа на Христовото царство на правдата съществува основна противоположност, радикална антиномичност. Така определеният дух на “този” свят обаче не е духът на нравственото, на етичното, а на неговото отрицание, на неговия антипод. Така че това заглеждане в скрития смисъл на понятието “този” свят и разкриването на неговото не само религиозно отрицателно, но и нравствено отрицателно съдържание още повече утвърждават нашата теза, че между основния дух на религията и на етиката не съществува никакво противоречие. Нравствено ценното, нравствено творческото и нравствено възраждащото в света не се отричат от християнството, а се утвърждават, укрепват и подпомагат за тяхното разкриване и осъществяване. В това отношение религията може да намери само признание, оправдание и адмирация от страна на етиката.

Без да се гледа на цялото несъвършенство и на цялата греховност на света, той има някаква първична и неунищожима онтологична основа, поради която той е положителна религиозна ценност – нещо свещено. Злото в света – това отрицателно начало, което овладяло света в резултат на грехопадението, – не могло да изкорени из основи, да унищожи положителната, свещената първооснова на света и да го лиши от всяка нравствена и религиозна ценност. Истинската, положителната същност на света продължава да присъства в него, да проблясва през неговата греховна емпирична обвивка – подобно на това, както живата душа на човека, образът Божий у човека, не може да погине дори у най-порочен, престъпен, грешен човек, а само е подтисната от тежестта на греха, скрита е в неговата тъмнина. Нещо повече: положителната, свещената първооснова на света е тази реална сила или инстанция в него, по чието действие светът въобще продължава да съществува, запазва се от разрушение, защото злото и грехът са разрушителни сили и ако те биха владеели пълновластно над света, то светът би рухнал, би престанал да съществува. Вследствие на запазената положителна първооснова на света той можа да даде материал и да послужи като вместилище на въплътения Бог Слово[64]. 

Този свят е потънал в зло, той е обхванат от всички страни от мрака на греха, но самият свят не е зло, не е тъмнина. Като творение на божествената Светлина, като станал чрез божествения Логос светът носи върху себе си незаличимият печат на своя Творец и таи в своите съкровени дълбочини началото на светлината, което в качеството на някаква “естествена светлина” образува неговата първична и основна същност; тази естествена светлина, присъща на творението, е отражение на божествената Светлина – светлина отразена, подобно на светлината на луната[65].

Поради тази съкровена същност на света той винаги е бил и е достоен да бъде предмет на Божията любов и на Божия промисъл. Въз основа на това християнската религия не отрича света въобще, а само злото, греха, духовния мрак в него. Нещо повече, християнството се бори за изкуплението, спасението и освещаването на света. Ако този свят не би съдържал в себе си нещо божествено, той не би бил достоен за Божията любов и за изкупителната жертва на Единородния Божий Син. Поради безмерната ценност и високото достойнство на този свят Бог толкова го обикна, че отдаде за него Своя Единороден Син[66]. Бог Слово се въплъти, тоест бидейки Син Божий, стана Син Човечески, за да бъде светлина на този свят, да го избави от мрака и да просвети всеки човек, който Го следва и се отклонява от греха[67]. Той взе върху Себе Си греховете на целия свят[68], стана умилостивение за тях[69] и е Спасител на целия свят[70]. Чрез изкупителната жертва на Иисус Христос “Бог примири света със Себе Си[71]”. Чрез вземането на материята в човешката природа на Своята богочовешка личност Христос я освети и стана Глава на целия космос. Поради това отношение на Бога към света вярващите не трябва да бягат от света, а да бъдат светлина в него чрез добрите си дела[72], и да го преобразяват чрез обновения си ум[73].

Напълно в съответствие с това подвижниците на Православната църква в противоположност на мнозина извънхристиянски и неправославни аскети и мистици никога не отделят любовта към Бога от любовта към Неговото възлюбено творение. Разбира се, понякога те изпитвали отвращение от света, ала това отвращение никога не било насочено към света сам по себе си и като Божие творение, а към внесените от греха разстройства в света, към суетата и робството на тлението му. Следователно християнството не е акосмично, защото то не само счита всички твари за Божие творение, но и след като те “се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори”, не ги отхвърля, а им дава надежда, че и самите те “ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии”[74].

Семьон Франк (1877-1950)

Отношението на Бога към света предопределя отношението към него и на създадения по Божий образ човек. Ако Бог така обикна света, че пожертва за неговото спасение Единородния Си Син, то и ние, които сме призвани да се стремим към съвършенството на нашия небесен Отец[75], трябва да обичаме света, разбира се, в съвсем друг смисъл отколкото в този, в който ни е заповядано: “Не обичайте света[76]”. Ние трябва да обичаме света като Божие творение, да обичаме неговата божествена първооснова, да пазим положителните начала на света от разрушителните сили на злото, да подпомагаме неговите положителни сили да достигат все по-голямо съвършенство и да съдействаме, така че сиянието на Божията светлина в него все повече да блести. Но нека се има предвид, че християнството не обоготворява света, не проповядва езическо поклонение на света, нито застъпва натуралистическа и пантеистическа влюбеност и вкорененост в света. “Ние – пише от името на християните Семьон Франк – не изпадаме в прелъстяването на профанния, безрелигиозния хуманизъм и “космизъм”; ние не вярваме в илюзията, като че ли човекът и светът са добри и лесно и естествено могат да достигнат съвършенство. Обаче ние не изпадаме и в обратното прелъстяване на религиозния акосмизъм и антинатурализъм, не признаваме света и човека за “изчадия на ада”, за нещо пряко противоположно на Бога и на благодатните сили[77]”.

Християнството, като не отрича тукашния свят сам по себе си, а само греховното и безнравственото в него и като води решителна борба против него, не само отрицателна, но и положителна – за опразване на безнравствените и противорелигиозните тенденции в него и за заместването им с активна творческа работа за изграждане царството Божие на земята, което е царство на правда и мир[78], – не се отнася враждебно към културните ценности. Културата и трудът не са грях, а творческо религиозно-нравствено призвание на човека по силата на създаването му от Бога като духовно-нравствена личност, която трябва да развива вложените в нея творчески заложби, да се стреми към усъвършенстване и да изучава и овладява природната действителност. Враждебното отношение към културната работа и към културните блага и ценности би било в края на краищата вражда против Бога, против Неговия замисъл за света като поле за творческото призвание на човека и за човека като определен за Божий сътрудник в творческия процес[79].  Бог е Творец; поради това и създаденият по Негов образ човек трябва да бъде творец. Разбира се, между творчеството на Бога, което е творчество из Себе Си и ех nihilo и творчеството на човека, което е творчество по Божий дар и от нещо, има разлика. Това тук обаче не е от съществено значение.

Николай Хартман (1882-1950)

Напълно сме съгласни с Николай Хартман, че религията не абсолютизира културата, не издига в култ културните ценности и не изисква от човека да им служи заради самите тях. В това обаче няма враждебност към самата култура, нито нещо нравствено осъдително. Тъкмо обратното, християнската религия сочи истинското място на културните ценности в иерархията на ценностите и определя нравственото отношение на човека към тях. Християнската етика като всяка истинска етика е персоналистична и поставя ценността на човешката личност по-високо от всички културни ценности. Според християнската етика културата не е самоцел в абсолютния смисъл на думата: културата е за човека, а не човек – за културата. Посочването от страна на християнството, че човекът като създаден по Божий образ е венец на творението и че човешката душа е по-ценна от целия свят с всичките му блага[80], предпазва от увлечението да се абсолютизира творчеството, да се автономизира културата и да се забравя и пожертва човешката личност в творческия процес и заради културни идеали. Само християнската етика с учението за човека като сътворен по образа на Бога Твореца, за въплъщаването на Бог Слово и за богочовечеството издига човека като самоценности, по отношение на когото всички културни ценности и идеали се намират в служебно отношение. Човек е призван за творческа работа и за осъществяване на културни ценности, но над всяко творчество и над всяка културна работа стои ценността на човешката личност. Само чрез изтъкване относителната, тоест релационната ценност на творчеството и на културата по отношение на Бога и човека се гарантират правата на личността и се предотвратява загубването ѝ в света и в културната работа, поробването ѝ и подчиняването ѝ на производителния процес и превръщането ѝ от самоценност и самоцел в инструмент. Абсолютизирането на културните ценности релативизира човешката личност, лишава я от духовна свобода, измества я от нейното последно и най-висше предназначение и в края на краищата я обезценява, обезличава и погубва. Сочейки релативната ценност и служебното предназначение на културните ценности по отношение на човешката личност и тяхното религиозно-нравствено предназначение, християнската религия не спъва културната работа и културното развитие, а ги импулсира, защото тя същевременно гледа на тях като на Божие дело, което е поверено на човека от Бога като негово призвание, чрез чието изпълняване той осъществява себе си и служи на Бога в дух и истина. Християнската религия, поставяйки културата в аспекта на Божието творчество и на Божия замисъл за човека, я освещава и ѝ придава толкова висока ценност, каквато тя, взета само по себе си, в нейната иманентна затвореност и устременост, никога не може да има.

Вилхелм Винделбанд (1848-1915)

Огромното положително значение на религията въобще и по-специално на християнската религия за жизненото, нравственото и културното издигане на човека е вярно схванато и изтъкнато от видния философ Вилхелм Винделбанд. Според него “действителната религия” “иска да е нещо повече от емпирично даденото: тя постоянно излиза извън земния опит, тя е отношение към по-висши сили, към най-вътрешната същност и основа на всяка действителност, живот с Бога и в Бога – метафизичен живот[81].” Без отношението на човека към трансцендентното няма действителна религия. Същественото в религията е животът извън и над опита, съзнанието за принадлежността към един свят на духовни ценности, незадоволството от емпирично действителното. “Религията е трансцендентен живот[82]”. Въпреки тази своя трансцендентна същност и насоченост религията не отрича иманентната действителност, не обезценява нравствената и културната работа в нея, а ѝ придава висша, божествена ценност и значимост. Идеалът на религията е святото[83], което съчетава в себе си най-висшите съдържания на съзнанието – ценността на истината, доброто и красотата[84]. Както чрез този си възвишен идеал, така и чрез неговото историческо осъществяване религията според Вилхелм Винделбанд е “културна сила, може би най-великата[85]”. На първо място религията придава висша ценност на познанието: всички негови отделни постижения в края на краищата се представят като пътища за разбиране на божественото Същество и неговите най-ценни степени се явяват като озарение и откровение, като действие на Бога в човешкия дух, като запалване на малката светлина от голямата, която осветлява света. Истинската наука е живо единство с Бога. Същото се отнася и до света на красивото. От старо време художникът е бил считан за въодушевен пророк и творец и естетическата наслада се представя като блажено потъване в хармоничния покой, в тържествената възвишеност на божественото Същество: сътресение, както и успокоение извират от тайнственото докосване до Безкрайното. Не по-малко плодоносно е въздействието на религията върху света на доброто. Моралните закони тук важат като Божии заповеди. Чрез това не само се укрепва непосредната очевидност на съзнанието за дълг и придобива повишена и постоянна мотивираща сила, но и всички жизнени отношения, които трябва да се определят от него, получават възвишен смисъл и ценност. Човек, като се поставя в служба на Божеството чрез нравственото си постъпване, принадлежи към повисш светопорядък. Чрез вярата в Бога всички по-висши ценности на човешкия живот стават вече Божии дела и борбата за тяхното постигане е равнозначна на стремеж към Самия Бог. Ако в най-висшите жизнени ценности се долавя Божието присъствие, то животът на човека съгласно с тях означава живот в Бога и богоуподобяване. Великите порядки на емпиричната жизнена общност на людете получават ценността на божествени институции и всичко светско, профанно, се озарява от светлината на Светото. Съвкупността на общовалидните ценности придобиват в религиозното преживяване повишено и задълбочено значение, би могло да се каже метафизично благородство. Така се издигат всички най-висши ценности на човешкия живот в религиозната сфера; те се явяват като форми на религиозната дейност не само в началните стадии; именно във висшите епохи на историческото движение те придобиват достойнство тъкмо чрез това, което ги издига над тяхното временно явяване в по-висшия духовен свят[86].

Майстер Екхардт (1260-1328)

Значи християнският възглед за света и за културната работа в него показва, че християнската религия не счита света за зло битие, не проповядва презрение към него и не изисква бягство от него. Светът е прекрасно Божие творение: Бог е пожелал битието на света, създал го е от любов и непрекъснато промисля за неговото опазване, развиване, процъфтяване, спасяване и освещаване. “Бог – пише Майстер Екхардт – не е разрушител на природата, но неин устроител; Той разрушава само това, което може да се замени с по-добро[87]”. Дори съвременното диалектическо богословие, което най-много е склонно към религиозен трансцендентизъм и към подчертаване диалектическата противоположност между трансцендентно и иманентно, между Бог и свят, между вечност и време, в лицето на неговия виден представител професор Емил Брунер също така свидетелства за положителното отношение на християнската религия към света и към културната работа[88].

Следва…(виж тук)

__________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том IV (ХХХ), 2, 1954-1955. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[27]. Пак там, с. 136.

[28]. Премъдрост Соломонова 11:25.

[29]. 1 Царства 2:8.

[30]. Псалом 145:6.

[31]. Деяния на светите апостоли 17:24.

[32]. Битие 1:31.

[33]. Притчи Соломонови 3:19.

[34]. Притчи Соломонови 8:30.

[35]. Иеремия 10:12.

[36]. Премъдрост Соломонова 11:21; срв. Иов 28:25.

[37]. Псалом 110:3.

[38]. Еклесиаст 3:11.

[39]. Премъдрост Соломонова 13:7.

[40]. Премъдрост на Иисус син Сирахов 39:21.

[41]. 1 Тимотей 4:4; срв. 1 Коринтяни 10:26.

[42]. Премъдрост на Иисус син Сирахов 39:40-42; 42:25.

[43]. Псалом 18:1-2; срв. 96:6; Римляни 1:20.

[44]. Псалом 103:24.

[45]. Augustinus, Gottesstaat. Buch XI, Cap. 21. Ubers. V. Dr. Alfr. Schroder. Kempten – Munchen 1914. Bd. II, S. 175. (Bibliothek der Kirchenvater).

[46]. Битие 1:28; срв. 9:1, 7.

[47]. Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:2-4.

[48]. Римляни 11:36.

[49]. 1 Коринтяни 15:28.

[50]. 1 Коринтяни 1:21; Иоан 17:25.

[51]. Иоан 1:10.

[52]. Иоан 1:11.

[53]. Иоан 15:18.

[54]. Иоан 14:17.

[55]. 1 Иоан 3:1; Иоан 15:19; 17:14.

[56]. Иоан 18:36.

[57]. Иоан 15:19; 17:14.

[58]. 1 Коринтяни 2:12.

[59]. 1 Иоан 2:15.

[60]. Яков 4:4.

[61]. 2 Коринтяни 4:4; Йоан 12:31; 14:30; 16:11.

[62]. Псалом 16:14; Лук. 16:8.

[63]. Иоан 7:7. 

[64]. Семьон Людвигович Франк, Свет во тьме. Опыт христианской этики и социальной философий, Париж 1949, с. 248 и сл.

[65]. Пак там, с. 318.

[66]. Иоан 3:16.

[67]. Иоан 1:9; 3:19; 8:12; 9:5; 12:46.

[68]. Иоан 1:29.

[69]. 1 Иоан 2:2.

[70]. Иоан 4:42, 1 Иоан 4:14.

[71]. 2 Коринтяни 5:19.

[72]. Матей 5:14-16; Филипяни 2:15.

[73]. Римляни 12:2.

[74]. Римляни 8:20-21.

[75]. Матей 5:48.

[76]. 1 Иоан 2:15; срв. Семьон Франк, пос. съч., с. 323.

[77]. Семьон Франк, пос. съч., с. 322.

[78]. Римляни 14:17.

[79]. Срв. 1 Коринтяни 3:9.

[80]. Матей 16:26; Марк 8:36-37; Лука 9:25.

[81]. Wilh. Windelband, Praludien6. Tübingen 1919, т. II, с. 196.

[82]. Пак там, с. 305.

[83]. Пак там, с 297.

[84]. Пак там, с. 305.

[85]. Пак там, с. 297.

[86]. Пак там, с. 320-322.

[87]. Мейстер Экхарт, Проповеди и разсуждения. Перев. М. В. Сабашниковой. Москва 1912, с. 41, срв. 80.

[88]. Вж. Prof. Dr. E. Brunner, Der Rechtfertigungsglaube und das Problem der Ethik (в “Gott und Mensch”, Tübingen. 1930, с. 34-40).

Първо изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8L7

 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s